Простори за литературата и изкуство - брой 2 - 2018 by prostori spisanie

за литературата и изкуството

2/2018

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАта И ИЗКУСТВОто 2 / 2018

Вторият брой...

Интервю Разговор на Георги Н. Николов с Василка Петрова-Хаджипапа

Проза Велина Минкова

Поезия Живка Балтаджиева

Проза Ана-Мария Миткофф Евелина Ламбрева-Йекер

Поезия Калина Томова Михаил Кръстанов

Проза Мартин Ралчевски Гергана Егова-Динева

Поезия Златка Тименова Станка Николова Свежа Дачева

Преводна поезия Трима поети от Люксембург в превод на Огнян Стамболиев

Преводни афоризми Александър Чорнич – Събрия

Поезия Росица Ангелова

От нова книга на ИК „Хермес“ 84 Елица Виденова Дневник Историята на литературата като история на обществените идеи

Нови книги на иК „Хермес“ Мирела Иванова Ивинела Самуилова Недялко Славов Камелия Кучер

Художник на броя Галина Цветкова

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Галина Цветкова – „Младият Дон Кихот“ Четвърта корица: худ. Галина Цветкова – „Въпросът“ Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна. Изданието се подкрепя от издателска къща „Хермес“.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Галина Цветкова

3 Вторият брой на списанието ни за тази година представя творби от български поети и разказвачи, които живеят извън пределите на отечеството ни. През последните тридесет години българската литература разшири границите си и излезе извън държавната територия. Това я промени чувствително и макар тази промяна все още да не е била предмет на сериозни литературоведски проучвания, тя е факт. Този факт трябва да се осъзнае, приеме и осмисли. „Простори“ прави опит да събере на едно място значителен брой имена и творби, за да даде материал за подобни бъдещи изследвания. Благодарим на критика Георги Н. Николов, който ни предостави творбите на нашите сънародници от чужбина. Надяваме се, че нашите читатели ще оценят усилията ни и ще приемат радушно новите ни сътрудници, живеещи в различни краища на света, но незабравящи родината и езика си. Радваме се, че сайтът на списанието и профилът ни във Фейсбук все почесто са посещавани и харесвани. Това ни дава основание да се надяваме, че въпреки огромните трудности, които изпитваме, успяваме да бъдем на висота и да привличаме добри сътрудници.

„ПЪПНАТА ВРЪВ С РОДИНАТА НЕ Е ПРЕКЪСВАНА!“ Разговор на Георги Н. Николов с поетесата от Кипър Василка Петрова-Хаджипапа

Госпожо Хаджипапа, какви са духовните мостове между кипърската и българската култура? От кога приблизително датират и в какво се изразяват допирните им точки? След учредяването на Република Кипър през 1960 г. голям брой кипърци следват в България, научават езика и се запознават с българската култура. Един от първите и много известни кипърски литературни критици Паникос Пеонидис завършва българска филология през шестдесетте години. Освен това кипърското списание „НЕА ЕПОХИ“, издание на левицата, публикува български литературни произведения в превод на гръцки поети и писатели още преди учредяването на Кипърската република. Превеждани са Ботев, Вапцаров, Гео Милев и др. Какво е литературното присъствие на страната ни на остров Кипър и достатъчно ли е то? В какви посоки съществува най-вече? Кипър е малка страна, островна република и едва в последните години започна да се развива издателската дейност. Но присъствието на български автори съществува благодарение на гореспоменатото списание, както и на театрални постановки на пиеси на Йордан Радичков, Стефан Цанев, Станислав Стратиев, Христо Бойчев и други. Без да желая да поставям нещата на лична основа, факт е, че ние със съпруга ми Христос Хаджипапас имаме многобройни преводи на българска поезия и проза, публикувани във вестници и списания. Можем ли да считаме, че поезията Ви е едновременно българска и кипърска? Какво Ви вдъхновява и какво не можете да приемете за даденост в съвремието? Какви са предпочитаните от Вас теми? Това са три въпроса. Дълбоко съм убедена, че поезията ми е българска, пиша главно на български език и съм закърмена и в пряк, и в преносен смисъл с българския език. Разбира се, аз живея много дълго време на остров Кипър и трагичната му съдба, както и тревожното му настояще проникват като поетични вълнения и в лириката ми. Всичко, което нарушава законите на хармонията и етиката, на човечността,

5 ме наранява и живее в душата ми задълго. Например имам стихове за бежан ците като жертви на политическите замисли и действия на силните нации. Те са милиони вече невинни жертви в „нашия“ западен свят на парите и интересите, на борбата за надмощие, в който ги въвличаме. Множественото число е например за нашата, на всички нас, търпимост към чудовищната война в Сирия. Що се отнася до вдъхновението, мисля да отговоря със стихотворението си „Вдъхновение“: Вдъхновение

Дали го има, или е измислица. Дали е ангел, с крилото си докоснал челото ми горещо, муза прелитнала, дух воден на въртопа. Но стиховете си, повярвайте, сама не пиша. В ухото ми ги шепне един вселенски глас. И още. Човешкото съзнание не е избирателно. Стихотворенията отразяват най-дълбоките катаклизми на душата. И все пак мога да отделя за себе си темите на любовта, родината и носталгията по нея, носталгията по езика. Тук ще използвам други мои стихове като отговор. Език мой

Изваяни от вековете гласове и думи – вкаменелости горещи от паметта ни родова, пулсират, парят като сърце на длан. Извор, жива вода, пробила път на вековете през канарите високи. Пълноводна, бистра река, благоговейно нагазвам в ласкавото ти ухание. Иманяр сякаш, ловец на бисери, все по-дълбоко се спускам. Омаяно, смутено бие сърцето до спукване.

6 Или: Думи-спомени

Най-непоправимо ли вас изоставих, защото най-съдбовно вас обичах? И вас ли на забрава аз обричах? Сега ви търся в моя грапав стих... Минават дните като сенки боси. Не крещя, не плача, не зова небето. Несигурни спомени, думи залитнали с нокти остри дращят сърцето. По-добър ли стана човекът според Вас, или стои безпомощен пред прага на бъдещето? Какво искате да промените в съзнанието му чрез поезията и с какво да го заклеймите? Днешният човек стои стъписан пред бездната от злини, разтворила се под краката му. Злият дух е пуснат от бутилката, европейските ценности се самоанулират, погазвани от световен елит, който от груби интереси, самовлюбеност и жесток егоизъм, от липсата на противопоставяща се сила диктува правилата на човешкото съжителство. На съжителството на нациите. Добавя се и тази война на цивилизации, която всички считаха за невъзможна, но ето че тя дойде. И в най-мрачните си представи за бъдещето на човечеството това не се е явявало на никого. Поезията е красиво-безсилна. Тя може да повлияе на единичното самосъзнание, но не и на тълпата. Днес все повече говорим за тълпата, за стадното чувство при хората, били те ислямисти или необразовани бели избиратели, които предпочитат самоуверения невежа, човека на грубата сила и безцеремонност. Който да решава и... действително решава съдбите на света. Ерозията на ценностите продължава. Докато човекът се събуди и забрави малкия си „интерес“, дребното си удобство и привидна сигурност и види цялата тази грозна и застрашаваща бъдещето му картина. Но поезията трябва да продължи облагородяващата си мисия независимо колко са хората, които я следват. Да лекува до известна степен, да облекчава болката от натрупаните травми. Знам, че със съпруга Ви, писателя Христос Хаджипапас пътувате много и имате образци за сравнение. Мислите ли, че авторите ни се докосват до световните проблеми, или се ограничават с регионалното, балканското, познатото? Какво още не сте написали и какъв венец на творчеството си очаквате да сътворите?

7 Пак трябва да отговоря със стихотворение, едно от по-новите ми. Единствената дума

Не съм обичала тъй, както мога. Не съм обичана тъй, както исках. Не съм намерила единствената дума. Едното благозвучие, опитомяващо и хората, и чувствата. Едната мисъл, отключваща ядрото на живота. Не съм открила на вечността прозрачната кристална сфера, която всичко мое, топлото и разпиляното, като в сълза вселенска събира. Мислите ли като наша сънародничка, че държавата ни, с тази непреодолима емиграция и вътрешна стопанска разруха, има бъдеще и просперитет? Или постепенно ще угасне в годините? И какво послание ще отправите към българския народ и особено към неговата чудесна младеж? Вторият е най-хубавият Ви въпрос. И ще отговоря по-обширно и на двата. Живеейки в Кипър, поддържам много близки връзки с България. Смятам, че пъпната връв с родината не е скъсана. Срещам и в Кипър много българи, чудесни хора, с дълбока чувствителност и богата душевност. Тук ще подчертая, че образованието не ми е критерий за преценката. Те се борят за оцеляване като хора и идентичност. Следейки всекидневно Българската национална телевизия и хората, които говорят по една богата палитра от теми със скромност, знания и загриженост, не считам, че на България ѝ е предопределено мрачно бъдеще или угасване. Но е нужна една предпоставка: нашата страна да стъпи на пътя на прогреса. С други думи бих казала, че българският народ трябва да прояви и да покаже десеторна от настоящата нетърпимост към тези, които могат и са на път да го лишат от бъдеще. Сега е много обичайно да се правят сравнения с Румъния. Колко пъти румънците излязоха и останаха на улицата, докато не постигнат поне една-две стъпки към целта? Начинът, по който се разпределя националното богатство, продуктът, създаден от милиони българи, е потресаващо несправедлив. Корупцията на ниско и високо ниво лишава работещите от полагаемите им се доходи за достоен живот. Това обезлюдява страната или чрез емиграцията, или още по-страшно: осъждайки много социално слаби хора на болести, дори още по-лошо, лишава ги от животоспасяващи лекарства или интервенции. Пиша го и не искам да е истина. Но е и трябва да се промени и ще бъде променено от новите поколения, които имат нетърпимост и им липсва заложеният едва ли не в гените на нашето поколение от минали практики страх от властта.

8 Накъдето и да погледнеш – в Европа, Америка, Канада и другаде – българите правят чудеса, зашеметяващи кариери. Един само пример. Концерт-майсторите от български произход на големи европейски симфонични оркестри според статистиките са няколко десетки! Солистите по света са също много. Нови и нови награди печелят млади български творци, хора на новите технологии, биолози, лекари и т.н. Те са биологичен и социален продукт на нашата страна. Значи страната има много, много сили и потенциал да се пребори с пипалата на смъртта. Промените в политическите структури на обществото, било то чрез нов вид партии или граждански организации или пък иначе, чрез промени във върхушката съществуващи партии, ще дойдат според мен именно от новото поколение. А бихте ли ни поздравили с няколко от най-новите си стихове? Нафора Раздадох думите си като нафора. Едни са сладки, други като отрова горчат. Опитайте ги. От тях за тъгата ми нежна всичко ще научите. Ако ли не – положете трохите на масата, та птиците небесни да ги изкълват. И все пак остана един неотговорен въпрос – въпросът за българската литература. Литература силна и с тематиката, и със самата си същност като художествено слово и мислене. За тази съвременна литература, богата и многообразна, може много да се направи и в страната, както и за популяризирането ѝ извън България. За да намери своите истински читатели, които имат нужда от това слово. Не че това не става в момента в България благодарение на издателските къщи. Но нуждата от спонсориране на културата е огромна. И като последно – българските творци от чужбина, които настояват да пишат и мислят на български или и на български също заслужават вниманието на институциите…

Василка Петрова-Хаджипапа е родена през 1946 г. в София. Завършва немска и английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. От няколко десетилетия живее в Никозия заедно със съпруга си Христос Хаджипапас, известен кипърски писател. Посвещава живота си на преводаческа дейност, ползвайки в работата си равностойно български, гръцки, немски, английски

9 и руски език, занимава се и с литературна и театрална критика. Заедно със съпруга си Христос Хаджипапас превежда и публикува в Кипър и Гърция българска поезия и проза. По техни преводи биват поставени в Кипър „Опит за летене“ на Й. Радичков и „Последната нощ на Сократ“ на Ст. Цанев. Антология на българската поезия в техен превод е публикувана в кипърското литературно списание „Неа Епохи“. Член е на Съюза на кипърските писатели, на Международния институт за театър и кипърския Пен-клуб. Пише стихотворения от младежките си години, издава книга след пристигането си в Кипър: „Глътка въздух“ (1983). Стихосбирката подслонява нейни български реминисценции, както и стихове с кипърска тематика. През 2003 г. е публикувана книгата ѝ „Отложен живот“, издателство „Балкани“, съдържаща извън обичайните за нея екзистенциални и философски рефлек сии и размисли върху съдбата на хората като „емигранти“ на тази земя. През май 2009 г. издателство „Пламък“ публикува третата ѝ стихосбирка „Орехови думи“. Тази книга се движи в посоката на афористичния, почти сентенциален изказ, носещ може би и някакъв античен привкус.

ВЕЛИНА МИНКОВА Франция

ГОЛЯМ ЧЕРЕН ЧУВАЛ Разказ Прекрасната ми млада майка. Когато бях малка, не я виждах често. Все тичаше нанякъде. Помня всичките ѝ панталони – черни, бели, зелени, червени, сини. Беше си направо късмет да се засечем с мама. Най-често ми носеше нещо. Бонбони, мече. А ако ми се усмихнеше щастието, мама можеше да дойде да ме целуне за лека нощ. Влизаше в нашата стая, обута в някой от разноцветните си панталони, и казваше: – Я да видя кой още не е заспал? Понякога все пак успявах да я кандърдисам да легне за малко до мен, но тогава започваха да се случват страшни неща. Обикновено имах толкова много да разказвам на мама, че беше напълно изключено да заспя. И докато двете си лежим една до друга в тъмното, внезапно цялата стая се разтриса от зловещо тропане. Моят шепот прекъсва смразяващата тишина. – Мамо, чу ли? – Не, какво? – Някой чука, мамо. Кой може да е? Гласът ми трепери, защото вече знам кой чука. Ужасът пронизва сърцето ми като с нож. Виновна съм. Сутринта пак не си изпих горещото мляко, а го излях тайно в мивката. Не си прибрах играчките, трябваше баба да се навежда да ги събира. И ето ме сега будна, много след „Лека нощ, деца!“, ядосвам мама. – Ами сигурно е Торбалан от къщата отсреща, иска да те сложи в големия черен чувал, защото още не си заспала – съвсем между другото ми заразправя мама. – Леле, мамо! Какво ще правя сега? Вярвах на мама безпрекословно, а и някак си бях сигурна, че ако дойде страшният стар Торбалан, тя няма да може да ме спаси. – Предлагам да заспиваш веднага, маменце. Още преди ръката на мама тайно да почука втори път на ореховата рамка на леглото, аз вече спях като заклана. Торбалан наистина живееше в къщата отсреща. Ходеше с голям черен чувал. Квартирата му беше на партерния етаж на ъгъла на малката павирана уличка. Трябва да е бил стар, защото имаше дълга бяла брада и светлосива коса чак до раменете. Винаги беше облечен в черно и, застанал на прозореца, приказваше ли приказваше. Понякога пееше. Всеки ден минавахме оттам с някого от нашите. Понякога стисках здраво очи, друг път извръщах глава и се правех, че не го забелязвам. Обаче все ми се струваше, че приказва на мен, че нарежда, дори пее не на друг, а точно на мен. Затова накрая винаги го поглеж-

11 дах крадешком, само за миг, точно колкото да се срещнат очите ни. Възрастните никога не ми казваха нищо. Не знаеха какъв е, що е, защо говори и пее и защо понякога си слага странна голяма черна шапка на главата. Само мама знаеше. Един ден двете с нея на път за вкъщи видяхме стария Торбалан да върви по улицата към нас. Веднага го познах. Ококорих се, ужас и безпомощност сковаха краката ми и не можах да продължа. Старецът ме по гледна право в очите и изрече поредица от думи, най-страшните, които някога бях чувала през живота си. – Я ми кажи, момиченце хубаво, искаш ли да станеш моето дете? Големият черен чувал беше натъпкан с нещо и се полюшваше ниско долу, където дългата до земята одежда на Торбалан беше покрила глезените му. Хук нах да бягам, повлякла мама за ръка подире ми. Тичахме нагоре по стълбите до нашия етаж. Най-сетне събрах сили да попитам: – Мамо, защо Торбалан носи този чувал? Надявах се да получа отговор, различен от този, който вече знаех. Но не би. – За да слага в него непослушните деца, разбира се – звънливият глас на мама обяви най-безгрижно. Хвърлих се в обятията ѝ и я прегърнах силно. Осъзнавах, че големият черен чувал ми се беше разминал на косъм. Обещавах, пак и пак, че ще бъда найдоброто дете на земята и че никога вече няма да направя нито една беля през живота си. Мама се засмя. Прегръщаше ме и ме целуваше, бършеше от лицето ми подгизналата от сълзи коса. *** Понякога минавам покрай прозореца на Торбалан. Него обаче отдавна го няма. А мама не носи вече разноцветни панталони, но е все така прекрасна. И тя го помни. През годините чувала хора из квартала да говорят за него – бил поп от старата черква в градинката, в дъното на павираната уличка. Когато бях малка, не влизахме в нея. Умрял сам-самичък, стар и смахнат, в квартирата с прозореца, покрай който минавах всеки ден. Как ми се иска да го срещна пак. Да го попитам какви бяха онези песни, които все пееше. И какво всъщност имаше в онзи голям черен чувал.

ЖИВКА БАЛТАДЖИЕВА Испания ХОРАЛ КАТО ЕДНОРОГА В ГОРИ ТИЛИЛЕЙСКИ Все този напредък, напредък, напредък. Към елементарните частици, към тоталния контрол, към саморазвиващите се програми, към паралелния код, който, както ми пишете, във всеки ген е внедрен. Чий е тогава нашият ген? Какво помни водата, какво помни въздухът, вакуумът, плазмата, Големият Взрив и Вътрешната Тъмнина? Какво помни всичко, а ние забравяме? Между книгите, компютрите, скалните рисунки, оръдията на труда и смъртта, пирамидите, долмена и предградието, ръмженето, Моцарт, Бах, тишината, Леонардо да Винчи и слепотата, Микеланджело, Страшния съд, страха, вярата и Достоевски, рая и ада, Бош, непостижимото, унищожението и Гоя, живота, измяната и Шекспир, мечтата, вятърните мелници, Ботев и самотата, хаоса и децата, злото, доброто, Сервантес, кълвача, драконите, червея и Буда. ти си се хванал за главата. Какво усилие да си припомним. Да си припомним? Началото, краят? Maкс Борн, Тутанкамон, Сафо, Мария Кюри, Ахил или Хектор, Джон Атанасов, Марина Цветаева, Айнщайн, Данте, кралят Слънце, Гогол, Рембо, Дебелянов, Касандра, Евклид, Галилей, Лорка, Гьоте. Да си припомним… Да си припомним. Не, не миналото, не настоящето, не бъдещето. Да спомним просто неназованото. Като еднорога в горите на помненото и паметното се изгубвам. Утрешните вестници съобщават, че според данни от последни анализи Слънцето се оказва

13 неуникална звезда, неединствена (засега ли?, завинаги?) във всемира. Тогава? Спирам насред стаята. Насред стихотворението. Насред детството и майчинството. Насред полето зелено, което добрата фея превърна безгрижно в паша. Насред науката спирам, която толкова бърза в механизъм да ме трансформира, по-прецизен и много по-лесен за поправка и препрограмиране. Насред себеподобните мои, които чакат задъхано това ей сега да се сбъдне. Спирам. Под звезда безпосочна, поглед непримирим... Какво всичко помни, а ние забравяме? Ние? ***

На Йосиф Давидов

Подробностите са най-важното. Писмото, забравено в джоба, неразчетимо, след като е преминало през пералнята, погледът, който отминах без внимание, гласът на неизреченото, дъхът на полето, трептящо в светкавични отзиви, всекидневното единствено лице на майка, която си отиде. Подробностите са, което обичаме. Все по-малко остават в света цивилизован. Индустрия, несметни количества от все същото. И ни капка друго. Мислех портрета на изнемощялото малко пръстче на лявата ти ръка в музея на най-интимните ми спомени, но ще репродуцират моя ум и сърцето ми и не зная къде да те съхраня.

14 БОЖЕСТВЕНА КОМЕДИЯ

Все по-свързани, пърхащи над собствените си рани и тези, които сами нанасяме. Все по-свързани и загрижени някой да не ни докосне, най-вече с поглед. Все по-свързани, все пò към мравките. Накъде ли дълбаем в тази плоска Вселена? Незабележими и (нима) несъществуващи многомилиони залутани. В града? В природата? В небесата? Ад? В самата себе си не се намирам. ДРУГО ВРЕМЕ

На баща ми Димитър Николов Балтаджиев

Менят се времената, казват, всичко се променя и току-виж пристига друго време с мартеничка на ревера. Менят се времената, казват, и не искам аз да питам пресъхналите погледи дали филиз зелен ще ги премрежи. На пет години бях тогава и не плаках с другите за Сталин, аз тичах от площада, с новината, захвърлила бях някъде си връхната си дреха и дишах, сякаш сън и лято, лято.

15 На пет години бях тогава. Не, не исках аз да плача. Заключиха ме в стаята и с ключа в джоба, умислен, дядо ми в ковачницата слезе. А между нежни светлини зелени аз виках лудо на копринените буби: Той мъртъв е. И ей сега ще се завърне тук баща ми. Не зная още как изглежда, но ви се заклевам, приятел ще ни бъде и с черничеви листенца ще ви храним двама... В оная стая ли, или в тунела, свързващ и разделящ световете, аз викам радостта си и не чувам тъмнината? И колко още виках по-нататък. От ярост. Сред присъствията и отсъствията тъй болящи. От ярост. От несбъднатост и жажда. Аз викам. А безсвястната стена потупва ме съчувствено по рамото: Ще трябва май да те осиновя. Аз ли оставам жива след това? И аз съм аз? Тук? Там? Сега? Там, в призмата на стаята, зазидана във времената, сред сенчест хлорофил и целулоза грапава, тук, сред мутиращи белтъчини, където страх и слънце зениците кълват.

16 ПИСМО ДО ЧОВЕКА

Аз до теб съм, до теб съм, недей се озърта. Мойте устни премръзнали против хлад пак ти баят, против смърт и забрава. Мойте устни премръзнали. И не милост ме води. А любов. И омраза. Аз до теб съм и теб съм, всъщност теб аз живея. И когато се мяташ, объркан и страшен, и умираш, усетил се стръв във капана, и когато надеждата си развява полата, и когато, изхвръкнал внезапно от ъгъла, твоят Юда забързан те целува в челото и лицето му някак прочувствено свети, аз до теб съм, до теб съм. И не милост ме води. Тук, дълбоко на дъното на минутните локви, причерняло ми е пред очите навеки. Ще избухна най-сетне. И да можех да знам, че на теб ще ти светне... Искам слънце да дишаш и тревите зелени на площада, наречен „Свобода“ в неведение. И докато крак вдигат разни кучета, радостно препикавайки храстите благоухаещи, ти, с ръце под главата си, да съзреш небесата, необята в обятия взел всеки атом. И макар че площади, как ли не назовавани, спущат свойте решетки с гръм зад гърба ни, да почувстваш, че няма предел нищо истинско. Че ти всъщност съм аз и че теб аз живея, и не милост ни води, а любов. Аз не зная...

17 СОБСТВЕНАТА НИ ВСЕЛЕНА

Тези отблясъци, тези лъчения, мракът. Тези комети на ускорението в ореола на собствените си паунови опашки... Тези ексцентрични квазери, напиращи от периферното поле, друг сън на щастието, друга надежда, която върлува в пелина. Тези двойни черни дупки в центъра на собствената ни вселена, сякаш някакъв бинокъл вечен, кой го знай какво е наблюдавал и се е заточил доброволно в някакъв калъф непроницаем, в някаква си Шварцшилдова сфера. Или, казано по-енергично, ни желае да приема, ни предава. Сред безброя на мечтаните звезди банални и планети, и луни, астероиди. И живот в обстрела на метеоритния поток, и разум, който оцелява, оцелява. Оцелява. Тези влажни, тези трескаво туптящи слепоочия, глави отчаяни, които трябва да живеят всеки ден, не само празникът докато се разгаря. Слепоочия изгарящи, които искам да погаля.

18 МИР

На майка ми Милка Пейчева Балтаджиева

За нищо да не мисля зло, за никого. А в слънчевия повей като цвете да вдишвам дни и да не знам насита. И със хвърчилото на хоризонта цяла да бъда винаги във всичко взряна. Отвъд деня и още по-нататък. Какво че все по-стръвни са лъките, които предстоят, които бяха. Аз тук обичам и неизразителната жаба, за скорпиона мога още изход в огнения кръг да стана.

***

Едва забележими предчувствия срещу логичното и безмерно. Стръкчета млечна, неподвластна трева, деликатна, търсеща несигурност в повея на брауновото движение, в прилива на хаоса, номериран, етикетиран и с Листа на възможностите скрита. Цветята изпаряват полето, полегнало в екстаз без стратегии.

19 Материя, объркана и интимна, с неизвестен произход, потвърдена в твърдата памет на пространството и извън възможното. Да спася всичко това? В думата? Компактна и окончателна, както може да бъде единствено неприродата?

ДИГИТАЛНА ФОТОГРАФИЯ

На една пейка, на сенчица, сред калдъръмения площад на храма „Свети Димитър“, в Сливен, моя град, моя пейзаж генетичен, слънцето чувствам и дъждеца, на което вече отмина, на което ще се случи. Макар че никога не можа да бъде изречена любовта ми, ни горчивината, облаците, дърветата, белите зидове на някогашните къщи, новите сгради от стъкло и интелигентни пластмаси, цветенцата дребни, които надхитрят паветата, тревожните птици вдън хоризонта, минаващите и тези, които са си отишли, без да си дават сметка, сричат наум своя екстаз. Кожата на живота и на смъртта настръхва. Но леко повява ветрец и успокоява картината.

20 ***

Овидий гледа Дунава. Напредва бавна водата смутна към Черно Понтийско море. Малко остава. От двете страни равнината е праскова, сцепена по средата и течението на реката костилка, ребро на идещо, нож студен. Всичко е форма, всичко безформено и безпощадно. ***

Да бъдеш или да бъдеш? Това е въпросът. Създание вцепенено, в нож превърнато, да се прорежеш, да спреш да виеш любов. Да бъдеш или да бъдеш.

АНА-МАРИЯ МИТКОФФ Аржентина

КРЪВ НА ЧУЖДЕНЕЦ Малкият площад беше пълен с коли, камиони, мотоциклети, малко по-далеч висяха окачени велосипеди. Пред месарницата хората чакаха автобуса, когато преминаваха през входната врата. Смесваха се бели гащеризони със синьо-сивото работно облекло, тези които шофираха и тези, които вървяха пеша. В тълпата от работещи се забелязваха хора с груби черти, светли очи, някои с разсеян поглед, с тихи стъпки, белота от далечните земи, врязана в умовете им, но приглушена от бясната работа, за да не мислят и за да не оплакват липсата им. Обути в галоши или ботуши, оставяха по земята своите отпечатъци. Брегът на реката, очертан от деретата, шумът на вятъра между боровете, песента на птиците между клоните рисуваха картината за тях – чужденците, дошли от вън. Кръвта се смеси, защото животът не само разделя, също така изключва всички прогнози, лош късмет или несгоди, забравата… И нови песни, започнали да се пеят над бебешките люлки, нови потомци запълнили празнотата на много от тях, предизвиквайки бъдещето. Много от нас сме участници в тази среща, от дълга ни да увековечим името, което вече бе част от тази нова територия. Ние се блъскаме, търсейки общия си корен, споделена история или пътуване без връщане назад. По този начин, без значение къде се намираме, винаги ще ни свързва едно общо минало, независимо от всички материални ограничения… Ние сме младата кръв, която ще живее вечно, кръвта, която остана с наградата, с миналото, с настоящето и с бъдещето. РАЗКАЗАН ЖИВОТ Не си давах сметка за величината на твоята история, докато не я преживях от начало докрай. Онези разговори, седнали пред портичката на входа на къщата на „Англо“, дадоха своите плодове. Интересът ми още от малка към твоя предишен живот не бе някакво развлечение. Съхраних снимки, документи и малко по малко успях да извлека цялата информация, съхранена дълбоко в сърцето ти. Нещо свише сякаш направляваше бъдещето ми, което много скоро щеше да се превърне в реалност. Моето пътуване до България щеше да внесе спокойствие във всичките ми

22 очаквания като дъщеря и сестра. Отправна точка бе онази стара снимка, която все още пазя заедно с първите въпроси: – Тате, кои са те? – Тате, къде е това място? – Тате, как се казват тези деца? – Тате, коя е тази жена, седнала между тях в средата? Ти отговори на всеки един от въпросите ми. Посочи ми твоите двама синове, въпреки че не разбрах съвсем ясно смисъла… Твоите двама племенници и твоята тамошна съпруга. Моето детско съзнание бе щастливо от усещането, че е открило един нов свят вътре в твоя. Но там осъзнах откъде идва цялата твоя любов по река Уругвай и Фрай Бентос. Река Дунав минава покрай твоето родно място, украсявайки брега с долини и зелени планини, а на отсрещния бряг е Румъния. Изключително подобно на това място, което беше избрал за твой втори дом и за новия си живот. Място, където се появих и аз, за да заема достойно място в сърцето ти, още повече че бях първото момиче, родено през тази нова за теб ера. МОЯТ НЕЗАБРАВИМ БАЩА Моят баща обичаше самотата, затворен в спомените си, беше рядко весел и засмян. Завеща ми най-доброто от себе си… любовта и интереса да опозная неговия род. Оскъден в думите си, трябваше с тирбушон да му вадим думите от устата – така казваше майка ми… Боготвореше брат ми, може би защото му напомняше за онова момченце, което беше оставил в своята България… Виждайки го да расте, може би мислено си е представял своя първороден син. Спомням си, че ме хващаше за ръка, когато се връщахме от вилата, позволяваше ми да му измия главата, за да може после да го среша, когато се върнеше уморен от кланицата… Сядаше на своето столче, за да изпие горчивото си мате и тогава се появявах аз с инструментите си. Спомням си също така, когато го карахме насила да заведе кучето на реката. Минаха много години, преди да разбера неговата тъга, ужаса от промяната, прекъсването на връзката с любимите му хора… Никога незабравени, въпреки че те са се чувствали изоставени. „Англо“, неговата вила и градината; папагалът и кучето бяха домашните му любимци. Кокошките му, гълъбите и зайците подхранваха жаждата му да изпита различния вкус на месото в сравнение с купеното от кланицата. Всичко това изпълваше дните му. И разбира се, никога не липсваше ежегодното пътуване до Гуалейгуачу в имението на едни роднини на майка ми. Дружеше със сънародниците си и с други емигранти чужденци, които бяха наоколо. Въпреки голямото му желание да науча български, никога не му доста-

23 вих тази радост. Всяка неделя на обяд, без изключение, по едно радио имаше програма с виенски валсове. Тогава той отместваше масата в дневната настрана и ме учеше да танцувам валс. Признавам си, че беше едно изключително преживяване. Няма по-хубав танц от валса… След това идваше ред на играта с размяната на думи – избирахме си някаква дума, например маса, и той я казваше на български, а аз на английски, защото по това време го изучавах в училището „Сан Хосе“. Смятам, че съм закърмена с неговата кръв на чужденец, бях тази, която можа да проучи миналото му, съхранявайки го с много търпение, до мига, когато отново го възкресих при пътуването ми до България. БАЩА И ДЪЩЕРЯ „По тази река тръгна баща ти и никога повече не го видяхме…“ Това бяха думите, казани ми на български от един от племенниците му. Питам се: Как се е решил да остави своето семейство, традиции, страната си и да се отправи към неизвестното в епоха, когато комуникациите са били в своя зародиш, сравнявайки ги с днешните. Струва ми се, че трябва да запитам същото и себе си. Кога реших, че трябва да замина, да се отдалеча от топлината на родния дом, от познатото, за да се скитам едва ли не с превързани очи. Разбира се, бидейки далеч, не се чувствам забравена, изоставена или изгубена… Ти скъса пъпната връв… Беше единственият изход… Съдбата бе поискала да дойдеш в тези плодородни земи, пленили емигрантското ти сърце. Упорито пазейки спомените си. Твоите ръце потънаха в нея. Смятам, че днес скиташ както тук, така и там, без да пренебрегваш нито едните, нито другите. Твоята смърт попречи на завръщането ти, оставяйки го неизпълнено. Почивката на един пътник, който предизвика съдбата. Аз съм твоя последователка и също не можах да избягам от Божия план. Въпреки твоето отсъствие вече толкова години, времето само ми напомня, че и двамата бяхме движени от фините копринени конци като кукли марионетки в един свят колкото реален, толкова безразличен и примамлив.

ЕВЕЛИНА ЛАМБРЕВА-ЙЕКЕР Швейцария

ЧЕСТИТА БАБА МАРТА! Разказ Скачам в таксито и механично закопчавам предпазния си колан. Още като се събудих тази сутрин, усетих, че дежурството няма да е спокойно. С годините интуицията ми вече се е изострила до краен предел, зная, че напълно мога да ѝ се доверя. Затова никак не се изненадах, че още в осем часа ми позвъниха спешно от полицията. Някаква млада жена се била качила на прозореца на жилището си и крещяла, че ще скочи от четвъртия етаж. Живеела от години сама, нямала близки. Съседите ѝ я описвали като тиха и учтива, но никой не знаел подробности за нея. – Накъде да карам, госпожо? – сепва ме любезният глас на шофьора. Той дори не ме поглежда, зает е да обръща колата, зад която две деца вървят и се замерят със снежни топки на път за училище. – Квартал „Митендорф“, улица „Розенек“, номер 11 – изстрелвам аз, прочитайки високо и отчетливо адреса от тефтера, който по време на дежурство винаги е в ръцете ми заедно със служебния мобилен телефон. – Трудна работа – казва човекът и поклаща глава, сякаш го карам да ме вози на оня свят. – Трудна ли? Че защо? Нали имате джипиес? – недоумявам аз. Досега не ми се е случвало таксиметров шофьор да не може да намери посочения адрес. Аз не карам кола и когато съм дежурна, се придвижвам до мястото на повикване с такси. Така правя от години насам, не си спомням някога да е имало проблем, даже през нощта. – Имам джипиес, да, но не е там работата – отвръща мъжът и заковава спирачки пред светналия червено светофар. От спрелия на спирката градски автобус на пешеходната пътека се изсипва цял рояк ученици, преминава човек в ролатор, най-накрая пристъпва възрастен мъж с две колита, които е извел на сутрешна разходка. – Тъкмо идвам от този адрес, преди вас трябваше да откарам една възрастна жена до старческия дом, той се намира на „Розенек“ 13 – покашля се шофьорът, барабанейки с пръсти върху коженото кормило. – Да, там отиваме и ние, само че на номер 11. Защо тогава да е трудна работа? – поглеждам го аз и се мъча да прочета отговора от замисленото му, издаващо умора лице. Мъжът, отдавна прехвърлил петдесетте, е гладко избръснат, възпълен, с къси пръсти и оплешивяло теме, което се старае да прикрие под зеленикава бейзболна шапка. Шапката му, в тон с резедавото ватено яке, му придава малко по-младежки вид и той сигурно го знае. – Районът около старческия дом е отцепен от полицията чак до трамвайната спирка, нещо се е случило там наоколо, имаше и кола на спасителната служба

25 и една пожарна кола… – обяснява ми шофьорът. – Зная, господине, затова ме викат там и мен, днес съм дежурна на разположение като спешен психиатър. – Някаква беля ли е станала? – поглежда ме любопитно човекът със сивите си кротки очи. – Съжалявам, нямам право да Ви кажа, това е служебна тайна – отвръщам сконфузено и започвам да зяпам през прозореца, за да избегна още неудобни въпроси. По акцента на немския му личи, че е чужденец, който също като мен идва най-вероятно някъде от Балканите. – Хората вече съвсем не издържат на натиска – казва сякаш на себе си мъжът. – Миналата година и аз се разболях от депресия, всеки ден се чудех как да се самоубия. Работя нощем в една печатница, напоследък – все повече съкращения, и работата – все по-несигурна. Изискванията растат, всичко трябва да се върши все по-бързо, за къде е хукнал този свят, и аз не знам. Денем спях, нощем работех, и така с години, имам да издържам дъщеря, жена ми почина. Най-накрая се сринах. Приеха ме в болница. Като се излекувах от депресията, започнах да карам през деня по няколко часа такси, ей така, за да излизам навън и да се срещам с хора. Вие сигурно имате много работа сега в тази криза? – Да – казвам – така е. Нашата работа става все повече. А на държавата вече не ѝ достигат психиатри, затова трябва да ги внася от чужбина. – Жилище на кредит, кола на лизинг, натиск на работата, натиск да изплащаш, стрес отвсякъде. Един по един хората се разболяват и превъртат. – Никъде не е лесно – повдигам рамене. – Не е така – поклаща глава мъжът. – Нали гледам баща ми. На старини отиде да живее в едно село до Белград, иначе сме от града, от Белград, сърби сме. Продаде къщата и отиде на село. Има си лозе, произвежда си сам и виното, и ракията, гледа си животни и е доволен. Досега не се е налагало да му дам един франк – оправя се сам, не е опирал до помощ от мен. След няколко години се пенсионирам и се прибирам, само да завърши дъщеря ми. Там – на село. Тук не може да свикне всеки. – От колко години живеете в Швейцария? – От близо тридесет години – въздъхва шофьорът. – От близо тридесет години е все едно и също: работиш, ядеш, спиш, пак работиш, не смееш да се отпуснеш, чакаш отпуската да се прибереш. Живееш само през отпуските. Те са единствените празници. – Но нали ние тук всичко си имаме? Вярно е, че няма много празници, ама човекът май така е устроен да иска все онова, което няма – прекъсвам го аз. – И какво си имаме? Като погледнеш – почти нищо не е твое. Всичко е на банките. Като не можеш да си плащаш вноските, изгаряш. – Да, но пък като си на работа, можеш да си позволиш много неща, които хората в други държави даже и не могат да сънуват – прекъсвам го отново. – Е, няма как, така е вече навсякъде – имаш пари – нямаш време, имаш време – нямаш пари. – А животът? Къде тогава остава животът, като за него няма време? – пог ледът му е спрял неподвижно върху хладилната камера на камиона пред нас.

26 – Замразен в един ей такъв хладилник да чака да му изтече срокът на годност и да го изхвърлят един ден, така ли? – казва иронично мъжът. – От друго тесто сме ние… Не можем без раздумки, без веселие, без празници. Тук хората живеят само за себе си, така са научени. Не е за всекиго такъв живот. Само да съм здрав да се прибера, друго не искам. Ще си гледам и аз лозенце, ще си произвеждам и месото, и зеленчуците, и виното и ще си бъда свободен – усмихва се на себе си човекът, сякаш съвсем забравил за мен. Малко преди да влезем в квартал „Митендорф“, попадаме в задръстване. Тук по това време често стават задръствания. От много месеци насам пътят е в строеж. Сега на всичкото отгоре е аварирал и някакъв микробус. Поглеждам часовника си. Като тръгвах, казах на полицаите, че след около четиридесет минути ще бъда на посочения адрес. Вече е минал половин час. Колоната от коли не помръдва. Макар че сме близо до улица „Розенек“, помолвам шофьора да избере друг път до нея, не искам да закъснявам, а ако не потеглим веднага, вече наистина ще закъснея. Той кима разбиращо с глава, прави маневра, навлича си гнева на чакащите след нас, които натискат ядовито клаксоните, и след като успява да се измъкне от колоната, без да блъсне нито една кола, тръгва по един обиколен път, който пък е осеян със светофари. От пет светофара улучваме три на червено. – Дъщеря ми догодина завършва икономика – продължава да разказва мъжът. – Тя е родена в Цюрих. Като се върна в Сърбия, ще остане съвсем сама тук. Ама така иска, тук била свикнала. Отгледах я сам, от четиринадесетгодишна, откак почина майка ѝ. Но не ѝ се идва с мен в Белград даже през ваканциите, все насила я карах като беше по-малка. Чуждо ѝ било там, нямала приятели. Така е… Както навремето аз оставих баща си, така ще направи и тя с мен. – Май вече пристигаме – казвам аз и му кимвам с глава към тълпата любопитни хора, събрала се в двора на старческия дом, а наблизо наистина са спрени полицейски коли, линейка и пожарна. – Може ли да ми напишете фактура? – Веднага, госпожо. Коя дата сме днес? – Първи март – отвръщам. – При нас в България на днешния ден хората се поздравяват с „Честита Баба Марта“ и си подаряват едни на други мартеници. Чували ли сте за мартеници? Знаете ли какво е мартеница? – го питам, докато ми пише фактурата. – Зная, как да не зная. И ние празнуваме Баба Марта. И ние се поздравяваме с мартеници на първи март. Вие православна ли сте? – Да – кимам аз и му се усмихвам. Докато бъркам в чантата си за портмонето, се сещам, че в нея имам поне няколко мартеници, които кацнаха една след друга в пощенската ми кутия през последните дни от България. Изваждам едно целофанено пликче с Пижо и Пенда. Колата спира на тролейната спирка. На нея, въоръжени с чадъри, чакат мъж и жена на преклонна възраст. Двамата отправят любопитни погледи към таксито. Плащам на шофьора, а той поема парите и бързо изскача от колата, за да ми държи вратата, докато слизам с двете си чанти. – Е, тогава – посягам към ревера му и забождам с безопасната игла Пижо и

27 Пенда, докато се сбогуваме пред таксито, – честита Баба Марта! – Хвала, сестра! – отвръща ми мъжът засмян и ми стисва ръката за сбогуване. Очите му са зачервени и влажни. Зад блесналите под яркото слънце стъкла на колата, лицето му ми заприличва на голяма пухкава мартеница, която потегля отново из града, за да не бъде на този ден сама. – Право казват някои хора, че вече май чужденците са най-добрите швейцарци. Гледай ги тези двамата, уж чужденци, а жената окачи на таксиметровия шофьор амулет със швейцарското знаме под формата на червена и бяла фигура. Такова нещо не бях виждала досега! – коментира, поклащайки глава възрастната дама. – Да, да, истински швейцарски патриоти! – смее се старият господин и потропва с чадъра си по паважа. Хуквам към „Розенек“ 11. Дано госпожа Т. С. да не е скочила вече от прозореца, докато чакахме в задръстването. Лъскавите сгради от двете страни на улицата мълчат дискретно. От няколко пилона на балконите им се поклащат величествено швейцарски знамена. Днес всички те са се превърнали в мартеници.

Худ. Галина Цветкова „Боговете танцуват Танца на боговете“ 1

Худ. Галина Цветкова „Боговете танцуват Танца на боговете“ 2

КАЛИНА ТОМОВА САЩ ЦЕЛУВКА

Когато сълзите като огромни късове от лед търкаляха се, вкаменени от обидата, ти щедро длани сложи под очите ми и с шепи разтопи леда, за да не затрупа дните ми... Превзе с дъха си скъсаните струни на душата ми и как възстанови звука им, не бих могла да проумея. Но те засвириха отново прекрасна песен непозната... Когато нощите, като безкрайни черни пропасти раззинат своите бездънни челюсти, аз много тихичко, едва-едва, на пръсти пристъпвам в твоя свят, за да те целуна с нежност... Защото заслужаваш! ИМАШЕ ЧОВЕК…

Имаше човек, „здравей“ с когото можех да си кажа винаги, когато мрак сковеше делника ми труден. Имаше човек, към който мисъл устремявах в мигове, когато в длани ме трошеше и прегазваше ме скуката. Имаше човек, за когото смятах, че съм някаква потайност, спусната от космоса в частица от живота му. Имаше човек, с когото можех да мечтая до безкрайност, да обсъждам абсурдността на времето и да говоря.

Имаше човек… Изчезна като облак тих. Стопи се в необятното пространство от вселени – черни, чужди, изолирани. Имаше човек, за когото ще се моля да пребъдне чрез мечтите си и да не затваря плътно тънката врата на крехкото приятелство, което тайничко, без предисловия и без условия е посетило босоного, тихо и на пръсти дните му. Имаше човек… Дано успея някак си да съхраня следите му! ИМПРОВИЗАЦИЯ

Боса притича по топлия пясък... Насреща шумеше морето. Погледна вълните, събуди мечтите и волно разпери крилете. Сън ли било е? Кога ли свободна пътуваше с птичите песни? Сега го измисля или е истина? А пясъкът скърца в нозете... Докоснала нечия длан непозната, в която усети човечност, въздиша по минало, но без настояще върви по земя непозната. Морето, морето... Вкусът на вълните... Къде са въздишките бели? Къде са огньовете, претопили водите в искри от прикрити копнежи? А слънцето? Родното, живото слънце, къде разпиля си лъчите? Подала две шепи, очакваща милост, тя боса притичва в... мечтите.

32 КАФЕ...

Кафе със сълзи... Пил ли си? Горчи. Без захар, без заблуди. Черна болка... Отвсякъде – разстрелващи очи! И нокти остри гледат да ме вкопчат. Понякога надежда се промъква, но бързо задушават я неволите. Кафе отпивам заедно със сълзи... За нищо вече отговор не търся. Дори на сълзите е труден пътят. Пресъхнаха. Едва се насъбират, но падат по една в кафето тъмно. А вън блестят на слънцето лъчите... Защо ли са от мен така далече? Звездите ли? С които разговарях? Замлъкнаха. Май с нещо ги обидих... Боли. Душата празна е. А тъмнината превзема подло моя оптимизъм. Сама... Сама... И толкова самотна... Живот – театър, с много сложна роля... Коя съм? Откъде съм? Този ли е пътят? Не бих могла дори да отговоря. И питах! И се молих! Даже плаках! Но отговор наяве не получих. И страх изпитвах, също и омраза... Макар да мислех, че за мен е чужда. Да! В мен се вдигаха вълни приливни! И казвах си – със нокти ще се боря, но себе си ще трябва да въздигна – съвсем сама, без ничия опора! А после пак съмнявах се и страдах, защото пътят се оказа много сложен. Сега? Сега съм празна, тъмна стая. Кафе със сълзи. Черната отрова...

33 ТАЗИ НОЩ

Чуй тъмнината... Тази нощ съм море – безгранично, просторно и властно! Ще се плискам в нозете ти, ще те галя безспир. Ще ти шепна омайно, безгласно. Виж хоризонта, длани с мене преплел, в обещание тихо потръпващ – няма път между будното звездно небе и между моята шир недостъпна. Аз съм душата ти. Ти си у мен. В теб люлеят се мойте копнежи. Аз потъвам в нозете ти и попивам у теб. Ти и аз – една обща безбрежност. Чуй вълните ми палави как ти шептят... Търсят твоите тайни стремления. Бреговете край мен страстни песни редят. Ти се вслушваш и откриваш в тях себе си. Аз съм всевластната синя вода. Ти си моята будна фантазия. Приютяваш ме, галиш ме, в шепи ме сбрал, с мен обливаш мечтите си пламенни. Ти си пристанът, който ме чака в нощта. Аз съм всичко, което си търсил – ненаситната, волна, прозрачна вода... Ти – самотният бряг непристъпен... Тази нощ съм море, тази нощ си земя – две взаимно допълващи същности, споделили целувки и нежен екстаз, потопени в омайна прегръдка. Аз и ти сме вода и сме земната твърд. Няма край, нито има начало. Просто миг – който тайно душите събра... Ти и аз сме единното тяло! Тихо плискат се малки вълни във нощта. Светлината отдавна угасна. Но морето е живо и прегръща брега, а брегът го целува тъй страстно...

34 ЗА ДА МЕ ИМАШ...

Плени ме, ако искаш да ме имаш! Грабни душата ми със дива страст! Да нямам миг покой, да нямам мира, към теб да полетя като в несвяст. Защото любовта е непонятност, разтърсваща ни като летен гръм, разбуждаща душата ни заспала, погубена на делника в праха. Поискай ме по начин завладяващ! Накарай ме след теб да полетя. Защото уморих се да угаждам, слуга да чувствам своята душа. Умея толкова неща да правя. На другите отдадена безкрай, забравих любовта на що ухае. Превърнах се в несбъдната мечта. Ако ме искаш, трябва да се бориш, да ми покажеш обич със лице. Повехнах да играя сложни роли, в които личността не се брои. ***

Не знам звуча ли странно и абсурдно, но знам, че жива съм и искам много – не просто някой в длани да дундуркам, а той за мен да реже хоризонта. Душата ми в зорница да превърне, огряваща небето необятно. И сам да построи за мене пътя, по който да ме тласне като вятър. Защото любовта е нестандартност! Не искаща, а даваща без мяра. За да ме имаш, трябва да ме грабнеш, забравил себе си, превърнат в пламък!

35 ИМПРЕСИЯ

Нощна светкавица. Тътен прорязва небето. Ехото жалостно тръгва – бездомник в нощта. Малки светулки кръжат до несвяст над пътеките. Тревата ухае, пропита с непонятна тъга. Чужд континент. Непознати човешки порядки. Изпразнени улици. Зад прозорците – тайнствен живот. Жадувам общуване, но само на птиците радвам се. Говоря с дърветата. И мечтая – за роден простор. Гърми... И накъсва на дребно душата ми. Парчета от нея прелитат – като птици в нощта. Дъждът е наблизо. Но дали ще измие той раните? Едва ли! Дълбоки са, трябва им много вода. Светът се смалява. Едва ли не влиза ми в дланите. Дали да го грабна и здраво да стисна юмрук? А после да пускам по малко от него през палеца, докато намеря към себе си правия път? Мълчи тишината. Небето отдавна помръкна. Последни светулки прелитат в самотен захлас. Отмина дъждът, недостигнал до прага ми, някъде... А пустите улици броят само светли петна. Да, само на лампите светлите дири пресичат се. И тъмните сенки на стари дървета в нощта. Това е... Самотна реална илюзия! Една много приказна, но фалшива за жалост мечта... НЕ КОРЕТЕ ДЪЖДА

Вали, вали… Уморено и тихо – в някакъв тайнствен захлас. В унес безмълвен малки капки изтичат от безкрая през времето в нас. И проникват в душите ни – крепости каменни, уморени от дългия път. Неестествено нежни, с малки длани погалват най-съкровеното в нас. Вали дъждът като пречистена истина и отмива от нас пепелта, наслоена безредно, утаена с годините в дълбините на наште тела. Не корете дъжда, че намокрил е дните ни. Не упреквайте с мисъл дори разпилените облаци – самотни, бездомни, от които дъждът се роди! Вали, вали… Но какво е дъждът? Наши мисли, от мрака пречистени, отделени от злобата, егоизма потиснали, завистта оградили в стени. Нашите мисли, стаили обидата, отлетели в космичния мрак, не изтичат в безкрая, на времето в бездната, а отново се връщат при нас.

Те с дъжда се завръщат, но измити, пречистени – като малки, прозрачни сълзи. Не винете дъжда, че намокря душите ни! Без дъжда ще сме сухи скали! ПОРТРЕТ НА БОТЕВ

Не съм достойна да го обрисувам... Но седмици живях в дома му – в сърцето му огромно бях допусната, докосната от неговия огън. Красавец... Очи – неразгадани кладенци, побиращи безкрая на всемира. Чело голямо, някак си без граници. И вежди – плътна българска шевица. Носът – класически, до съвършенство правилен. А устните не смея да докосна... Зад тях са думите – тъй искрени, тъй пламенни! И все пак как ли са целували? Опитвам се да обрисувам Ботев. Знам, недорасла съм до неговата фигура. Но толкоз дни прекарах с него, толкоз нощи... И колко думи само си издумахме! От вятъра загребвам миг-движение и в тялото му леко го поставям. А вместо някакви човешки измерения, в очите му небето разпилявам. Вместо сърце рисувам буен огън. Какво ли друго може тъй да топли! Да свети през столетия огромни! Да разтопява всякакви окови! Това е моят Ботев! Канарата българска! Опора в днешното, уви, разделно време. Но щом го има този исполин, вековен стожер, не се страхувам за децата и за себе си!

МИХАИЛ КРЪСТАНОВ Бразилия

BRASIL

Януарски камшик, жигосано слънце търкаля въглища кръв, очертали пътека – дим в Тропика, светло кафе, черно сладко, проститутки и баби на бара с пергаментови рамене. Денонощна любов до поискване...

ВСИЧКО СЕ ПРЕЖИВЯВА.

Орловия нос с обица на хриле от акула, рижия негър, луната с обратна захапка, звезди от запалени тикви с очи на светии, изпасан тамян, кокаинова нафора. Оргии... НО НЕ И ТОЗИ ЧЕРЕН КЪДРАВ СНЯГ

Тръстикови парцали непрестанно билкоухаят миг след полунощ, когато плискат пръски пот магесници и прилепите тръгват да ловуват... Обичам този грях метаморфоза и блесвам просветено непривичен.

38 Пълзя надолу – бяла тарантула с фрак и пелерина от сребро, изплитам своето гнездо нагоре – наплюнчена в солена захар люлка за моята любима монахиня – време, с очи зелени – пъпнали фурми, които падат. В клонче от маслина... И после дълго ги не преживявам... Шехерезада

Хайде пошушукай, тъмнокоса красавице, и потанцувай боса. В извивките на твоите сюжети очите ми превръщат се в дайрета. Аз приказки съм слушал вече доста, че който не е пял на мойто рамо, не съм изтрил от дългата си памет. Но ти с гласа си само омагьосваш, обичам те и без да ме докосваш. Ще слушам цяла нощ, огрян в текила, ще вярвам, че те има и си мила. И вдишал наргилето с твойте устни, в зениците ти пусти ще препускам. И някъде към три бразилско време постелята ми жадна ще те вземе. От цитруса на твоите гърди жадни ще бълва огън само от зори до пладне. Под палмите на ранобуден здрач един от нас ще бъде свой палач. Един от нас до смърт ще се покае. Първото магаре щом излае ...

39 СПОМЕН ЗА СЯНКА НА ДЪРВО

капката рисува камъка бавно търпеливо постоянно а ние хората не можем да рисуваме животът ни отдавна предстои смъртта е просто минало отминало. Дали да не открадна онзи залез огромен като айсберг динозавър изтрил тръстиките на тропика изчезнал утре пак ще се покаже. Прибрах в шепа, скрих го от света, но не за спомен, само за прераждане.

МАРТИН РАЛЧЕВСКИ Англия

ГЕРОЙ Разказ по действителен случай Пламен се роди през студения декември на 1979-а във Враца. Израсна обаче в Стара Загора. Беше живо и будно момче. Тичаше по прашните улици на един от панелните комплекси в града и мечтаеше за подвизи и приключения. Годините бяха тежки. Родители му трудно свързваха двата края и понякога бяха тревожни. Това смущаваше Пламен и тогава той ги гледаше тъжно с големите си невинни очи. Скоро обаче забравяше за това и пак поемаше, яхнал пръчка или седнал на лагерната си количка, по градските улици. Бъдещето му носеше куп неизвестни, но той нямаше как да знае това. Беше около десетгодишен, когато във въздуха замириса на промяна. Като на шега една вечер съобщиха по телевизията, че първият човек в държавата подава оставка. В очите на родителите му се появи блясък. Този блясък се появи в очите на милиони българи тогава. Следващите години бяха динамични и емоционални. Трудностите се увеличиха, но заради заряда от станалите промени се изнизваха някак неусетно. Настъпи краят на века. Забраненият западен свят беше вече достъпен. Хората повярваха, че щастието е реално. Десетки хиляди се редяха пред посолствата за визи. Самолетите с емигранти започнаха да излитат. Една зимна вечер, връщайки се от работа, изтощена от умора, Антоанета – майката на Пламен – седна пред тихо работещия телевизор и заяви, че вече не издържа. „Животът е твърде кратък, за да го изживее човек в недоимък и стрес“, разсъждаваше тя. Бащата на Пламен я подкрепи. И така от дума на дума стигнаха до кардинално решение: да емигрират. Антоанета обаче бе премислила всичко предварително. Тя планираше да започне собствен бизнес. Имаше опит в прането, гладенето и химическото чистене. Мъжът ѝ умееше да поправя автомобили. Пламен междувременно бе завършил техникума по електротехника в града и вече имаше занаят. Имаше си и годеница. Нещата сякаш се подреждаха естествено. През пролетта на 2005 г. багажът бе събран и семейството отлетя за Англия да търси така жадувания по-добър живот. С тях замина и Ваня – годеницата на Пламен. Тя бе красавица, с интелигентно излъчване и добро сърце. Скоро находчивостта на Антоанета даде очаквания резултат. След като отвори пералня, бизнесът бързо потръгна. Само месец по-късно нещата се подредиха и за останалите. Пламен бе нает за електротехник в добра английска компания. Баща му се подреди като работник в автомонтьорски цех. А Ваня

41 като продавачка в магазин за дрехи. Годините се занизаха безгрижно. Животът бе труден, но им се усмихваше ласкаво. Неусетно Пламен бе навършил тридесет и една. Като грижовна майка Антоанета започна да го подканя, че е време да се задоми. Пламен така или иначе вече бе узрял за решението и не му трябваше смелост, за да поиска ръката на Ваня. Любовта между тях бе преминала през добро и лошо. Те се познаваха отдавна и се обичаха чисто и истински. В навечерието на Коледа на 2011 г. двамата решиха да сключат брак идното лято. Новата 2012 година настъпи и те символично започнаха да броят дните до тържествения момент. Междувременно си намериха самостоятелна квартира, в близост до къщата на родителите на Пламен, и се отделиха. Новото начало бе положено. Беше събота, 19 май, двамата отидоха до Лондон, за да изберат сватбена рокля за Ваня. Спряха се на леко натруфена в долната част, но изчистена от талията нагоре рокля с нежни дантели и в цвят слонова кост. Пламен не бе планирал да купува за себе си костюм, но продавачката го убеди. Избраха стилен жакард. И така в този ден от сметката им излязоха над четиристотин паунда, но пък дрехите си заслужаваха. В сряда сутринта, 23 май, поръчаха пръстените и след кратко обсъждане запазиха и дата за ритуала – 1 юли. В четвъртък вечерта на Пламен му се наложи да остане до по-късно на работа. Прибра се след полунощ. Къщата бе тъмна. Ваня спеше. Той влезе тихо. Взе си душ. После се облече, без да вдига шум, и седна на дивана във всекидневната. Докато чакаше да изсъхне косата му, защото не искаше да включва сешоара, незнайно защо и откъде в главата му нахлуха странни мисли. Дали ще имат деца. Здрави ли ще са те. Дали ще ги види пораснали и т.н. Заспа неспокоен и на няколко пъти се събуждаше без видима причина. На другия ден се чувстваше леко уморен и през целия ден си представяше как ще се прибере и ще си почине. Обикновено в петък вечер излизаха на бар, но този път той спомена за неразположението си и решиха да останат вкъщи. Вечеряха, той разтреби масата, а Ваня изми чиниите. Погледаха телевизия и малко преди единадесет часà си казаха лека нощ. Пламен се обърна с гръб към стената, отпусна се и затвори очи. Без да очаква обаче, под клепачите му изведнъж заплуваха лоши спомени от миналото му. Те бяха толкова ясни и живи, че той се изплаши. Отвори очи. В стаята бе тъмно и тихо. Няколко минути покъсно умората му надделя и той пое отново към съня. Спомените обаче бяха още там. Той се запита какво ли може да значи това и неспокойно се обърна на другата страна. Картините следваха една подир друга. Бяха предимно лоши. Сякаш някой бе събрал цялото зло от миналото му в черно-бял филм и му го прожектираше в съзнанието. Пламен беше добър човек. Не бе пакостил никому. Но и той си имаше своите дребни прегрешения, за които явно бе забравил. Така измина повече от час. Той стоически търпеше и чакаше образите да си отидат. По някое време съзнанието му се освободи, неприятните спомени го напусна-

42 ха. Надяваше се най-после да заспи, но вместо това стана друго – съвестта му започна да го изобличава. Напразно търсеше логиката в тези събития, но не я откриваше. Нервността му растеше. Притиснат от необикновеното преживяване, накрая той се предаде и полугласно каза, че съжалява за всичко. Минута след това заспа блажено. По южното крайбрежие на Англия в продължение на стотици километри се простират дълги, красиви плажове. В по-голямата част от годината те са пусти, но от средата на май до към края на септември по тях има плажуващи. Водата рядко надвишава 13 градуса и затова къпещите се са много малко, но все пак смелчаци не липсват. Пламен беше спал лошо. Той изпи едно силно кафе с малко мляко, за да се разбуди и изяде половин запечена филийка с кашкавал. После включи телевизора. Прогнозата бе обещаваща. След кратко колебание предложи на Ваня да се разходят по крайбрежието. Паркираха колата на платен паркинг и поеха към недалечния плаж на запад от Брайтън. Слънцето беше силно за сезона и много хора подобно на тях също бяха решили да се полюбуват на морето. Събуха се, взеха сандалите си в ръце и безгрижно поеха по пясъка. Високо над главите им прелитаха гларуси. Вълните се разбиваха и децата наоколо хвърляха в тях камъчета. Вятър почти не се усещаше. Хубавото време караше хората да се разсъбличат и някои по-смели дори да нагазват във водата. Но истински къпещи се нямаше. Водата бе твърде студена. Двамата вървяха бавно и разговаряха за предстоящата им сватба. В душата на Пламен обаче имаше някаква остатъчна тревога от предишните дни. Зад един дървен пристан те забелязаха раздвижване на хората. Някаква жена изведнъж се бе развикала и сочеше уплашено към морето. Плажуващите се събираха около нея. Жената крещеше, че детето ѝ е отнесено навътре и се дави. Пламен на секундата осъзна, че става нещо страшно. Пусна топлата длан на Ваня и се затича към жената, която с ужас сочеше към морето. Миг след това той забеляза далече от брега дребно момиче на около пет години, което се държеше за малък надуваем пояс. То бе на около двеста и петдесет–триста метра навътре в морето. Това го шокира. Жената не спираше да крещи, че има силно течение, че детето току-що било ей тук, пред очите ѝ, до самия бряг, а сега е чак там. Момиченцето пищеше и се бореше за живота си. Пламен погледна към събралите се хора. Повечето се бяха скупчили и се чудеха какво да сторят. Някои се държаха за главите. Други бяха нагазили във водата, викайки и ръкомахайки към детето. Една-единствена жена се събличаше, възнамерявайки явно да се притече на помощ. Колебанието на Пламен трая кратко. Той хвърли на пясъка сандалите си и с бързи крачки, без да се съблича, влезе във водата. А тя бе истински студена. Толкова студена, че когато стигна до слабините му, за момент дъхът му секна. Той обаче преглътна болката и решително се хвърли напред, като заплува енергично. Прободоха го сякаш милион карфици. Координацията му се наруши и той спря. Водата бе мътна и под нея не се виждаше нищо. Огледа се. Момичето бе едва на около стотина метра от него. Той се изненада колко

43 бързо бе изминал разстоянието. Причина за това беше течението, което като река бе повлякло момичето, а сега влачеше и него. Тялото му конвулсивно затрепери. В цялата глъч, идваща от брега, един глас се открои в този миг сякаш по-силно, това бе тъжният и провлачен писък на Ваня, която го викаше по име. Без да се обръща назад, той пое въздух и продължи да плува навътре. Бе добър плувец и знаеше, че няма начин да не се справи. Някога бе плувал с часове в Черно море и бе уверен в себе си. Но това тук не бе родното море. Тази вода беше като че от разтопен лед. Пламен плуваше все по-навътре и по-навътре. Движеше се сравнително бързо, но и момичето също се движеше. И двамата се отдалечаваха от брега. Достигна я след около три минути. Когато я доближи, тя пусна пояса и инстинктивно, като пиявица, се вкопчи в него. Това не беше го предвидил. Трябваше да я отстрани, за да не потънат и двамата. Подхвана я отзад така, че главата ѝ да е над водата и да може и той да диша. После се извърна, за да потърси пояса. За няколко секунди обаче вече бе се отдалечил на около двадесет метра навътре. Пламен знаеше, че ако момичето се държи за пояса, ще му е по-лесно да я тласка към брега, но вече бе късно. Течението отнасяше пояса доста бързо навътре. Макар разумът да му говореше, че е по-добре да го догони, той се довери на инстинкта си и пое към брега. Момиченцето бе в шок. Беше посиняло от студ и се тресеше. Пламен отдели вкочанените ѝ ръчички от себе си, обърна я с лице към брега и, държейки я под мишниците, заплува само с крака към брега. Усилието му бе огромно, а резултатът незначителен. Плуването срещу силното течение бе почти невъзможно. С огромно усилие на волята и пренапрежение на мускулите той правеше всичко възможно, за да достигне брега. Така изминаха около десет минути. Десет измъчени, страшни минути. Брегът обаче бе все така далеч. Тялото му изнемогваше в ледената вода. До този момент и през ум не му бе минавало, че от студ е възможно толкова много да боли. Беше ужасно. Морето го бе сграбчило в мъртвешка прегръдка и не искаше да го пусне. Силите му свършваха. Още миг, и щеше да отпусне ръце и да се предаде. Погледът му се замъгли. Единственото, което го крепеше да продължи, бе момичето. Нейният живот беше в неговите ръце. Пламен плуваше със сетни сили, водата заливаше главата му и той гълташе, без да иска, големи глътки. Не биваше да спира нито за миг. Ако спреше, силното течение щеше да го отнесе навътре. Борбата със стихията беше безмилостна. В следващите шест-седем минути той успя да измине около петдесет метра. От брега вече го делеше сравнително малко. Пламен знаеше, че при нормална температура на водата би се справил със силното течение, но тук всичко беше наопаки. Температурата бе нетърпимо ниска, ръцете му бяха блокирани, а течението го дърпаше неумолимо назад. Положението бе наистина зле. Надеждата гаснеше. Пламен губеше сили. Още най-много минута и щеше да изпусне детето. Тогава забеляза жената. Онази жена, която се събличаше преди това, сега идваше на помощ. Плуваше към тях, решена на всичко. Това го мобилизира и той, с огром но усилие на волята, заплува със сетни сили към нея. Срещата се осъществи скоро. Жената пое детето от ръцете му, обърна се и продължи към брега. След като предаде момичето, Пламен за миг изгуби съзнание. Опомни се на около

44 метър под водата. В дробовете му бе нахлула вода. Той изплува нагоре, показа се на повърхността, изкашля се и повърна водата. Това го обезсили до краен предел. Едва успя да се извърне. Опитваше се да се задържи по гръб над водата. Прекара така около минута и нещо. Обърна се с намерение да продължи, но забеляза, че се е отдалечил от брега. Нямаше вече никакви сили да плува, нито пък воля. Не усещаше тялото си. То бе сковано. Стихията го поглъщаше. С последни напъни надигна глава, за да види къде са жената и момичето. Жената вече ходеше по дъното. Виждаха се раменете и гърбът ѝ. Момичето бе спасено. Пламен въздъхна с облекчение. Опита се да открие в далечината и Ваня, но сред многото човешки силуети не я разпозна. Нямаше сили да продължи. Течението бе неумолимо. С всеки изминат миг фигурите на хората ставаха по-малки. Отново глътна вода. Опита се да я върне обратно, но погълна още. И още. В този момент пред него се появиха същите онези, страшни картини от изминалата нощ. Но този път те се движеха стократно по-бързо. После за миг видя Ваня в булчинската рокля. Беше красива. Невероятно красива и усмихната. Пламен не знаеше дали диша или не. Не виждаше нито вода, нито небе. Имаше само отделни образи от миналото и настоящето. И тогава настана тишина. Такава дълбока и плътна тишина, че сякаш светът бе престанал да съществува. Чуден, светъл юноша с неописуема красота бе застанал пред Пламен. Присъствието му го зарадва и той инстинктивно протегна ръце към него. Юношата му се усмихваше. Борбата с водата; болката от студа; далечната глъчка – всичко бе изчезнало. Пред него сега беше същество от друг свят. Отново понечи да го докосне. Юношата се наведа и го хвана за ръката. Саможертвата на Пламен бе оценена. Очакваше го наградата. Послепис: Фамилията на Пламен е Петков. Той бе погребан с почести за герой.

РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА ЛЮБОВ Здравей, прекрасна моя, но... тъжна! Здравей, красива моя, но... похабена! Здравей, моя любов! Пиша ти, защото не мога да продължа да живея така. Толкова много грехове извърших спрямо теб. Толкова несправедливости, предателства, мерзости... Душата ми е притисната сякаш от воденичен камък. Едвам издържам под тази тежест. И... няма къде да избягам. От съвестта не мога да се скрия. Затова съм тук. Върнах се, за да ти кажа, че съжалявам и да те помоля за прошка. Вече съм стар. Немощен. Болен... И знаеш ли, моя любов, реших да остана тук. До теб. Завинаги. Да... умра тук. Мислих си, че с времето ще те забравя. По-точно казано, че ще забравя злото, което ти сторих, но уви, това не се случи. Чувството за вина ме гореше през всичките тези години, като горещ въглен, разпалван от вятъра. Където и да

45 ходех, работех ли, пътувах ли, веселях ли се, това чувство винаги беше с мен и ме изгаряше. Вече съм на прага. Неотдавна получих сърдечен спазъм. Поредният спазъм. За миг сякаш видях живота си като на лента. И разбрах, че няма да мога да взема нищо оттук. Освен спомените. А и греховете си. Напоследък вечер, щом се стъмни, виждам вратата към оня свят. Тя е голяма, висока, масивна... страшна. На нея няма дръжка. Не знам дали е наяве, но я виждам. Заставам пред нея и се питам как ще премина отвъд, без да съм се простил с теб? И... не мога да го направя. Не мога да тръгна, без да съм ти поискал прошка. Посях толкова много лъжи между нас. Амбиции. Скандали. Предателства. Грехове... които са като стотици ръбести камъчета. Или по-точно като камъни, които съм хвърлял по теб. Едва ли сега ще повярваш на закъснелите ми думи. Но ще го кажа: Съжалявам! Наистина съжалявам! Разкайвам се и те моля да ми простиш. Ти няма как да знаеш, но през последните години, когато бях сам, аз плаках. Плаках, молих се и се измъчвах заради стореното, но утеха не намирах. Никаква утеха. А само огън. Силен вътрешен огън, който ме изгаряше. И все още ме гори. Като неугасващ въглен в пазвата ми. И тогава го реших. Стана случайно. Но всъщност и двамата знаем, че случайни неща няма. Беше студено и дъждовно. Излязох на верандата на голямата ми къща. Моята голяма, хубава, скъпа къща. Обзаведена изискано. С чудна панорама. Просторна градина, люлки, дръвчета, цветни храстчета и мека зелена трева. Стоях на верандата, а дъждът мокреше старата ми плешива и оглупяла глава. И гледах в нищото. Бях отпътувал при теб, моя любов. Душата ми беше при теб... И тогава го реших. Казах си, че трябва да го направя. Без да давам обяснение на никого, стегнах един малък куфар и взех първия възможен самолет. По време на полета се вълнувах силно. Опитах се да хапна нещо и да поспя, но не успях. Сърцето ми биеше учестено. Не се успокоих през целия път. Самолетът кацна, вратите на терминала се отвориха и аз, като влюбено момче, се затичах. Шофьорът на таксито ме остави пред твоя дом и аз... зачаках. Чаках кротко и търпеливо, вперил поглед към портата, от която ти трябваше да излезеш. И ти се появи. Беше стара, уморена, съсипана, облечена с вехто палто. Имаше дълги бели коси и бръчки по лицето. Тъмни, дълбоки бръчки. За миг се смутих. Сякаш това не бе ти. От някогашната ти красота не бе останало нищо. Но... познах очите ти. Твоите тъжни, големи очи. Любимите ми очи. Които бяха видели толкова ужаси. Лъжи. Мизерия. Неправди. Предателства... Какво беше преживяла, мила моя? Какво ти бяха причинили? Защо изглеж даше така? Какво ти бях сторил аз? Въпросите летяха към мен като далечна глъч. Като далечна, грозна и страшна глъч. Обиди, ругатни, гаври. А сигурно и насилвания. Какво беше преживяла ти? Какво?! Не можех да го мисля дори. И не исках. Ти стоеше срещу мен. Стара, отрудена, тъжна, но с достойнство. Беше слаба, съсухрена, уморена и болна, но в очите ти имаше светлина. Те бяха тъжни, но живи. Стоях и те гледах... Ти вървеше бавно срещу мен. Разплаках се, а сърцето ми без малко да изхвръкне от вълнение. Спрях те и те назовах по име. Усмихнах ти се и протегнах ръце да те прегърна. А ти... ти... моя любов... Ти, моя единствена и незаменима... Ти се смути. Стресна се. И ме... подмина.

46 Не можах да повярвам... Вцепених се! Замръзнах намясто! Имах нужда от време, за да дойда на себе си. Когато се опомних, тръгнах към парка, надявайки се да те открия там. И ти наистина беше там. А около теб имаше доста хора. Бяхте разпънали подвижен навес. И се бяхте събрали мъже, жени и деца. Сигурно това бяха твои деца и роднини. Имаше и маса, на която бяха подредени пластмасови чашки с безалкохолно. А също и домашни сладки, мекици и бонбони. Явно празнувахте нещо. Децата тичаха наоколо. Бяха малки деца. Навярно твоите внуци. Учудих се, че са... толкова различни. Те бяха бели, черни, всякакви... Децата от твоите бракове. Знам, че си имала повече бракове. И... не те виня за това. Напротив – обвинявам себе си. Когато някога си тръгнах, аз те оставих... на произвола. Захвърлена като мокро коте на улицата. Като скъсана, ненужна дреха на пътя. Като стар, прочетен вестник. Като... Стига толкова! Няма да продължавам с глупавите сравненията. За съжаление ти нямаше избор. Нямаше кой да ти подаде ръка. Нямаше кой да те пази. Да те защитава. Да ти помага... Ти остана сама. Съвсем сама, нежна и беззащитна. И тогава ония негодници изпълзяха от тъмното като плъхове, спотайвали се на скришно. Бяха бели, черни, всякакви... И се нахвърлиха върху ти като невидели. И... Не, не ми се говори за това... О, ако тогава бях там. Ако бях останал... Това нямаше да се случи. Но аз, като един истински подлец, те зарязах. Заминах за далечните страни. Да търся късмет. Да търся щастие. Да търся чужда любов... Някои приятели казват, че съм взимал нещата твърде навътре, че имало и много хора, които също са заминали, а и други продължавали да го правят сега. Така че не съм бил единствен. Това обаче мен не ме интересува. Чуждите грехове са си чужди грехове. Сега, когато съм на прага, усещам нещата иначе. Чувствам, че ще давам отговор не за постъпките на другите, а само за моите. Там, зад страшната порта, няма да ме питат за греховете на другите. Но ще ме питат за моите! Затова се върнах, моя любов. Да ти се извиня. Пък макар и късно. И да ти поискам прошка. Да падна в краката ти. Да ги прегърна. Да ги притисна силно в обятията си и да ги обсипя с целувки. Твоите груби, уморени крака... И да остана така. Наведен... Сломен... Молещ за прошка... А ти не ме позна! Изобщо не позна кой съм! Може би трябваше да предвидя подобен развой. Заслужавах го. Но... не го очаквах. Съзнавам вината си. Виновен съм, но... признавам, че очаквах всичко друго, не и това. Не и че няма да ме познаеш. През всичките тези години трябваше да съм с теб. С теб и с никоя друга. А аз те предадох. Скитах се по тая чужбина като алчен скъперник, който съзнателно копнееше да се превърне в уседнала свиня. Исках да получавам. Да взимам от живота. И го правих. Бях като обезумял. Имоти, вещи, блага, наслади, признание, слава... Е и? Какво излезе накрая? Колко беше мъдра ти някога, когато казваше, че всичко е временно. Тихичко го казваше. Ей така, между другото го казваше, докато седяхме заедно и се държахме за ръце. Казваше го... ненатрапчиво. Но аз ламтях за материални блага. Исках да притежавам. Да имам повече и повече. Ти беше твърде обикновена, кротка, позната. И бедна. А аз търсех приключения. Исках да бъда с по-красиви, с по-интересни, с по-богати от теб... и те изоставих. Ти беше честна, семпла и невинна. И затова... беше предадена.

47 Някои казват, че това е животът. Всеки имал право да урежда първо себе си. Да гледа собствената си полза. Някога и аз мислих така. Тогава бях глупак. Сега обаче, застанал пред оная голяма порта, мисля иначе. И съжалявам. Къщата няма да мога да я взема със себе си на оня свят. Нито пък любимата ми кола, а също и другите ми вещи. Ще отнеса само онова, което си е в мене. Угризенията ми. Вината ми... Тежи ми, мила моя. И ме боли. Боли ужасно... Искаше ми се да ме поглед неш. О, само как ми се искаше да ме погледнеш и да ми кажеш, че ми прощаваш. Не! Всъщност не съм честен. Искаше ми се единствено да ме погледнеш. Само това. Повярвай ми! Да ме познаеш. Да познаеш, човека, който някога обичаше. Да познаеш... предателя. Ти някога казваше, че всеки рано или късно се връща при онези, които е обичал. И това е самата истина. Ето ме. Аз се върнах. Късно, но се върнах. Скоро ще умра. Устните ми ще се вледенят, а ръцете ми ще се сковат. Ще стана безмълвен. Тялото ще се стопи и ще изчезне... Ще остане само голата ми душа. Затова сега бързам да говоря. Бързам да пиша. Бързам да ти кажа, че те обичам... Обичам те, моя любов! Обичам те толкова много, че се задушавам. Обичам те с цялото си сърце и с всичките си сили. Моля те, прости ми! Прости ми и ме благослови да си отида с мир. Ти винаги си била в сърцето ми. Където и да бях през всичките тези години, където и да се скитах, не спирах да мисля за теб и да те обичам. Ти, скъпа моя... Ти, единствена, чудна и неотразима... С набръчканото ти от старост лице, с дългите ти бели коси и облечената в дрипи. Да, точно теб. Теб, и само теб винаги съм обичал. Теб, Родино моя! Теб, моя Българийо!

ГЕРГАНА ЕГОВА-ДИНЕВА Канада

ВСЯКА ПРИЛИКА С ДЕЙСТВИТЕЛНИ ЛИЦА И СЪБИТИЯ Е СЛУЧАЙНА – АМА МОЖЕ И ДА НЕ Е. „Ееей, не мога да поступвам жената в тая Канада – оплаква ми се арабският принц от класа ми по английски, – и тя го знае и ми се зъби, бе. Хич не я е страх. Ако взема да ѝ направя нещо, ще звънне на 911 и веднага ще ми довтасат полицаите. Ако не звънне тя, ще звънне комшията. Все беля. А тук, ако се оплаче жената или те изпорти съседът, полицаите първо те прибират на топло и после те питат виновен ли си. Ама ние ще си идем някой ден. Ще види тя...“ „Така си е тук – обажда се един друг от съседния чин, – направиш ли ѝ нещо на тая гад, женичката, или тръгне ли да се развежда с теб, щото си я ударил – лошо ти се пише. С такава издръжка ще те одруса, че цял живот само за нея ще работиш. Ако стигнеш дотам, по-добре си събирай куфарите и си заминавай откъдето си дошъл. Тук бял ден няма да видиш повече...“ „Да – учителката също се намесва в разговора, – бъдете много внимателни какво правите, защото това, за което говорите, се третира като много сериозно провинение и се наказва сурово. Процедурата е бърза, ефикасна и полицаите са безкомпромисни.“ Погледах ги, послушах ги, пък си рекох „Що да не им разкажа една история от реалния живот?“: „Имало едно време един спешен телефон, на който някой подал сигнал за домашно насилие. След редица въпроси от сорта на „Сигурен ли сте, че се бият? Как точно се бият? От колко време се бият? Вие сега чувате ли ги? Кой плаче? Ама как точно плаче, обяснете, де? Сигурен ли сте, че не плачат от радост? Добре, пращам патрулката...“ Разгеле, след 10–15 минути патрулката пристига пред блока, за който е подаден сигналът. Тъй, ама входната врата на блока се заключва и полицаите не могат да достигнат адреса. Звънят обратно и докладват. Докато от диспечерския център търсят вариант за отваряне на входната врата, идва нов сигнал – крадат кола в съседния квартал. И понеже патрулката е една, а така и така няма кой да отвори входната врата на блока, по-добре колата да поеме втория сигнал. И патрулката тръгва. Ама след малко се връща. Тя, колата, вече е открадната, ама пък от диспечерския център са открили жертвата от първия сигнал и са я замолили зор-заман да слезе и да отвори вратата, че няма кой, видиш ли. Най-после полицаите влизат в блока. Докато пътуват в асансьора, жертвата тотално обърква органите на реда – сега те не са наясно това домашно насилие ли е и кой кого всъщност бие, пиянски спор между съпрузи ли е, страстна любов с включени елементи от различни бойни изкуства ли е, или пресъздаване на лайтмотиви от най-новата чалга песен на дуета Лепа Цоца и Голямата Тоца. Версиите на участниците не съвпадат и полицаите решават да потърсят независим източник на информация. Звънят на комшията, подал сигнала. Излиза той рошав, по пижама. Усетил дебелия край

49 и надушил неприятностите, които го очакват, задето се е помешал в съседските неволи, комшията вдига як скандал на полицаите, че са го събудили и му нарушават личното пространство. „Кой? Аз да съм подал сигнал, че тез добри хора се бият? Туй не е верно, бе... Аз Петромир дори не го познавам. Системата ви е засякла моя телефон? Тцъ, не съм аз. Внучето е бърникало нещо. Е, к‘во кат‘ е на 4 месеца? Вие не знаете ли, че сегашните деца се раждат с висше образование? Ама що ме занимавате с глупости, бе! Нищо не съм чул. Абе, вие друга работа нямате ли си, освен да тормозите обикновения гражданин? Заплатата ви е от мойте данъци. Ай, сиктир...“ Вратата се трясва. Полицаите са в изходна точка. Случаят доникъде... Така и така са тука, поне да кажат две думи на жертвата. „Виж сега, има тука некакви услуги... Е, какви, какви? Не ги знаем точно. Тия от социалните ще ти ги кажат в понеделник...“ Всички ме гледат втренчено... Почувствах се длъжна да довърша: „Момчета, майтапя се, бе. Това не може да се случи в една нормална държава...“ Всички въздъхнаха облекчено, а аз се помолих нещата да са се променили... ДОБРЕ ДОШЛИ В ГИМНАЗИЯТА Странно нещо ми изглежда образователната система в Канада. Може би защото още я чета на кирилица. Всичко, с което се сблъсквам, ми изглежда нелогично, различно и объркващо... извън рамките на всички закодирани в мен български стандарти. Преди месец и половина записах детето на училище. Аз го записах, защото баща му беше на работа. То, ако трябва да бъдем честни, детето само се записа. Ми, така де... що го е научила толкова добре тоз английски. Като го знае, нека си се оправя. Аз отидох за авторитет... и за малко красота. Или за красота и малко авторитет… не съм много сигурна... Като влязохме в училището, три пъти се загубихме, докато намерим кабинета за регистрация. Абе к‘ви са тия училища като хамбари, бе? Пътна карта, компас и екскурзовод ми трябват да се ориентирам. Джипиесът сам се деинсталира от телефона ми от срам, че обърка пътя... Разгеле, откриваме го най-накрая тоя кабинет. Посреща ни симпатична, възрастна учителка, която ни обяснява какво ще правим. Уточнявам – обяснява на английски, а детенце в реално време превежда на мама на български. Идилия... Разкошно дете, очарователно, добро... сама си го родих. – Трябва да изберете предмети – казва учителката. Вцепених се. „Моля? Може ли да го повторите това, плиииийз! (Това мога да го кажа и на английски.) Нямате ли програма със задължителни 10–12 предмета, да ми я дадете и да си ходим? Не?“ Явно здравата съм изцъклила очички, защото жената ме погледна и ме пита дали не ми е лошо. „Не, не, продължавайте!“ – Има два задължителни предмета за срока и два избираеми – продължава учителката.

50 Съвсем се разконцентрирах. Тия нещо не са добре. К‘ви са тия 4 предмета за един срок, бе? Начииииии детето нищо нема да научи тука... Язък. – Английски и география са задължителни. От този лист изберете другите два. – Френски – изстрелва веднага детето. – Добре – казва учителката и си записва, – и понеже станаха три трудни предмета ви предлагам да изберете нещо по-леко като изкуства. Тая се шегува... Поглеждам я. Сериозна ми изглежда. Цели три!!! трудни предмета. И то за цял срок. „Абе, алоооу, к‘ви са тия лиготии, бе? – вече не издържам. Я шибни в програмата на детето 10–12 задължителна предмета, че чак свят да му се извие от информация. Да не знае от кой предмет да почне. Да ляга в 12 през нощта и да става в 6 сутринта да чете. Да чете и да реве. И аз да рева с него и да псувам образователната система и министъра...“ Учителката хич не се интересува от моите вълнения и продължава да си драска на листчето. Минаваме на втория срок. – Английски и математика – задължителни. Два избирате. – Френски – казва детето. Сега учителката ни поглежда странно и казва: – Ама френският е много труден. – Нищо – контрира детенце. – Ама децата не го избират да го учат през цялата година – продължава учителката. – Аз го избирам – настоява детенце. – Ще трябва да попитам дали може – казва учителката. Майко, мила! Къде попаднах! Викам на детето: – Еййййй, цял живот ще ни благодариш. Доведохме те 4 години да спиш тука. Ама детенце не се усмихва даже. И то в ступор, миличкото. Не разбира тия 4 предмета за понеделник ли са му или за вторник... В крайна сметка разрешиха на детето да учи цяла година френски, ама му препоръчаха като последен предмет да вземе физическо. Да не се преумори нещо. ГОСТИТЕ – ЗА И ПРОТИВ „Какво ще кажеш да поканим нашите на гости, а?“ – подхвърля мъж ми, докато сглобява новото легло на щерката. „Ми... що пък не? – кимам одобрително с глава аз. – Таман да видят къде сме, как живеем... да не хабят нерви излишно. Много ти е добра идеята. Обаче... да ти кажа честно, малко ме притеснява това, че ще дойдат“ – продължавам предпазливо аз. „Тая па – мъж ми ме поглежда с недоумение. – И кое точно те притеснява?“ „Ами... – почвам да мънкам аз, – Дойничка и Станетко, нали ги знаеш?“ Мъж ми кима утвърдително с глава. „Ами миналото лято свекървата им беше на гости... и те после се разведоха.“ „Що?“ „Ми... щото Дойничка не издържала 6 месеца свекървата да пее всяка нощ пред вратата на спалнята им: „Само майчино сърце може истински да люби.“ „Аха...

51 – казва мъж ми и ме поглежда въпросително. – Тиии... страдаш ли от глава?“ „Ми... не!“ – убедително отговарям аз. „Скоро ще почнеш“ – казва мъж ми и почва да се хили. „Ха-ха-ха. Много смешно. Чак не мога да се запра от смех – веднага контрирам аз.“ Той обаче продължава да се хили. „Не, тате, не си прав – включва се в разговора изумрудчето, докато сглобява енергично едно чекмедже – мама никога не е страдала от глава.“ „Благодаря ти, зайче“ – казвам аз и понеже толкова мило ми става, отивам и я целувам. Мъж ми продължава да се кикоти. Детето също ме целува и продължава „Тя страда от налудности. Нали, мами?“ – и ме гледа лукаво. „Кой, бе? Аз ли? Аз да страдам от налудности? – питам учудено аз. – Ти не си добре. Запомни: Аз не страдам от налудности. Аз им се наслаждавам. Така да знаете и двамата...“ Ама те изобщо не ме слушат, а се гледат един друг и се кикотят ли, кикотят... Големи са подигравачи тия мойте двамата. Виждате ли ги как ме тероризират. Само се оплакват от мен. А чуждите хора ме оценяват. Е, не винаги, но все пак... Ето онзи ден комшията ни среща пред блока и вика на мъжа ми: „Ааааа, комшу, страшна жена имаш. Живот си живееш ти.“ А моят хубостник, вместо да се изпълни с гордост, обърна се, погледна го и му вика: „Испиридоне, ти на туй живот ли му викаш, бре? Ако искаш, да ти пратя страшната у вас, че и ти да поживееш малко, а?“ Ама Испиридон не ме поиска. Жена му щяла да се разсърди. Затуй аз им се обидих. Рекох си, щом е тъй и не ме искат, почвам да правя приятелства с другите народности от блока. Речено-сторено. Решавам да започна със съседите от горния етаж. Виждала съм комшията. Много хубав мъж. В тялото като модел, в лицето като два модела. А колко е любезен. Викам си – отиваш да се представиш и да се запознаеш с тях. Щом той е толкоз млад, хубав и любезен, представяш ли си съпругата му каква е? Ще станете първи приятелки, няма начин... Развъртам се начи в кухнята, измайсторявам един кекс и отивам да се представя на комшиите. Звъня на звънеца аз, държа кекса в ръце и нервничко пристъпвам от крак на крак. Вратата се отваря и комшията се показва, а аз така го зяпвам, че чак забравям за к‘во съм отишла. По едно време се сещам да обърша лигите, връчвам му кекса в знак на вярата в успеха на нашето бъдещо приятелство, усмихвам се и казвам: „Здрастииии. Аз съм съседката отдолу. Може ли да поговоря със съпругата ти?“ Той ме поглежда право в очите, намига ми съзаклятнически и вика: „Ми... то аз съм съпругата... кажи?“ 15 минути ми трябваха да се освестя... Ама се разбрахме, де... даже ни покани на гости... Сега чакам моят тигър да си дойде, та да го питам иска ли да ходим... ама като се замисля колко хубава съпруга е комшията, не знам дали е много добра идея да ги запознавам...

ЗЛАТКА ТИМЕНОВА Португалия

ХАЙКУ

новолуние когато боли от съвършенство паяжина сплетени нишки тишина късен следобед чаят ми попива светлината есенни листа във въздуха последно танго късна есен две самотни листа върху пейката неудържима лекота бледосиви облаци в небето песъчинки подскачат на дъното на извора колко нови звезди… страховете остаряха снегът навън е още по-бял луната влиза през прозореца прегръщам котката

рано сутрин тишината на града диша с мен щурец в тревата пробива нощта дълбока самота след болницата уморена есен в очите ѝ танц в бяло патица върху леда на езерото между да и не дните минават понякога-любов дъждовни капки чукат по стъклата с ритъма на сърцето пълнолуние онази друга белота на белите рози след празника бели цветя на бял фон дете тича след сянка на птица забравена пролет гълъби на покрива чистят деня от крилете си в очите ти чета стиховете си ненаписани

СТАНКА НИКОЛОВА Австралия

ЗАВРЪЩАНЕ

Дали била съм на върха, не помня, но зная, че надолу вече слизам, а вятърът пилее всеки спомен и се ветрее бялата ми риза. Нима е бяла? Не, избеляла е – от пътища прашни и жарещо слънце. Дали са зад мене стъпките ялови или е покълнало някое зрънце? Нагоре пътят ми не беше лесен, но мислите се рееха в небето, а днес са някак си отвесни – камъни, пропадащи в дерето. Мърмори раницата на гърба ми и все пресмята моите години, върхът протяга сянката си тъмна, дали ще ме застигне и подмине? И колко още ще скитам в тъмата през драките нелепи и свадливи? Долу шуми и ме чака реката, но аз още крача, още съм жива. КЪМ МИНАЛОТО

Ти идваш, без да ме попиташ дали те искам, или не. Ей тъй – нечакано връхлиташ. Предупреди веднъж поне! Следиш ме със любов ревнива, увиваш се около мен, но знаеш, младостта наивна повярва във фалшив рефрен. Издигаше с красиви думи най-светъл замък – невидян, а аз – и млада, и безумна – потъвах в невъзможен блян.

55 Оказа се умел измамник, оплел ме в мрежа от лъжи… О, не, не искам да те помня, понякога така тежиш… Не бях сама – и други лъга, потъпкал всеки знак за чест, и всекиго притисна в ъгъла на неравноделния му стрес. Не идвай – денем те прогонвам, забравям жеста ти жесток, но нощем – опитен любовник – отново мислиш се за Бог. И искаш пак да ме обсебиш, тъй както беше и преди, но не мисли, че си потребно, че нещо в мен ще затрепти. Не казвай, че съм ти длъжница – отдавна своя път поех, но знам, че дълго утрото лъчисто ще носи белези от теб. МЪРТВО ВЪЛНЕНИЕ

Как и кога в душата-море се заражда мъртво вълнение, което невидимо в мене гребе и отвътре без шум ме превзема? Вълна след вълна у мен се надигат като безсънен прилив разпенен и неусетно до гърлото стигат, потъвам нейде – няма съмнение. Няма време дори да се питам накъде и как да изплувам, водата беше спокойна и тиха, а сега ме върти и залива… И ето ме – на брега съм удавник и морето у мен се закотви, само гларуси над тялото бавно избелват със криле хоризонта. Всъщност съзнавам – още съм жива – няма свидетел мойто крушение. В мене платната кротко се свиват – душата нека дъх да поеме.

56 ОБИЧ

Струпах думите – съчки в огнище, та от тях да има на зима, когато на студ и сняг замирише, към душата да бъдат пъртина. Да не тръпне от бесните хали, хукнали през баири, оврази – да я стоплят и да я галят, да я пазят от злъч и омрази. Звездите летни пак да запалят и горещия дъх да върнат на юли, с въздишките на залези алени зимни мисли надалеч да потулят. Да грейне пламъкът – светло езиче, да заиграе по стените студени, да изпише, че пак сме обичани, че още ще пием сокове земни. МОЯТА СОВА

Нощта е, изглежда, моята сова, която с лупа деня ми оглежда дали е зазидан в здрави основи или е увит в кукувича прежда. И с претенции на мъдър арбитър на екрана излиза нейният списък за моите стъпки с петите протрити или сълзите, които ме слисват. Неуморима, приготвя везните – черно и бяло на тях да претегли и като строг, неподкупен учител, не се съобразява с моето его. След спор със нея е истинско чудо, когато отсеем пясъче златно – тогава денят ми, нежно прокуден, се сгушва да спи на птица в крилото.

57 ЗАЩОТО Е ЛЯТО

И пак танцуват зелените клони и вятърът лудо играе сред тях, цветята излъчват парфюма сезонен, децата подгонват навън своя смях. Реката, вярна на свойта посока, с небето започва поредния флирт и бреговете с чела зеленооки закачки сипят над нея в ефир. А лодките търсят път в океана и яхват вълните с устрем напред, водата издига защитната пяна, но рибарите вярват в своя късмет. Какво че моите клони жълтеят – лятото още в стъблото кипи, в душата ми птици все още пеят и нощта ми звездна не иска да спи.

СВЕЖА ДАЧЕВА Швеция

ГЪЛЪБИЦА-БОГИНЯ

Крушите бяха зеленикави, изпъстрени с кафяви точки – приличаха на яйцата на гълъбицата. Тя беше избрала специално това, облечено в кожата на допотопно животно, дърво. Дали беше избрала и мен – озеленен марсианец на лунички, да се катеря всеки ден по търпеливия гръбнак на дървото, да гледам яйцата, в които туптеше сърцето на пролетта, да чакам появата на скритото цвъркащо чудо, да се вкаменявам пред метаморфозата на голошата беззащитност в чудовищно раззинало гърло, да съзерцавам черупките от яйцето на очакването – разбит драгоценен китайски порцелан, разпръснат сред врява, перушини и курешки... Върху топлия гръбнак на вкорененото допотопно животно, върху живия мост от земята до небето сричаше душата ми трудните уроци на гълъбицата, трошеше се сърцето ми – драгоценен китайски порцелан, лееха се сълзите ми върху черупките, додето от врява перушина и курешки лепеше ново чудо в мене богинята-гълъбица. СОЗОПОЛ

Улици, свързващи морето с небето. Гръцкият кок на баба ми. Камбанените цветя на детството. Черни, повехнали вдовици, оплакващи

59 гордостта си. Чужди, нищо незначещи хора, които си мислят, че ги гледам. Децата ми – съвсем далече и почти измислени. Сблъсъци на светове от кълбовидни мълнии. ***

Все по-инкогнито се завръщам в живота си. Все пò през задната врата влизам при стогодишните мебели, при полузабравената музика, която, като най-рекламиран полиращ препарат, им възвръща блясъка. Все по-незабележимо присъствам в настоящето – игра на светлина и сянка в часа преди здрачаване. Все по-редки са срещите, все по-дълги нощите по обратния път към продупчената кибритена кутийка с майския бръмбар на детството. ***

Мирис на дим, тълпа от деца зад оградата – от високото – охраняват пътя ми. Знам, едно от тях съзерцава себе си и в сърцето му растат стихове, докато силуетът ми се мярка край огъня във пропастта, до белите нозе на морето, между начупените и разпръснати кости на планината.

60 ***

Между хилядолетните руини от скалисти замъци, превзети отдавна от златни лишеи и зовящи чайки, до гърдите на равнодишащото великанско водно бебе, което бозае в съня си небесното мляко на хоризонта и расте пред очите ми, далеч от хората, по мравчите пътища в дъното на пропастите, срещнах видението на момиченце в солена басмена рокля да събира черупки. Около него – ту появяващо се, ту изчезващо като слънцето сред нахвърляната от божия ръка суровост, видях да се мярка момченце – може би братче, може би предопределеният, този, който ѝ е съдено да среща неизменно и на небето. ***

Любовта ми проникна във теб – слънце, което заживя в стъблото, устремено нагоре. И кръвта ти полека се превърна в любов, и посредством кръвта – дробовете и въздуха, който дишаш, и сърцето, и пулса, и мозъка, пръснат из тялото... И сега, на ръба преди Нищото, ти живееш от дъждовете на моите сълзи.

61 ***

Чувам стъпките ти – как вървиш през полята на духа си. Без да познаваш дори сянката ми – как вървиш право към сърцето ми. Стъпки, които отекват в пещерата на моя живот – не мога да ги сбъркам с ничии други. А ни свързва единствено крехката нишка на изравнения ритъм на сърцата. Знам, дори в гроба ще чувам стъпките, които към мен приближават. *** Понякога съм сигурна, че дългите нощи на отказванията, че жарките дни на изпитанията, в които като мравка неуморно съм се катерила по изсъхващия и втвърдяващ се до струна стрък трева, са били само за да може вятърът да донесе звъна на опасно огъващия се мой път до ушите на някой почти изгубен, почти анонимен, почти случаен пътник.

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ

ТРИМА ПОЕТИ ОТ ЛЮКСЕМБУРГ МИМО МОРИНА (1933–2005) Критиката отдавна счита Мимо Морина за най-големия съвременен поет на Люксембург – херцогството, голямо колкото стотинка върху картата на Европа. Години наред той издаваше на френски изискано естетско литературно списание, но създаваше своите стихове на любимия си малко грубоват сицилиански. В пантеистичната и метафизична лирика на Морина можем да съзрем движение и виталност, които го приближават до Йожен Гийвик и Ален Боске. ВЕЧЕР

Сърцето ми е натежало от лъчите на залязващото слънце. На запад морето вече сграбчи в примката си последните отблясъци... Страх ме е – да не изгубя пътя до моя остров. ЕЛЕГИЯ

На Йожен Гийвик на измамния остров планината вече затисна къщите

63 а безмилостната светлина прониза руините море – слънце – земя спомени от моето детство мирис на домашен хляб сол – пипер – зехтин призрачно е небето ето: застина над изсъхналите цветчета на дивия копър освободен най-сетне въздъхвам дълбоко като езически бог ЗМЕЯ ТЪРСЯ

Да можех да открия нишката, дето води до раковината, с която небето примамва вечерта. Да можех да намеря вълната, пробудила древните спомени. Само те: спомените, раковината, нишката – ще могат да извикат змея, приказния змей от детството изгубено.

АНИЗ КОЛЦ (1928)

Аниз Колц (Ан Луиз Бланпен) е родена в Люксембург. Родният ѝ език е немският, на който пише от доста години, но от известно време твори на френски. През 1968 г. след чешките събития тя среща в гората край Люксембург двама бегълци, млади чешки музиканти. Били на границата на гладната смърт. Аниз ги прибира в дома си, намира им работа и днес те правят голяма международна кариера. Поетесата е лауреат на редица национални и международни награди, превеждана на много езици, вицепрезидент на Европейската академия за поезия. ***

Сядам да пиша, но нещо не върви. Дяволът ме изпрати в това време и на това място – да пиша на този нов за мен език. Да се блъскам в тази хартиена клетка. ***

Като есенни листа капят годините ми по тази земя. А някой ми предсказваше дълъг живот, светло бъдеще... ***

Ще изляза за малко на улицата – ще поразходя тялото си като старо куче, тръгнало за кокал.

65 ***

Поднасям ти лист със стихове вместо чаша вода. Знам – няма да утоля жаждата ти. Те са езерото, в което ще потънеш. ***

Заприличах на майка си. Но и тя е вече друга – в моята памет. Мама е моето минало, но и моето бъдеще, песента на моите надежди, в които вече няма надежда. ***

Ти потъна в глъбините на моята памет и аз вече не те виждам. Тялото ти се вкамени, застина като солен стълб, изграден от моите сълзи. ***

В града заваля. Чадърите го превърнаха в поле от черни слънчогледи. Аз се загръщам с водните струи, спуснали се право към земята.

ЖАН ПОРТАНТ (1950) Жан Портант (истинската му фамилия е Портанте и е от италиански произход) започва да пише поезия късно, 33-годишен (на френски), но веднага е забелязан от критиката и читателите в Люксембург, Белгия и Франция. Може да се каже, че е „тотален“ писател – създава поезия, проза, драматургия, есеистика, критика, съчинява оперни либрета. Превеждан е на много езици, организира литературни срещи, биеналета, конкурси. ВАНА

Когато е студено вземам гореща вана и ето как се явяват недоразуменията вече бъркам реките с ваните ваната ме кани на дълго пътешествие където ти отваряш ту единия ту другия кран и всеки път избираш маршрута във ваните се раждат и трагедии всяка от тях е като река някой ден пресъхва и умира а пътуването ми позволява да добавя и малко вода в тази смърт ПОСЛАНИЕ

заради мен ли тези дървета смениха одеждите си към мен ли отправиха своето послание

67 сякаш умират и за сетен път издигат като бели знамена своите клони в този болничен двор аз също се опитвам да скрия под снега на тази последна зима своята бледност виждам как изчезват от мене всички следи в това небе студено като завещание СЪЖАЛЕНИЕ

дървото се огъва под тежестта на листата под сянката му идват да си отдъхнат градинарят който го е наблюдавал как расте дърварят който не се е решавал да го отсече пристигат и жената на градинаря и жената на дърваря и техните деца с любимите си играчки и всички разстилат покривка за пикник под сянката му а тя се разпълзява на всички страни и хората си шепнат на ухо за какво съжаляват най-много на този свят РАЖДАНЕ И СМЪРТ НА ТРАГЕДИЯТА

всичко започва с мъничко петънце на небето а ето и друго петънце някакъв самолет се е издигнал нагоре

всичко се случва през нощта тя като черен прах се сипе над нашия дом а ние очакваме светлината на новия ден НОЩНА РАЗХОДКА

нощем когато очите и тялото ми заспиват дървото под прозореца тръгва на разходка дългите му клони похлопват по покриви врати прозорци и уплашени хората мислят че това е Смъртта на сутринта дървото ме гледа лукаво като хищник преял с чужди сънища и мечти започнах всяка нощ да бягам от Смъртта дето броди под прозорците а дървото ме притиска все повече към живота сякаш в стената забиват гвоздеи, забиват гвоздеи...

От италиански и френски ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

АЛЕКСАНДЪР ЧОНРИЧ Сърбия

АФОРИЗМИ Реабилитацията дойде в последния момент – в навечерието на годишнината от разстрела. По-добре да се правя, че нищо не виждам, отколкото да гледам смъртта в очите. Разлика има. Калигула назначил магаре за сенатор, сега ги избираме. Писателите на Запад имат свои лични агенти. И писателите на Изток си имали агенти, но не знаели за това. Войната показа, че не сме шовинисти. Убивахме и своите. Обявихме решителна борба против организираната престъпност. Или те, или ние, или те и ние. Те не загиваха напразно. Днес живите завиждат на мъртвите. Гласовете откраднаха управляващите, а на четири години осъдиха народа. Напразно ходих на митинг – като се върнах, по телевизията казаха, че митинг не е имало. Властта не награждава сръбските сатирици, което е най-голямото им приз нание. Народът не вижда какво прави правителството, защото правителството нищо не прави. Готови са изборните кервани. А и земята е превърната в пустиня. Завършен е процесът на приватизация – цяла Сърбия стана частна собственост на лидера. Изгонвайки хора от Рая, Бог ни показва, че не обича тези, които много знаят. Цялата ни заплата отива за храна. Наистина сме ненаситни. Дяволът не оре, не копае, а сади тикви. Започна като активист, който лепи плакати. Сега като министър лепи евро на певачките. Душата е това, което ни изкарват през носа. Ако някой те ошамари, подложи му своето второ лице. В Рая се вярва. Пъкълът се усеща. Църквата е отделена от държавата. Държавата има своите богове. Те са перверзни воайори. Дойдоха да наблюдават нашите избори. Нетърпеливо чакам резултатите от изборите, за да ви кажа за кого съм гласувал. И мъртвите тук нямат мира. Непрекъснато ги изкарват на някакви избори. На лъжата краката са къси, но са ѝ дълги пръстите. Когато няма какво да се яде, веднага се сервират медийни лъжи. Най-много ценя изборното обещание, че ще ми дадат петдесет евро, ако

70 гласувам за тях. Никой нормален не би гласувал за тази партия. Затова има убедителна найвисока поддръжка. Едно на сто от успеха е талант. Останалото е членство в управляващата партия. Лустрацията в Сърбия е непотребна. Не би имало кой да управлява. Винаги съм бил против ренегатите. И преди, когато бях комунист, и сега, когато съм демократ. Сърбия е на два континента. Формално е в Европа, а всъщност е в Африка. Имало девет живота. Но това не е достатъчно в Сърбия. Сърбин за сърбина е сърбин. Няма деление в сръбския народ. Ние едни други не се признаваме за сърби. Това е Сърбия. Още малко. Сърбин не вдига ръка на сърбина. Удря го под кръста. Кирилицата е нашето прощално писмо. Сърбите са много религиозни. Ако не вярваха в Бог, не биха го псували толкова. Твърдят, че сърбите не са толерантни. А търпим всяка власт. Не питайте какво държавата може да направи за вас. Не може нищо. Не мога да бъда надежден свидетел на епохата. Гледам и не вярвам. Ние не живеем от днес за утре. Още век живеем в миналото. Всичко е черно. Останалото са нюанси. Светът е глобално село. В това се уверявам винаги, когато ходя по улиците на нашите градове За да стане Сърбия нормална държава, трябва да сме хора. Трендът ни е лош. Това е нашата константа. Не вярвам на латинските поговорки, латините са най-големите лъжци. Естетиката на сатирата е в това – за грозните неща да говори с красив стил. Ако искаш да ядеш, не си отваряй устата. Въпросителен знак трябва да се сложи и след някои отговори. На бала с маски не може да се маскира незнаенето на танца. Преди книгите са забранявани. Но някога са ги чели. Не съм луд да пиша с книжовен език, че да ме четат стотина души. Пере своята биография. Пише автобиография. Написах много тънка книга – да влезе в най-тесния списък за награди. Няма цензура. Това е всичко, което имам да кажа по тази тема. Днес всичко може да се каже. Цензорите имат почивен ден. По-добре да си на стълба на срама, отколкото на колоната на таблоида. Телевизията създава зависимост. Министрите не могат без гостуване в тв програмите. Редакторът се застъпваше за свободата на медията. Сега е на свободна практика. Аз съм оригинален. Първи се сетих да ги копирам. Пред закона всички са равни. Но не са пред съда. Във време, когато никой никого не слуша, просто се радвайте, че има кой да

71 подслушва. За другите най-много знаят тези, за които никой не знае. Когато иска, полицията може да хване убиеца. Ако е необходимо, може и да го наеме. Искам нещо да ви призная. От разпита много ме болеше. Полиграфът потвърди, че казва истината. Някой обаче не му вярва. В Сърбия има двадесет спорни приватизации. Останалите са неоспоримо криминални. Историята на престъпността вече може да се напише. Няма повече живи участници. Полицията работи като дискографска къща. Първо ви снима, после пропявате. При разследването на убийство полицията елиминира всички, които не са съмнителни. Правителството обяви война на мафията, но изглежда мафията не чете новини. За корупцията властта има нулева толерантност. Изразена с много нули. Целта е да се оправдаят средствата, които междувременно са изчезнали. Няма вече корупция на митниците. Корупцията мина всички граници. Какво ще ми препоръчате от фантастичния жанр? Конституцията на Сърбия. Няма вече какво да се крие. Голи и боси сме. Сърбия има коалиционна власт. Управляват глад и мизерия. Нашите влакове не закъсняват. Всички вече са заминали. Шоковата терапия на правителството даде резултат. Всички сме шокирани от нейните мерки. Наводнение ни сполетява веднъж на петдесет години, а избори – на всеки две години. В стоманолеярните заводи вече не се топи руда, топи се държавният бюджет. Стартира велик комбинат за отпадъци. Пуснахме го надолу по водата. Нашата фирма отдавна не работи на загуба. Вече загуби всичко. Понеже е забранено да се продава земя на чужденци, ние едностранно им я подарихме. Всичко се постига със свои ръце. С лактите. Като видим кой е първи, ясно е защо сме последни. Имаме правителство в сянка и сенки в правителството. Министърът няма конфликт на интереси. Него ресорът не го интересува. Правителството ознаменува първите сто дни, защото кой знае дали ще има друг повод. Всичко ще делим по братски. Но аз ще съм Големият брат. Вас те не ви слушаха с отворена уста, а се прозяваха от досада. За непосредствения контакт с избирателите отговорят телохранителите. Докато избираме между двете злини, злините избират нас. В кампанията ходят от врата до врата, но никога не са прекрачили изборния праг. На изборите може да гласува всеки пълнолетен гражданин. Ако не е гнуслив.

72 Правителството не е забравило своите обещания. Дава ни ги отново. Ние разрушихме не само комунизма, но и всичко, което беше изградено тогава. Ние сме преходно общество. От пусто в празно. Те имали самолети без пилоти. Ние имаме пилоти без самолети. Сменям си капата. Така си спасявам главата. Влизаме навреме в Европейския съюз. Да присъстваме на неговия разпад. В гражданската война няма победител. Затова и не завършва. Мислене на сръбския евроскептик: Европа иска да бъдем като тях и затова не ни иска. Европа без граници е оградена от бодлива тел. Балканите нямат европейска перспектива, затова пък Европа има балканска перспектива. Това е трагикомедия – ние се лутаме, а те ни се смеят. Владиката прие обет за скромност. Затова се вози на мерцедес и ауди, а не на ролсройс и майбах. Аз съм два пъти по-голям вярващ от вас. Кръстя се и с дясната, и с лявата ръка. Как да вярвам в душата, когато и тя напуска човека? Първобитните хора са писали по животински кожи. Днес цивилизованите хора пишат по своите кожи. Не само не знаем къде са ни границите, не знаем къде са ни и териториите. Не знаем къде отива Сърбия. Защото стои. Малък народ сме ние за Велика Сърбия. Сърбия е изток на Запада и запад на Изтока. Само не е своя за себе си. Сърбия е нашият дом. Затова сме бездомни. Всичко отиде на майната му, но поне всичко отиде на едно място. У нас управлява плурализъм. Може и така, и вака. Не че не се вижда краят на тунела, ние и тунела не виждаме. Нашият кораб повече не се лута. Сега има ясен курс: тръгнал е към дъното! Нашата Атлантида е потънала в морето на аферите. Две трети от младите желаят да се изселят в чужбина. Една трета вече го е направила. Косово е нашият Йерусалим. Наше е колкото и Йерусалим. На Балканите не е договорено и това, което е подписано. Ние контролирахме една трета от техните територии, сега те контролират една трета от нашите пазари. Ние не сме нито малка Русия, нито малка Америка. Ние сме малка Сърбия. Понеже Русия ни е майка, Западът ни е мащеха. Ако НАТО не ни плати обезщетение, ще трябва отново да ги победим. Изпратиха писмо в бутилка. Това бе коктейл Молотов. В Сърбия кумът е нужен за венчавка, кръщене и убийство. Пазим братството и единството като очите си, които един другиму вадим. Съседът е по-близък от брат. Затова с него много често се бием. Биехме се в гърдите, докато не получихме ордени.

73 Не се живее само от слава. Гробовете на незнайните герои го доказват. Войската се маскира успешно. Повече не се вижда. Славим своите поражения, че само след тях имахме най-дълъг период на мир. Ние робуваме на идеала за свобода. За успеха на политиците не е достатъчно да цитирате другите. Трябва да цитирате първи. Бившите хора имат политическо бъдеще. Дипломатите поставят точка в началото на изречението. Пролетариите никога не са имали какво да загубят. Сега няма какво да спечелят. Комунистите винаги са били в авангарда. Те първи оглавиха приватизацията на държавните имоти. Афоризмът казва и това, което не съдържа. Лошият афоризъм прави смешен своя автор. Неузнаваемо съкратиха моя афоризъм. Остана само подписът. Имахме славно и богато бъдеще. Аз съм валутен пенсионер. Като получа пенсията, си купувам десет евра. За сиромасите се грижи църквата. Поповете им четат опело. Сърбия е далече от банкрута. Отдавна ни е сполетял. От всички инструменти на икономическата политика на нас ни остана само барабанът. От правителството гражданите имат голямо очакване. Очакват да си подаде оставката. Колективната отговорност е изобретение на безотговорните единици. Подбор и превод от сръбски Валентин Димитров

Худ. Галина Цветкова „Балерини“ 1

Худ. Галина Цветкова „Балерини“ 2

РОСИЦА АНГЕЛОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ПО ПЪРВИ АНГЕЛИ

Отварям прозорец, а ме е мръкнало. Навън си изтупвам мрака. И роня звезди – насъбрани вкъщи под слънчеви сплитове и под други арки… Мине ли някой, ще се закашля – мъгла ли е – ще се чуди сажди ли… А трудно диша снега в душата, щом са окапали ангелите ти. Един ме стресна със полъх снощи – да ми изгони дяволите. А те са ядосани, те цицат още и с ангели не разговарят. Протяга се някаква сила. Космос е. Смисъла късно разбираме. Всички значения се давят под моста. Съмне ли – си ги събираме. Дъх с криле от плът и вътрешно небе

сред звезди молекули и капиляри, а ръцете – вързани с битие, а ръцете – вързани с думи от тънка паяжина. Цяла вечност напред – разплитане на въже и заплитане на въздушна тъкан с кръвоносни миражи. Нервни залпове в мислите, в раните – оцет. Но гладът е червей, с който сме белязани.

77 И въздъхват случилите желания – дивите ни коне, и неслучените въздъхват също. По една ябълка само да изядеш на век и копнежът възкръсва от мъртвите! Но е само звън. Само миг небе. Взрив на химични съединения в лабораторията на мислите. Разтоварваш от дълги изречения себе си и оставаш гол и пречистен. А зимата ти шие нова дреха… ОФОРТИ

острието наречено просто живот драска ситно по грунда на тялото вътрешно стружки огън невидим с просто око летят като цинкови птици в небето рязко следва потапяне в киселина всяка линия серпентина пълни щедро живота с мастило и цвят за дълбоко живачно проникване като кръв или сок с тънка струя боя очертава насрещен вятър и личат върху вятъра всички наши тела състояния с отпечатъци всяко състояние значи път твърдят очевидци СТРАНИЧЕН ЕФЕКТ

Бъркаш в тестото на тъмното с голи ръце. Месиш пространства и хълмове. Местиш планети. Вместо дъжд ще се случи да ръсне оцет и ръжда да прокапе от зеницата на небето. Щом яйца снася в гнездата издраната ти тъга и се чупят душичките на замлъкналите цигулки, няма как да не поникнат на ангелите рога и да не скочат с торба насреща ти – невестулки.

78 УБЕЖИЩА

Керванът от думи потегли в пустинята – шепа пясък захвърлен и стрито стъкло. Замълчаха цимбали и прораснаха пинии под звука на един невъздържан акорд. Съпричастен със вятъра, спрял да безделничи, се превръщаш в навъсен, самотен циник. Овъглен от съмнения, алчен за нежност, потушил и подпалил стотици войни, скиташ, вгледан във себе си, вътре в безкрая на смутеното свое триглаво сърце. По рождение – роб, с диагноза – невяра, а по същност – ръждив като капка оцет. Ще пораснем оттатък, навярно, когато като птица след полет – плътта се сниши. Пришълци сме дошли – от пустиня и вятър, настанени в приют за бездомни души. НАЗАД КЪМ БЪДЕЩЕТО

Той е мъничък, тъничък – едва на деветдесет години. Дали му да премете улицата, краката си да разниже. Но дълга е главната улица и стигнал почти до безкрая. Никой не му подсказал: Можеш да си починеш. Взел колело и хукнал в посока на топлия вятър – да стигне небето на село, че майка му ще го чака, ще му приготви мекици и пухкави бели мисли, понеже е лек и тъничък и още не е порасъл. Ябълката е предсказана самота! –

настоява споменът. Откажи се от Райската градина! – захапал лулата си, размишлява Юнг. А ти ме ревнуваш от него и ябълките

79 и грабливо усукваш косите ми: Това е за мен, само за мен! – шепнеш. А то принадлежи на земята. И са празни ръцете ти, пълни с небе. А аз се изплъзвам между змиите, смокините и райските принадлежности и се сливам с представата ти за Господ. И са пълни душевните ми ръце с твоите ловни полета, по които кръжат свободни ястреби, таралежи и скорпиони и се питат: откъде ли е паднала тази амфора, пълна с книги и нито една целувка, нито една целувка, без небето да се намеси… А розовее отвътре храстът на мисълта ти: Нея ли аз прегръщам или Логосът ми намига! ***

под студеното слънце минават деца по-големи от нас и ни учат на тънкости в свободата и на храброст ни учат и на нови понятия ние сричаме тромаво цветовете им и прохождаме в новите азбуки като в млечни полета за да може отново да си говорим ***

омразата е тясна риза подхвърлена от някой ближен който има две

80 РЕКА ПОД РЕКАТА

Така ме болят всички външни неща, всички техни капани ме дебнат! И събуждам реката, под която тече река, да раздвижи отново водите си, мощни и щедри! Да напълни с душа вцепенената глинена твърд, да отвори очите си водният свят на небето, да засити глада! Че животът започна да съхне и да мрат върху сушата рибите и ръцете ми. Че вълчетата бягат по други скали и галактики и пчелите затвориха кошера си отвътре. А пленен под земята, блъска гърдите ѝ вятърът и събира душата му троскот, трева и мълнии. Викам Онази, която ме носи в косите си и от костите свои за мен сътворява стъпки, във кръвта ми забравена вие до пламък, до писък, и на тялото в щерната жива водата ѝ тътне: – Свещена вода, свещена вода, вдигни се! Раменете си клетъчни яростно развълнувай! Поиграй с бреговете! Зелени мечти разплискай! Укроти тъмнината в обърнатите си кули! Разлюлей коритата, нека водният свят да танцува! Нека пее реката своите мраморни химни! Водоскоци да пълнят плътта, преоблечена в думи, и във тях любовта – тази прясна трева, да никне!

81 ЖИВОТЪТ Е ЕДНА ХАЛЮЦИНАЦИЯ

с напъпил страх, изригнал в еуфория. Събираш къщи, разпиляваш хора и консервираш зимнина от знаци. От всеки вик лицето ти залязва. Окръжности се будят под очите ти. Воюваш със площад цивилни зрители, от тях самите за да ги предпазиш. И пада върху лявото предсърдие гневът на неуверени човеци – крушения от пълни с грешки речници и погледи, усукани под ъгъл. Процес между език и геометрия – мъгла отвътре, плъзнала наоколо, отпадъци от вътрешни протести, населени със самоделна болка. И в южната читалня на душите ни нахлуват влажни северни течения, замръзват всички нежни изречения в синтаксиса на чуждата значителност. Война за важност водим, а телата ни събират нажежен свръхзвуков писък. А после над смъртта прелитат ниско с простреляно в крилото бивше лято. Световете са крехки, Архангеле!

И очите са слепи, а думите гладни. Всеки в своята болка дълбае. И чертае окръжности за пропадане. От различни ракурси гледаме във душите си, а крилете им като кръстове пронизват небето. Тъмнините понякога са за предпочитане, пред това да сме насилствено светли. Но ти знаеш тайната на душите ни, Стражнико, прогонил черния на земята грешна! В нас воюват и дяволи, и небесни армии, и на ябълка разстояние от смъртта живеем. Всички мътим яйца от тежка материя. За някого те ще изглеждат змийски. Сърцето е тънък подводен шепот – за да го чуеш, се спускаш в ниското.

82 Animus

Дойде на върха на планината. Влезе с мен в колибата дървена. До стените стояха като войници: градинските инструменти на дядо ми, рамки на слепи прозорци, ръждясали кофи и сух талашит върху пода. Но аз те целунах. И ти ме целуна. И толкова тихо прошепна обичам те, че тази част, с която сънувам, повярва на устните ти и на очите си. После разбрах – аз съм била този отсреща, потънал в прегръдката ми… Своите устни целувах и се обличах в ласките си. Да си повярвам отвътре. Покрай нас стоеше животът, готов за прекопаване. Слънцето понякога.

Понякога мъглата. И двете те извайват. Едната част от нас изгрява, а друга се потапя. Зареждаме живота със движение. Зареждаме смъртта със постоянство. Създаваме се. Вик и изумление. И яснота. Предателството също е любов. От Друго място.

83 Сто години самота

Толкова азове разхождат обемите си и нито един Ти! Небето се движи симетрично – безстрастно от двете страни на погледа, а всички очи претендират за точно измерване от себе си до Това, което държи хоризонта – еднакво надвесен над хълма и равнината, без да натрапва геометрията си. Ех, Макондо! Ех, аз… Ех!

ОТ НОВАТА КНИГА на ИК „Хермес“

ЕЛИЦА ВИДЕНОВА СТИХОТВОРЕНИЯ

ХЛЯБ ЗА УТРЕ

Свети хлябът на гроба на мама. Тя научи ме да го замесвам, за да може, когато я няма, да ми бъде по-леко и лесно... Свети хлябът от моето детство и ухае на дом... и на мама ръцете го извайват – това е наследство, дето в тъмните нощи за мене ще свети! Свети хлябът, със който нахраних онзи скитник, ръката протегнал, а в сърцето ми – като в рана той невидимо е посегнал... Свети хлябът – детето ми храни бели гълъби на площада със трохици от питката мамина... Бог усмихнат на облак присяда. ДЪЩЕ!

Пшеничке моя, зрънце изкласило! За хляб орисана – родена в чернозема, закърмена от неговата сила стеблото си да извисиш. И ако вземеш топлик от майчината му прегръдка, от вятъра – най-нежната милувка, и от дъжда живителната глътка, след сушата ще можеш да изплуваш. Пшеничке моя, за какво си се навела?! Снагата си по слънцето ще мериш! Не се прегъвай пред безплодни плевели! За хляб родена си, а сол ще се намери...

85 ХОРИЗОНТАЛНО

Не ми е по вода... И синева не ми е... Пресъхна ми сълзата за добруването и няма със какво да го измия катранения белег от сбогуването. Не ми е висине – увиснало е почернено небе от гладни гарвани... Уж младо виното, а вече – вкиснало... Горчив е хлябът и не е по равно. Не ми е хоризонт – хоризонтално ми е... Мъгливо е... и непрогледно... Навеждам се – не искам гарвани очите ми да видят за последно! МОРЕ ЗА ДВАМА

И когато отново се плисне вълна, ще отмие следите от нас, а Кастрич* ще осъмне и сам, и съвсем непознат, недокоснат, невидим и ничий... Ще притихне морето току до брега, ще погали скалите със ласкава длан, два делфина ще плуват и кротка тъга ще полегне с Кастрич – като рана... Ще е есен. Морето, родено за двама, ще е толкова тъжно без тебе... Кастрич ще ни помни... Когато до мене те няма, ще е есен и спомен за лято ще сричам! *Кастрич – нос на Южното Черноморие, близо до с. Резово

ДНЕВНИК

Панко Анчев ИСТОРИЯТА НА ЛИТЕРАТУРАТА КАТО ИСТОРИЯ НА ОБЩЕСТВЕНИТЕ ИДЕИ

1. Аз предлагам историята на литературата, в това число и на българската, да се разглежда като история на обществените идеи, но това не означава, че не бива да я възприемаме като история на имената, творбите, естетическите направления, жанровете, изразните средства. Напротив, ние ще видим идеите и ще ги формулираме точно само тогава, когато проследим историческото развитие на националната литература в неговата пълнота и цялост, в комплекса от съставки на литературния процес и литературния живот, като последователност на имена, книги, литературни събития. Обществените идеи се изразяват от литературата, а не се илюстрират, не се показват външно и безстрастно. Защото са едновременно част от съзнанието и в определена степен на персонажите в творбите и на самите автори. Но те и не винаги се забелязват и анализират – особено днес, когато доминиращото постмодернистко литератературознание чете „затворено“ и се занимава с формалните страни на литературата, а не с нейната същност. А същността на литературата, както и на изкуството като цяло, е нейната обществена природа и социално служение на свидетел и изразител на общественото съзнание. Това прави самата наука „история на литературата“ различна от науката за обществената история, защото се занимава с особени факти, явления и свидетелства, чиято природа е близка до безсмъртието. Те са „повторен“ чрез словото живот, „възстановка“ на събитие и личности, продължение на самия живот в друг вид и други измерения, извадени от материалната реалност и възстановени в един идеален свят. Затова и продължават да живеят и след като биват публикувани, преобразяват се или се обогатяват с нов смисъл в следващите епохи, придобиват значения, каквито са нямали нито в замислите на своите автори, нито във възприятията на съвременниците, за които са писани. Животът на литературната творба се пренася от време във време, обогатява се, става разбираем или се изпълва с нови тайни и се превръща в част и на новото време – колкото и то да е отдалечено от онова, в което е писана. Това е истинската памет на нацията; но тази памет е и на цялото човечество и нейната сила зависи от националния и обществения контекст, в който се включва. Памет за какво? За реалиите, които се описват, или за езика, на който е създадена творбата? Или за нещо друго, което е по-важно и от реалиите, и от

87 езика – които впрочем са твърде ценни, защото показват как са живели някога и как сега живеят народите. Но ако националната или обществената памет съхраняват само видимото и онова, което неизбежно се променя и никога не се повтаря в следващото време, то тя е слаба памет и не е кой знае колко необходима. Интересът към творби и автори от миналото се поражда от близостта и сходствата им с такива от новото време, с неговите проблеми, начин на мислене, перспективи, идеи, устройство на живота, тип личност. Литературата е друг свят; той е подобен на реалния, но пресътворен и изменен по волята и таланта на автора. Но дори и в своята субективност този нов свят е подвластен на реалния, защото дори начините на пресътворяване, на творческо изображение и художествено мислене произлизат и изцяло зависят от настройката на обществото, от неговото идейно равнище, от степента на зрелост на общественото съзнание. Няма съмнение, важен е талантът, настройката на творческата личност, нейната чувствителност, задълбоченост, способност да вижда в дълбочина и перспектива, да мисли образно и да владее художествените средства. Но писателят живее земен живот; живее сред хора, влияе се от тях, зависим е от обществото и в крайна сметка изразява освен себе си и същото това общество, чиято съставна част е и от което произлиза и му служи. Но и служението е различно и е в зависимост от времето; от нагласите на обществото и неговото устройство; от правилата и законите, по които действа; от идеите, доминиращи в него. Затова по литературата можем да съдим какво се е случило, какви превратности са изпитали хората, накъде са се стремели и какво са постигали. А също какви са причините, поради които явленията са ставали или не са успявали да приемат завършен вид. Литературата ни разказва за събития и хора, но преди всичко за явления, тенденции, причини, обстоятелства, характери, конфликти, идеи, личности. От всичко най-важни са идеите, които се раждат, утвърждават и отмират в литературния процес. 2. Историята на литературата не е само поредица от автори, книги и лични творчески светове. В нея, разбира се, има последователност на различни творчески дейности, чрез която проследяваме как се променя литературата, но и как се възприема; какво е мястото ѝ в обществения живот, как влияе върху него и как той ѝ влияе. Но тя ще си остане обикновена механика, ако не видим социалната ѝ динамика и особеностите на взаимодействието между нация, общество, обществено съзнание и литературно творчество. Историята винаги е нещо повече от видимото, от външното; важното в нея е това, което носи в себе смисъла и същността на процеса и явленията в него. А литературната историография най-често гледа на своя обект, без да се стреми да проникне в дълбините и там да открие скритото в тях. Но какво се крие в тези дълбини? Това са идеите! Идеите в историята на литературата са въплътени в творчеството на писателите, а то е пораждано от обществените идеи, битуващи във времето и определящи неговата същност. Те го характеризират най-вярно и точно. Ако

88 успеем да ги открием и формулираме, картината на епохата ще ни се представи в истинската си пълнота и смисъл. Фактите сами по себе си са неутрални: те придобиват значение само когато се свържат с обществената действителност, с отношението на тогавашните хора и с резултатите, т.е. от последиците на тяхното въздействие върху обществото. Към последиците трябва да добавим предпоставките и причините, изпълнителите – преки и косвени, времето, в което са станали. Онова, което се вижда, може да бъде установено и описано подробно. Ала какво да правим с невидимото, незабележимото, което не можем или не искаме да видим? В историята на всяка национална литература почти всичко е невидимо, защото е история на духа, а не на материалните същности; не на събития, а на душевни изблици, работа на ума, въображение, съпреживяване и пресътворяване. Видима е хронологията на авторите, но тя не е абсолютна, тъй като техните творби излизат по различно време и понякога една творба на един автор става факт и явление във времето на автор, който по хронология е след въпросния писател и изразява друг тип общество и обществени идеи. Ако се придържаме строго към хронологията и единствено съобразно нея периодизираме историята, няма да можем да проследим реалното движение на процеса, който не се затваря във формалната последователност на фактите един след друг. Не са редки случаите, когато откриваме странни проявления в таланта на един писател. Обикновено ги отдаваме на неговото постоянно развитие и усъвършенстването на писателското му умение. Овладяването на художествените средства и тяхното усъвършенстване наистина е резултат на работата на твореца, на неговото израстване и на развиващата се негова способност да работи над словото и изобразяваните характери. Но много повече това е въпрос и на обществените трансформации, на новите тенденции и явления в обществото, на идеите, възникнали в него и влияещи върху състоянието му. Появява се нов тип личност, която гледа на света по друг начин, а това означава, че в литературата навлиза нов тип герой, с нова чувствителност и начин на мислене. Истинският писател ги забелязва още преди да са се утвърдили напълно и да са започнали да доминират в обществения живот. Те влизат в литературата, формират я и я изменят в една или друга степен – и то не само външно, т.е. с нови сюжети и житейски реалии, а с нови идеи и нов тип художественост. Ако се движим единствено по хронологията, трудно ще обясним това отличие – а може дори да не го и забележим, понеже в обичайния подход към историята на литературата то лесно се пренебрегва, защото се възприема като принадлежност на конкретния автор, а не на цялата литература. В историята на литературата е важно кой след кого идва и кой кого предхожда, но още по-важно е да се проследи как се сменят идеите и как тези идеи влияят на литературата и писателите, как и защо са се появили и въплътили в художествените творби. 3. Когато гледаме на историята на литературата като на история на обществените идеи, ние поставяме самата литература в контекста на духовните и ми-

89 словните търсения на нацията и обществото. Това е друг тип връзка на литературата (а и на изкуствата и културата изобщо) с обществото, която, дори и при автори и творби, отричащи „тенденциозността“ или пряката ангажираност на литературата с разрешаването на социалните проблеми, е напълно реална, съществена и най-важна. Защото дори и този отказ има социален и политически смисъл и изразява отношение към случващото се в обществото. Т.нар. „бягство от обществото“ е огромен социално-политически и нравствен проблем, породен от социални причини и от типа личност, който самото общество е родило и наложило. Тази връзка е не чрез политическите възгледи на автори или чрез неговото конкретно участие в обществените дела, нито чрез темите и сюжетите, доминиращи в определения период, направление или поколение, а чрез мис ловната нагласа, усещанията и реакцията на литературата към реалния живот, чрез неговите и на обществото идеи. Защото единственият сюжет на истинската литература е животът дори когато писателят „бяга от живота“, страхува се от него, отчаян е или го ненавижда. Но литературата е изкуство за наслада, душевно преживяване, удоволствие, радост. Четенето е навлизане и пребиваване в друг свят, който е красив, мъдър, нравствен, даряващ възможност да се общува с прекрасното и да се участва в борбата на доброто със злото и безобразното. Тя открива „висшия смисъл на живота“ (по определението на руския философ от началото на ХХ век Владимир Соловьов) и е друго битие, търсене на истина и мъдрост, богоподобие на човека и света. Никоя наука не е способна да покаже и осмисли обществото, неговите проб леми и човешките усилия за справедливост, хармоничен ред, порив за свобода и душевен мир, ако разчита единствено на документалните свидетелства. Науката е способна да датира и опише факта, да издири неизвестното, но колкото и да чете и проучва материалните знаци на отминалите времена, колкото и да обяснява по какъв начин е било устроено обществото, какви хора са го управлявали, с кого е воювало или дружало, какви успехи или провали е преживявало, какво е съградило или разрушило, пълнотата на истината винаги ще е накърнена, защото тази истина е единствено в литературата и изкуствата. Но за да бъде открита и разбрана там, те трябва да бъдат четени, гледани и слушани по друг начин, за да бъдат изтълкувани именно като свидетели и изразители на истината. Всичко в литературата и нейната история има смисъл и значение и не бива да бъде пренебрегвано – особено идеите (обществени и естетически), които тя носи в себе си. Националната литература е истинската философия на историята, духовната биография на обществото и нацията, идейната енергия, която движи историята, определя нейната посока, скорост и характер на съществуването във времето. Най-важният въпрос, който изследователят на историята на литературата трябва да си поставя, е „защо?“, а не „как?“. Винаги има причини в определен период от съществуването си литературата да бъде точно „такава, каквато е“, а не друга. И тази причина трябва да бъде открита, формулирана, обяснена, за да се проследи въздействието ѝ до там, докъдето то се простира. И да се установи по какъв начин е осъществено, до какво е довело, какви изменения са настъпили.

90 „Четене по друг начин“ означава преди всичко да се търси в творчеството на един автор, в една книга или в литературата от определен исторически период главната обществена идея на времето, а също какъв тип общество е изразено, по какъв начин е устроен пресътвореният обществен свят, какъв тип личност се проявява, за какво свидетелства литературното произведение. Тематичният анализ и анализът на формата само допълват този начин на четене, защото и изборът на темата, и на сюжета, и на структурните особености на една творба или творчество са в зависимост от естетическите потребности, нагласи и същности на времето. Измененията в литературата съответстват на измененията в обществото, както измененията в обществото налагат изменения в литературата. Те са преди всичко в новото или в обновяващото се обществено съзнание, което ражда, формулира и налага идеите за устройството на обществото. Това устройство неизбежно се основава на традиции, психологически установки, политически и геополитически интереси, начините за възприемане на света и критериите, с които той се измерва. Да не говорим за естетическия национален код. Тук е изключително важно умението на изследователя да улавя нюансите, да чете правилно думите и да тълкува вярно написаното. И да умее да формулира точно изводите и заключенията си. Понеже не за всекиго това е постижимо, инерцията тласка науката, а и изследователя на литературата към обичайното и лесното: констатиране на видимото и повтаряне на вече казаното от други, но само с малко по-различни думи. 4. Този начин на изучаване историята на литературата и на нейното четене изисква друг тип историк на литературата – и изобщо друг тип литературовед. Това означава самото литературознание да промени парадигмата си и да придобие философски характер, за да изучава не просто литературата като изкуство и нейната история като история на идеите, а за да изследва чрез литературата философията на историята. Тук е, така да се каже, ключът, с който се отключва вратата на разгадката. Ключът може да бъде универсален, ако литературоведът и историк на литературата е мислител, а не „тесен специалист“ и обикновен коментатор на очевидното. За литературоведа, който се определя като мислител, а не като тесен специалист по литературознание, литературата съществува в широк социалнокултурен контекст, в който свидетелства и изразява общественото съзнание, неговите идеи. Тогава литературоведът размишлява чрез нея за обществото и вторично сътворява света, който писателят (писателите) вече е (са) сътворил(и). Литературата вече не е обикновен предмет на научно изследване, а обект, живот, свят, който трябва да бъде пресътворен вече в литературнокритически сюжет от литературоведа. Като изследва историята на литературата, той изследва общественото развитие и смяната на идеите в обществото. Той тръгва от литературата, основава се на нея, не се отделя от нейната история, но гледа и

91 вижда зад нея и отвъд нея, за да изучи човека и обществото. Историята на литературата изразява и показва Божия промисъл в общественото развитие, в историята на нацията. Сложността, многообразието и противоречивостта на историческото развитие е процес преди всичко на смяна на типове общества, чийто цикъл се повтаря на всеки четири такта. Повторението е на ново равнище по спиралата на историята и в нови условия. Изучаването му дава възможност да се сравняват епохите и дори да се предвиждат бъдещите изменения. Когато възприемаме и разглеждаме историята на националната литература като история на идеите, ние можем да установим и главната национална идея. Всяка нация формулира чрез литературата си такава идея и я следва неотклонно през цялата своя история. Тя е свързана с цивилизационния ѝ избор, поставящ я в определени рамки и даващ ѝ перспектива и цел за постигане и отстояване. За съжаление най-често характеристиките на националния характер се извеждат и формулират по личните впечатления на домораслия философ или чрез социологически изследвания и наблюдения върху спомени и други документи. Но рядко от самата литература. Затова са и толкова повърхностни, измислени и в крайна сметка неверни. Много от необяснимите неща в националната история се обясняват именно с националната идея. Ето защо тя трябва да бъде точно формулирана от наблюденията върху историята на литературата и изкуствата. Възниква, разбира се, естественият въпрос: а как историкът на литературата, възприемащ историята на литературата като история на идеите, ще разглежда спецификата на самото изкуство на словото. Т.е. всичко онова, което се съдържа единствено в литературата като изкуство. Въпросът обаче е резонен единствено при вулгарно прилагане на методологическия подход, за който става тук дума. Защото е напълно естествено, че ако се пренебрегва или дори само да се подценява изкуството в литературата, то не би следвало да се говори и за нейното особено свидетелство и изразяване на обществените идеи в историята. Смисълът и ценността на това свидетелство е в естетическата природа на литературата и дарбата на писателя да изобразява и пресътворява живота и човека. Изследването на историята на литературата не може в никакъв случай да отмине как животът се превръща в литература и изкуство, по какъв начин и с какви изразни средства обикновеното слово става изкуство и е боговдъхновено. В различните времена литературата звучи различно, защото са различни акцентите, които нейните създатели поставят и които тя самата откроява в духа на това време. Особено внимание трябва да се отдели на типологията на писателската личност, на силата на неговата възприемчивост на едни или други значения в живота. Писателите също са различни в различните времена. Те не могат да бъдат отделяни от доминаращия тип личност, който определя и типа писател, характерен за съответното време. Историята на литературата е преди всичко история на литературния процес, но тя съдържа в себе си и историята на литературния живот. Литературният

92 живот обема процеса, създава му материалната и духовната среда, материализира го чрез фактите и събитията в него. Трябва да правим разлика между историята на процеса и тази на литературния живот, защото, колкото и общо да е протичането им, те се различават съществено. Връзката и зависимостта им един от друг не винаги са преки, за да се идентифицират взаимно като едно и също. Не са редки случаите, когато между тях съществуват сериозни различия, та дори и противоречия. Литературният живот пряко зависи, и то в значителна степен, от политическата конюнктура и от характера на общественото устройство, докато литературният процес изпитва тази зависимост косвено, понякога почти я изключва. Върху отделните писатели може да се въздейства направо, дори физически, за да бъдат накарани да изразят мнение в подкрепа на властта и дори пряко да участват в нея, ала никой не е в състояние да променя хода на литературния процес, да го манипулира и да налага волята си. Затова, когато говорим за едни или други факти и явления в историята на литературата, е задължително да се уточнява дали те са от литературния живот или от литературния процес. Когато историкът на литературата е мислител и търси идеите на времето, което изследва, за да открие закономерностите в развитието, той всъщност изучава своята съвременност. Аналогиите с миналото помагат да се разгадаят загадките и да се извлекат поуки. Емпиричният материал сам по себе си е мъртъв и безполезен, ако не се включи в размишление и не се превърне в основа на изграждането на представата за живота, за силата и необходимостта от традиции, както и за това доколко и докога традицията е плодотворна и не пречи на новия човек и неговото общество. Но и за да се сравни новото и актуалното с това, което вече е било, за да не се прибързва в отрицанието на миналото. 5. Постмодернисткото литературознание профанира отношението към литературата като изкуство на словото и опорочи изучаването на нейната история. Като естетическо проявление на неолибарилзма то изопачи същността на литературата, превръщайки я в текст и изключвайки от нея идеите и националния ѝ характер. Така по същество бе отречен единният национален литературен процес и се изключи поддържането на някаква йерархия от стойности. Постмодернисткото литературознание не говори за големи писатели, а само за автори на текстове. Някои от тези текстове се продават добре, други не и в това е тяхното различие и подреждане в някаква все пак йерархия. Но йерархия фалшива и порочна. Настина, какви идеи да се търсят в една стока, чийто измерител на стойност е пазарът! Пазарът съвсем не се интересува от идеи и от художественост. Но дори и разрухата, която сее този прословут постмодернизъм, трябва да се анализира като явление на времето и на обществения и нравствения упадък. Постмодернизмът не е поредният „модернизъм“. Това е качествено ново явление, защото е естетическата идеология на неолиберализма, чиято цел е разрушаването на националните култури и установяване на нова естетическа парадигма, основана на идеята за глобализация. Постмодернизмът е гранди-

93 озен културологичен проект, целящ създаването на нов световен политически и естетически ред с ново отношение към литературата и културата. Като такъв той е факт и явление в историята на литературата и трябва да се изследва като продукт и носител на определени обществени идеи. 6. Време е да се завърнем към нормалното, същественото, значимото...

Худ. Галина Цветкова „Александър с летящи чинии“

НОВИ КНИГИ НА ИК „ХЕРМЕС“ Мирела Иванова. „Седем“, стихотворения, биографии Мирела Иванова е родена през 1962 г. в София. Завършва българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Първата ѝ книга „Каменни криле“ излиза през 1985 г. в библиотека „Кълнове“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“ – Варна. Мирела Иванова пише стихове, разкази, литературна критика, публицистика, киносценарии, драматургия. В момента е драматург в Народния театър „Иван Вазов“. За нея немският вестник „Ди Цайт“ пише: „Мирела Иванова с лекота на духа сменя епохите, взирайки се във времето, хвърля по някой камък във водата, оставя спомените да кръжат наоколо и се удивлява на целостта във възхитителните литании.“ Тези думи се отнасят и до новата ѝ книга „Седем“. Ивинела Самуилова. „Пътеписи за душата на България“ Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в Севлиево. Магистър по богословие. Авторка е на няколко романа, посрещнати радушно от критиката и публиката. В тази книга авторката повежда своя читател към различни кътчета на нашата родина. По този път тя се среща с интересни хора, слуша интересни истории и сама разказва такива. Поднесени увлекателно, затрогващо, но и със свеж хумор, петнадесетте истории завладяват, вдъхновяват за пътешествия и усилват любовта към отечеството. Недялко Славов. „Пиафè“, роман Недялко Славов е автор на няколко романа, които бяха определени като явления в българската съвременна романистика. „Пиафè“ е роман за трагичната и невъзможна любов в ставащия все по-абсурден днешен свят. Романът е щоков, шеметен и безмилостен, а авторът разсъждава за проблемите, които съвременният човек не може да разреши.

95 Камелия Кучер. „Дом“, роман Това е роман за усилието на човека да намери своя дом и да заживее завинаги в него. Но и за това, че става все по-трудно и дори невъзможно да бъде изграден такъв дом. Защото любовта се стопява и изчезва, става пусто и болезнено. А трябва да се живее. Как? Отговор на въпроса се мъчи да даде авторката в новия си роман.

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

ГАЛИНА ЦВЕТКОВА Родена е през 1964 г. Има последователно и целенасочено към изкуството образование: през 1978 г. постъпва в Националната художествена гимназия „Цанко Лавренов“ в Пловдив; завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ през 1993 г. като магистър по педагогика на изобразителното изкуство в курса по живопис на проф. д-р Георги Костов; защитава следдипломна специализация „Живописният портрет“ при проф. Александър Терзиев през 1995 г.; придобива образователно-научната степен „доктор по изкуствознание и изобразително изкуство – рисуване“ през 2014 г. Преподавател по рисуване във Факултета по изобразителни изкуства на Великотърновския университет от 1996 г. до днес. Има издадена монография за живота и творчеството на големия български художник Васил Стоилов („Васил Стоилов и Велико Търново“, Изд. Абагар, 2014). Научноизследователската ѝ дейност включва и публикации в научни списания и сборници по проблеми на изкуството. Член е на Съюза на българските художници, секция „Живопис“, от 2007 г. Художественотворческата биография на Галина Цветкова се определя от интересите ѝ в областта на рисунката и живописта. От 1996 г. насам тя има участия в десетки международни, национални и групови художествени изложби. В тях е приоритетна ориентацията ѝ към портретния жанр и изобразяването на човешката фигура като портал към светоусещането ѝ в изкуството. Отличавана е с награди и номинации от IX, X и XVIII Национална изложба на художниците педагози – Велико Търново; Международен конкурс на „Хенкел“ за артистична рисунка – Виена (2009); Първо национално биенале на рисунката – Велико Търново (2011); „Артрозалиада“ – Велико Търново (2017). Някои от по-значителните ѝ произведения са обособени в цикли, които носят заглавия като „Рамката“ (2007), „Боговете танцуват танца на боговете“ (2007), а по-късно и в тематичните самостоятелни изложби „По пътя“ (2009), „Откриване“ (2012), „Обличани рокли“ (2017). Общо шест авторски изложби има Галина Цветкова в биографията си. Николай Майсторов пише за нея по повод една от изложбите ѝ: „Авторката – художничката Галина Цветкова – е нарекла своята изложба „Рисунки“. Понятието рисунка е може би най-загадъчното като жанр в изобразителното изкуство. Това е най-поетичната провокация на художника, интимна инвенция на душевния допир до света. Свят, който живеем, без да го разбираме, но се опитваме да го усетим. Рисунката – това е откровение на твореца, спонтанен и чист изблик на чувства, страсти и страдания. Може би най-буквалната изповед на художника творец. Изложбата на Галина е една поетична метафора, един душевен и стаен мир, намерил място върху белия лист. Жест на интуицията, предала енергията върху ръката на твореца, държащ кредата или пастела. Графична мисъл с живописна душевност – две начала, изтъкали тъканта на нейните рисунки.“

за литературата и изкуството

2/2018