Простори за литература и изкуство - брой 3 - 2017 by prostori spisanie

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

3/2017

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

3 / 2017

ТОДОР КОПАРАНОВ (1939 – 2017) Човекът сред безкрая на мирозданието и в ежедневието на своя бит

ПРОЗА Ангел Г. Ангелов

ПОЕЗИЯ Биляна Тодорова Кънчо Великов

ПРОЗА Златина Великова

ПОЕЗИЯ Сашо Серафимов

МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО Симеон Янев за Йордан Радичков

ПОЕЗИЯ Милена Белчева Динко Динков

ПРОСТОРИТЕ НА СВЕТА Марк Шагал

ПРОЗА Светозар Казанджиев

ПОЕЗИЯ Теменуга Маринова Юри Лучев Първолета Маджарска

ПРОЗА Иван Сухиванов

КРИТИЧЕСКИ ПРОЧИТ За стихосбирката на Красимир Симеонов „Зверобой”

СВЕТОВНА ЕСЕИСТИКА Вирджиния Улф

ДНЕВНИК „Записки по българските въстания” като равносметка на Възраждането

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Марк Шагал Четвърта корица: худ. Марк Шагал Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com Художник на броя Марк Шагал

ТОДОР КОПАРАНОВ 5. ІІ.1939 – 15. ІХ. 2017

ЕДНА НОЩ У ДОМА Още крачка и стоиш на прага в есента, едва във есента върнал се. Ръката се протяга и простенва старата врата. Майка ти е вече суха, бяла. Гледа те безмълвно, глас отвъд пита: „Кой е там?“ И отгадала, се отдръпва - да ти стори път. Ниското огнище тлее бавно. Под кожуха стар баща ти спи. Кой си ти? Сърцето бий неравно. Успокой се. Още потърпи. Всичко пак ще бъде както беше утрин синя, хукнали коне по ливадите и оня смешен малчуган с протрити колене. Нека с туй отново в тази къща да заспиш. Да засънуваш пак. Детството при тебе да се връща. Слънцето да е разцъфнал мак. Да ги няма улиците градски, във безреда бягащи коли. И човекът - сам сред този адски свят, прободен с хиляди стрели. Но е кратък твоят сън. И няма със кога да поговориш тук. Тази къща има своя драма. И за нея ти си вече друг. Друг! Разбра го мълком, щом прегърна старата на пътните врати: нито радост, че се беше върнал. Нито плач - че си отиваш ти.

4 *** Лунен лъч прониква в нашта стая, каца в малкото панерче с плодове. И на вино и на мед ухае в тези първи нощни часове. Ти стоиш свенлива, полугола. На пердето - кацнали звезди. И цветя - на масата, на стола… Но това е спомен отпреди!…

ПОРЪКА КЪМ БЛИЖНИЯ Сняг вали от кичестата круша едър, ароматен, майски сняг… Поседни до мене и послушай как се ражда новият рояк, как се стрелва, как бучи, как стене, как превзема слънчевата вис… Поклони се, паднал на колене, засвири на тънък крушов лист!..

*** Росата пада. Облак празен, объл суши високо паяжинната си дреха. Чер кос до зрънце грозда е озобал. Горите дребни да жълтеят взеха. Кон подскрижен по хълма лудо бяга. Гори тревата… Потъмнява вира… Един човек за дълъг път се стяга. Дошло е времето му да умира!…

*** Безбожно време - мрак и студ. Кога ще съмне? Вятър свири, събаря плетища и лют се блъска в черните баири. Навярно ще докара сняг… и като в приказна картина Ще видя - в падналия мрак човек по прясната пъртина…

5 *** Болнаво детство - беднота… Нима то в сънищата се повтаря? Клечи пред прага кучката сама сред заесенените простори. Но чувам лай…Пристига мама - знам. Отваря тя и в стаята нахлува светът - от край до край - познат, голям… Край мене всичко пей и тържествува и си върви по своя ред…Дими запалената печка. Топло става… А вън дъждът нестихващо ръми и все по-чер, по-силен продължава. Баща ми щом отръска вън кожух и щом до мене легне морен - вече аз целия съм зрение и слух за новини от близко и далече. Над Африка бушува страшен глад. В далечна Азия - без съд избити. По улиците на прехваления свят бездомни хора ден и нощ се скитат. Все новини за хляб и за живот… Ръми дъждът., ръми неудържимо. А вън клечи на каменния под и дреме кучката… Започва зима!

ДЪЖДЪТ И МАМА Дъждовен облак слезе морен, обгърна стария ни бряст и от прозореца отворен видях в следобедния час как се усили, как заплиска внезапно рукналия дъжд. И майка ми - добра и близка, прогони в къщи изведнъж. Но ето, слънцето се сепна от своя сън и със лъчи по локвичките в миг потрепна, от там - във моите очи. И пак я зърнах сред лехите със зеленчуци и цветя, със слънце, слязло й в косите, отново да копае тя.

6 В ПЕЩНИКА Ръждиво гвоздейче в стената. Венец нагъсто сплетен лук. Синия стара - по средата. Трикраки столчета от бук… Позната мила обстановка. На мама сякаш тук е раят. На хляб, на билки тук ухае… До огъня все мърка котка… Навънка Шаро нервно лае. По клоните подскача кос… Това е мойта царска стая. Тук властвам Аз макар и бос!

БАЩА МИ ВАДИ МЕД 1. Аз познавам баща си. Беше много строг, ала беше добър… Под лозниците ни струеше дъх на грозде. Пъстрият кър зад плета ни ухаеше близо на ливадски цветя и смола… Един ден го ужили през ризата сърдита пчела. И от нищо и никакво жило поболя се. И дълго така загубваше своята сила дясната му ръка. Но му мина… 2. И сега, когато залезът влиза в къщата му, става тих. Мести кошерите до прага, близо да са, както думите в стих. Малко вярва на мойто изкуство повече на пчелите вярва той. И понякога бащиното му чувство преминава в уловения рой. Обикаля тръвната, чака всяка млада пчела цял ден. Навежда се, брои ги, сякаш

7 цял във пресния мед потопен. Изправя се, разбрал, че ме няма вече толкоз години наред. И че всичко това е измама, освен пресния мирис на мед. И притихва… 3. Баща ми внимателно вдига всяка рамка с поглед благ. Своята власт така постига над ограбения рояк. Кацат по него пчелите сърдити, а той ги гали с перо. И се радва на пълните пити, по тежки и от сребро. И нещо дълго им говори… уверява ги може би, че и те като всички хора си имат съдби. И към къщи пътува… 4. Между полюси и пространства, край измамни чудеса откога вече странствам нещо хубаво да му донеса. А в това време баща ми сяда до кошера - чака той една нова пчела, млада, да поведе новия рой. И след него с тръвна голяма да поеме … Така нашия двор се заселва със кошери само и се чува само техния хор. Замирисва градината ни тогава на акация и слънчоглед. Нещо хубаво с мен ако става знам, баща ми пак вади мед. И живее… 1968

8 *** Не се възрадва ни за миг сърцето, достигнало върха обледенен… Лежи наопаки светът мъглив над мен и клоните са корени в небето… А колко път, а колко лазене нагоре… А колко лазене по колене… И за какво? За слава ли? Поне да виждах слънце, стоплило простора… А то - като часовник спрял - живота… Добре, че виждах - долу мравуняк от хора, тръгнал в кръв и прахоляк нагоре, къмто моята Голгота…

НА МАЙКАТА РОДИНА Зелена, плодна равнина, окъпана от слънце лете, свежена с росна ведрина, притоплена от снеговете! Живях тук честно сред жита, щастливо крачех под простора и селската ми доброта сближи ме с толкоз много хора. Че аз от първите си дни обикнах всичко по земята. О, мои пъстри равнини на Мизия сред необята. Щастлива винаги бъди земя на равнини, балкани! Земя, която ме роди… Земя, която ни отхрани!

9 САМОПОСВЕЩЕНИЕ 1. В светли, сговорчиви дни Музата не ме оставя. Светят росни равнини и дъхти на топла плява. 2. Нощ! Звезда премига, после заблестява. Мене тя постига, в мен се отразява. 3. Тъй - обсебен, весел вече ми се струва: съществувам в песен. Своя. Съществувам!

Худ. Марк Шагал

ЧОВЕКЪТ СРЕД БЕЗКРАЯ НА МИРОЗДАНИЕТО И В ЕЖЕДНЕВИЕТО НА СВОЯ БИТ ПОЕЗИЯТА НА ТОДОР КОПАРАНОВ

Аз дружах и бях приятел с Тодор Копаранов повече от 40 години. Той беше добър и честен, предан и всеотдаен във всичко човек. И дори многото му болести не го затваряха в себе си и не го превърнаха в егоист и оплаквач на личните си страдания. Той дори се стараеше да не ги показва, макар че понякога му бяха тежки и непоносими, за да не натоварва другите с тях. А болките постоянно го измъчваха и не му даваха мира. Обичаше да помага и да се грижи за другите, а толкова му беше необходимо другите да се грижат за него и облекчават страданията му. Но ние бяхме свикнали с Тодор Копаранов като човек на бита и грижите, на болестите и митарствата му по болниците, че го сливахме с тях и сякаш забравяхме и дори не виждахме и не осъзнавахме, че е поет. При това изключително талантлив и значим. Пък и той не говореше за стихотворенията и книгите си – по-хубаво му беше да се радва за успехите на другите, да хвали, окуражава и помага. Рядко участваше в литературния живот, не правеше представяния на книгите си и те минаваха и заминаваха почти незабелязани. Но пишеше постоянно. Признавам, че и аз се отнасях с него някак снизходително, а той беше толкова мил и грижовен към мене, подкрепяше ме и ме окуражаваше. Тодор Копаранов се представи в Господа. Делото на всеки писател заживява истински едва след смъртта му. Тогава то се освобождава от оковите на авторовата личност, от неговия характер, житейските му слабости и достойнства, от жестовете и капризите му, от всичко, което писателят може да вложи допълнително към него, за да го направи по-голямо и значимо, отколкото е в действителност. Всичко вече е завършено, оформено, подготвено за страшния литературен съд. Който е бил добър – дори и непризнат, дори подминаван, подценяван и непризнаван, - му се въздава достойно. Защото няма как силата на творчеството да не се прояви и оцени. То вече има друг глас, други енергии излизат из него, друг вече е погледът върху му. Аз не твърдя, че с всяко творчеството е така. Но много често оня, който приживе напразно е чакал да бъде забелязан, камо ли да получи похвала, след време едва му отдават дължимото. И обратното, разбира се, е често. Шумотевиците около "званите" секват и тогава се вижда нищета на написаното. А за призваните настъпва щастливото време, което толкова са чакали и не са дочакали. Тодор Копаранов рядко получаваше похвали. А ако ги получаваше, те бяха дребни и за кратко. Защото други бяха фаворити на читателите и критиците (и

11 на мене също). Той просто не беше четен. Ако бе прочетен, непременно щеше да се усети значението и смисъла на онова, което пишеше. Ако с една дума означа какъв поет е Тодор Копаранов, тя ще бъде лирик. Лирикът е поет на настроенията и чувствата, на пейзажа и преживяването, на бита и ежедневието. В лириката всичко е външно спокойно, познато, без видими драми; в нея няма призиви, заклинания, революции, световни катаклизми. Нейният свят е битът и ежедневието, семейството, природата, дома, природата като пейзаж, любовта, децата. Ала зад всичко това са животът, мирозданието, човешките страсти, тайните на битието. Аз говоря за истинската лирика – като тази на Тодор Копаранов. Лириката на Тодор Копаранов е истинска, защото изразява душата на обикновения, бих го нарекъл „битов”, човек, отдаден на ежедневието и усилията за преодоляване трудностите на съществуването. Този човек е добър, честен, искрен, естествен, всеотдаен на семейството и приятелството, на малкото дело, на което служи всеки ден. Лириката му е чиста и ясна, звучна, вълнуваща и въздействаща с простите и обикновени думи, в които няма никаква поза или преувеличение, фалш или измама. Всички или поне повечето хора живеят този живот, който поетът е описал и изразил в стихотворенията си. Но понеже е поет, Тодор Копаранов е показал и смисъла на това ежедневие, неговата красота и величие. Тодор Копаранов ще придобива все повече читатели и ценители, защото е значим творец, верен и ярък служител на истинската поезия, на голямото изкуство! Бог да го прости! Вечна и блажена да е паметта му! Панко Анчев

АНГЕЛ. Г. АНГЕЛОВ ЛОКОМОТИВЪТ

На баща ми

Масивното опушено туловище от години е заседнало сред запустяло място в края на сляп коловоз. Беззрачният прожектор кацнал върху парния котел гледа невиждащо като Полифем след ослепяването му. Странични стъкла на машинистката будка не се забелязват, а всеобща ръжда е полазила по металната плът на някогашния горд друмник от стоманените пътища. Лагерите на колоосите са схванати като артрозни стави, а ресорите са омекнали атрофирани от времето и дългото служене. Забравен е като непогребан мъртвец сред изоставено бойно поле... Понякога, все по-рядко, по металната стълбица с мъка се изкачва възрастен човек облечен в някогашна железничарска униформа. Запъхтян сяда той на кръглото столче пред ръчага, поема си дъх, няколко минути седи загледан в замръзналите манометри, после отваря пещта, надзърта в мъртвата й утроба и отново сяда до прозореца без стъкло, уморен като след дълга нощна смяна. Вика на помощ спомените си, подрежда мечтите си, излъсква приборите, подканя ги да оживеят, ослушва се да чуе дрезгавия авторитетен глас на парната свирка, но чува само пискливите, невръстни сигнали на модерните електровози от близката железопътна гара, в която отдавна вече не се стеле въглищният пушек на отминалото време... Машиниста седи така, незнайно колко, вика мечтите си, оживява пред очите му новият облик на Локомотива – блеснали от грижа прибори, прогонена ръжда, прясно боядисан тендер, освежени двигателни колелета, подменен зрящ прожектор, блеснали фарове, готова за път машина... От стара кожена чанта Машиниста вади някакви инструменти, парцали, шише пълно със зловонна течност, четка и се заема с работа. Не бърза, почива си често, тъжно си спомня за някогашната си енергичност и примирено се опитва да воюва с ръжда и запустение. Пред уморените му очи се заусмихват красиво надписани табелки, всяка от които разказва на посетителите кой прибор за какво служи, а на една тържествена голяма табела се чете цялата биография на Локомотива – кога е произведен, къде е родното му място, кой го е създал, колко са му силите, каква е бързината му. Представя си и как тържествено, на собствен ход ще се отправи към полагащото му се почетно място в Музея на железниците, там ще изгасят пещта му, основно ще го почистят и ще го благословят като един заслужил труженик... Сред виденията на Машиниста се мярват и няколко снимки, на една от които сериозно се кипри и неговият образ наред с другите машинисти работили с Локомотива. Окачени са те в специални рамки, покрити със специални стъкла против неканени отражения, а под тях с по няколко реда се обяснява на посетителите кой от кога до кога се е трудил на легендарната машина. Има и различни фотоси, които с готовност разказват за многобройните

13 подвизи на Локомотива и неговите машинисти, за някогашните тежкотоварни влакове, за преизпълнени планове, за химерични усилия, които младостта не забелязва, че са безсмислени. Спомени като кротки вълни го заливат, оттеглят се в небитието, пак се завръщат, докосват го с минали радости, с преболели мъки, с надежди и уморени дни, сред които Машиниста съзира остаряването, напредващата тромавост, неумолимо приближаващия край... Въздъхва старецът, опитва се да прогони спомените, вглежда се в мъгливите идни дни, където все пак мъждука мечтата му. Храни я с вяра, хваща се за нея като хром човек за патерицата и бавно куцука към цел, която на мнозина би се сторила безсмислена. Миг след миг се навързват, образуват те дните, които му напомнят за някогашните работни смени, за важната част от живота му... Денят на поредното посещение го блъсва с внезапния си изглед – прерязаните панти, на които се крепи масивният капак на пещта прерязват дъха му. Входът към изстиналата утроба зее като беззъба черна уста. Капакът лежи в левия ъгъл на машинистката будка сред купчина нарязан метал. Възрастният човек се подпира върху ръчага, той изскимтява ръждиво и съчувствено чака да премине световъртежа на изненадания човек. Присяда той върху кръглото столче до десния прозорец, опитва се да успокои дишането си, да спре думкането на кръвта в слепоочията. Гневни мисли го спохождат, изпълват същността му, завладяват го, пораждат изгарящи въпроси, чиито отговори се тълпят безредно и не могат да се спрат, не могат да изберат един, който да е истински, който да обяснява на стария човек безсмислието на посегателството върху плътта на Локомотива, върху собствените му мечти, колкото и наивни да изглеждат... На другия ден Машиниста носи старата си железничарска шуба, мърляво стогодишно одеяло, шише с вода и няколко ябълки. В тендера е просторно и мръсно, с древни следи от някогашните въглища. Застила одеялото сгънато на две, присяда върху него и наднича през отвора към машинистката будка. От така стъкмения наблюдателен пост ясно се виждат манометрите със счупени стъкла, черната паст на пещта, срязани метални тръбопроводи. Притаен някогашният повелител на Локомотива се готви за мъчително дълго чакане. Изтърколили са се няколко нетърпеливи часа, притъмняло е когато се чува енергично изкачване по стръмната метална стълбица. Показва се рошава чернокоса глава на човек, който като че ли току-що излиза от въглищна мина. Носи той преносима машинка за рязане на метал, някакъв чувал с трудно определим цвят, фенер от който струи мъртвешка изкуствена светлина. Старият железничар усеща кръвта си, съвсем се снишава, приготвя се. Насочва мислен пистолет срещу мургавото същество, което прилича на човек. Натиска спусъка, изпразва целия пълнител, но нищо особено не се случва. Като че ли чува: „Това е желязо бе, бате. И без това на никой не му трябва...“ Въздухът се сгъстява, почти не става за дишане, но намира сили, измъква се от тендера, пристъпва към нашественика, взира се в очите му. В бялото им се забелязват червеникави оттенъци, но не може да се разбере алкохолен ли е произходът им или са от рязане на метал без предпазни очила. Бавно

14 започва да се усеща мирис на кавга, Локомотива потръпва, усеща настъпващото рязане, предчувства болката, на която възрастният човек се опитва да попречи. Резача е непоколебим, става все по-неустрашим, вгледан в престъплението си. Свистът произвеждан от убиеца на локомотивната метална плът прорязва мислите и мечтите на някогашния железничар, зараждат се в недрата му клокочещи сили, които той с мъка удържа. Черният човек си гледа работата, нехае за терзанията на някогашния стопанин на парната машина, не го e еня за бъдещето й, както и за мъртвите късове Душа появили се у Железничаря още след първото рязане , което той съзира. Връхлита го всеобхватна безпомощност, треперещата му ръка изпуска първоначално пожеланото оръжие за възмездие, разбира, че не му е дадено да убива, свлича се до тендера и усеща как го изпълва немощ и тъжно примирение. Някогашната енергия за съзидание необратимо е изчерпана, а енергия за борба със Злото не е произведена и старият човек усеща своето неумолимо настъпващо поражение. Тих плач породен от безсилие тлее някъде из вътрешностите му и все пак успява да промълви: „Грях е това, което вършиш, друг е начинът да се нахраниш...“ Свистът от разрязан метал заглушава думите му, рунтава опашка от рой искри извира от допира на бясно въртящия се резач до кроткото локомотивно тяло. Приближава старецът до безумния похитител, докосва го по рамото, но чува от енергично извърналия се към него крадец на метал: „Остави ме, и теб ли искаш да срежа...“ – в насочената машина за рязане на метал се съзира недвусмислена заплаха. Непонятно явление се заражда някъде из локомотивната утроба, чува се плахо ръждиво скърцане, опит за движение, за заплашително потегляне. Черното туловище мъчително се раздвижва, тръгва, непоколебимо се насочва към стационарните буфери, неподвижно закрепени в края на слепия коловоз. Някогашният машинист знае, че зад тях зее пропаст, знае, че може да слезе - скоростта все още е малка - но той примирено присяда върху сгънатото си стогодишно одеяло в очакване на сблъсъка. От воя на ненаситната си машина за рязане крадецът на метал е оглушал, не усеща какво става, не чувства движението и неговата посока... Тътенът сътворен от помитането на буферите сепва Резача, оглежда се стреснато без да разбира нищо от сполетялото го явление. Локомотива, масивно и достолепно продължава самоубийственото си движение и след свършека на релсите, спира за миг на ръба на бездната и бавно и неумолимо полетява в първото и единствено полетяване в живота си, различно от многовековния летеж по стоманените друми... В дъното на пропастта изниква огнено изригване от горящ метал, а сред пламъците се забелязват нишадърени жълто-зелени оттенъци, които обикновено изгряват при изгаряне на биологична плът...

БИЛЯНА ТОДОРОВА СТИХОТВОРЕНИЯ

ЛЮБОВ под мен една планета се откъсва от цялото на лятното небе и аз за нея да се задържа да се изплъзна без да разбере небето лятното прозирното от синьо ще бъде трудно за една планета която тегне в двете ми ръце и във протритите от стискането пръсти ще бъде трудно аз да се откъсна от онова което в мен расте. РАЗСЪМВАНЕ и ето, че небето е продънено лицето му - притиснато в земята оставило следата си в снега оставило очите си на улицата по простите телеграфични знаци на страшната и древна зима която като куче летищата и гарите бездомно обикаля и ето, че небето е пропаднало трамвайни линии пресичат като вени плътта на зимата и в грапавата пазва

16 на тоя празен град аз стъпвам върху него и се препъвам в жиците на чакането и във античните семафори на времето и в предсказанията за запролетяване о, пролетта ще бъде променена не вярвам в нея в центъра на зимата не дишам не поглеждам не помръдвам ето, че небето е продънено и цялата му тежест пада в мене. РЕМИНИСЦЕНЦИЯ Да бъде от тихите летни следобеди. Да бъде ужасно горещо. В пресъхнали локви хартиени кораби да чакат дъждът да ги срещне. Небето ще среща цвета на очите ти. И аз ще се срещна със тебе. Под хладните конуси от плътен гранит по някоя дребна пресечка. Тъй както понякога някои птици остават погрешка през зимата, аз няма да знам, че са минали всички уговорени срещи и минало самотното, душното, топлото лято. Аз ще срещна цвета на очите ти под небето на някоя есен, която влива длан в устието на зимата. Аз няма да знам, че е много отдавна оня миг припознаване в тебе. И че в мене ги няма лицата на твоите зле потърсени пръски небе. Нищо нищо, че няма. Аз не искам да има и да пазя за мене очите ти. Аз по твоите стъпки излизам от зимата и съм цялата тези очи.

КЪНЧО ВЕЛИКОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Какъв е твоят грях, за който се наказваш сам? Ти пътува дълго към една усмивка, която земетръсно душата ти разтърси. Нима е късно, Боже мой, за този порив на сърцето, брулено от толкоз скръб и обич. Безкрайни са студените пространства на тъгата. Дали ще имаш сили да ги разтопиш с дъха си или поне да стоплиш премръзналите длани на враг и на приятел.

*** Късни изгреви и ранни залези изпълват вече дните ти. Един далечен връх, който си изкачвал някога, потъна в сянката на непостижимото. С угаснал взор се взираш все натам, където ятата на далечни спомени отлитнаха към други брегове. Не искай да ги върнеш няма път обратен. Приседнал днес до старото огнище, притуряй думи в огъня, поне със тях да сгрееш душата си ранима. И в пламъка на късни нощи те да бъдат твоята утеха и награда.

18 ГРЕШЕН Колко грехове, Господи, колко много грехове нося в сърцето си. Грешен пред тебе съм, че не спазих законите. Вятъра гоних, разточителен бях. Не обичах врага си както ТИ повеляваш. Влюбвах се често в жената на ближния. Защо я създаде красива?! Но не откраднах, а раздадох хляба на душата си. Лъжеха ме и лъгах, но за истината – в Твоето име се клех. Грешен съм пред очите на мама. Тъга й носех, а не радост – далече от нея живях. Строг и справедлив съдник си – не ще ми простиш. Но майките прощават винаги! И когато накрая легна до нея в онази – черната, дано тя ми прости, Господи. *** Далечна е, далечна е Колхида! Завързан за галерата – гребеш. Гребеш и вярваш, че там е ключът към думите, към щастието синьо. Над теб размахва бича Животът и отмерва своя вечен ритъм. Звучи в ушите ти вояьт истеричен на сирените и вълните те заливат с ярост. Но ти греби, греби, поете – аргонавт безумен! Преди да се разбиеш във скалите, разбрал си вече: мираж са палмите и синята лагуна. А щастието твое е в греблата.

ЗЛАТИНА ВЕЛИКОВА ЗА МЪЖЕТЕ, ЛЮБОВТА И ОЩЕ НЕЩО

Разказ Чу шум на косачка и погледна през прозореца. Висок, слаб мъж с бяла и гъста грива косеше тревата в градината на леля й. Люба стоеше в гостната и мислеше върху думите на домакинята. Съветите на жената, написала толкова стихове за любовта, не й вършеха много работа. - За да си специална за един мъж, трябва да му дадеш точно онова, от което има нужда – често казваше на племеницата си Мариета Каменарова. – Ще разбереш какво е, ако слушаш и гледаш внимателно. И повече вярвай на очите, отколкото на ушите си! Голямата грешка е, че ние - жените се влюбваме в думите, а те най-често са прах по вятъра. И запомни, че в изреченото на сутринта има много повече истина, отколкото в това от предишната вечер! - Не се оставяй да бъдеш зависима от мъжа – нито от парите, нито от чувствата и настроенията му! Чувствата са нетрайни и променливи. Мъжът е ловец - вечно търси нови ловни полета и нови жертви. „На луд кон – дълго въже!”са казали хората. Не е важно колко пари има! Вярвай на мъжа, който дели с теб насъщния, не на онзи, който пилее за теб излишъците! Щедрите с парите често нямат какво друго да дадат, а и със същата тази щедрост утре ще си купят някоя друга. Не позволявай да се превърнеш в стока, бъди награда, която трябва да бъде спечелена! Люба не се чувстваше нито стока, нито награда, а просто натрапница. Иван, в когото беше влюбена от години, правеше всичко за него и чакаше най-после да й предложи брак, пак се измъкна. Още не бил готов за такава стъпка. И как да е готов, като снощи в дискотеката се правеше, че не е с нея и цяла вечер зяпаше в деколтето на кифлата от другата маса? Думите на леля й не я успокояваха: – На един му трябва любов за цял живот. Дай му я! Създай му илюзията, скъпа! Всичко е в главата. А най-лесно се създава илюзия, когато и ти самата повярваш в нея. Трябва му приятел, изповедник, муза, вдъхновителка? Бъди! Животът е сцена, но бързо изхвърля играещите аматьори. Само тези, които живеят в ролите си, обират овациите. На друг му трябва примамка, игра „стъпка по стъпка”, прегради, които да преодолява по пътя си. Използвай женските си оръжия и играй, ако мислиш, че това е твоят човек и си заслужава играта! - Понякога си струва да се хвърлиш и с главата надолу. Може да я разбиеш в острите камъни, но може да попаднеш в такъв океан от нежност, който не си сънувала. Не се страхувай да обичаш, но обичай и себе си! А щом усетиш, че няма любов – бягай! Жената е щастлива само когато е обичана, а мъжът – когато обича. От любов мъжът ще направи всичко, но за любов и пръ-

20 ста си няма да мръдне. Ще те изпие до дъно и ще строши като чаша душата ти. Шумът на косачката я върна към реалността. Движенията на мъжа отвън бяха прости и спокойни, но прецизността му подсказваше, че и той навярно рееше мислите си някъде наблизо и те всички до една бяха свързани със собственичката на къщата. - Запомни – и да дадеш всичко на един мъж, ако не си дала това, което на него му трябва, нищо не си направила. Не изсипвай целия свят в краката му! Нито ще го оцени, нито ще се зарадва. Най-много да се уплаши. На мъжа му трябва малко и навреме, за да не му омръзне и да се връща, жаден за още. - А някои мъже са ни най-полезни, когато са далече. Копнежът и мечтите по тях ни дават повече от присъствието им. Има хора, които не са за ежедневна употреба. Достатъчно е да ги пием на малки глътки от време, на време. Често с тези, които обичаме най-много, и три дни не бихме живели под един покрив. Други е добре да си ги имаш подръка, дори и да не ги обичаш чак толкова много. Тяхното тихо присъствие понякога струва повече от най-бесните чувства. Те са глътката жива вода, която ни помага да не умрем от жажда. Леля й се бавеше днес. Явно пак е излязла с онзи красив млад мъж покрай когото тя сякаш се преобразяваше. От години вече той по един-два пъти в седмицата й идваше на гости или я вземаше с колата си и я водеше някъде. Мариета Каменарова го представяше като син на близка приятелка, но Люба отдавна беше убедена, че е много повече. Личеше си по усмивките и на двамата, по смущението им когато ги види заедно, по суматохата на леля й, когато се приготвяше да го посрещне. И нещо странно. Мариета Каменарова – стилната и изискана жена, която не излизаше от стаята си без безупречния си грим, никога не слагаше червило, когато чакаше този красавец с широки рамене и стегнато дупе. - Не посягай на свободата им и не им давай твоята свобода! На човек криле му трябват, не вериги. Тези, които струват нещо, се връщат. Другите за какво са ти? Не засягай мъжкото достойнство и не позволявай да тъпчат твоето! И не затръшвай вратите след себе си, животът е дълъг – никога не се знае на коя врата ще се наложи да почукаш отново! Едва наскоро Люба с почуда разбра, че мъжът, който косеше отвън, е първата любов на леля й. За него тя дълго бе тъгувала, „сгушена в прегръдките на облак”. Бяха се разминали още в младостта си, но той я посещаваше често, цепеше дърва, грижеше се за градината, къщата и за двете красиви овчарки. Правеше това напълно безплатно и често носеше на леля й дребни подаръци – любимия шоколад, бутилка вино, плодове или нещо друго. Понякога Люба ги заварваше да си говорят на масата в гостната. Тогава той набързо допиваше питието и продължаваше работата си. Защо в нейния живот, помисли си Люба, няма един такъв мъж, по дяволите! - Погледът й спря върху картините, покрили стените на гостната. Една снежна вечер, преди много години, на автобусна спирка се срещнали леля й и художникът. Много пъти беше чувала красивата и тъжна приказка за момчето, което танцува в снега и момичето с мокрите люляци; за „бялата стая там под звезди-

21 те, приютила мечтите под своя таван”; за срещите и разделите им. Виждаше приказката в картините по стените, четеше я в стиховете на Мариета Каменарова. Понякога ставаше свидетел на дългите им разговори по телефона, които продължаваха и сега. Люба си даде сметка, че истински важните хора никога не си отиват от живота ни, така както и най-дивите коне винаги се завръщат при извора. Стига да сме имали щастието да ги срещнем. Тя закрачи нервно из стаята, тръсвайки дългите си черни коси, разпилени като коприна по раменете й. Права е леля й, че в природата празно няма, а необработените ниви бързо се покриват с дървета и храсти, и се превръщат в гора. Но за да дойде нещо ново, трябва да се освободим от старото, да разчистим бурените и да му направим място. Да отворим очите и сърцето си за него, да го видим и да го приемем. Люба извади телефона и набра номера. – Защо се обаждаш? – прозвуча отегчения глас на Иван. – За да ти кажа, че няма да се обаждам повече. – с твърд глас каза Люба. – Събери ми нещата, които са при теб! Утре ще изпратя човек да ги вземе. Затвори телефона преди Иван да успее да възрази. Познаваше го добре и знаеше какъв емоционален манипулатор е той, когато му изнася. Не искаше да слуша, че пак тя е виновна, че го притиска и изнудва, че женските й номера край нямат. Телефонът иззвъня, но Люба го изключи и захвърли на масата. Най-после беше сложила точка на една дълга и мъчителна връзка, която отдавна не палеше искри в очите й. Запали цигара и излезе на верандата. Седна до слабия побелял мъж, който беше свършил с косенето и си почиваше. Люба мълчаливо засмука цигарата си и въздъхна. Той протегна ръка и я погали по косата. – Не хаби сълзите си за хора, който не заслужават, моето момиче! Мъжете много бавно поумняваме. И най-хубавите неща оценяваме чак когато ги изгубим. Пък кой знае – може един ден и той да ти цепи дърва и да храни кучето.

Худ. Марк Шагал

САШО СЕРАФИМОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ТАЙНАТА През времето, когато светът бе черно-бял, един човек откри и нови цветове. Той смайваше на хората очите с неясните копнежи на живота и грубите сърца полека-лека отваряха юмруците за ласки. Но жадни да узнаят тайната хората се сбраха пред душата му и викнаха високо: Отвори! С какво да устои пред силата. Душата си отвори той усмихнат и те нахълтаха в очакване на чудо. Но там се мъдреха и черният и белият – на тяхния живот омръзналите цветове И само мъничка мъглица плуваше над пебеснелите глави.

23 С ИЗТЕКЪЛ СРОК НА ГОДНОСТ

На Ангел Веселинов

Каква я свършихме с тебе, стари разбойнико! Колко лоши утрепахме и колко добри спасихме, какво построихме и какво съборихме, над колко идеи се клехме и малко ли сили прахосахме, та все си ходим голи и боси и непрокопсали. Какво още ни трябва – пари ли, имоти ли, песни ли че накриво ни гледа света и ни гони като улични псета Самотни се лутаме в къщи, сред хората се правим на весели а в душите ни плачат деца с възрастни силуети. Из градовете се сктитаме тихи като забравено слово. Не знаем днеска къде сме, сякаш вятъра ни изтрива. Лошото ринем с лопата, в доброто като просяци ровим… С изтекъл срок на годност сме, а се броим за живи.

НЕ МИ ДОСТИГА Лежа си в леглото, в един дом, в един град, в една страна, в един свят, в който чешмите капят постоянно, парите постоянно свършват, постоянно трябва да мечтаеш, за да не мразиш реалността, постоянно трябва да вярваш, за да преглъщаш лъжата. И като политиците си устройвам войни, превързвам раните си, създавам нови оръжия, а врагът е като въздуха – вечен и невидим. И все нещо не ми достига. Не ми достига обич, за да прегърна врага си, не ми достига омраза, да го нападна.

24 ДУМА СВОБОДНА Какво е виновен косачът, че умъртвява тревата. Какво е виновен секачът, че насича дървото. Какво е виновен готвачът, че птица на огън върти. Какво са виновни тревата, дървото и птицата... Но трябва тревата да стане на ситно сено, дървото на стол и на пламък да стане, а птицата трябва все пак стомах да нахрани. И всичко за нас проверените хора, преминали всички сита, знаещи как да мълчат, какво да говорят, как да вървят и как да се смеят, когато не виждат в своите мисли дума свободна. И всичко за нас проверените хора, преминали всички сита. Та питам! Какво е виновен палачът, че отсича главата!

ГЕРДАН Излизам от едната врата, жена ми влиза през другата, дъщеря ми не се връща, а синът ми презокеански мълчи. Кой да поддържа огънчето.. Вее страх. Чупи се нещо. Чувам го в душата си. Но само мраморни сълзи намирам сутрин пред прага. Нанизвам ги като синци. Подарявам ги на жена ми. Тя ходи на гости с този гердан. Красиво е. Боли.

25 ВЕЧЕРНИЙ ЗВОН На Мино В кристалния въздух на кръчмата зиме можеш да си помечтаеш, да изгасиш действителността в пепелника и да замръкнеш в пътеката на своето пътуване. В кристалния въздух на кръчмата зиме има толкова кораби и пристанища, толкова страшни истории, че няма защо да поглеждаш през прозореца, за да ти настръхнат косите. В кристалния въздух на кръчмата зиме приятелите са като оазиси в пустинята, чашите са камбани в черковен празник и никакви часовници не събуждат реалното време в кристалния въздух на кръчмата зиме.

Худ. Марк Шагал

26 ПО-ВАЖНИТЕ НЕЩА I Да мога да огледам всяко нещо, да се поспра до него, да си поговорим. Дали е обло или празно вътре, прозрачно ли е, колко светлина събира, може ли да е опора за ума ми, или когато знае, че умира, е по-дълбоко. И то да ме огледа, да си поделим възможното – да го поносим, но без да се обвързваме. II Не искам на никого да се натрапвам. Все по-бегъл съм, когато се докосвам до чуждия живот. Чуждото е само мит. Важното е да се преживее, да изтече и после да се върне като надежда някаква, или като натрупване на спомени, които да покрият голотата.

III Да можех да съм книгата, която всеки иска да чете, започваща с море, завършваща с безкрайност, да съм градината на всички срещи – с пейка и с цветя, с пътеки тайни през тихичко минаващите редове. По-важните неща да са написани като останалите и само, който може да ги види, той да ги чете.

МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО

СИМЕОН ЯНЕВ ДРУГАР НА РАДИЧКОВ

През 60-те години българската интелигенция изживя своята постромантична епоха.Двайсетина години след "историческата и окончателна победа на социализма" се бяха случили събития, които вдъхновяваха младото тогава поколение да открие и притежава своя романтика - едно преосмисляне на ценности, обявени не просто за сакрални, но и за историческа заслуга на поколението, което ги бе постигнало за пръв път. През 1959 година се бе самоубил Пеньо Пенев - "певецът на новата строителна епоха" и неговото неудовлетврение бе знакът за отпушване на неудовлетворенията на стотици други пишещи и непишещи млади хора. Никой не се опита да определи онова време, но сега си мисля, че това бе времето на българската надежда за "социализъм с човешко лице". Софийският университет - единственият тогава български университет бе кратерът на тая неудовлетвореност или по-вярно на това търсене на неопетнени идеали. Шейсетте години в СеУ бяха години на грандиозни публични манифестации. Грандиозни бяха събранията-митинги в защита на Куба, грандиозни бяха литературните четения на млади и стари поети, грандиозни бяха даже есенните събирания преди заминаването на бригада. Литературата и по-специално поезията в шейсетте години не бе нито занимание на самотници, нито заклинание на посветени; тя бе публично обществено преживяване. Но големите манифестации припламваха от малки огнища, който горяха постоянно -вечер ту в една, ту в друга от старите аудитории - това бяха литературните кръжоци. Най-известните бяха във филологическия факултет - огромен факултет тогава, в който бяха всички славянски, всички романски, англо-саксонски, класически и други катедри с не по-малко от три хиляди студенти. Между тях имаше един кръжок, непривлекателно наречен кръжок по литературна критика,но извънредно привлекателен с това, че там на живо можеха да се срещнат ония шумни млади автори, който гръмяха по тогавашните литературни трибуни - от Башев и Левчев до кремиковските поети Илия Балджиев и Георги Евдокиев.Този кръжок се водеше от сега покойните днес Стефан Елефтеров и Михаил Василев, далеч от академичен порядък, но близо до онова общо настроеение за очаквана промяна, което витаеше в обществото. В този кръжок през един майски следобед, малко преди сесията щеше да се състои обсъждане на най-интересния тогава след младите белетристи - Йордан Радичков. През 1966 Радичков бе вече издал достатъчно книги и всички те достатъчно уверяваха и ония, които не бяха особено вещи в литературата, че се

28 e явило име, което няма да прилича на имената от 50-те години - и на добрите и на лошите. Радичков бе нещо ново и новото у него бе радостта от докосването до простия, не патетичния, не непременно публичния, заетия със себе си човек, който после щеше да стане човечец, но заедно с това и автоматизирана говорилня. "Прости ръце" - така се казваше втората, а всъщност първата книга на Радичков, ако приемем истински първата като сборник на авторското ходене по мъките през подражанията, през реверансите на правилното писане, през проблясъците на едно лирично виждане - ново тогава за нашите вкусове. Тогава току що бе излязла в "Пламък" неговата новела "Последно лято", малко старомодна в сравнение с появилата се предната година "Свирепо настроение" - първата предсказваща скорошната сатирска физиономия на предстоящия Радичков, книга.За този автор, интересен и загадъчен за нас, току що прохождащи в литературата се наех да пиша за нашия кръжок. Задължение бе на ония, които готвеха рефератите, да поканят и авторите и да осигурят присъствието им на обсъждането. Вече се познавах с Радичков; бях му занесъл в "Литературен фронт" един от разказите, които после, след четири години влязоха в първата ми книга. Разказът -"Утрото на момчето" бе един лиричен опус за младостта, за юношеските усещания, за набъбването на мускулите, за чувството за безпределна сила, което изпълва юношеското тяло. И разказът бе харесан. След като го бе изровил от дебелата папка на кандидатите за литературна слава, Радичков ми бе казал две-три фрази, от които усетих такава лекота, каквато навярно е усетил оня, който пръв е употребил метафората "поникват ми крила". Моите бяха попарени веднага: "Ще ми позволите - каза Радичков - да предложа тоя разказ на Далчев и Муратов в "Пламъче". Те ще му се зарадват много". Мисля, че успях да кажа нещо в смисъл, че аз все пак го нося в "Литературен фронт", но любезният човек зад бюрото в отговор ми обясни каква висока чест е за един автор да бъде печатан от редактори като Далчев и Муратов. Все едно - нито аз го разбрах, нито той бе вероятно годен да разбере, колко малко за моите чувства означаваше някакво си "Пламъче", та макар и редактирано от Далчев и Муратов. Това беше познанството ми с Радичков; самоуверен, толкова, колкото бях и неуверен, то ми бе достатъчно, за да обещая, че ще го поканя и доведа в кръжока. И наскоро след това отидох. Малката стаичка-килерче на "Ангел Кънчев" 5, където преди двадесетина години, когато е била още частен богатски дом, са слагали вероятно старите си дрехи, малката стаичка, в която освен за бюрото имаше място само за редактора и най-много за един посетител, и където сега навярно пак заточават старите дрехи, тя ще може в спокоен унес да доживее дните си, дори ако я оставят на паяците, защото тридесет години там седяха Емилиян Станев, Радичков, Ивайло Петров и в стените и са отпечатани толкова вълнения, колкото са достатъчни за хилядогодишен живот на една сграда. Пак там ме посрещна моят познат и за втори път там усетих гъдела в раменете си, защото той веднага се съгласи. Софийският университет ли - а да, аз не съм учил в тоя университет, аз бях записан в друг, но го не завърших, но Софийският университет - да, разбира се, аз съм бил в Софийския университет там няколко

29 пъти, последният път с моя приятел Георги Гачев, който има приятели там, не помня кои бяха, но как ще се оправя в тия коридори, в тия лабиринти... С крила на раменете обясних му, че в уречения ден ще дойда да го взема и ще го отведа направо в пълната 166 аудитория - тя е една от най-големите и ще бъде пълна. Ако съм бил достатъчно наблюдателен, щях да обърна внимание на това как щом заговорих за пълната аудитория, той набързо приключи разговора и как набързо, усмихнат, разбира се, ме изпроводи. Но с крила на раменете, целия възторг и с представата, че въвеждам в пълната 160 аудитория, пълна и по балконите, автора на опиянилото ни "Свирепо настроение", нищо не съм забелязал, и по-късно всичко припомнено ми се изпълваше с неочаквани значения. Следващите седмици писах реферата си вдъхновен от предчувствието за пълната аудитория - кръжока и гости, гости, гости...Обаждах се на Радичков по телефона, старият номер 88 00 31, на който и години след това, когато позвънях, сърцето ми се притаяваше. Всичко беше и щеше да бъде наред. Написа се обява, закачи се на мястото, където окачваха университетския рисуван вестник "Трън" на Трендафил Акациев. В уречения ден, час преди обявения час аудиторията започна да се пълни - колегите от кръжока и гости, гости, гости...Тогава чак със сгънат в джоба реферат поех към легендарната стаичка. Вратата бе отключена, някакви вестници лежаха на бюрото, но моят автор го нямаше. Седнах и зачаках, имах четиридесет и пет минути в резерв. След първите петнадесет започнах да изпитвам безпокойство. Влезе Левчев; тогава той завеждаше поезията на пътя към славата. "Всеки момент ще дойде - успокой ме той. - Вестниците му са на бюрото." След 15 минути пак надникна. Вероятно някакво състрадание проникна в чувствителното му сърце, като е видял залязващото ми вдъхновение. "Вижте какво - рече ми. - Ще ви кажа нещо, но не казвайте откъде го знаете. Той е във фоайето на Балкан с приятели и навярно е забравил. Там ще го намерите." Новият проблем беше, че не знаех фоайето на "Балкан". "Веднага щом влезете - упъти ме моят спасител и окрилен в последната си надежда, аз отлетях. Много лесно намерих гнездото им; седяха във фотьойли пред самия бар. Никого не познавах, но Радичков ме позна. "Стана ли време? - рече ми като че е избързал за срещата. - Тъкмо се канех да ставам." Целият във възторг, поясних колко пълна е аудиторията и с какво нетърпение го чакат младите ми колеги - критиците. Ако бях по-наблюдателен, трябвало е да забележа сянката, която премина през лицето му, но аз запомних думите съвсем обикновени в друг случай и почти кощунствени в нашия: "Какво ще пийнете?". В студентството си, както всички пишещи от Университета, аз добре познавах две незабравими заведения "Грозд" и "Дълбок зимник", в стените на които са запечатани може би повече литературни мечти, отколкото тези в стените на "Ангел Кънчев". Но в "Грозда" и в "Зимника" се пиеше ракия, червено и бяло вино и чак напоследък преди да ги модернизират в края на 70-те - водка.Така че аз, който през средата на 70-те имах вече личен рекорд бутилка уиски, разбира се за цяла една вечер, тогава не бях го и вкусвал. "Едно уиски за другаря - каза моят автор и то тутакси дойде. Ах,скъпи мой авторе, защо не ми поръча това уиски пет години по-късно!

30 Опитах се да обясня, че ни чакат, че аудиторита е пълна, че има голям интерес и така нататък, но кротко сардонически усмихнат Радичков само повтаряше: "Да си изпием историята". Е, изпихме си историята, а часовникът ми показваше, че вече сме закъснели десет минути. Смутено занастоявах - аудиторията, критиците, гостите... "Но нека си допием историята!", кротко-сардонически ми отвръщаше той. Нови стограмови чашки стояха пред нас. Какви блажени времена са били - всичко това плюс още по две не му е струвало хонорара и на последния му разказ в "Литературен фронт". Много бях притеснен, закъснявахме вече двайсет минути и затова си изпих историята почти на екс. Но той не си я изпи. "Толкова бързо не мога!"- извини ми се учтиво след една старателно дълбока глътка. Беше дошла още една чашка пред мен; стори ми се малка. Още преди да отпия от нея, вече не настоявах така настоятелно, но все още бях изтръпнал от съзнанието с кого седях, за какво бях тук и къде отивах после. Проседяхме блажено в меките фотьойли още неопределено време и отначало и аз участвувах в разговора им, като отговорях на някоя реплика, която ми отправяха за Софийския университет и за критическия кръжок. После вече не участвувах. Наблюдавах ги през лека мъгла, горд че седя на масата им и неясно за какво малко разтревожен. Но изтръпналото ми съзнание отпечатваше всяка реплика, която знаменитите им уста произнасяха. Една от тях произнесе, както след години можах да установя, един много приятен човек, мой колега критик, Максим Наимович, който обичаше страстно да пуши и благо да се шегува.През леката мъгла, която ме обграждаше, той по едно време попита: "А бе, какво стана с другаря на Радичков, той отиде ли на четенето?" На 27. ХІ.2017 г. Нашият постоянен сътрудник проф. Симеон Янев навърши 75 години. Редакционният съвет на списанието му честити славната годишнина и сърдечно му пожелава още много и много дълги години живот, здраве, вдъхновение, радости и нови книги. Многая и благая лета!

МИЛЕНА БЕЛЧЕВА СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Картите са грешно разчертани. В избата на спомените - пусто. Дните се превръщат в икебани, сухи като свитите ни устни. Вятърът безчувствено пресмята лихвите на всяка съпротива. Дългите коси на самотата тръпнещите блянове завиват. Виното покорно отлежава и добива мекота свенлива в бъчвите целителна забрава, ала няма кой да го отпива. Капе безразсъдно из нозете на съня, преселен с минувачи. Кой дъха му нежен ще усети, кой в смирена вечер ще проплаче?... Ала аз не вярвам на финали, И маршрутът, сигурна съм – друг е. Щом нектар цветята са събрали, ще заситят жадните пролуки. В този пир на страсти – аз какво съм – някакво предчувствие за зима; пустота, последвала въпроса? Само в нея, може би, ме има...

32 *** Ще дойдеш, когато снегът се стопи и светло попие в земята, и пролетно блеснат цветя и треви, усетили тръпка позната. Ще дойдеш, когато по тиха следа откриеш сърдечната струна. Поискал невинно очи да сведа и твойта душа да целуна. Ще дойдеш след тежкия пир образцов, щом чашите празни са вече. И дръзко в гръдта ми ще плиснеш любов. Защото така е предречено! Ще дойдеш, когато снегът се стопи, смехът ти скръбта ще изрине. И дните отново ще бъдат добри. Но в тук не вали от години...

ПРИЗИВ Изсвирих си пръстите...Този свят няма мелодия. Единствено призрачен шум и безрадостен смях. Посях си крилете, от ранни градушки прободени. Безплодното семе на всяка вина - разпилях. Защо е ключът, който даваш ми в знак на доверие? Свали катинара от всички ръждиви врати! След толкова много сърдечни била изкатерени, последният дом, но широко отворен - бъди! "Не можеш да обичаш на инат" Наташа Басарова /Острието на греха/ Христина Маджарова /Четири без пет/ Когато си видял и две, и двеста, и цялата си обич си раздал, не стига снизхождение за ресто, усмивката изпълва те с печал, прегръдката приятелска ранява, защото те отпраща надалеч. От чувствата останала е плява,

33 признанията режат като меч. Но няма срещу болката защита. очите преизпълват се със страх. Да мине време - не лек изпитан, то трупа само в мислите ти прах. Не можеш да градиш от пепелта си. На можеш и насила да дадеш! Ръцете си протягаш-но са къси милувката превръща се в бодеж. Тогава и да искаш-няма начин, любимият - остава непознат, а опитът за близост е беззначен. "Не можеш да обичаш на инат!"

*** „Една вечер нищо не променя!“ – каза ми той във вечерта, която промени ВСИЧКО.

МОЛБА Не поглеждай с враждебни очи, хладнокръвно недей ме разсича Нека разумът сам различи всеки избор къде те отвежда. Нека утрото милост даде, а в нощта - песента кукувича от покоя свещен - не краде и не плаши минутите нежност. Не прегръщай с трънливи ръце, твърде дълго кървя любовта ни. Гордостта безпардонно гризе и въжето спасително къса. Щом потънат душите ни в мрак, няма кой да ги сгрее, нахрани и светът вместо пролетно благ ни посреща настръхнал и свъсен. Не моли да съм грешно добра, да забравя за всичко красиво. Да живея с безброй правила и с умора от битки и зими... Не предричай отново сълзи.

34 Шом притихнеш, скръбта си отива... В небеса и морета - гази но ме срещай и тайно пази ме!.

МОЕТО НИЩО Твойта силна ръка ме отпраща, вледенената нежност боли. Аз отдавна не съм настояща, но и няма да бъда, нали?... Ти отдавна единствен остана в мисълта на душата - стрела. Гордостта е удобна мембрана пред наивният повик: „Ела...“ И изчезваш със залеза румен. Отрицание дните боде. И валят на верев къси думи от пробитото звездно поле. В този свят, който свойто стърнище от пожари греховни гаси, аз не искам наистина нищо, само моето „нищо“ да си.

*** Днес не ме болиш непоносимо. Не че има как да те забравя. Не че ще ми промълвиш „Прости ми“ Но разбрах, че болката е навик. Опит за внимание. Разплата. Глупава наивност, че си важен. Драмата, до втръсване познатаклетвите, разстрелите, багажът… Времето не може да лекува, но докато тежестта се срути, виждам стойността на всеки улов, рестото от сбъркани маршрути… Тръгваме-не само неспасени, но съвсем съзнателно сгрешили. Никаква следа от угризения. Тишина, забита като жило. Празен се люлее мостът въжен. Синоним са обич и раздяла. Днес не ме болиш. Не ми е тъжно. Кой скърби за сянка онемяла?...

35 *** Събуди се от този кошмар, Разпилей страховете и ужаса. Днес излишен е споменът стар, но гласът на сърцето ти нужен е! Отпусни неспокойната длан, нека литнат тревогите сбирани. Не мисли за живота живян, а за своето ново разбиране. Не отричай какво е било, но подай му ръка за сбогуване. Нека вярата стане гребло за онези реки - непреплувани. Нека в теб мъдростта заблести. Дай кураж на душите препатили. И на себе си нежно прости, и на всички лукави предатели. Не минавай през дните си в транс. Укротявай с любов съпротивите. Щом си тук и сега- имаш шанс и си, всъщност, един от щастливите! ДИНКО ДИНКОВ. СТИХОТВОРЕНИЯ

ПЪТУВАНЕ НА ЮГ Ужасно е безпомощно да гледаш как болните се давят във леглата – във жълтите чаршафи на даляна, заровени с внезапна бяла пяна, довлечена от северния вятър. И да не можеш даже да ги гледаш, но чуваш как смъртта ги унижава, ти, който си единствен и за тях си бил всичко на брега, момче… Когато вярвали са… И си вярвал някак. На юг житата падат издължени в нозете на земята и загниват. От угарите пъплят към небето, загърнати със мушами мъжете… И колко много всички си приличат.

36 НЕПРЕОДОЛИМА ЖАЖДА От чашите с море се замъглява представата, че има свобода. Аз пиех и изпитвах непрестанно непреодолима жажда да съм пак дете, което в гъстата люцерна, търкулнало пътеката с ръка, мечтаеше да стигне до небето по шепота на селската река… А после да надигна зъл морето от чашите кръчмарски вечерта и да залея всички лицемери, които ми откраднаха света.

СЕНКИ Под Морското казино рухна мостът, начупиха му с брадви хората гръбнака... Лукави сенки плъзнаха да влачат кости към алчни брегове и къщи в мрака. Да беше бременно морето, би родило чудовища... Човекът как се спира? А цяла нощ край лунното кандило пищя откраднатият гларус на Пандира.

В СОЛНИЦИТЕ Влекачите отведоха през лугата във солниците бесните вълни – надвесено над купчините лято като колач конете им затри, а мятаха се край солта вълните и цвилеха в предсмъртния си час, и ние подозирахме, че сякаш това е смърт на някой като нас.

37 ВЪЛНОЛОМ О, самота и страшно отчаяние – над гривните на мрежите се мята тъга сред пустота и водорасли… Наивно ли в миграцията вярват риби от пасажи изоставени? Миражни брегове от сол и врява жестоко ми отнемаха човешкото от облика… Убиваха ме кранове, издигащи висящи на веригите обесени вълни над свободата… Най-страшно е, когато свободата се свлича като труп над вълнолома… И още по-безпаметно ужасно е някой, който цяла вечност бяга от другите – да бъде изоставен.

УНИЩОЖЕНИЕ Корабите с тралове излизаха от кея и мазутните юмруци заблъскаха по гнилото корито на газещата в тинята дълбачка, която плю през трюмовете кръв. Но нямаше да мога да доплувам и си внуших, че спуснати греблата за бели миди ровеха във залива гробове като пясъчни бразди, измачкали до спукване хайвера. В цъфтящи водорасли поглед впих – отгоре кислородните врати затваряха небето със носталгия по сватбите на рибите, които трепереха обърнали кореми. Търкаляше ме ледено течение и мъката ме влачеше навътре, където никой не видя, че плача и никой не разбра, че си отивам, защото си отиваше морето.

38 КРАСИВАТА ЖЕНА Красивата жена е най-самотна – пенлива ли погребва на брега като вълна, отлята от сълза, душата си. Но в лятото греховно танцува тънка сянка през града. Лъщи калайдисаната котва на слънчевия кораб. И до Бога ми иде, че съм влюбен да крещя в ефирните води на страстен спомен, защото отчуждена от света се дави красотата в самота и мъртва ще затвори моя поглед.

ПРИЯТЕЛ Вълна след вълна и очаквам мъртвецът да стане, но даже не трепва висящото тяло на въздуха и тръгвам, потресен от звънкия смях на камбаните към мътния вир на една погребална процесия. Вървя сред стени, ограден от стени. Огорчен е приятелят, който отплува и студ ме обзе и макар че е лято, морето е есенно – есен е, щом всеки приятел избира кога да умре.

ОТНЕМАНЕ Морето в майка ми… О, майки, как се люшкат вълните под обветрените дрехи като платна на кораби, които отвеждат до пристанища живота… А може би проплакват съкрушени все още мокри бебетата с ужас, че ние им отнемаме морето и късаме връвта към вълнолома като последно в себе си доверие.

ПРОСТОРИТЕ НА СВЕТА

МАРК ШАГАЛ СТИХОТВОРЕНИЯ, ВДЪХНОВЕНИ ОТ БИБЛИЯТА

Поезията на Марк Шагал / 1887- 1985/ е почти непозната, както в родната му Русия, така и в Европа, само отделни негови стихове са публикувани в литературния печат. Лириката му е откровено интимна и е с определено национално звучене. За разлика от живописта му,тук не присъстват френско- европейското и славянското начало. Махалото на неговите чувства се движи в сравнително стеснена амплитуда, ограничена от две древни традиции: пророческата и песенната / т.е. поетическата /. Те не съвпадат – по- скоро си противоречат както мислите на Пророка и Поета. Библията и нейните изумителни съжети са в генезиса на картините и стиховете на този гениален евреин. Те са вътрешните му ориентири – нравствени и естетически. “Библията е ехо на природата – писа Марк Шагал. Просто исках да открия великата й тайна.” ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ ЯСНОСТ Господи, заради тази ясност, дето я всели в душата ми – сполай ти! Господи, заради този покой, с който зарадва сърцето ми – сполай ти! Нощта като река приижда – клепките няма да се затворят. Пак до зори ще рисувам, заради Тебе, Господи, заради Земята, Небето...

40 СЕГА През всичките си дни се молих, но малко. Как ли се чувства моят бог ? Къде ли е ? Чуваш ли ме, виждаш ли ме, Господи ? Все исках да Те призова, но бях тъй нищожен. Сега съм само старец. Как бавно ме въздигаш към Себе си, Господи...

СЛЕД ЖИВОТА СЕ ВЛАЧА Дълбоко затаих любовта и скрих своите картини – като дърво в тъмен лес. Гласа ми кой ли ще чуе? Сълзите кой ли ще ги види ? Лицето ще го зърне ли някой ? Мъртъв съм от хиляда години. Мама ми даде два лъча, два малки рога любовни – блуждаят те из моето тяло. Страх ме е сега уста да отворя – сърцето да не изхвръкне.

41 ПО СТЪЛБАТА НА ЯКОВ Моят свят е залостен, светлината ми бавно гасне. краят вече се вижда. Ще се успокоят моите краски, а аз - сълзите си изплакал – ще обърна взор към моите братя, по стълбата на Яков ще се възкача, ще потече сънят ми. С труд своя кръст ще понеса, заедно с тази песен, дето гнездо си търси между небето и земята. Всичките си картини ще погреба. Мъртви певци ще се явят и молитви скръбни ще запеят.

МОЕТО СЛОВО Къде ли е моето слово? И промени ли някой света със своето слово? Нито Моисей, нито Шекспир, нито Данте. Не знам какво ще мога аз да добавя? Моят вик е просто вопъл в пустинята – пазя го само за себе си, Господи. Само до Теб, Господин достигам, само Ти, лицето ми виждаш. Ти си пътеката, по която си отиват моите съмнения, Господи. Ти си ехото на моята обич. Ти се свиваш и изчезваш в синевата, Господи. Твоят лик разтваря всички краски. Около Теб все кръжа, Господи – и така до края на дните си. А земята под нозете ми, всеки ден се смалява. Отлитам, отлитам вече, Господи – сладък и тъжен ще е моят сън, Господи!

42 ОТДАЛЕЧИХ СЕ Блажен е славеят – без думи пее. Аз пея и плача, а думите се леят от очите. Плодовете на моите ръце може би ще влязат в душата на човека, поискал да ги види. Осветиха вече те пътя мой. Ако и ти, приятелю, отвърнеш взор от мен – в дълбока самота ще потъна. Ръката ми сякаш докосва Бога – не можеш да разбереш, че съм се отдалечил от теб. /Песните на славея са кратки!/ На кръстопътя се озъртам и не мога да разбера къде съм, Господи...

БЕЛЕЖКА И ПРЕВОД ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

СВЕТОЗАР КАЗАНДЖИЕВ РАЗКАЗИ

БЕЛИЯТ ЛЕБЕД Бяло лебедово перце играе с вятъра вън и само от време на време наднича през прозореца на моята стая. То ту пикира надолу, ту се издига нагоре във въздуха, без да пада върху земята. Чака ме да му прошепна три съкровени желания. Лебедовите пера сбъдват мечти. Такова бяло, нежно перце гнезди до днес в сърцето ми. И ми напомня за един цирк, за един клоун, за една илюзия... Зад всичко това стои името на Петър Розин - глухоням актьор от моето детство. Беше клоун в цирка, но всички му казвахме Белият лебед. Невероятен талант! От него научих как да живея, как да се боря, как не бива да умра. Научих, че любовата е най-великото нещо - по-дълго от живота, по-кратко от смъртта. Тогава, сега, вероятно и утре - винаги, когато трябва да изразя с думи какво е за мен изкуството, ще повтарям името му наум. Всяка вечер той идваше в цирка, за да изиграе смъртта на белия лебед. С мимики и жестове разказваше историята на една птица, повела ятото си на юг. Като водач тя била острието на летящия клин. Отдясно плувала вярната й любов, отляво - непокорният й наследник. Опнали шии като стрели на лъкове, птиците гребели с крила над септемвреещите гори, вдъхвали кристалния вкус на зенита, тръпнели по милувката на далечните планини… Но нали знаете и в най-светлото щастие дебне мъничко мрак. За миг небето се разгневило, облаци затулили хоризонта, пламнала буря. Светкавици кръстосвали огнените си мечове, гръмове взривявали търкалящите се буретата с барут… Един меч блеснал над ятото и отсякъл крилото на първата птица. Осакатена, тя започнала да пада върху чуждата и непозната земя. Дълго се преобръщала между живота и смъртта, докато плисне в бента на изоставен градеж с щръкнали железа наоколо. Птицата изпаднала в шок. След ужасната болка, единственото за което копнеела, било да настигне ятото. Гледала стопяващия се клин върху нишката на хоризонта, долавяла глъхнещия зов на любимата и изгаряла от жажда да разлюлее коприната на небето… Мечтата на лебеда била естествена като живота - да литне с едно крило и на всяка цена. Ден след ден напрягал сили, издигал се няколко метра над тинята, загребвал от въздуха, но миг след това плясвал безпомощен във водата. Стра-

44 дал, но не се предавал. Кацал на плаващата дъска в средата на бента, опитвал отново и отново. Думите са безсилни да предадат този стремеж. Клоунът го правеше с жестове. Превръщаше мълчанието в поезия. И всички му вярвахме. Последният опит да излети завършил фатално. Вдигнал се десетина метра над ямата и о, Господи, хоризонтът разтворил широко врати, той поел дъх, размахал крило и запял… Но вместо да отлети, лебедът паднал върху железата край бента. Остър шип пронизал сърцето му и той умрял, както си пеел. Всеки път клоунът разказваше историята по различен начин, но винаги умираше по един и същ. Затова до днес нямам отговор, способен да утоли моето любопитство - след толкова смърти как оставаше жив?! Дори когато го заставиха истински да умре, никой от нас не повярва. Смятахме собствената му гибел за поредно превъплъщение. Такъв беше Петър Розин - най-добрият клоун в цирка. Глухоням философ, завързал в магически възел драмата и клоунадата. Неговият еднокрил лебед изглеждаше глупав, но беше толкова искрен, така драматичен, че приличаше на човек. Спектаклите му нямаха нужда от думи. Обясненията се изразяват сложно, а той беше ням. Ролите му излъчваха доброта. Въвличаха ни в своите карнавали, омагьосваха ни, за да пуснем на свобода птиците, заключени в нас. Розин не спираше да ни внушава, че не е толкова страшно човек да бъде глупак веднъж в годината, стига да е добър. Ах, този вълшебник! Този глухоням принц! На пръв поглед изглеждаше твърде едър за клоун. А може би в това беше неговото предимство. Височината му подхождаше тъкмо за лебед. Плешивата глава и нестандартно издълженото му лице даваха простор на гримьорите. Очите му бяха тъй изразителни, че излизаше на сцената само с едното. Другото го превръщаха в сълза - изящно гримирана, готова да се пролее всеки момент. Целият в бяло, зареден със смях и тъга, Петър триумфираше на манежа. Беше любимец на малки и големи. Всяка вечер неговият бял лебед откъсваше от сърцето ни по няколко сълзи, превръщаше ги в езера и плуваше по водите им с надежда да стигне своето ято. Клоунът владееше до съвършенство страстите на шапито. Знаеше кога да пусне духа от бутилката и кога да го върне обратно. Мимиката, жестовете, общото му излъчване превръщаше скучния делник в незабравим празник. Всеки опит да отлети без крило, завършваше със смешно пльосване върху земята, убождаше се на някакъв бутафорен шип в сърцето, „умираше” бавно и категорично. Тогава от купола на цирка политаха малки лебедови пера. Под вълшебния „дъжд” ние крещяхме от радост, протягахме ръце и ги ловяхме. Друг път прехълцвахме тъжно, молейки лебедът да полети, за да настигне своите братя. Аз притисках бялото и нежно перце до бузата си, изпълнен с щастие, защото вярвах, че то ще сбъдне голямата ми мечта. Докато Розин пърхаше в „смъртна” агония на средата на сцената, ние не спирахме аплодисментите, искахме да стане, защото знаехме, че е жив. В този момент завесата падаше, както пада нощният мрак върху земята и приказката оставаше цяла. След третия или четвъртия поклон на артистите, той излизаше в светлия кръг на прожектора, покланяше се няколко пъти и ни благодареше с целувка. После разтваряше широко ръце, за да покаже колко голямо е щасти-

45 ето му с нас и каква любов бушува в сърцето му. Правеше го наивно, искрено - като дете забравило да порасне. На най-малките, разплакани, че не може да полети, обясняваше на своя мимичен език, че смъртта е наужким, че всичко това е магия, която възрастните наричат „изкуство”. Тогава куполът експлодираше от викове и аплаузи, по-силни от бурята, убила неговата мечта. Онази вечер, когато неволно разбрах, че освен дете съм и нещо различно, нямаше аплодисменти, нямаше трети поклон. Жал и тишина обгръщаха манежа, шапитото, купола. Белият лебед умря. На сцената, пред очите на всички. И макар че смъртта беше истинска, ние не вярвахме. С притаени сърца го молехме да стане, да се поклони, да ни зарадва с глухонямата си целувка. Никой не искаше да приеме смъртта. Бяхме дошли да се срещнем със своя любим клоун и с неговия нещастен лебед. Обаче нито възгласите: „Браво!”, нито детският зов бе в състояние да го изправи. Този път сякаш наистина беше отлетял при своето ято. Когато артистите от авансцената се втурнаха на шапито, за да го изнесат на ръце, както правеха понякога, откриха локва кръв под гърдите му. Някой бе заменил бутафорния шип с истински. След смъртта на клоуна, за мен остана само перцето. Крия го в един овехтял лексикон, където крия сватбения образ на мама и войнишките писма на татко. Докато бяха живи, те ме съветваха да не губя никога тази бяла надежда. „Пази го, казваха, лебедовите пера носят късмет!” И аз го пазя в най-дълбокия кладенец на сърцето си. И чакам принцесата от моето детство да свирне с уста, да се прегърнем и хванати за ръце, да полетим след мечтата. Затова, мили мои, разгърнете вашите лексикони, вашите стари албуми, където са спомените. Там е вашето лебедово перце, там е клоунът от детството, донесъл ви най-голямата радост... Историята за Белия лебед се разказва до днес в цирка. Хората я предават на своите деца, когато седнат под небесния купол в очакване да се вдигне завесата. ЛЮБИМЕЦ НА ВЛЪХВИТЕ Според статистиката, Серафимови са под чертата на бедността. Глупости! Над тях няма никаква черта. Те са в блатото. По-бедни и от клетниците на Юго, Серафимови съществуват, за да опровергават статистиката. Глад, студ, мрак, безпаричие - това е чертата на техния минимум. Някакъв ангел-хранител бди над семейството и го помирява с глада. Понеже съдбата обича шегите, надари Серафима и Серафим с шест момчета - шест храномелачки. Те опустошаваха всичко. Единствено на себе си още не бяха посегнали. Най-голямото бе Данаил - любимец на влъхвите. Освен със светъл характер, орисниците бяха го орисали и с музикален талант. Свиреше на цигулка. Заради дарбата, в училище го сочеха с пръст, а у дома Серафима го ползваше вместо момиче. Когато обаче гладът сядаше на софрата им, всички обръщаха взор към свиреца. През януари им отрязаха тока. Къщичката потъна в мрак. Вятърът слизаше през комина, издухваше пепелта от печката, гавреше се с децата. Серафим пушеше унило край огъня, а Серафима хлипаше на един стол до прозореца и

46 плетеше на улично осветление чорапи за изтърсака. Хлапетата не съзнаваха какво значи бедност, но Данаил беше голям и не търсеше обяснение. Измолваше цигулката от сина на учителя по музика и заставаше пред бронзовия паметник на Орфей и Евридика в града. Всеки ден, в единайсет преди обед, пръстите му изтръгваха от гърлото на цигулката „Алегро” от Моцарт, „Песничка” от Люли, мотив от „Девета симфония” на Бетовен... Проскубаната ушанка, балтончето без закопчалки и моминските ботуши на майка му, оформяха портрета на музиканта. При такава картинка и такъв глад, какъвто вие няма да изпитате никога, не може да не се вдъхновите. А да сте милосърдни, не ви трябва особено вдъхновение. -Чичка, дай една кинта! Госпожа, не се стискайте! - подвикваха няколко циганчета около него, еднакво близки и на музиката, и на глада. Хората даваха, колкото им се откъсваше от сърцето. Ученици му отстъпваха домашно приготвени сандвичи, а някаква леля от квартала, донасяше всеки път шише мляко. През ваканцията Данаил събра пари за тока, водата и данъците. Държавата си искаше своето. Тя не се трогваше нито от изкуството, нито от глада. Днес обаче стомахът му беше прояден. Някакво бутало стържеше изтънялата тенекия на червата и вгорчаваше слюнката в устата му. Притъмняваше му от глад, а нямаше пукната пара в джоба. На всичко отгоре, голямото междучасие в училище съвпадаше с изваждането на хляба от кварталната фурна. Дъхът на самуните го зашеметяваше. Данаил често ходеше там. „Закусваше” с миризмата на загорелия хляб. Само да се покажеше на вратата, фурнаджиите щяха да го нахранят, но гордостта го възпираше. Вечер Серафим четеше пред децата преразказ на Светото писание и ги предупреждаваше да не посягат на чуждото. Гладът обаче бе по-силен от всичко. Дори от морала. Докато разхождаше празния си стомах, в главата му блесна страхотна мисъл: Цигулка няма да имам, докато не стана велик, но кроасан, защо не? Струва едно левче! Ще открадна… Данаил спря пред павилиона, до входа на училището и започна да си избира. На витрината имаше всякакви - с ягоди, с банан, с черен и бял шоколад... Тъкмо стисна камъка в джоба на панталона си и пред очите му се изправи образът на баща му със заканителен пръст: „Не посягай на чуждото!” Разколеба се, но само за миг. Светна му друга, още по-примамлива мисъл - „ще грабна едно левче от просяка на моста до киното. Едно левче за един кроасан. Кой знае каква надница заработва тоя „бастун”, щом има цигулка и се опитва да пее. То пък едни песни, разсмя се Данаил, кравите в зелените площи почервеняват от срам. За лютнята да не говоря”. Когато застана пред просяка, решителността му се изпари. Надписът: „Дядо гладен, помогнете!”, разкривен върху амбалажен картон и дървения крак на старика, захвърлен встрани, го разколеба окончателно. Просякът скрибуцаше на цигулката, изцеждаше плачоподобен глас през хриповете й, докарваше нещо като песен, нещо като мучене на крава, за да събуди милосърдието у минувачите. Синкавата му риза, сакото от аба и плетената шапка върху главата му, го превръщаха в облак, потъмнял преди залез. Данаил се смили. Вместо да граби, реши да поиска.

47 -Дядка, пусни ми едно левче. -Защо точно едно, дядовото? Поискай десет, двайсет - наежи се старецът. -Искам едно левче за кроасан. Не съм ял от снощи, а на витрината видях с истински шоколад и портокалови кори... Когато стана известен, ще ти го върна. -Не може! Трябва да си го заработиш... С какво ще ставаш известен? -Взимам урок по цигулка. -Ето ти инструмент, работи! - просякът му подаде цигулката и започна да го разглежда. - А баща ти? -Той е инвалид, на пенсия. Мама гледа останалите ми пет братя. Аз съм найголям. Тя казва, че ще спечеля от този живот, понеже съм любимец на влъхвите. Имам резка между зъбите, която носи късмет. Затова съм отписан от семейните грижи. Ти си по-богат и от татко, и от мен, заеми ми едно левче. Щом стана велик, ще ти го върна с лихвите. Ако не си жив, ще дойда в гробището и там ще ти свиря. -Не! Ще си го заработиш. Дръж инструмента. Аз не съм музикант, но обичам да пея. Една милосърдна сестра ме научи, когато бях в Чуждестранния легион. Вече съм стар - разприказва се легионерът. -Как искаш? На ухо или на улицата? - пошегува се Данаил, докато разглеждаше овехтялата „антика”. -На улицата. Аз не съм егоист. -Дядка, цигулката е малко боклук - започна да се заяжда Любимецът на влъхвите. -Ти си боклук! - кипна просякът. - Ако ще свириш, свири! -Какво предпочитат твоите фенове? Класика, диско, попфолк? -Всичко и нищо. Зависи какво им предлагаш. Това не е концерт по желание. Давай, аз ще те следвам с хармоника. -Момент да настроя цигулката - кротна свирецът. - Дядка, антиката е супер! -Много приказваш. Ще извикам полиция! -Готови! - той тупна няколко пъти с крак и засвири „Гайдарче” от Парашкев Хаджиев. -Хитрец - прошепна старчето и разрови парцалите в торбата до себе си. -Хармониката! Къде е проклетата свирка? Минувачите започнаха да се обръщат. Вместо изнервящото скрибуцане на просяка, те чуваха истинска музика. Някои спираха и подхвърляха левчета, преди да отминат. Мостът доби ново лице. Тополите, наредени от двете страни на главната улица, престанаха да шумят. Слушаха теми от Моцарт, Стравински, Рахманинов. Слънцето се усмихваше, а зад дърветата се прегръщаха Орфей и Родопа… В началото на “концерта” на Данаил не му пукаше, но когато се скупчиха пред него двайсетина човека, пламна от срам. Нямаше как да избяга. Изсвири целия репертоар от Школата по цигулка. Множеството го слушаше с възторг. Той се покланяше след всяка пиеса, без да вдига очи. Освен окуражителното „Браво!” и ръкоплясканията, Данаил чуваше как звънят и техните дарове. Накрая, тъй и тъй бяха го вече видели, реши да зарадва просяка с любимата му „Аве Мария”. Песента се понесе във въздуха като въздишка, погали лицата на хората,

48 дърветата край моста, къщите в квартала. Старецът му пригласяше, но за разлика от друг път, сега много по-сполучливо и музикално по-вярно. Беше щастлив. Усещаше същинското вдъхновение как го удря в главата, как изведнъж става млад, уверен, че и той, бедният просяк, е част от механизмите на живота. Опиянен от това чувство, легионерът отрони две сълзи, които паднаха в скута му като две бели монети. На финала на песента, когато множеството затананика припева, Данаил постави цигулката в ръцете на дядката и избяга. Объркан и вдъхновен, старецът викна: -Ами парите за кроасана? Момче, върни се! Никой не реагира. Зашеметени от нежността, хората не се интересуваха от повода за концерта. Виковете на просяка и бягството на свиреца, вдигнаха двама полицаи от бистрото на тротоара. Данаил направи опит да ги отмине, но една груба ръка стисна ухото му и го върна обратно. -Какво става тук? Крадец значи? - информира се униформеният, мачкайки с пръсти пламналото ухо на момчето. -В никакъв случай, господин старши! - размаха ръце просякът. - Тоя принц с резка между зъбите, ни даде много повече, отколкото искахме. Такива не крадат. Униформеният изчезна, както беше се появил. -Музиканте мой, ти наистина си любимец на влъхвите, но си и най-добрият цигулар след този концерт. Ето ти надницата - старчето обърна кутията и изсипа парите пред него. Данаил се усмихна, поклати глава и взе само едно левче. -Аз ти поисках един лев за кроасан, нищо повече. Останалите са твои. -Как ти е името, момче? - попита просякът. -Данаил. -Данаиле, в тебе е влязъл добрият човек. Следвай сърцето си, синко. И свири!… А цигулката ти я подарявам. -На мен? Дядка, не се занасяй! -Виж как ти отива! Купих я от един лютиер в Италия, преди много години. Мислех си, че ще стана известен, но славата се уплаши от дрипите ми и... животът отмина. Дойде време аз да умра, а ти - да живееш. Вземи я! -Благодаря! Данаил прегърна цигулката и отлетя с вятъра. ВАНГЕЛИЯ На гарата валеше дъжд. Тя стискаше ръцете ми, целуваше ме и плачеше. Аз я гледах в очите. Исках да я запомня - тъжна, дъждовна, хубава. Влакът на раздялата изстена и я грабна от прегръдката ми. Метна я върху гривата си и препусна като див кон през степта на железопътните спомени. Не успял да й кажа най-важното, както се случва винаги с любимите хора, хукнах след влака, надвиквайки вятъра. Махах, зовях името й, бях готов да пукна от яд, че воплите ми не стигаха нейните уши. Дълго тичах край линията и колко ли още щях да препускам, ако не беше камъкът, спънал краката ми и залепил ме върху ръждя-

49 салата трева. Докато преодолявах болката и се опитвах да стана, черната точка на надеждата потъна зад хоризонта. Пред погледа ми затрептя дъждовното й лице и отпечатъкът на ръцете й, галили преди миг моите. Полуизправен, ограбен и сам до стенещите траверси, биех юмруци в пръстта, виках: „Вангелия, Вангелия, Вангелия-я!...” Напъвах се, поемах дъх, но въздухът не ми стигаше. Исках да чуе, че я обичам, че не трябва да напуска сърцето ми, че любовта... Всичко пропадна. Ударът скъса гласните струни на чувствата, с тях и лентата на романтичния сън. Болката беше непоносима, изненадата - поразяваща. Бях в спалнята с жена си. Нямаше никаква гара, никакъв влак, никакво дъждовно лице. Благоверната стоеше изправена в постелята, стискаше раменете ми, готова да ме разкъса. „Край!” - изстенах в просъница. И влакът, и спомените, и чувствата потънаха в нощта. -Ти какво, на сън вече ги гониш? Безсрамник, закрещял посред нощ след някаква курва! И то в семейното ложе! Струйки пот се сливаха по гърба и челото ми. Бях капнал от препускането след влака, изкрейзил от лудата си любов, смутен от неочакваната развръзка… Тръпката, пламенните целувки, очите, прелели от дъжд - всичко се вплиташе в едно. -Коя е тази Вангелия? - съскаше ранена жена ми. Ревността я опустошаваше. Адреналинът люлееше кръвното й налягане. В целувката ми - искрена и невинна, тя бе усетила Юда. Искаше отговор. Държеше да разплете „чорапа”, преди да съм овладял положението. Аз мълчах, тръпен, объркан, преживявах раздялата. Никога до този момент не бях вкусвал по-пламенна, по-гибелна наслада от тази. А тя, милата, вреше в казана на собствения си бяс. Единственото, което й оставаше, освен моя неубедителен отговор, бе да дочака утрото и да ме изрита от къщи. Нищо нямаше да я спре. Пък и колко е зестрата на един мъж - яке, няколко ризи, два панталона, чифт дънки… Нищожен проблем да бъдат натъпкани в един куфар и пратени по дяволите, заедно с техния собственик. -Попитах те, коя е тази Вангелия?... Писна ми! Двайсет години съм резервно колело на семейната бричка. Двайсет години ме лъжеш. Непрекъснато. Дори и насън!… Не остана звезда в небето, а аз глупачката вярвах, хранех надежди. Чаках да поумнееш. Уви. Даже, когато съм лежала на операционната маса в болницата, за да ти родя двете синчета-разбойници, ти си замръквал при зеленооката шефрантия от пощата. Смайвал си я с тъпите си идеи за бизнес, с романтични плажове и морета, които нито тя, нито аз, нито децата видяхме. За да ми затвориш устата, измисли, че малкият не бил заченат от теб. А ти е одрал кожата. Кажи ми колко пъти си се прибирал заедно с утрото и вместо заплата, в джобовете ми носиш любовни писма, адреси на проститутки, кутии с натрошени цигари, презервативи?... Сега цвилиш след някаква кучка, профукала парите за закуската на децата ми. Викаш насън, а два месеца не си ме докосвал. Еманципира ме, за да приемам по-леко недоимъка и самотата… Аз криех лицето си в шепи, преглъщах шумно струите въздух, които нахлуваха в устата ми, полагах усилия да прескоча скандала, повтарян до втръсване.

50 Гледах умореното й лице, измамените очи, повяхналото й тяло и с изненада се убеждавах, че тя е жената, която обичам и която не бих заменил с друга. След обвиненията в изневяра, идваше ред на упреците от битов характер: болестите на тъщата, разширените вени на тъста, трудните ни деца, липсата на автоматична пералня, разваления телевизор, скъсаните ботуши, овехтелите дрехи, съседските погледи... Боже мой, зная ги наизуст. Петнайсет години ги слушам. А в паметта ми е цветното изображение отпреди миг - един прекрасен свят, сътворен от непорочието на младостта. Той ме караше да мълча, да се вслушвам в благородния стон на сърцето. Да свивам ръце в молитва пред Онзи, който единствен можеше да прости. Съзнавах вината за обещаното, но несбъднато щастие, за надеждите, отпътували с бързите влакове, за годините, пропилени край моята „реализация”, за похитената хубост и за единствената ни добродетел - бедността… Нищо не можех да променя. Картите бяха раздадени, покерът изигран, ние - губещи. Често се питам защо?! Нали този живот, с характерното си двуличие, научи ръката, с която се кръстим, да проси, очите, с които милваме хората - да стрелят в същите хора, сърцето, което обича - да лъже? Научи ни колективно да страдаме, колективно да се страхуваме и колективно да се предаваме. За всичко и от всички. Дори от сънищата, които не можем да досънуваме… -Престани да мълчиш! Коя е тази Вангелия? - настояваше обезумяла жена ми. -Това беше влакът. -Какъв влак? Сомнамбул! Много добре чух да викаш: „Вангелия!” Мухльо. Поне веднъж бъди пич, кажи истината! Омръзна ми да съм играчка в мръсните ти ръце. Зарида и ме разчувства. -Това беше влакът, който гонех в младостта. В него пътуваше едно дъждовно момиче с атлазено облаче на главата, с пъстри и топли очи, с душа - изпълнена с радост и лице - червено и румено като на Богородица… Настигнах я третия или четвъртия път. -Защо не остана тогава при нея, а съсипваш живота ми? -Защото тя е най-хубавото нещо за мен. Предпочитам да е далече, за да има за какво да мечтая… Това бе Вангелия. Моята голяма, моята единствена любов. -Безсрамник! Имаш нахалство да ми я представяш по име... -Ех, Ванеса, моя Ванеса! Как ли не се гаври животът с нас... Извинявай! От ревност си забравила своето име. Не помниш ли, че го сменихме преди сватбата? Вангелия било старомодно, празно откъм емоция, не звучало добре... Колко жалко! А аз още тичам след влака и гоня онова дъждовно момиче, останало зад прозореца на вагона, без да смее да се обърне назад. Тичам, макар да съм убеден, че никога няма да го настигна. Жена ми дръпна „внезапната спирачка” и разтвори ръце, за да се срещнем. Аз се отстраних леко, уплашен от скоростта на влака и го пропуснах да мине край мен.

ТЕМЕНУГА МАРИНОВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СЛУГИТЕ I Добре ни служиш, казват. Ти ни даваш смъртта и живота си в дар. След всички революции имаш право да си избираш личен господар. Не става въпрос за принуда. Той за теб е и дух, и отец. Току-виж се извършило чудо и цъфнал тръненият венец.

СЛУГИТЕ II Каквото поискат, това ще направи. Стигат му само мир и любов, вяра, надежда, покрив. Продаден с милост в сърцето е малкият роб. Лишен е от вкус, от мирис, от зрение. Почти е невидим, но съществува. Отегчат ли се нещо, за забавление, му възлагат дори вместо тях да сънува. От съня им разбира какво е да носиш рубинена гордост и сребърна злост в скромната, сива торбичка на мозъка. Става опасен малкият роб. И някоя сутрин ще си набави парченца от всякакъв вид сетива. Напълно достатъчни, за да направи тепсия за нечия светла глава.

52 СЛУГИТЕ III Посвещавам на миналото, както на настоящето, както на бъдещето всички монети, изсечени от Дарий и от онези след него, всички глави отрязани от Дарий и от онези след него. Аз съм роб по рождение и не познавам законите. Никога не съм бил свободен, или освобождаван. Различавам звука по сянката. Не обичам. Не мразя. Нямам бог. Аз съм съвършен. Нося смокини за трапезата на Дарий.

ПОЕЗИЯ Напишете нещо отвъд думите. Спрете да дишате и го напишете. Най-послеБог.

ЮРИ ЛУЧЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

СЕЛСКИ СБОР В СЕВЕРОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ Преваля пладне. Мен не ми достигат цветовете и дъгите то плеядата художници ги изразходи до последно и дори не се покая вниз оная работа на Девата Мария и не ми достигат ширините в тази безсрамна равнина под ада на небето в моята околност около носа ми медоносен тътне лютата закана на пчелата и оркестърът на Стрямската бригада почетно прибира инструмента за да чуем словото на президента и го вади по команда за заря-проверка: „Личният състав загина в боевете край казана за ракия“. Сръбското не ми достига в смисъл на волуме за да спука крушката над прага на съседа и сборяните не ми достигат и да са пияни и през сълзи и сополи да ме молят да престана да се уважавам. Само дължината ме устройва (в времеви а също и в пространствен смисъл) и дълбочината ми приляга два линейни под земята.

01.10.2017г.

54 3-ТИ МАРТ 2017 Тишината в моята околност е като на Шипка – няма живи. Никой срещу никого не се опълчва и така денят отива. Само Стрямската бригада всуе пъчи опълченската си гибел с контрабаса (явно налице е басова потребност във фалцетно-педераската епоха и необходимост от насрещен вятър за да ти го вдига). Само Стрямската бригада устремно превзема стратегическата кота нула и под строй изчезва в тишината там където няма никой да й духа. но еба си нищетата но еба си съботната интелектуална дрямка: времето изтече и Балканът си разкрачва долините па макар все още срамежливо Опълчи на Стрямската бригада свойта лична опълченска гибел в хода на прогреса. Запиши се доброволец в Стрямската бригада за да видиш как се вади опълченска бира. 2-ри март заспахме роби. 3-ти март си турихме и знака.

ПЪРВОЛЕТА МАДЖАРСКА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

И БОГ СЕ РАЖДА Във всяка тиха зимна лунна нощ, пред полета на новата надежда, небето пръска звездния си кош и Божи син в един обор се ражда. Душата се разтваря, дири чудо във огъня, в подаръците скъпи. Обхванати са хората от лудост. Избистря се нощта, снегът се сипе. Деца сурвакат с дряново дърво, Наричат здраве, берекет... Играят. И Бог се ражда – ражда се добро – от любовта, която в нас разгаря.

ЗАХАРЕН ПАМУК На ъгъла на облачната маса продава баба захарен памук. Лимецът – божий хляб - е в мене втасал и чакам да прегърна своя внук. Да му откъсна стръкче стихове, такива с три цветенца свежи само. Когато като Бог в света реве, в игри и смях да скрия всяка драма. На ъгъла на облачната маса продава баба захарен памук. Това е мойта баба – тя сколаса да ни отгледа с труд, със хляб и лук. Земята днес не спира да ни дърпа, пътеки ни посочва, висини. Ветрее се там бабината кърпа крило на ангел пази ни и бди.

56 И ДА МУ КАПНЕШ СВОЯТА УМОРА И да му капнеш своята умора днес на напечения змийски камък. Човек да дойде – да си поговориш. По пътя да намериш силно рамо. И да му капнеш своята умора. И той като свещеник да те слуша. Да стигнеш висини. Да се пребориш. В морето до колене и до суша. И да му капнеш своята умора. Когато паднеш, пак да се изправиш. Човек по пътя среща се със хора. И очертава своите държави.

ИДВА ЗИМА Ръце целува вятър на върбата, реката мие, гали й нозете. Достатъчно е клони да разклати, в небето златно слънце ще засвети. Стърнища пали есенният вятър, вършее с яд сред пустите полета. На голи клони птиците ще кацат. Гнездата им на пролет ще засветят. Пристига зима и върби-сираци отново зъби ледени ще тракат. Ще погне скреж пътеки и шубраци. И вятър леден ще смете листака. Вихрушка снежна пак ще ги излъже, върбите-булки бавно ще пристанат. Мъглата скрежа речен ще изтърже. Хорото ще е дълго. Ще се хвана.

57 ЗАПОЧВАМ ДА СИ МИСЛЯ Започвам да си мисля как след сто години, на някоя алея в парка ще се срещнем и двамата в ръце със внуци. Бастуните ще се докосват закачливо. Ти сигурно ще бъдеш със мустаци. Ще ги засучеш и ще се усмихнеш. А аз ще спретна старческия кок суетно, в желанието си пак да се харесам. А внуците дали ще разберат, че срещата ни тук не е случайна, че цели сто години сме се търсили. Неписани закони са ни следвали със точки и морални алинеи. Така ще бъде, знам, да, знам, навярно, но чак след сто по сто, по сто години, на някоя закътана алея в парка. Сега е време ти да си отидеш. Еднаквите заряди се отблъскват.

Худ. Марк Шагал

ИВАН СУХИВАНОВ ТРИ РАЗКАЗА

ДЯДО КОЛЕ ЛЕКО КОЛИ Някой си бай Колю от северозападния край на родината, живеел сам в балканско село до Враца. Бил сам, ни дете, ни коте. Носел се слух, че заровил съпругата си жива, като преди това я тормозел и млател ежедневно. Бил свиреп тип – веднъж разсякъл с тесла козата на комшиите, защото се качвала на оградата му. Хората го избягвали, а и той не напирал да се сближава с тях. На село се срещат подобни примитиви, издивели от простотия и злост. Пиел сам, а като се напиел се заключвал у тях си и почвал бясно да блъска вратата отвътре, като че иска да излезе на свобода... Мучал ли, виел ли, никой не можел да разбере, а и на кого му и трябвало… Остава тайна как властта е научила за него и каква е тая власт, която ползва подобни екземпляри за услуги. Но факт е, че преди края на Втората световна вече бил се прочул като палач, умъртвил незнайно колко осъдени на смърт... Ето как ставало… Обикновено жандарми докарвали осъдения на смърт при дедо Коле и го оставяли да “пренощува”. Осъдените приемали това с наивна благодарност, вероятно са си мислили, че може би пък и да ги помилват, че в последния момент някой ще реши да облекчи съдбата им, нали стават понякога чудеса… Дедо Коле се подготвял внимателно за тия срещи, хем поласкан, че е не забравен от властниците, хем гледал на това като на важна работа… Първо обезглавявал кокошка на дръвника в двора, гледал я как се мята в прахта, сучел мустак. Сетне оскубвал кокошката и я слагал на бавен огън в пещта. Обличал изпрана риза и нахлупвал астраганен калпак. Обичайно му довеждали смъртника привечер. Дедо Коле отварял вратата, прегръщал през рамо нещастника, а ако това било някое момче, на което току що му наболи мустаци, го целувал по челото, като ръцете му треперели от възбуда… Сетне го настанявал на масата в кухнята и почвал да приготвя вечерята. От време на време му подавал късче набодено на върха на ножчето - да пробва от месото, сипвал му резливо винце и се чуквали за негово здраве. Разпитвал любезно нещастника откъде е, кои са му роднините, и т.н. Човек, както знаем, се отпуска на масата... Арестантът хапвал, пийвал, искало му се да говори и говорел съкровени неща. Дедо Коле кръжал около него. От време си подпявал под носа:” Дедо Коле…леко коли…”. Впервал се все почесто в госта си и го оглеждал със светналите си очички... Заситен, загрят и замаян от винцето на арестанта все повече му се доспивало. Главата му клюмвала, ръцете му висвали и той задрямвал.

59 Внезапно Дедо Коле ръгвал ножа в гушата на гостенина. Чувало се изхъркване, оня се ококорвал ужасен, но нищо не можел да произнесе, ножът вече бил срязал гръкляна му… “Шшшт… Дедо Коле леко коли…” – шепнел дъртия и въртял острието. Сетне извличал още топлия труп навън и го оставял до дръвника да изтече кръвта. Сядал на масата и дояждал каквото е останало. Просвал се в кревата и заспивал непробудно. ОБРАТНО ВРЕМЕ Тая история се случила в Звездец, където бе дислоциран най-многочисления полк в Югоизточна България. Стратегическият замисъл на командването бил полкът да издържи няколко часа при нападение, докато пристигнат основните сили… Военнослужещите в Звездец, Елхово, Грудово /днес Средец/ наричали 3-те поделения “триъгълникът на смъртта”, поради суровия режим на обучение... Днес почти нищо не е останало от бившите казарми, разграбени от циганите. Както е известно клетвата за честно изпълнение на дълга към родината се полагаше след 40 дневно обучение на новобранците. След това се провеждаше и ритуалът на посвещение пред знамето. Освен началството на дивизията присъстват целокупно семействата на младите войници, дошли от всички краища на страната, за да видят как техният син от крехък гимназист се е превърнал в мъж, отдаден на вярна служба на отечеството. Поделението в Звездец има странно разположение, територията му се дели от обширен дол, обрасъл с храсталаци, наричан Ламанша. От южната му страна е разположен обширен наклонен плац, в чийто край расте странджански дъб, наричан от старшините кой знае защо ”дървото на смъртта”... Клетвата била свършила и войниците щъкали по плаца, понеже били освободени да се видят с родителите си, които носели вързопи с храна и насядали кой където намери на импровизиран пикник… Един младши лейтенант, родом от Лом, току що произведен във взводен командир, обяснявал на група войници и родители особеностите на ръчната граната РГ-42, тъй наречената “лимонка”. Страшно оръжие, чийто осколки поразяват на стотици метри… Бащите слушали снизходително лекцията, понеже лейтенантът изглеждал да е връстник със синовете им, а и мустачките му едва наболи… “Ето това желязното нещо, обяснявал лейтенанта, като се издърпа, чува се едно “щрак” и се брои до 21… след това гранатата избухва, трябва да се хвърли преди това!!!…” . Казал това лейтенанта и се ококорил, понеже се чуло зловещо изщракване и всички, които разбрали какво се е случило, изтръпнали от ужас… Секундите текат неумолимо, лейтенантът, стиснал гранатата, се озъртал, но навсякъде море от хора. Погледнал към Ламанша, далече, погледнал нагоре – слънцето светело страшно… Някой зад него изохкал. Лейтенантът вдишал дълбоко, легнал върху бомбата и зачакал...

60 АНГЕЛИНА Ангелина раснала в интернат. Не била много с акъла си, но пък била услужлива и доверчива. Растяла грозновата, върлинеста, походката и била странна, освен това и била цапната в устата. Затова и не се оженила. Като навършила пълнолетие отишла да живее на село и там оцелявала благодарение на селяните, които и давали по нещичко. Попът я прибрал да се грижи за църквата. Карал я да бие камбаната, да продава парафинени свещи и да мете двора на църквата. Ангелина имала фикс идея – чудела се какво точно се случва с душата след смъртта. “Ще правя, ще струвам, но ще дам знак, като умра…” – повтаряла тя на познатите си. Загинала при нещастен случай. Паднала възнак по стълбите една вечер като отключвала входната врата и си строшила врата. Според други била пияна, тъй като напоследък си пийвала ракийка скришом. Погребали я и забравили за нея. Един ден приятелката и Ирина прошепнала тук-там из селото, че нощем сънува Ангелина… Не я виждала ясно, но чувала глас, нейния глас… “Много сме на дълбоооко… не ни пускат...” – викала Ангелина, но се чувало глухо ехтене. Селяните не повярвали на Ирина, понеже и тя с главата не била добре като дружката си. Само поп Николай се умислил нещо и се усъмнил. След известно време отслужил заупокойна молитва по време на Голяма задушница. Странно защо забитите в пясъка свещи гаснели непрекъснато, а вятър нямало. Попът се кръстел и мънкал нещо под нос. И тогава иконата на света Марина се откъснала от стената и паднала със страшен трясък на пода… А очите на светицата сред строшените стъкла гледали съвсем като живи...

КРИТИЧЕСКИ ПРОЧИТ

ВАНЯ КОЛЕВА СИЛАТА НА МЪЛЧАНИЕТО И „ЗВЕРОБОЙ“ НА КРАСИМИР СИМЕОНОВ Книгата на Красимир Симеонов „Зверобой“ (Пловдив, „Жанет 45“, 2017) е поредна стъпка от пътя на автора в минимализиране на словата. Пестенето на думите, максимално сгъстеният изказ, атомизирането на словото и натоварването на единичния знак с възможно по-ярък смисъл, за да се откроят дълго премисляни и преживявани истини, е характерно за Красимир Симеонов. То е специфика на първата му книга – „Видове“ (2003), по-настойчиво се проявява в следващите – „Кожа“ (2004), „Езерни очи“ (2005, 2006), изречено е като културен жест в „Стоях и слушах“ (2006) и „Нищо повече“ (2008), а тук, в „Зверобой“, е изведено до невралгичната граница между усилието за говорене и потъването в тишината на мълчанието. В лиминалността на това полуговорене-полумълчание словото на поета излъчва сила на духа и вътрешна енергия, динамично интелектуално-емоционално изживяване, непокорство. И заедно с това в стиховете се чете смиреност, деликатност, фин усет за нещата от света – ухания и зрителни образи, звуци и мълчания. Сякаш компенсаторно, в замяна на отказа от говорене, Красимир Симеонов насища сетивността, като активизира всички рецептори – с минималните и максималните им нива на инервация. До степен на изнемога и невъзможна преобърнатост, при която нещата получават друг, неочакван смисъл, според символното стихотворение „Зверобой“ определило наслова на цялата книга. В този текст азът изрича дистанцираността си от повседневната и банално-обичайна битност. Узаконява отказа си от бездуховното и безсмислено-безцелно съществуване, за да се насочи навътре в себе си и да утвърди опитите за проникване в дълбинните тайни и мъглявини на Битието и космичното. „Вече само слушам“, казва азът, и това е реплика и по-висока степен, премисляне и надграждане, усъвършенстване и извисяване на предишното „Стоях и слушах“ (2006). Ако „Стоях и слушах“ маркира някаква, едва доловима макар, двигателна активност (доколкото „стоях“ в неподвижността си съдържа и действие), то при „вече само слушам“ жизнените функции са притъпени и затихнали, сякаш закърнели, за да се даде воля и простор за житейски и нравствени наблюдения и обобщения, за духовно дирене. За умозрителност и самовглъбяване тук-и-сега, защото време-пространството е сгъстено до крайност, кондензирано до взривоопасност – тук от значение е мигът: „Вчера е нищо, / утре е само идея, / тук съм само сега / ела или умираш“ (с. 32). Мезофоричната употреба на наречието „само“ преутвърждава предходно изреченото „нищо“ и е преход към дизюнкцията, в която контрапунктно се срещат два контекстуални антонима: „ела (= живот) или

62 умираш“. В мигновението „сега“ е азът. Там е нулевата точка, от която и въображаемият Ти би могъл да продължи: към живота или към смъртта. От тази изходна нулева позиция се оттласква азът (в „Ето така“). Красимир Симеонов жонглира със словото, а чрез него – с посоките и ситуативните условности. Ако азът е в ниското, „в прахта“, и гледа/мисли нататък, „на път към...“, то хълмът за него ще е горе. Съответно би могъл да гледа „отгоре“ – и да възприема нещата „с гледката му над света“ – само ако е там, на върха. В противоборството и чрез вътрешните напрежения на това да е едновременно долу, „в прахта“, и горе, на върха, азът всеобема и изживява света. И като на шега – чрез материалното, иронизирано в умалителни форми, той многообразно преодолява и надмогва негативизма и деградивното. Функционална за Красимир Симеонов е силата на аза да тръгне нагоре – срещу риска, срещу всяка целесъобразност и мъдруване, срещу общоприетото. Да върви отвъд утъпканите пътища, извън коловозите и ритъма на традицията. Да поеме изпитанието на първопроходец – в това е същината. А другият до него да върви редом и заедно да застанат „на хълма снежни – / аз и ти“ („Джи. Народна песен“, с. 12). Те, двамата – избрани и един другиго самоизбрали се, изпълнени с взаимно доверие, с общи мисли и надежди, са центърът на света. Затова „няма долу, няма горе“ – те са смисълът на пространството-и-времето. И ако „Джи“ е изпълненият с живот и духовна сила, завихрящият природните енергии аз, то в стихотворението „Въпреки мен (Второ Джи)“ бленуването е за себенадмогване и извисяване над това, което азът е. „Въпреки мен“ – въпреки това, което съм, въпреки моите възможности. „Второ Джи“ – то е едно по-високо, по-съвършено, по-духовно аз; то е помъдряването и израстването на аза. Един от бляновете е: „да го надживея“, „да отлетя високо“, „да докосна сърцето, […] от върха на живота“. И оттам: „Да видя долината, Джи-хаей! – / с пъстрите аромати“. Пъстротата, многообразието на ароматите се свързва с разнопосочните лутания на индивида, с непрестанните търсения на вярната посока, с опитите му да постигне желана цел. Въплъщава пълноценността на живота – с паденията и въздиганията, с радостта и тъгата. Ароматите са животът. Съграденият от Красимир Симеонов свят е пулсиращо ухание, символично кодирано в заглавието на книгата – доколкото понятието „зверобой“ в превод от руски език означава „жълт кантарион“, както посочва и Димитър Калев в послеслова на книгата. Но пък народното название на билката е „Христова кръв“ и „Христова чудотворка“. Ако в сечението на българското и руското назоваване са ароматът и лечебните свойства на растението (жълт кантарион), то обединението им, общата обусловеност на понятията (зверобой и Христова кръв), е силата да се побеждава злото и да се съгражда, да се разпространява добро и светлина. Да се гради нов път, по който да върви човекът. Път към „Другата страна“, чуден, осенен от неземни образи. В движението нататък азът единствено може „с писалката си – рядък инструмент“ да отмерва „детската мелодия, / с която ме обгръща тишината“. Детето в своята чистота и мелодията, сътворена от или за дете, са възможният преход нататък. Също и песента на славея. Но както детската мелодия е неразбираема за обикновения възрастен, така и славеевата песен е нечуваема. Това е суровата

63 истина. Малцина са избраните, дарени с възможността да чуят и разберат, да проумеят тези песни. Славеят и детето владеят силата да преведат, да осъществят прехода към „Другата страна“, но е нужно да се възвиси до тях човекът, да разбере ценността им и да ги пази. Обратно, невъзможността тях да ги има провокира болезнената драма, изразена в стихотворението „Страх от тъмното“ – чрез спомена за „детето ми, / което се удави“. В контрапунктната среща на прекрасното: „и събирах ухания“, и многократното умиране на аза – с визиите на мравка или „кърт, / изпечен на слънцето“, се проявява нравствено-емоционалната проверка за устойчивостта и силата на човека. Метафорично-образното мислене и експресията граничат с анахронизма, но е важно в тази критична ситуация азът да не изгуби надежда и себе си. Преобръщането на функциите, при което позитивното и доброто – слънцето, може да се окаже разрушителна стихия, кореспондира с оксиморонното съчетание от стихотворението „Тунел“ – „черната утрин“. Тъкмо утрото, символът на светлина и надежда, се оказва образ на тъмнина и зло – пряко, доколкото се говори за тунел, но много повече символно, метафорично, като израз на човешката самота и трагизма на всяка нова катастрофа, на всяка следваща смърт. „Тунел“, бидейки първо в книгата стихотворение, задава тази перспектива – на преобърнатост в смислите, на разколебаване и обезсмисляне на уж привичното и разбираемото, на драматизъм и трагика, но и на непокорство, съпротива срещу повседневното зло. И ако „колата колее, / с гуми гумее / към следващата / катастрофа“, макар да е самотен и тъжен, „човек човечей“ и въпреки всичко се усмихва. И повече от това: „със думи думей“, като неотклонно търси „най-стръмната / строфа“. Творчеството, словесността и изкуството отличават човека от другите същества. Устремът към стръмното всякога е изпитание, преход, но и лична победа. Жестока и неприемлива е смъртта – било при катастрофа, или удавяне. Още по-страшно е, ако жертвата е дете. Както е в „Страх от тъмното“ или в „Мъничката Ели говори“, където под линия авторът пояснява: „Малката Ели умря тази пролет от рак. Беше на 7 години“. Противно на очакването, вторият текст не поетизира болката и смъртта на детето. Поетът избира друг път: изрича молитвата на Ели към Господ, в която се говори за живите. За повече светлина и оптимизъм се моли детето, за надежда на целия свят. Да съумее човекът да съхрани надеждата си – и в безнадеждността. Да търси и събира ароматите, уханията на света. Да намира опора и упование в обичта на ближните. Като в стихотворението „Планината вечер“, което връща спомена за най-чистото и безоблачно време – на детството. В своята неподправеност ароматите се съизмерват с любовта на Единствената, обемаща в едно доверие, вяра, мечти за бъдещето: „Ухая на теб“. Това изрича най-краткото и безусловно многозначно стихотворение на Красимир Симеонов – „Обич“. В центростремителността си уханието събира всичко, но и центробежно се разпилява, разслоява, защото: „всички сме свързани в паяжина от следи и ухания“ („Посмъртно“). И ако челната корица на книгата конотативно, символно маркира идеята за ухание, то гърбът, задната корица, я изрича

64 директно. В изнесения там текст – „Дъщерите на стихотворението“, Красимир Симеонов недвусмислено конституира: Стихотворението е надежда. Това не го забравяй. Стихотворението е обич. И ухае на теб. Винаги. Това е всичко. Останалото е мълчание. И понеже уханието определя същината, то в стихотворенията на Красимир Симеонов неизбежно се говори за вдишване. Нали уханието е дЪх, въздУх и чрез дИшането се провокира и осъществява дУшата на човека! Но се изисква внимание: човекът не бива да вдишва буболечките, предупреждава заглавието на едно от стихотворенията в книгата. Здравословно, а и по-благородно е – и за най-дребните същества, и за себе си, човек да се разходи „на чист въздух“, да диша. Да диша! Дори ако вдишването и издишването причиняват болка, а въздухът е плам и жупел, ако „Утешителят на всичките неща“ едновременно помита всичко минало и въздига човека в необяснима лекота. Ритъмът на дишането определя живота – в пряк и преносен смисъл. Красимир Симеонов актуализира и проектира идеята на Емпедокъл за първоначалието на четирите стихии, структуриращи света – вода, въздух, земя и огън. От тази система обаче поетът отскубва първата сила – водата. Липсата на първия от организиращите компоненти не просто разгражда, а буквално взривява системата. Светът се разпилява и в неговата катастрофичност е поставен човекът. Разкъсван между главоломното пропадане-и-помитане, но и рязкото въздигане. Между ефира и огъня. Но жив, дишащ. В неистов опит на ноздрите „да съхранят каквото могат...“ („Смърт на живо“). До мига, когато „някой бутва / възела от нерви / нагоре по небесната трева“ („Смърт на живо“), към безкрайната светлина. Пътеката нагоре е поредно екзистенциално усилие пред душата, поредна стръмнина, но дали е последна? Дали като в древногръцкия мит за Сизиф, интерпретиран от Албер Камю, и не само от него, изкачването не е вечно и повтарящо се до безкрайност... В „Зверобой“ Красимир Симеонов събира и изразява човешката болка: осезаема, пронизваща тялото и душата. Но заедно с това стихотворенията в книгата – поотделно или мислени в комплексна картина за света, звучат умерено, овладяно, озадачаващо спокойно. Защото поетът е премислил не само изживяното, но и словата си. И при изкачването по стълбицата на самовглъбяването и смълчаването все по-ясно говори чрез мълчанието си. Това в една или друга степен се вижда и у други съвременни поети.

СВЕТОВНА ЕСЕИСТИКА

ВИРДЖИНИЯ УЛФ МЪЧИТЕЛНО НЕЖНА ДУША

За прозата на Кетрин Менсфийлд

Литературно- критическата дейност съвсем не е епизод от творческата биография на Вирджиния Улф. Занимавала се е с критика през целия си живот. Първата й рецензия излиза през 1904 в “Гардиън”, от 1906 - в продължение на цели три десетилетия - е постоянен критическа наблюдател на “Таймс”. От перото й са излезли стотици рецензии, отзиви, есета. “В своите критически работи Вирджиния Улф е повече романист отколкото в романите си”, писа Едгар Моргън Форстър. Парадокс, в който, без съмнение, има зрънце истина. В тази страници В. Улф е обаятелна и като че ли по- ярка. Тя просто беседва с читателя като старите романисти от XVIII век. “В спомените и есетата аз съм като че ли по- близко до своето его, избягвам реториката, помпозността. В тях дишам по- спокойно”... . ВСИЧКИ НАЙ- ДОБРИ РАЗКАЗВАЧИ НА АНГЛИЯ твърдят, че като майстор на късия разказ Кетрин Мейнсфилд е направо несравнима. Никой от писателите не стана неин приемник, никой от критиците не успя да разгадае тайните на нейното своеобразие. Но не дневниците й са толкова интересни за нас. Не особеностите на нейното писмо, не влиянието й върху другите, а картината на нейната душа. Дневникът за нея бе мистичен събеседник: “Е, мой невидим и невeдом, хайде сега да си побъбрим!”, обръща се тя към него и започва нова тетрадка. И записва факти, нахвърля оценки, анализира собствения си характер, описва гълъбите върху перваза на прозореца или последния си сън, или някой разговор. Невъзможно е да си представим нещо по- фрагментарно, нещо по- лично. Наблюдаваме една човешка душа, останала насаме със себе си, пренебрегнала дотолкова аудиторията, че е започнала да си служи със собствени стенографски знаци. Душа, способна да се раздвои и да започне да беседва със своето второ “аз”. Кетрин Мейнсфилд с Кетрин Мейнсфилд. Но постепенно “капките” се стичат в улей и Кетрин Мейнсфилд му дава посока. Всъщност, от какви позиции гледа тя на живота - така крехка и ужасно

66 чувствителна - и записва едно след друго своите тъй разнообразни впечатления? Тя е писателка - нещо повече: родена писателка! Онова, което чувства, чува, вижда, съвсем не е разкъсано и фрагментарно - едно цяло е то - щом е написано от нейната ръка. Понякога е наблюдение, предназначено за нов разказ. “Да запомня как цигулката жизнерадостно полита, как печално се спуска надолу: как бяга, как търси”, записва тя. Или: “Радикулит. Доста странна и неприятна болест. Идва тъй внезапно и толкова боли. Да се използва при описанието на този старец. Болка, когато ставаш, сякаш си прикован...” ПОНЯКОГА СЪВСЕМ ВНЕЗАПНО, някакъв миг придобива особено значение и тя го записва, по- точно щрихира, за да не го изгуби. “Вали, но въздухът е нежен и топъл. От провисналите листа се стичат едри капки. Ето го и Уингли наднича от съседната градина. Вече се е покатерил върху оградата, обрасла с бръшлян, навежда се и скача. Наострил уши, вдига измокрените си лапи, страх го е да не потъне в зелената вълна на моравата. Бавно и внимателно стига до малкото езеро...” Монахинята от Назарет проси милостиня, “оголила бледи венци и почернели зъби...” “Измършавял уличен пес. Бяга по платното, съвсем прегладнял. Прилича на празна щайга, покачена върху четири клечки”... Ето тези щрихи са части от ненаписани разкази. Но в дневника има толкова много лично и подсъзнателно “аз”, че от пишещото “аз” се отделя второто “аз” и отстъпило встрани, то следи поведението на пишещото: ”Колко дела, а аз нищо не правя! Животът тук би бил предел на мечтите, ако действително пишех всеки път, когато се преструвах, че пиша. Ето: няколко разказа стоят и чакат на прага... За следващия ден. Например, тази сутрин не ми се пише никак. Сиво, мрачно и скучно. Струва ми се, че тези разкази не са истински и не си струват труда. Не искам да пиша, не ми се живее. Как да приема всичко това? Не знам...” Как да приема всичко това? Отнасяла се е сериозно към работата си. На всяка страница от дневника й откриваме, колкото и да са нетърпеливи и подсъзнателни, мисли за писателския труд, изказани прекрасно и умно, язвително и остро. Строго. И никакви литературни сплетни, следи от тщеславие, завист, злоба. През последните години тя не може да не съзнава своята растяща литературна известност, но затова никъде не казва и дума. Съди за творчеството си безжалостно. Но разказите й, според самата нея, не достигали “дълбочината и богатството на материала” - тя само “смъквала пяната от повърхността”! А за да пишеш истинско трябва нещо друго - основа, фундамент, при това надежден, траен. Под мъчителното бреме на неизлечимата болест, Кетрин Мейнсфилд се спуска в странни и трудни търсения, които по частични тъмниследи не можем да изтълкуваме : тук няма кристална прозрачност, необходимо, за да опише достоверно живота. “Ако личността не е цялостна, тя не може да създаде нищо ценно”, твърди писателката. Необходимо е душевно здраве. След пет години борба с физическия недъг Кетрин Мейнсфилд се отказва от медицината, но не се отчайва, а решава, че може да се спаси единствено с помощта на “духовното братство”, подобно на онова братство във Фонтенбло, в което прекарала

67 последните месеци от живота си. Но преди това си е направила равносметка и е формулирала своите възгледи. С тези разсъждения приключва нейният дневник. Да, тя иска да бъде физически здрава, но какво означава това “физическо зддраве”? “Под здраве, пояснява тя, аз разбирам възможността свободно да дишам и да живея: да живея пълноценен, многостранен живот в единство с всичко, което мие скъпо: земята с нейните чудеса, морето, слънцето... Освен това, аз искам да имам градина, къща, трева, животни, картини, музика. И всичко това да бъде част от мене и от моята работа...” ДНЕВНИКЪТ НА КЕТРИН МЕЙНСФИЛД ЗАВЪРШВА С ДУМИТЕ: “Всичко е хубаво! “ След три месеца тя умира. Иска ми се да вярвам, че в тези последни думи е изводът, до който тя, преследвана от болестта и от чувствителната си натура, стига до възрастта, когато повечето от нас лекомислено и безцелно се лутат сред образи и впечатления, сред познанието и развлечението, които умееше да оцени тя, Кетрин Мейнсфилд - може би повече от нас. 1927

БЕЛЕЖКА И ПРЕВОД ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Худ. Марк Шагал

ДНЕВНИК

„ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ” КАТО РАВНОСМЕТКА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО ПАНКО АНЧЕВ

1. При цялата си естественост и простота на разказа и постоянните уверения на автора, че нищо не измисля, а само свидетелства за най-великите събития в историята на нашето робство – въстанията и особено въстанието от Април 1876 година, „Записки по българските въстания” е все още непрочетена и неразбрана книга. Но такива книги обикновено се четат най-трудно и най-трудно е да проникнем в тяхната същност, защото ни подвеждат уверенията на авторите им, че нищо не измислят, не украсяват, а просто описват и споделят онова, което са чули, видели и научили сами. Към такива творби, особено когато се отнасят до исторически събития, написани са на документално и мемоарна основа, трябва да бъдем много внимателни и ваниге да се стремим да отидем отвъд видимото и буквалното, дори отвъд фактите и уверенията на автора, за да достигнем до техния истински смисъл. „Записки по българските въстания” заявява чрез своя автор, че е летопис, мемоар, свидетелство на преки или косвени участници в революционните борби в навечерието на Освобождението. Няма спор, че тази творба е много важно свидетелство и без нея трудно бихме могли да реконструираме цялата картина на тези въстания, но и да видим в целия им ръст и истински вид техните основни водачи и участници. И особено да почувстваме мащаба на трагедията, сполетяла въстаналите българи след погрома. Мемоарът и документалното произведение обаче са сложно свидетелство и то не се ограничава ни най-малко с техния сюжет и действащите персонажи. Те възстановяват времето, към което са насочени, доближават се колкото е възможно по-близо до читателя, разбулват онова, което не всеки може да види, защото различните хора го изживяват или наблюдават от различни позиции съобразно положението си в тогавашното общество. Ако авторът е бил в центъра на описваните събития, ако ги е ръководел или направлявал, то свидетелството му е направо безценно, защото засяга неща, до които не всеки има достъп. Ние по принцип възприемаме подобни творби за достоверни – особено пък ако са написани добре, живо, с художествено майсторство. Тогава те стават

69 ярки литературни произведения, пресъздаващи историческото време със силата на художественото слово. То не измисля, не подсилва и не преувеличава, а просто фиксира върху хартията случилото се, за да го покаже на онези, които не са го видели или преживели, или са го видели и преживели по друг начин. Ала споменът не е механично запечатване, а да четеш документи доста покъсно, след като са съставени, за писателя не е буквално възпроизвеждане на написаното в тях. Художествената им реконструкция е пресъздаване, вече в друго време и за други хора, колкото на действителността, зафиксирана в тях, толкова и на тази, в която писателят си спомня и твори. Дори повече на нея, отколкото на историческата. И тук няма никакъв парадокс. Когато пише върху исторически сюжет, писателят се придържа към достоверно пресъздаване на епохата, за да предизвика доверието на читателя си, давайки му познание за миналото и хората в него. Но в този сюжет той влага съвременни идеи, за да го осветли и изтълкува, но и защото живее в своето време и носи цялото му бреме. Както никой не може да излезе от себе си, така е невъзможно да се измъкнеш от своето време, за да станеш жител или на миналото, или на бъдещето. Още по-малко писателят е способен на подобни „телепортации” във времето. Това проличава в изграждането на сюжета, който в никакъв случай не е „обективно” подреждане на събитията едно след друго и то точно такива, каквито са били в действителност. Не защото не е способен, а защото не желае това да бъде именно така, авторът представя своя версия, в която поставя собствените си акценти там, където според него е най-необходимо. Същото прави той и с историческите личности, които са персонажи в сюжета му. Той ги надарява с качества, чрез които да изразят най-пълно, живо, достоверно и убедително неговите идеи. Дори научното изследване не е в състояние да се освободи от веригите на времето, камо ли това да е възможно за едно художествено произведение. От тези вериги не се освобождава и читателят, който в миналото търси, освен познание за него, още и аналогии със съверемието, за да извлече поуки за своя ден. Ако не отчетем тези условия, в които се създават мемоарът и документалистиката, ще оставаме винаги пред заключените им врати и няма да успяваме да преминем през тях, за да навлезем в техния смисъл и идеите, които носят в себе си. 2. Пред такива заключени врати е изправено и българското литературознание в опитите си да анализира и изтълкува „Записки по българските въстание” от Захарий Стоянов. Тази книга се чете буквално и всяка дума на автора в нея се възприема на доверие и без никакво съмнение. Така е лесно, защото става възможно тя да бъде обявена за достоверно свидетелство на събитията преди, по време и след Априлското въстанание от 1876 г., а историческите личности и най-вече Георги Бенковски да бъдат възприемани такива, каквито ги рисува и оценява Захарий Стоянов. Нещо повече: „Записки по българските въстания” е едва ли не обявена за епос и по този епос се характеризират описаните съби-

70 тия. Така се получава, защото изследователите не се съобразяват, че „Записки по българските въстания” не е писана през април или непосредствено след април 1876 г., а през 80-те години на ХІХ век, когато вече е нестъпила нова историческа епоха с нов тип личност и нови социално-политически идеи, с нови представи за историческия път на България, с нова разбиране за това какви сме и накъде трябва да вървим. Това е друг социално-политически контекст, в който времето на Априлското въстание придобива друг смисъл и значение. Този именно смисъл е вложен от автора в повествованието и съобразно него е обрисуван образът на Бенковски и на всички останали персонажи. Така те са вече не само герои на въстанието, но и на 80-те години; те се борят не само за освобождението на народа и отечеството от петвековното робство, но и участват в обществено-политическите борби в първото десетилетие на новосъздадената българска държава. Може да е парадоксално, но персонажите в подобен тип проза, каквато са „Записки по българските въстания”, живеят и действат повече във времето, в което авторът създава творбата си. Реалното им време само ги приютява, дава им някаква външна характеристика, мотивира ги за едно или друго поведение, определя начина им на мислене и говорене (особено говорене), за да им възложи функциите и идеите, които авторът им определя в битността си на живеещ вече в друго време и изповядващ други идеи и политически цели. Той сам е живял в тяхната среда, съучастник и близък другар им е, но естетическата реалност те за него са нещо друго. Литературната творба, както всяка творба на изкуството, продължава живота си във времето и макар да не е нито дописвана, нито редактирана, съкращавана и изобщо – променяна по какъвто и да било начин, е различна за читателите си от следващите епохи. Те виждат в нея неща, различни от нещата, които са забелязвали съвременниците, защото я четат с други очи и я анализират и тъкуват с друг житейски и естетически опит. Други са очите на мемоариста от тези на участника в събитията, за които той си спомня и пресъздава. Мемоарът сега му е необходим не толкова, за да възстанови обективната картина на миналото, колкото чрез картината, която сам рисува, да внуши представи за историята и покаже някакъв модел, който или трябва да се утвърди в актуалната политическа обстановка, или той вече е утвърден, но трябва да се оправдае и мотивира. Никой мемоар или документална книга, писани от политически деец (някогашен, за чиято дейност разказва, или настоящ, когато е писан) не може да бъде обективен, а още по-малко абсолютно точно пресъздаване на историческото време с неговите личности и да не е екстраполация под една или друга форма и в една или друга степен на актуалната съвременност. „Записки по българските въстания” не прави, а и не може да прави изключение. Напротив, тази книга е потвърдение на моите думи и в пълна мяра ги доказва. По-нататък в моето изследване аз ще доказвам тази своя теза. Тук обаче искам да се помъча да обясня защо великата творба на Захарий Стоянов не е била разглеждана и анализирана по този начин. Всички, които са писали за нея, в един глас утвърждават, че тя е най-достоверното свидетелство на Априлското

71 въстание и нито за миг не подозират някаква идеологическа интервенция в това свидетелство, още по-малко алюзия с политическата реалност, в която самият Захарий Стоянов битува. 3. Причината според мене е темата на повествованието. „Записки по българските въстания” бе една от най-ярките творби в българската следосвобожденска литература и социално-политическа действителност, която изрази зараждащата се тогава потребност от герои и героичност като противовес на буржоазния егоизъм и прагматизъм. Не са изминали и десет години от Освобождението, а времето на революционните борби и участниците в тях вече са забравени. Новите „герои” имат друг интереси и цели; те мислят единствено за себе си и собственото си благополучие, а нехаят за народа и отечеството. Затова и не искат да им се говори за миналото, за да не ги сравняват с героите и мъчениците на българската свобода. Духът и интересът влизат в остра и непримирима война, която ще продължи, докато съществува буржоазният свят и няма да завърши с мир. Но духът притежава силни оръжия – едно от които е възхвалата на героя прославата на героизма на борците за националното ни освобожденние. Темата за Априлското въстание става главна тема в българската литература от първите години след Руско-турската война. Априлците са забравените; те трябва отново да се върнат, за да внесат необходимия нравствен критерий в меркантиизиращото се общество. Сега именно започва и митологизацията на национал-революционерите. Митологизираният герой е изчистен от подробности и повече не се променя. Той застива във времето, за да живее по един и същ начин във всяко време и с всички общества. За да стане такъв в края на ХІХ век обаче е нужно да бъде изграден от голям майстор на словото, който да го покаже жив, реалистичен и проявяващ качества, които именно сега се ценят най-много. Тези качества трябва да дават на героя енергията за радикална промяна, но преди това да са способни да поведат хората към желаната цел. Потребността от герой в българския свят от края на ХІХ век е потребност от силна и способна на чудеса личност, след която всички да са съгласни да вървят дори и на смърт. Такава потребност от силна и здрава ръка се чувства вече в България. Новооосвободената държава се разкъсва от политически борби; трудностите са навсякъде. Князът провежда консервативна политика и залага на т. нар. чорбаджии да формират властта, за да управлява заедно с тях. Но това предизвиква недоволства в партията на бившите поборници. Жадуваната свобода не донесе по-добър живот и за мнозина е видно, че причината е в управляващите. Сред тях почти няма участници в борбите за национално освобождение – напротив, в редовете им са предатели, изменници, рушители на революцията. Недоволството идва и от това, че политическите битки разрушават народното единство, разделят още повече българите в момент, когато са нужни общи усилия за националното обединение и за полагането на здрави основи на държавата. Проблемът за силната личност и здравата ръка в управлението на държавата възниква доста често. „Здравата ръка” обаче не е диктатор, който не за-

72 чита правата на народа, а човек с ум, разум, енергия, любов към отечеството, всеотдаен и способен да овладява противоречията и да насочва националната енергия в съзидателни дела. Апостолите на въстанието са примерите за водачи от подобен род. Те са нямали личен живот, а са изцяло отдадени на святото дело. Трагичният край на повече от тях, мъките, които са претърпели, страданията, които са изживели, са ги „канонизирали” в съзнанието на народа и обществото и затова за Априлското въстание винаги се говори с огромна почит, увежение и преклонение. То нашата национална гордост, доказателството, че свободата ни не е даром дадена, а е заслужена и напоена с много българска кръв. Затова и всяка творба, посветена на това въстание и на някои от неговите водачи и герои, се преценява строго, за да не се допусне изкривяване на истината и опорочаване на националния идеал. Две са книгите в българската литератуа, които канонизират българската национално-освободителна революция и борците за българската свобода: „Записки по българските въстания” от Захарий Стоянов и „Епопея на забравените” от Иван Вазов. Те са толкова ярки и велики творби, че бългаският народ приема абсолютно всичко в тях за напълно вярно и неподлежащо на съмнение и преоценка. Каквото е казано в тях, то е самата истина! Те са се превърнали в истински български книги, в които можем да намерим онова, което ние като малък народ винаги търсим: доказателствата за нашето морално величие и изворите за нашата национална гордост. И понеже намираме в тези книги онова, което търсим, интересът към тях не угасва. Дори и историографията се прекланя пред тях и следва техните изводи и оценки, повтаря почти буквално констатациите на Захарий Стоянов и Иван Вазов – толкова голяма е силата им да внушават и налагат на обществото, дори и на науката, своите истини за историята. 4. В мемоара и документалистиката обикновено фактите са проверени и рядко се получават грешки. Когато се допускат, то е от отслабената памет на автора или по някакви други причини. Но ако фактите са достоверни, то тълкуванията, изводите, а и общите внушения не винаги произтичат от тях и не винаги са присъщи на времето, което се възстаовява в тях. Това разминаване най-трудно се улавя. За съжаление на него не обръщат внимание дори и изследователите, приемащи обикновено за „чиста монета” разказаното и написаното, върху него изграждат своите изследователски изводи и тези. Време е да прочетем „Записки по българските въстания” с други очи и да свържем тази велика книга не само с Априлското въстание, за което повествува, а да се помъчим да я видим и като свидетелство на времето, в което е писана. Тогава самото въстание, неговите водачи и участници, протовоборстващите страни, целият комплекс от проблеми и идеи ще се откроят в нова светлина и ще се подредят в нова йерархия. В моята книга „Философия на литературната история” (2004) в раздела „Литературата на индивидуализма” се помъчих да анализирам творбата като „бур-

73 жоазен роман” за властта и разпада на колективистичното общество: „Записки по българските въстания е началото на нов социален роман в българската литературна традиция, роман за новите буржоазни отношения и герои, за нравите на едно лишено от романтика време, за новите закони на човешкото общуване и за изявата на личността”. (стр. 346-347) Доверим ли се на този подход, ще открием в везсмъртната творба на Захарий Стоянов интересно развитие на историческия сюжет и неочаквано разположение на персонажите в него, всеки от които участва в сложни и невиждани преди лични и социални конфликти. Самите „Записки...” ще „се отърсят” от наслоенията върху тях, ще се измъкнат от уловките на доверчивото буквално четене, поставени ни както от автора, така и от нас самите. За тези уловки вече стана дума по-горе. Тогава ще видим книгата в наистина нова светлина, която ще освети целия мащаб на нейната сложност, многообразност и величие. Защото ще открием, че през 80-те години на ХІХ век българската литература е навлязла в нов етап от своето развитие и е създала нов тип роман, пресъздаващ новия тип личност в новите обществени отношения в България непосредствено след Освобождението. „Записки по българските въстания” е едновременно равносметка на Априлското въстание, но и на Възраждането, както и начало на същностни процеси в българската общество и българската литература. Това прави Захарий Стоянов не само един от най-големите ни писатели, но и писател с особено значение, родоначалник на политическия роман, но и на психологическия. Той въвежда темата за социалното утвърждаване на личността. Но какво всъщност се случва през 80-те години на ХІХ век, та да е необходимо такова важно свидетелство чрез литературата, каквото са „Записки по българските въстания”? Руско-турската освободителна война сложи край на петвековното робство и осъщществи правото на българския народ да има своя свободна държава, която да устройва и управлява сам. Това бе ноговата надежда и упованието му през цялото Възраждане от преп. Паисий до Сан-стефанския мирен договор. Цялата физическа и духовна национална енергия се съсредоточаваше в постигането на заветната цела. През 1878 година обаче тя бе постигната частично и в изкривен вид. Българските територии не бяха събрани под едно знаме и в едни държавни граници. Дори и държавата, която бе наречена Княжество България не бе независима, а остана васална на султана, а сънародниците от Македония продъжиха да бъдат поробени. Националната кауза бе изкривена и опошлена; тя не бе осъществена. Но така или иначе националната държава трябваше да бъде учредена. Оказа се, че българската национално-освободителна, а и буржоазно демократичната революция не бяха изработили модела на бъдещата свободна държава. Техният идеал бе твърде абстрактен, защото самата революция бе незряла и не се разгърна в необходимата пълнота и политическа завършеност. Никой нямаше политическата готовност да организира държава, за да я управлява и води в необходимата посока. Свободата бе сладка, но тя рязко лиши българския стопански живот от пазарите на Османската империя, от турските й партньори и поръчките за войската. Там, където някога бе лесно да се търгува, днес трябва да се преодоляват мит-

74 нически и гранични пречки. Националната икономика бе принудена изключително бързо да се организира и мобилизира, за да започне да изпълнява ролята си в държавния живот. Това можеше да стане само с подкрепата на самата държава, но преди всички със спекула, кражби, изнудвания, съмнителни сделки. Властта в държавата трябваше да бъде взета от буржоазията – такава елогиката на буржоазно-капиталистическото общество. И то от тази буржоазия, която, макар и условно, определяме като „едра”, и която не съвсем охотно служеше на национално-освободителната революция. Тази буржоазия не бе настроена романтично и не желаеше да се съобразява с роматичните представи на национал-революционерите ни за „чиста и свята република”, за „идеали”, спраделивост, та дори и с националните традиции и ориентацията ни към Русия. Едрата буржоазия бе гръбнакът на т. нар. „консервативна партия”, но нейният консерватизъм се ограничаваше до отказ от революционни действия, от каквито и да било резки действия и реформи, които биха нарушили нейното състояние. На нея сега й трябваха капитали и тя алчно се впусна да ги печели. Много пречки имаше пред тази нейна страст, но най-голямата и най-трудно преодолимата от тях бе Възраждането, което й даде живота. Българското възраждане бе, освен всичко друго, и нравствен патос, морален критерий, романтичен порив за справедливост и човещина. Сега именно е дошъл мигът на историческия избор: накъде и с кого да се върви? Решението никак не е лесно и изисква огромни сили и енергия. Това в никакъв случай не просто политическа борба за надмощие между двете основни тогава партии – консервативната и либералната, нито проблем, породен или вдъхновен от Русия или която и да било европейска държава, а историческо изпитание, каквото българският свят и преди е понасял, и каквито ще понесе още няколко след това. Възраждането е начало на секуларизирането на българския свят и преобръщане на представите, нравствените норми, критериите за истина; то създава нов тип личност, защото се формира нов тип общество. Средновековният човек е човек вярващ, живеещ по законите на християнството, пасивен спрямо властта и изцяло подчинен на властта, която „е от Бога”. Възраждането и в България роди нов човек, която трябваше „да се съблече” от Средновековието и да облече дрехата на Модерната епоха, да придобие нов мироглед. Той трябваше да скъса изцяло със своето минало и да заживее по новому. Освобождението „завари” този процес към края му, ала имаше още много път да се извърви, за да бъде окончателно прекрачена границата между двете епохи и новото да се отдели напълно от старото. Колкото и ускорено да бе българското общественоикономическо развитие, то не можа да достигне до онзи апогей, който е възможен при други условия, темпове и социална волия и енергия. Буржоазната революция трябваше да донесе други резултати и да доведе до друг тип общество. Тя се нуждаеше от още един тласък и завършващ етап, за да приключи окончателно. А с нея да завърши и цялото Възраждане като историческа епоха. Този завършващ етап е именно през 80-те години на ХІХ век.

75 5. В книгата ми „Философия на литературната история” аз говоря за паралелното понякога съществуване на различните типове общества, чиито изразители са дори писатели, родени в една и съща година, съратници в общи действия, създаващи своите творби по едно и също време. Там аз посочих Иван Вазов с „Под игото” и Захарий Стоянов със „Записки по българското въстание” като типични примери, потвърждаващи моята теза. Иван Вазов е изразител на колективистичния тип общество, а Захарий Стоянов – на индвидуалистичния. И двата им шедьовра пресъздават едно и исъщо историческо събитие, в което сами участват или свидетелства за него. Но единият (Иван Вазов) показва чрез Априлското въстание тържеството на колективистичния тип общество, а Захарий Стоянов – на индивидуалистичния. Затова и общото звучене на двата романа е съвсем различно, защото в тях живеят различни общества, личности и времена. Палалелното съществуване по едно и също време на двамата писатели с двете им капитални произведения не е случайно. То показва колко сложна епоха преживява бългаския свят и колко трудни, мъчителни и напрегнати са идейните борби тогава. В „Под игото” ние видяхме светът на Възраждането като цялостен, единен и хармоничен, който още не е разяден от егоизма на новата класа и не е поразен от жаждата за печалби на новата личност. Този свят е единен, защото хармонично устроен. В него няма надпревара и борба за власт. Той следва здравите традиции и не позволява някой да ги оспорва или отрича. Свободата, към която се стреми, не е икономическа или политическа, а свобода за духа и ума, за изповядване на вярата и продължаване на традициите. Този именно свят с настървение e разрушаван от друг един свят, който идва след него, за да го измести и срине напълно. Историята настоява да бъде отново ускорена, за да се преодолеят закъсненията и българският свят да се обуржоази напълно. Все още има социални слоеве, които или не са преодолели средновековните си навици и нагласи, или не желаят да излязат от Възраждането и се установят окончателно в новото време. Затова сега започва истинска борба срещу консервативните елементи в обществото. За първи път се заговорва за отказ от традиционните начала, за цивилизационна преориентация на нацията и скъсване с родовите корени. Толкова радикална е нагласата и с такова настървение се воюва с всеки, който не осъзнава необходимостта от новия курс. Изборът е политически и от него зависи дали България ще заеме мястото, което историята й отрежда. Новото време съвпада с утвърждаването на индивидуалистичното общество и това е в полза на преориентацията на българския свят и за успеха на опитите да му се внуши, че трябва да скъса с миналото си и повярва, че принадлежи на друга цивилизационна общност. Но всичко това не протича гладко и без съпротива. Борбата на идеи се радикализира. Виждаме това и по отношението към близкото минало и особено към Априлското въстание. Потребността от герои и героизъм се подхранва и задоволява с различни типове герои. Можем да сравним, примерно, образите на Бойчо Огнянов от „Поди игото” и Георги Бенковски от „Записки по българските

76 въстания”. Двамата по различен начин стават водачи на въстанието. Бойчо Огнянов се утвърждава като водач с добротата, човечността и демократичността си. Той не налага никога своята воля, а насочва към съгласие и единомислие – но единомислие, постигнато след разумни обсъждания и задълбочени преценки. Георги Бенковски е истински диктатор, не позволяващ никому да му противоречи и оспорва решенията му. Той измества Волов със сила; способностите и възможностите му на водач са по-големи от тези утвърдения в Гюргево апостол на въстанието. Но не общността поправя грешката на революционния комитет, а сам Бенковски променя тяхното решение и се налага като да бъде апостол. Останалите го възприемат като такъв, защото виждат в него сила и умения; те не оспорват стремежа му към властта, защото желаят да бъдат ръководени от човек властен и силен. На тях не им е необходим водач от рода на Бойчо Огнянов. Също както революционерите от „Под игото” едва ли биха позволили на Георги Бенковски да узурпира властта. Политическите събития в България през 80-те години на ХІХ век свидетелстват за тези непримирими борби на идеи, политически възгледи и виждания за пътя на държавата и нацията. Формално те оспорват и суспендират Търновската конституция, но по същество са избор на бъдеще. И откъсване от Възраждането, за да се премахнат идейните и нравствените задръжки по новия път. Това означава и смяна на поколенията, за да дойдат други хора, несвързани с миналото и дори необременени с борбите за национално освобождение. Нужни са хора, за които „всичко да е позволено”, за да не правят морални оценки и не държат на славянството и Русия. Ето в общи линии обществено-политическият и литературно-историческият контекст, от който произлизат „Записки по българските въстания”. Това са идеите и политическите цели, които те изразяват и проповядват. 6. Как всичко това е описано, показано и изразено в „Записки по българските въстания”? Странно е, че традиционният поглед върху книгата не забелязва, че в нея има неща, които не съответстват пряко, и косвено на поставената в заглавието тема. Почти целият първи том е посветен на биографията на автора до Старозагорското въстание, а третия том разказва за митарствата на Захарий Стоянов из Стара планина и по затворите след пораженито на Априлското въстание. Но точно в този том са изложени събитията от въстанието в Панагюрския революционен окръг и в някои от другите окръзи. Вместо да научим това още във втория, писателят им отрежда място в третия, защото не е знаел за тях, докато е бил с Георги Бенковски. Към Априлското въстание Захарий Стоянов върви бавно, превръщайки себе си в главен герой на едно повествование, което може и да е свързано с по-нататъшния сюжет накнигата, но връзката е твърде крехка и се поддържа единствено от личността на автора, а не от същността на сюжета. Живият разказ за овчарските преживелици и преключенията на автора след тях, докато осъзнае какво става около него и къде е мястото му в живота. В общи линии историята

77 на въстанието е далеч по-кратка от разказите за биографията на автора и животът му след погрома, когато той представя себе си като мъченик на идеята и делото. Какъвто, разбира се, е! „Записки по българските въстания” има претенциите да бъде летопис и епически разказ на Априлското въстание и е редно да са посветени изцяло на неговата история. Творбата обаче разказва за още много други събития и има множество други сюжетни линии. Защо? Защото, както вече стана дума по-горе, това е роман преди всичко за съдбата и социалната реализация на един млад човек, изправен пред изпитанията на историята, търсещ мястото си в живота, изправил се пред смъртта и устоял на превратностите. Той тръгва от „нищото”, от един свят на мрак, невежество, безпаметен труд и безполезни усилия. Попадналият и останал тук млад човек няма друго бъдеще освен да бъде роб, да хитрува и надхитрява, да повтаря като безсловесно животно едни и същи действия, за да оцелее физически и се продължи биологически. Той дори не разбира защо трябва да го прави, но го прави, защото така са живели предците му и така ще живеят наследниците им. И по нищо няма да се различават от оцвете, за които се грижат, хранят, доят и колят. Тук царуват религиозни предразсъдъци, духовна нищета, неграмотност и умствена леност. Те обаче не са съставки на простотата на съществуваването „по Божия милост”, а отвратителна „низина и нищета”, която поробва и убива личността – ако човек, разбира се, се осъзнае като личност. Но в такава „низина и нищета” живеят много млади българи и нямат изход и спасение, ако не осъзнаят своето предназначение и сами не станат владетели на съдбата си. Ето поуката, която писателят влага в собствената си история за своя живот. Те трябва да не се подчинят на властта, която ги държи в ръцете си, да прекършат бащината воля и да тръгнат да търсят щастието си по белия свят. Щастието, разбира се, е на някоя „обетована земя”, където не всекиму е позволено да пристъпи. А ако пристъпи, длъжен е да знае, че го очакват несгоди и опасности, които могат да го погубят. Изборът обаче е личен. Всеки сам решава какво да стори. Не напомня ли този сюжет един знаменитите романи на френския критически еализъм от ХІХ век – „Червено и черно” и „Пармският манастир” на Стендал? Тук, в „Записки по българските въстания”, виждаме същата социална болест, която Богомил Райнов в есетото си „Един безумен порив”, посветено на творчеството на Стендал, от книгата „Тайната” определя като „болестта на века. Невъзможността или неспособността да живееш”. (вж. „Тайната”, С., 2005, стр. 175). Разбира се, други са тук националните и социалните условия, друга е културата, битът, начинът на мислене, социално-класовата принадлежност на героя, а още и броят на възможностите, които трябва избира и управлява. Почти навсякъде е този безпросветен мрак – не само в къшлите с овцете и овчарите. Така и при терзиите, където авторът учи занаят; същото е и по други места, където минава, за да търси препитание. Но проблемът не е само в препитанието. Новият млад човек иска социално осъществяване, участие в народните дела, свобода на мисълта и духа, права. На него не му е достатъчно онова, което са имали родителите му, защото то е унизително. Робът е роб не само на политическата власт, но и на предразсъдъци, лъжливи учения, на лип-

78 сата на идеи и идеали. Първото освобождаване от подобно робство за Джендо е бягството от овчарството и скиталчеството към Варна и Русе. Младият човек отказва да се подчини на установения ред и решава сам да решава за себе си. Литературата пред „Записки по български въстания” не познава подобен персонаж. Отказът от подчинение преди е винаги отиване в хайдушката чета, за да се отмъщава на поробителя и насилника, но не и за да се започне животът по нов начин. И то без предварителен план и само с надеждата, че все пак ще бъде по-добре свободен, макар и гладен и прокълнат от бащиния гняв, отколкото сит, но духовно обезсилен и покорен. Джендо излиза от социалното си вцепенение не със смирение и послушание, а като се образова светски и като се запознава с новите идеи на времето. Идеите са светлината, озаряваща света и показваща верния път към истината и свободата. Колкото повече чете и общува с новите си приятели в читалището, толкова по-уверен става и по-лесно се ориентира в трудностите на живота. Благодарение на това озарение Джендо отново отказва да се подчинява на извечния ред и рязко променя житейкия си път. Но сега той знае къде трябва да отиде и с кого да върви заедно. 7. Настъпило е преображението на младия човек. Той е скъсал окончателно с миналото, което го теглеше към суровия бит. Сега вече е свободен, защото никому не е слуга, не притежава имане, не трупа пари, не трепери над имот и семейство. За него най-важното е да върви след идеята, да работа за нея и привлича други към великата кауза. Колко е важна тази индивидуална свобода, ще видим по време на въстанието. Докато въстаналите селяни се осъзнават като свободни хора, за които нищо друго не е важно освен въстанието, нещата вървят добре. Но когато у тях отново се възвърне старото състояние и главите им биват обзети от мисълта за дом, семейство, имот, добитък, т. е. да се възвърне съзнанието, че имат какво да губят, те оставят всичко и предпочитат да са роби, но живи. За Джендо пътят в новия живот минава през изпитания, каквито той преди не е помислял, че са възможни за човек като него. Свободата му трябва да бъде изкупена с борба за свобода за всички, за целия български народ. Тя няма да дойде сама – необходими са общи усилия, много работа, рискове, саможертви. Много хора са посветени в нейните тайни и младият човек с удивление научава, че някои от тях са хората, пред които той благоговее. Оказва се, че те са членове на тайно общество и са под клетва. Но съзаклятието е най-строгото подчинение и доброволно отказване от самостоятелност, лична воля и свобода. Това обаче е сладко бреме, което замества религията и отваря простор за амбициите и енергията на младия човек. Тук е неговото място и в съзаклятието той вижда възможността да се изяви и осъществи. В началото малко мисли за опасностите – те дори го мамят и изпълват със сладостно доволство. Какво всъщност е революционният комитет и каква сила върху заклелия се има клетвата, Джендо осъзнава при самоубийството на Ангел Кънчев. Ангел Кънчев също е млад; пред него е имало и други възможности за осъществява-

79 не. Ала той е избрал най-трудната, макар и най-възвишена. Захарий Стоянов дълго мисли за участта на Ангел Кънчев. Смъртта му е потресаваща с хладнокръвието, с което той посяга на живота си, за да не бъде задържан и измъчван. Струва му се нелепо причината да е единствено, че е нямал паспорт. Нима не е бил способен да изтърпи мъченията, затвора и заточението, както са ги изтърпявали мнозина? От хората Джендо научава, че Ангел Кънчев събирал момчета за нова чета, която да премине Дунава и отиде да се бие в България. Списъкът им бил у него и затова се боял, че може да попадне в ръцете на турците и така да ги издаде и предизвика арестите им. Тази причина се оказва непреодолима и решаваща за фаталното му решение, въпреки че това му струва според християнството вечни мъки в ада. Но той решава въпреки всичко да не се подчини на християнските норми, за да не пристъпи клетвата пред революцията. Но Ангел Кънчев едва ли е мислел за ада, който го очаква, когато се е решил на постъпката си, защото принадлежи на друг свят, устроен по друга вяра и религия. За хора като него, а Захарий Стоянов благодарение на неговата саможертва приема да постъпва като него, идеята за националната свобода стои най-високо в скалата от ценности и на нея истинският човек е длъжен да посвети и пожертва живота си. След кратка вътрешна борба в него започва отделяне, а после и отричане, на вярата. Той е намерил друг бог и ще служи вече нему. Ето как се ражда новата личност. Колебанията й за избора на пътя приключват, когато се запознава и с о. Матей Преображенски, отказал се от монашеското си служение на Бога, за да призовава хората в съзаклятието. За Захарий Стоянов той е извършил подвиг, заащото е избрал верния начин да бъде полезен на хората. Както и Левски – пак според неговото твърдение. Този мотив писателят ще развие подробно в „опита за биография” на Васил Левски, където ще повтори тезите си и ще заклейми монасите, които само се молят, просят и не жалят да работят. Това радикално отричане е типично за буржоазното съзнание и неговия начин на мислене. Християнството, както и в западноевропейския Ренесанс, е голямата пречка пред утвърждаването на новите идеи и новия начин на обществено устройство, поради което постоянно е дискредитирано и отричано. И уж между другото Захарий Стоянов вмята: „Забележителен е и тоя факт, че колкото други лица от нашето черно духовенство са заслужили на народа, сичките са биле отстъпници и донякъде безбожници даже. Такива са: Бозвелията, Левски и пр.” Такива тежки удари върху вярата и Църквата авторът нанася на няколко пъти в книгата си. Не са малко и в цялото му творчество. Еманципираният човек няма нужда от християнство. То го учи да бъде смирен и да прощава „седемдесет пъти по седем”, да обича ближния си и да се моли за този, който го мрази и му причинява зло. Новото време дава нови правила на живот и изисква суровост, решителност, безкомпромисност, да мразиш поробителите си и не се подчиняваш на тези, които не искат народът да бъде свободен. Джендо извървява този път към своето осъзнаване и придобиване на нова вяра и готовност за саможертва. „Благодарение на моето поведение, казва той, най-после бях щастлив да ми се открие съществуването на Българския револ. комитет.” Този момент е повратен за него и изключително щастлив, защото с него започва и новият му живот. Сега животът се ръководи от устави, проклама-

80 ции, клетви, указания и конспирации. Не всеки е способен на това. Необходимо е да осъзнаеш, че си част от всичкото, а не, примерно, само от клетвата, или от устава, или от нещо трето или четвърто. Иначе не само няма да разбереш подвига на Ангел Кънчев, но и никога няма да го повториш. Сега сякаш става ясно защо Захарий Стоянов, а и Георги Бенковски и найрешителните и най-активните апостоли мразят учените и не ги допускат до себе си. В „Еклезиаст” се казва, че „който трупа знание, трупа печал”. Т. е. че не е нужно да знаеш много. Но не е нужно да знаеш онова, което е извън Бога и което е лъжовно. Знанието в Бога и заради Бога е полезно и необходимо и Бог не го ограничава. Подобен е казусът и с прословутата омраза към учените у българската национално-освободителна революция. „Учените” се хора разкоебани от съмнения, защото са продукт на времето, което разчита единствено на опита. Модерната наука е рационалистична и позитивистка, т. е. истината в нея се потвърждава единствено от опита. Ученията винаги търси различни варианти за всяко решение, а тогава не се подчинява на абсолютната воля на началника. Захарий Стоянов ги заклеймява с един замах: „Гдето има мерзост, калпазанлък, хищничество, там учените ще да ги намериш повече. Черковният въпрос, въстанието, превратът в България и пр. са ясни доказателства. /.../ Поразителен е още и тоя факт, че ни един робертколежки възпитаник не взе участие в редовете на борците за свобода. Заведение на свободолюбива държава – изкарва роби.” 8. Когато придобиеш съзнание за себе си в този свят на нови правила и зависимости, които ще те направят свободен и ще ти отворят възможностите да се осъществяваш пълноценно, вече си готов за мисията, която историята ще ти възложи. Но за успеха на тази мисия и за пълноценното й постигане е необходимо и още нещо. Младият българин все още няма личен живот, с какъвто се хвали европееца. Неговите амбиции са да помогне на народа си, а не да живее в охолен бит и се радва на семейно щастие. След време и такъв живот ще му бъде необходим и той ще стреми с всички сили да го постигне. Но сега е още рано. Успешното осъществяване във великата кауза на съзаклятието е възможно единствено, ако е създадена системата от правила и ценности, които да гарантират като неприкосновеността на тайната, така и сигурността на всички, които са в съзаклятието и е сведен до минимум рискът. Човек трябва да може да отиде, когато това е необходимо, там, където ще бъде на сигурно място, няма да го предават на турците, ще го пазят и ще му помагат, докато е в беда или е ранен и болен. Дори да си безумно смел, пак си уязвим, слаб и безпомощен, щом няма кой да го скрие или да се грижи за тебе. Без тази възможност светът на съзаклятието е непълноценен, прекалено рисков, недостатъчно силен и трудно може да разчита на успех. Захарий Стоянов го сглобява умело, придавайки му човечност, спокойствие и увереност чрез един друг тип саможертва – на майката и жената, на помощничката и вдъхновителката. Глава ІІІ „Баба Тонка” представя идеала за жена и майка за посветилите се на съзаклятието и саможертвата. Баба Тонка е всъщност най-важният елемент в революцията, който, за съ-

81 жаление, бе рядко срещан. А без него всичко е някак едностранчиво, положено на пясъчна основа, прекалено сурово и патосно, докато нещата вървят добре, но безнадеждно неудържимо и позорно, когато първите сполуки се споходят от поражения и провали. Властта може да е силна с волята на Бенковски, въстаниците могат да повярват в себе си, след като са повярвали в каузата и да бъдат твърди и последователни докрая, но без баба Тонка няма как да се изпълни мисията. Не липсата на оръжие и боеприпаси и не лошата организация, а неотчитането на мястото и ролята на жени като баба Тонка предопредели анемичния характер на българската национално-освободителна революция. Защото революцията бе самоизявата и самоосъществяването на младия българин, но тя не му даде пълнота и цялост, не го подкрепяше достатъчно, за да бъде не просто верен на клетвата, но и убеден, че именно той е предопределен да бъде спасителят на народа. В целия първи том на „Записки по българските въстания” писателят разказва за това откъде тръгва младият човек към съзаклятието и въстанието, какво трябва да съблече и премахне от себе си, но и с какво е длъжен да се сподоби, за да укрепне нравствено и стане напълно нов човек. Именно напълно нов трябва да е той, за да е по силите му да се срещне лице в лице със смъртта. Джендо вече е почти достигнал степента, от която нататък ще влезе в историята, за да я създава. Но преди това е нужно да преживее още едно изпитание, този път практическо и пряко свързано с революцията. Революцията ще провери чрез Старозагорското въстание възможно ли е по новия начин да се предизвика въстание, което да събори омразната империя и България стане свободна държава. Историята възложи на Старозагорското въстание да провери не толкова готовността на българите, колкото да се види дали водачите са способни да накарат народа да въстане. Именно да го накарат! Вече е започнал и все повече набира скорост процесът на създаване на съзаклятията. Тук се прилага стратегията на Васил Левски. Именно неговите комитети трябва да поемат основната задача по мобилизацията на населението за въстание. А главното действащо лице сега е Стефан Стамболов. По нататък ще стане дума за типологическата връзка между Георги Бенковски и Стефан Стамболов, но тук все пак трябва да посоча, че тази връзка е в основата на „Записки по български въстания” и че в нея ще заложен смисъла на апологията, която писателят прави на Георги Бенковски. Двамата апостоли са еманацията на идеята за новия тип личност и за образа на водача в българския свят, единственият способен да изведе българския свят от пустинята на робството и изоставането в обетованата земя на прогреса и развитието. Старозагорското въстание, кокото и да малобройно и немощно в организационно и военно отношение, отбелязва нов етап от тактиката на национално-освободителната революция. С него „мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи – нови хора!”. Новите идеи се носят от новите хора, сред които Стефан Стамболов, макар и най-млад, е най-изявен. Те подготвят по твърде особен начин въстанието. Въху тази особеност си струва да разсъждаваме малко повече.

82 9. Младият герой на епохата идва с нови представи за всичко. Но той иска и нови хора като него, за да се промени животът и се установи новият ред. Новия живот ще дойде не просто след успешното въстание, което ще донесе политическата свобода, а когато окончателно се промени съзнание на хората и те окончателно скъсат с минало и традиции, с вярата си дори. Тук писателят е достатъчно рязък и радикален, за да се колебае в идеята си и да следва обичайните обществени представи за революцията. Георги Бенковски се опитва с цената на огромни усилия да промени това съзнание. Ако четем внимателно страниците от том втори на „Записки по българските въстания”, в които се разказва за времето, предхождащо въстанието, когато се създава неговата политическа и военна организация, когато се купува оръжие и барут, създават се комитети и се формира въстаническата армия, ще забележим, че усилията на Бенковски са в друга посока. Той измества Панайот Волов и става формалния главен апостол на Панагюрския въстанически окръг не толкова за да ускори именно организационното изграждане на армията или нейното въоръжение, а за да създаде у всички българи особено чувство към реда, дисциплината и авторитета на водачите. Той държи най-много на ритуалите, на жестовете, материалните знаци, подчертаващи йерархията. Бенковски концентрира властта в едни ръце, за да бъде контролът върху действията и постъпките на въстаниците пределно строг и действен, енергичен и неотменен. Той винаги се движи с антураж, има край себе си адютанти, отдава безапелационни заповеди, подчертава чрез външни неща своето място в йреархията и изисква не само уважение към себе си, но преклонение, послушание и абсолютно подчинение. Може да се каже, че Бенковски е щестлавен човек и поради това подчертава тези атрибути на властта. Но това би било елементарно обяснение. Средновековният човек се подчинява по друг начин на господаря си. Той му служи безропотно, защото властта на господаря е от Бога и никому не е позволено да я оспорва. Бенковски, а изобщо всеки водач в новата епоха, произлиза от ниски социални слоеве; той бива поставен по човешка воля начело, а властта му не е вечна. Тя подлежи на преразглеждане и анулиране. Така тя е лишена от обаяние и механизми за насаждане на подчинение. Модерният човек не бива да се подчинява на властта, защото тя произтича от него и му принадлежи – поне така проповядваше Френското просвещение. Красивата теория обаче ерозира собствената си власт, която тя произведе и наложи. Затова бе необходимо да се потърсят механизми за нейното стабилизиране. Георги Бенковски беше очевидно осъзнал всичко това и бе разбрал, че с колективно ръководство далеч няма да се отиде. Той затова ругаеше учените глави, които съблюдаваха „теорията” и оспорваха властта, която той узурпираше. Но той търсеше подкрепата от тези, които трябваше да му се подчиняват. Те и без това бяха свикнали да се подчиняват – трябваше само да бъдат спечелени, като бъдат впечатлени от блясъка и волята на водача. Със своя практически устроен гений на политик и държавник Георги Бенковски показа какъв трябва да

83 водачът и как и с какви средства да управлява. Беше необходимо още нещо, което прозорливият политически ум на апостола ІV окръг бе разбрал, усвоил и започнал да въвежда. Една революция, дори и да национално-освободителна, изисква да бъде осъществена от „политическия човек”, а не от селянина, притежател на дом, имат, добитък, семейство. „Политическият човек” е воин на идеята, а не е закрепостен към имането си – колкото и малко и недостатъчно да е. Той няма какво да губи. Формулата на Маркс и Енгелс, че пролетариатът може да изгуби единствено веригите си, е валидна и за българските революционери. Но те могат да изгубят много повече, защото веригите им не са турците, нито султанът, а малките им къщички с дворчета, нивите, добитъкът, жените и децата. Бенковски искаше да ги изтръгне из тази тяхна зависимост, да разкове веригите, които ги държаха здраво, за да ги направи свободни. Свободни сега именно – преди въстанието, за да го извършат. А не толкова след въстанието, когато евентуално султанът повече няма да е техен господар и владетел. „Ветхият човек” трябва да съблече от себе си наслоенията, да захвърли миналото си, но и настоящето, за да знае, че ще умира не за нивите и къщата, а за идеята и свободата. Това е историческата задача, която Георги Бенковски трябва да изпълни, за да е готов българският народ за свободата си. Там, където успя в някаква степен да го стори, въстаниците се съпротивляват най-дълго. Но резултатът е недостатъчен, за да бъдат „произведени” за толкова кратко време новите хора. Чрез въстанието Георги Бенковски си поставя целта да идеологизира човека, за да го превърне в личност. Така ще го накара да пренебрегне всичко, което досега е било неговият свят, и ще го въведе в ново служение – на идеята. „Всичко” означава дом, жена, деца, ниви, добитък, родители, роднини, близки, работа! Кой успява в някаква степен, става герой или мъченик на революцията. А който не е в състояние или до него не са достигнали усилията на апостола, той е предател. Предателят е човекът от миналото. Героят е новият човек, който може да бъде наречен „буржоазна личност”. Можем да си представим каква титанична работа е бил длъжен да извърши Георги Бенковски в „Записки по българските въстания” от Захарий Стоянов. Това наистина е титаничен труд, а не проявление на гордост, щестлавие и неутолима воля власт. Или пък на безпределен патриотизъм. Политизираният човек е буржоазен човек, който трябва да преосмисли свободата и да приеме с убеждение, че трябва да живее по друг начин – не в досегашния бит и с досегашните представи. Но кое е това „различно”? За новите герои и новото време това са идеята, властта, силната личност, политическите жестове, гордото поведение. Хората вече трябва да знаят, че има по-висши от обичайните неща в бита, в който досега да живели. Те трябва да са готови да се жертват, когато идеята го изисква, без да мислят, че ги чакат вкъщи или имат някаква важна работа у дома. 10. В сюжета на романа „Записки по българските въстания” най-големият успех

84 на Априлското въстание е в появата и изявата на личност от типа на Георги Бенковски. Без това въстание той щеше да си остане не просто Гаврил Хлътев, но в бълграския свят нямаше да има водач като него, изменящ и донякъде успял да измени мисленето на българина. Георги Бенковски наистина е различен от останалите човек. Никой не се държи като него, не говори като него и не постъпва като него. Той е единствен и съзнава, че е такъв! Бенковски е самото Априлско въстание, неговият триумф и исторически смисъл. Обаянието му е огромно, а и той знае как да спечели обикновените хора, как да ги накара да придобият самочувствие, дори когато ги ругае и им нарежда строго и грубо. Силата му е във волята му за власт. Има такива хора, които притежават огромна воля за власт и тази воля превръща властта им в средство за изпълнение на големи цели. Тези хора не са кариеристи. Волята за власт не е воля за кипрене и получаване на облаги, а стремеж към първото място, за да бъдат поведени хората към важни дела. Преди още да отдаде заповед, Бенковски вече е наложил властта си, елеминирал е евентуалната съпротива, мобилизирал е слушащите го, направил ги е покорни. Да си припомним как постъпва той на събранието на Оборище. И как обръща в своя полза настроението му, до преди малко готово да приеме всичко, което „учените глави” му предлагат. С две-три дума само той възпламенява множеството, което разбира, че е много по-добре да предаде цялата власт този могъщ човек, отколкото да се залъгва с „демокрация”, „общо съгласие”, „спазване на уставите” и „зачитане достойнството”. Народът винаги иска и търси такъв водач. Той се впечатлява не от умни и нерешителни, не от такива, които му обещават рога на изобилието, а от силната личност, гарантираща му сигурност и ред. Думата на Бенковски е закон. Когато обаче въстанието е разбито и той изпада в отчаяние, волята му изчезва и тези, които допреди малко са го боготворили, сега искат дори да го убия, защото ги е измамил, но и защото не е повече способен да ги води. В кратките мигове на властово прояснение Бенковски се връща в себе си и ситуацията веднага се променя. Бенковски знае силата си и още повече как да я внушава и натрапва на другите, за ги подчини на нея. Така нему поверяват решенията, а с изпълнението им се заемат всички. Но и умело показва скромност, смирение, нежелание и досада да го хвалят и боготворят. В село Сестримо, където населението го посреща като истински цар, свещеника с огромна почит и уважение го пита дали иска името му да бъде споменато в Светата литургия, войводата-апостол, „благоговението пак се наруши и Бенковски си остана пак Бенковски. -Когато умра, можете да направите това, а докато съм жив още, благодаря – отговори той по своему.” Показателно за маниера на Бенковски е посрещането му в село Белово. Впечятляваща е подготовката за влизането му в селото, как се подготвя, как изпраща пратеници, за да предупреди народа за своето идване, наминът, по който се движи свитата му и как само се представя пред очакващия го народ. В цялата тази олелия и церемониалност има голям смисъл и ефект. Обикновените хора са възторгват от демонстрацията на сила и увереност у първия водач на въс-

85 танието, доверяват му се заради тях, а съмненията и колебанията им изчезват. Бенковски е цар на българите, а българите са негови поданици, изцяло оставили се в ръцете му, на ума и способностите му. Те знаят, че той ще ги избави от поробителите и ще ги направи щастливи. Захарий Стоянов подчертава ефекта от всичко, което селяните миждат и чуват: „Беловчани, както сички други хора, гдето се явяваше най-напред нашата чета, помислиха, че турското царство е струполено вече, няма от какво да се боят, докато е в селото им Бенковски”. А са помислили това, защото Бенковски заповядва „да скъсат телеграфната жица на станцията, както и няколко мостове на линията”. Най-поразяващото за тях е, че трябва изловят всички турци в Белово, „заедно със заптиите на станцията”. По-късно са избити заптиите, понеже не се покоряват на „българския цар”, и изгорена станцията. 11. „Потъпкването на въстанието” отваря нова тема в сюжета на „Записки по българските въстания”. Никой от апостолите (в това число и Георги Бенковски) не си е правил илюзия, че успехът ще е на тяхна страна. Силите са неравностойни, а и задачата, която поставя Гюргевският революционен комитет не е да се изгонят турците и се свали властта на султана, а да се разгори огъня на националната съпротива и да се пролее българска кръв, която да накара Европа да разбере, че българите заслужават да бъдат свободни. Трябвало е поне някъде в България да се покаже велик народен ентусиазъм, воля за свобода и пример за саможертва. От там насетне пропагандата сама ще свърши останалата работа. Такава задача е жестока и е била необходима особена душевна и политическа нагласа, ново разбиране за човека и политическите задачи и цели, за да се реши някой да тръгне да участва в подобно предварително обречено предприятие. „Обречено” за тези, които го подготвят и участват в него, но велико за историята и за устройващия се по новому български ум. Георги Бенковски най-добре е разбрал задачата и е осъзнал, че всичко това ще бъде един грандиозен спектакъл, който въпреки всичко трябва да бъде поставен майсторски, за да има ефект от него. Същността му се състои в умението да накараш множеството да повярва, че трябва да участва в него. Но не чрез лъжи и празни обещания – както са правили на някои места. Впрочем, на всички други места извън тези, които са били под контрола на Георги Бенковски. В интерпретацията на Захарий Стоянов Бенковски внушава с поведението си на водач от висок ранг, че освобождението от турците е възможно, ако българинът се освободи от себе си и повярва, че е възможен друг живот. „Освобождането от себе си” означава отхвърляне на стария морал и предишните представи за значимостта на човешката личност. Сега тя трябва да е готова на всичко, но и да е способна на всичко, когато се наложи да се брани и запази идеалът. Но този идеал трябва да бъде конструиран и представен с прости изразни средства, за да стане видим, конкретен, достъпен за постигане от целия народ. Бенковски включва и себе си в „спектакъла”. Той сам, но вече като един от всички, повярва в могъществото на идеала и в „освобождението от себе си”. Но

86 времето е твърде кратко, за да се превърне желаното в невъзвратима реалност. В Европа този процес протича стотици години, а в България са му отредени няколко месеца. Властта се разпада и това е най-страшното последствие от потъпкването на въстанието. Тя не издържа неуспехите и провалите, защото няма солидна основа, върху която да е изградена. Малодушието обзема всички. Готовите вчера да вървят след Бенковски, подчиняващи му се безпрекословно и доброволно, днес се отказват от него. Той не е повече техен водач и те не се чувстват длъжни да му се подчиняват. Ако Бенковски беше големият успех на Априлското въстание, то рухването на властта му е неговата историческа трагедия. Захарий Стоянов отделя значително място в книгата си на събитията след потъпкването на въстанието, на срещите си много и различни срещи, на смъртта на Бенковски и на произтеклите от това преживявания. Сега именно виждаме какво струва неосъществяването на мисията, която бе приел Бенковски „да съблече ветхия човек” и създаде българина на новото време. Това, което е след въстанието, е трагедия, каквато българският свят няма никога после да преживее. Българите буквално се разделят на две: на предатели и мъченици. Захарий Стоянов се опитва да внуши, че предателството е типична национална черта, но това не може да бъде вярно, защото много повече са проявленията на български героизъм и мъченичество. Не е възможно народ, който е способен да остане докрай верен на клетвата и идеята, на която се обрекъл с нея, да бъде народ от предатели. Но кои са предателите и можем ли да смятаме, че „Петкото” е олицетворението на едно срамно и гнусно явление в българската национално-освободителна революция, осквернило я и до голяма степен предопределило неуспеха на Априлското въстание? Това са преди всичко хора, чужди на идеята за свобода и на въстанието. Предатели предават криещия се из Стара планина Захарий Стоянов. И то главно по места, в които не е избухвало въстание. Слугите на властта не са много, но са верни и услужливи. За тях въстаникът е пакостник, рушител и смутител на реда, причинител на злини. Но не само за слугите на властта въстаникът е такъв. За човека, който е пивързан към дома и бита си, който от сутрин до вечер се труди и нищо друго извън това не го вълнува, когато някой дойде да го бунтува и убеждава, че трябва да се откаже от всичко, което има, е размирник и разбойник. Такъв подлежи на наказание и дълг на добрия поданик е да го предаде в ръцете на властта – каквато и да е. За Захарий Стоянов предателят, каквито и да са съображенията и мотиви му, е подлец и вредител, недостоен е и заслужаващ позор. В „Записки по бългаските въстания” техният брой не е чак толкова голям, за да е допустим изводът, че те са плод на българския национален характер. Още повече че сам писателят разказва как в затворите арестуваните бунтовници се държат достойно и остават верни на дадената клетва. У Захарий Стояов, като типичен буржоазен човек, е характерно отношението към тези, които по някакъв начин не са седовници на споделяната от него идеи и позиция. „Който не е с нас, е против нас!” е максимата, по която преценява хо-

87 рата. Това е обяснимо, като се има предвид, че времето е преходно, разделно и се води ожесточена борба на идеи и идеологии. В тази борба се включват доста хора, но самата тя се води и с недотам чисти средства и изненадите са постоянно. Едно колкото и дребно предателство да е, може да обърне хода на тази борба и да доведе до тежки последици. Дори и до проливане на кръв и смърт. Затова никакви съображения и причини не го оправдават и прощават. Някак мимоходом, само заради съблюдаване на верността на фактите и за да не се затаява истината, писателят сппоменава, че след потъпкването на въстанието и след като Бенковски се отчайва и изпада в малодушие, някои от сподвижниците му са кроили планове да го убият. Замислите им са били осуетявани от верните другари на апостола, а и от съвземането му и възвръщането му в предишната сила. Причината за намеренията им не е, че Бенковски ги е излъгал и подвел, че им е обещавал успех и победа, а защото в състоянието, в което е изпадал, той е пречел дори и на бягството им и на търсенето на спасение и избавление от смъртта. Налагало се е те да се грижат за него, да го окуражават и да му говорят, че потъпкването е било неизбежно и никой не го укорява и не желае да му отмъщава. Но за Георги Бенковски е невъзможно да живее извън блясъка и славата, без жестовете, с които е омайвал простите българи и те са били готови заради него да се хвърлят и в огъня. А сега той просто бяга, за да се спаси. Сега реалността не е спектакъл, а опасност и пътуване към гибел. Тези, които до преди дни са те боготворяли, сега те презират и се гнусят от тебе. Такъв е винаги падналият властник, диктаторът, след като изгуби властта. Явно е, че опиянението от властта и успехите е толкова силно, че е истинско опиянение. Изтрезняването е като махмурлук, от който боли глава и не ти се живее. Властта е по-силна и от виното, и от ракията, и от наркотика, за да е възможно изтрезняването от нея да е нещо различно от махмурлука. Въпреки това обаче Георги Бенковски е бил необходим на въстанието! Без този апостол щеше да е вероятно по-лесно и трагедиите щяха да бъде избегнати. Историята обаче изисква друго и винаги в такива моменти се намира човекът, който да я покори. През 80-те години също толкова, а дори и повече, историята е изпитвала потребността от подобна личност – ето изводът от разказания в „Записки по българските въстания” въстанически сюжет! 12. Предателствата са уродливо явление и сериозен проблем във всяка политическа дейност. Героиството и мъченичеството пък я издигат, оправдават и възвеличават. Целият трети том на „Записки по българските въстания” разказва за страданията на революционерите след погрома на въстанието. Сюжетът на този забележителен роман не може да ги пренебрегне и пропусне, защото в тях е обяснението на описаното в предишните два тома. Тук авторът проследява една тема и обръща внимание върху едно явление, което трябва да ни накара да се замислим за себе си. В много случаи турците проявяват благородство и уважение към българските въстаници, удивляват се

88 на тяхната смелост и на решителността им да се разбунтуват и противопоставят на империята. И не скриват възхищението от смелостта и самоотвержеността им. Но това са хора от властта, които трябва да съдят „престъпленията” им, да ги наказват и унизяват. Дори борбата на живот и смърт не е пречка по-силният да види достойнствата на по-слабия. С такава способност е надарен врагът, а българите угоднически издевателстват над нещастните си събратя, оковани във вериги. Захарий Стоянов винаги уточнява, че тези българи дори и не помислят, че нещастните и измъчени сънародници страдат, защото са искали да им направят, избавяйки ги от същите тези вериги и унижения, с които сега са оковани и унизени. Врагът ти съчувства, а родният брат ти желае смъртта. Пак се внушава оценка на българина, който, ако не е издайник, е злорад и жесток помощник на турците. Внушението се налага, но и тук не бива да прибързваме и да вадим заключения. „Благородните турци” са все хора малко или много образовани, заразени от европейските идеи; те разбират, че пограма на българското въстание не спасява империята, нито че с насилие, терор и отмъщение ще се заздрави държавата. Те са надраснали собственото си отечество, поради което са благородни, щедри и великодушни, когато видят пред себе си сила и душевно благородство у врага си. За българите-страдалци в турските затвори е обидно, че враговете разбират защо са се разбунтували, а българите нехаят и дори не одобряват. В третия том постоянно се редуват разкази за предателствата и подлостите на българите с тези за проявленията на сила, героизъм, душевна твърдост и непристъпване на клетвата, както и с разкази за въстанието в другите революционни окръзи и места. Това Захарий Стоянов научава от също като него затворени въстаници, с които се среща в различните затвори. Но този път разказите са все за мъченичествата и погромите, а не за опиянението от успехите, защото са споделени от покрусени участници и водачи. Навсякъде е едно и също. Който се е разбунтувал, после страда безутешно. За ІV революционен окръг Захарий Стоянов разказва така, сякаш не е бил през цялото време с Георги Бенковски. Всъщност, бил е, но Бенковски не е успял да го обходи целия, за да го организира. Но много место нещата са ке готвели без него и сякаш именно там организацията е била най-добра и съпротивата – най-устойчива и продължителна. Но и най-страшно е било потъпкването. Онзи спектакъл, подготвен и режисиран от Бенковски, за който стана дума по-горе, е горчива и героична реалност. Тук съпротивата наистина е по-упорита, защото е била по-добре организирана, а въстаниците са били по-добре обучени и подготвени. Дори и въоръжението е било по-надеждно. Примерът с Батак е показателен. Батак заема особено място в Априлското въстание, защото то е в близост до помашките села в Родопите. Така освен официалната турска власт срещу него е и помашкия етнос, който е зле настроен към българите и когато е необходимо, е дори по-жесток от турците в разправата с бунтовниците. Поради това и подготовката тук е по-старателна и търпелива. В Батак са се готвели не за бързо и лесно тържество, а за кръв и смърт. Захарий Стоянов пише, че самият Георги

89 Бенковски го давал за пример и когато се ръзсърдел на панагюрските „комисари”, им казвал сърдито: „Когато вие ме не щете, аз ще да отида в Батак да дигам въстание”. Но не е отивал, вероятно защото знаел какво правят там и е имал пълно доверие на баташките водачи. И Батак еуфорично преживял (разбира се, за кратко) тържеството на първите победи – дори още не била пукнала пушка. Турците от съседните села поискали среща с представителите на новоустановената власт в Батак, за да преговарят условията, в които турците от тук насетне ще живеят. Това за българите било признаване де юре на българската държава. „Както виждате, пише Захарий Стоянов, баташката държавица е била вече припозната, че има право на съществувание, има свои отделни правдини, което немалко зарадвало въстаналите. Песни, хора и различни други ликувания стоели на първи план”. Въстанието в Батак е нямало начело личност като Бенковски. То не излъчило един-единствен върховен водач, чиято дума да бъде закон. При първите сериозно атаки на турците, когато се видяло, че баташката държава няма да я бъде, започнали раздори, доверието между въстаниците се пропукало и всеки започнал да прави каквото си иска. Те се разделили, тъй като едните искали да се подчинят на турския улиматум за слагане на оръжието, а другите – да продължат до последна капка кръв. „Това е обща чърта между нашите въстаници, твърди писателят; същото това ние виждаме да става почти навсякъде: в Перущица, в Панагюрище, в Ново село, в Клисура и пр., гдето на неприятеля е помогнало най-много това скръбно и свойствено на българина малодушие.” Но най-голямата причина за това малодушие била привързаността към имота, дома, семейството. Въстаниците на искали, а и не смеели да се отдалечат от селото и да не мислят за своите близки. Те дори мислели за тях много повече отколкото за себе си и за съдбата на въстанието. „Ветхите хора” сами се обричат на провал! „Сичките хора, уточнява Захарий Стоянов, не можат да бъдат като Кочо Чистеменски, Михаил Жекова и други.” Настъпва Баташкото клане! Мъчениците от Батак загиват под туския ятаган не като герои за политическа свобода, каквито са направили опит да бъдат, а като мъченици за вяра в Христа! Атеистът Захарий Стоянов се възмущава, че Бог не им е помогнал и не ги е избавил от наслиниците, защото не знае и не иска да знае, че Бог спасява човешките души. Тази саможертва на баташките мъченици, извършена по Божия воля, става известна на цяла Европа и фактически предизвиква Руско-турската освободителна война. Тези хора ускоряват идването на българската свобода. Те умират без злоба, без желание да отмъщават; умират като жертвени аганци, а не като борци и отмъстители. Затова и Бог ги причисли към сонма на светите и праведни хистияни и им въздаде живот вечен и да застанат от дясно на Неговия Престол. 13. В крайна сметка, в „Записки по българските въстания” най-важният проблем, чието разрешение се търси, е проблемът за властта. И то за властта в едно общество, което се разпада и не може да бъде организирано за съзидание.

90 В него действат особено активно и неудържимо центробежните сили. Такова общество винаги е натоварено с трагизъм; в него липсва надежда и увереност. Затова и в книгата се разказва за политически взаимоотношения; в нея няма нищо лично, интимно, семейно. Всичко е сферата на обществено-политическия живот – дори и страниците, посветени на овчарското минало на Джендо. Борбата за власт се води с воля за власт и съзнателно. Това не е „кой да води бащината дружина”, а сблъсък на политически идеи и разбирания за устройството на обществото и за пътя, по който то трябва да върви. Поне докато трае въстанието. Тя е проверка на душевни сили, умение за преодоляване на трудности, способност да се наложи личната воля над останалите и те да се подчинят. Налага се и конкурентите или тези, които сега са натоварени да бъдат апостоли, да бъдат дискредитирани убудително, да се разкрие не само тяхната непригодност, но и налаганата от тях представа за властта. Побеждава Бенковски, защото той е за авторитарно управление, в което един разпорежда и той носи отговорност за решенията и действията си. В политически незрялото общество тази формула се нрави повече на мнозинството, свикнало да го насилват и наказват строго за прегрешения и отклонения от пътя. Когато властта е от такъв род, тя гарантира (поне такива са очакванията) сигурност и спокойствие за тези, които не са свикнали да взимат решения и да отговарят за повече хора. Обществото, което в „Записки по българските въстания” се оформя като „маса” и „тълпа”, е политически лениво, неспособно да произвежда и осъзнава колективна власт, за да претендира за демокрация. То дори е доволно, когато се появи личност като Бенковски, настояващ да бъде техен водач и управник. Докато е „втори” в йерархията, той критикува и не се подчинява на решенията на Волов, присмива му се, за да покаже непригодността им и да отхвърли неговия тип власт. На Оборище превъзходството на Бенковски е постигнато не с аргументи, а с убедителна риторика, показваща силата и енергията му. Той знае кое ще се хареса на събранието; знае как да говори, колко дълго и силно; знае, че когато му повярват, трябва да го постави на изпитание, заявявайки, че ако не приемат неговото виждане, той ще се оттегли и ще ги остави с опонентите му. Бенковски владее превъзходно психологическото оръжие; то е неговото основно оръжие. Защото, както стана дума по-горе, неговата цел очевидно е не толкова разрешаването на организационните и военните проблеми на въстанието, а създаване на политическата среда, в която да се роди необходимия за модерната епоха политически човек. И той да извърши национално-освободителната революция, довеждайки я до победоносен край. След което да поеме и управлението на държавата. Ще повторя, че това е ново за българския свят съзнание, свидетелстващо за значителни социални изменения. Захарий Стоянов свидетелства, че то е било факт в доосвобожденската ни действителност, но аз мисля, че съзряването му е започнало едва в свободна България. Това обяснява трудностите в кадровото обезпечаване на държавното управление. Професионално подготвени кадри са се намирали все пак (малко или много), ала на пръсти са се броели хора с отчетливо политическо съзнание, възприемащи властта като средство за управление, а не за изгода, устройване на приближени и задоволя-

91 ване на лични амбиции. Властта в „Записки по българските въстания” се олицетворява от една личност. Няма ли личност, която да поеме отговорността тя именно да е властта, самата власт се разтваря в колективната отговорност и на практика изчезва. С това се разпада и общността, върху която тази власт се разпростира. Индивидуалистичният тип общество не може да съществува и функционира нормално, ако не е оглавявано от силно централизирана власт, родееща се дори с диктатура. Колкото повече личността се афишира като абсолютна ценност и отхвърля колективизма, който я ограничава, толкова повече потребността от подобна власт се увеличава. Колекстивистичното общество няма нужда от диктатура, защото то съществува в общо разбирателство и доброволно подчинение спрямо този, когото е избрало да го води и управлява. То не му оспорва по никакъв начин властта – дори и тогава когато той е по-строг или дори несправедлив. Защото знае, че ще поправи грешката си и ще се възвърне към установените норми и рамки, в които е неговата власт. Но индивидуалистичното общество не е надарено с такива коригиращи механизми, поради което ентропията е неудържима, ако не се намеси някой отгоре и задържи разпада и ликвидацията му. Но самата борба за власт е свидетелство за това, че в българския свят вече са формирани гражданско общество, личностно съзнание, държавническо съзнание и воля за власт. Започнала е нова епоха с нов човек и нови правила на обществено-политическо съзнание и поведение. Този човек води битки с други като него, за да доминира над тях. Той е излязъл от имота, напуснал е окончателно селския бит и се е превърнал окончателно в буржоазен човек. „Записки по българските въстания” е най-яркият и значим знак за това преображение.

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

3/2017