Простори за литературата и изкуство - брой 3 - 2018

за литературата и изкуството

3/2018

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАта И ИЗКУСТВОто 3 / 2018

Поезия Мария Донева

3

Проза Валентин Димитров Владимир Стоянов

6

Поезия Иван Гранитски Конкурс за разказ „Атанас Липчев“ Елена Филипова Валерия Минева Бистра Долапчиева Поезия Юрий Лучев Елена Деянова Да си спомним за Янаки Петров Димитър Кенанов Sophia Васил Проданов 120 години от рождението на Димитър Талев Документи Нови книги на издателство „Хермес“ Художник на броя Цанко Петров за Александър Терзиев

17

23

35

66 78

90

100 103

2 Автор на заглавката на списанието е Иван Кенаров (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор Панко Анчев pankoantchev@mail.bg Ангел Г. Ангелов an_g_an@abv.bg Димитър Калев dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Александър Терзиев – „Портрет на Елка“ Четвърта корица: худ. Александър Терзиев – „Деница“ Графичен дизайн Йордан Дамянов Коректор Дора Томова Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна. Изданието се подкрепя от издателска къща „Хермес“.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Александър Терзиев

3

МАРИЯ ДОНЕВА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

*** Искам да донасям облекчение. Искам да добавям лекота. Да развалям лоши настроения. Да си пиша весели неща. Думи и филийки с мед да мажа. В нощ, в която черен дъжд вали, аз такава смешка да разкажа, че да прихнат третите петли.

*** Упорита любов, и проклета, и твърда, и лоша. Тя сама си създава проблеми. За нея разкошът е кристален следобед щастливо откраднато време. Боядисва самичка. И цапа. И хич не ѝ дреме. Тя пренася дърва. Крие важни бутилки в мазето. Оцелява, с което от нея отдавна е взето. Няма грам суета, но жадува да бъде красива. Стъпките ѝ кънтят и отива ѝ да си отива. Кожата ѝ е мека. Отива ѝ да се завръща. Тя си знае човека. Тя си помни адреса и къщата. Нито дива, ни питомна, някаква, никаква, стара. Някой път е светулка, някой път е искра от цигара. Тя сънува, пътува и псува. Пасе си копнежите. Тя от век съществува. Сега ли ще я забележите? Тя целувки си взема на пръсти, защото е ниска. Тя е царствено бедна. Тя има каквото си иска.

4

*** А ти чудесно можеш и без мен. И аз ще трябва да те преживея и да преглътна, че съм победен, пак да прогледна и да се засмея. Сега не съм такъв, какъвто бях. След теб ми предстои да опозная живота си, освободен от страх – кое ще е по-страшното от края ни? Животът ми е нов. И аз съм нов, с тъга неразбираема и плътна, понесъл сам все същата любов, по-тежка, по-дълбока. Непокътната.

*** На маса и на път. На празник. На работа. Сама. Сред хора. Отдръпвам се незабелязано, поемам дъх с очи затворени и зад клепачите проблясва лице, което обожавам. Къдесилипсвашмиужасно. И пак денят си продължава.

5

*** Поприкрий си сърцето! Всеки има тревоги и грижи и над всеки в небето на безкрайни гердани се нижат гръмотевици, птици, снежинки и пух от тополи, всеки знае какво е тъга и възторг, че е пролет, всеки все пак е сам и протяга надежди и думи, и се свива от срам, и се прави на храбър и умен. Няма нужда и ти да добавяш към общата врява и въздишка, и паника, че остаряваш, и – обиден сирак – да посягаш с юмрук към звездите, да жужиш за вкуса на меда, и кръвта да опиташ. За какво е това безразборно и бурно споделяне? Ти си градско дете на пазар сред животни и селяни, ти си хлебна троха, изтървана в завод за машини, ти си пътник и много далеч е родината. Ти си чужд, неуместен – и пак си еднакъв със всички, ти си звук, изговорен погрешно, но звук си от сричка. То е толкова ясно и толкова неразбираемо – че животът е твой, ала само за малко назаем. По-добре помълчи. Съзерцавай. Гушни си детето. Между хора бъди, но все пак поприкрий си сърцето.

*** Катастрофи, войни и взривени недели. У дома се върни. С мен недей се разделя. Страховете налитат. Маршируват омрази. Искам да се опитам някак да те предпазя. Ветровете са бесни. Дъждовете са груби. Ако знаеш къде съм, няма да се загубиш. Аз си търся утехи в разцъфтялата пролет и се вслушвам във ехото. На кого да се моля? Безразлично небето – ни помага, ни пречи. Аз съм тук, а детето ми е ужасно далече.

6

ВАЛЕНТИН ДИМИТРОВ ЧЕТВЪРТИЯТ АДМИРАЛ На капитан І ранг Чони Чонев Тогава времето се мереше в петилетки, животът – в планове и отчети. Оттатък имаше конкуренция, отсам – социалистическо съревнование. Съревнование навсякъде и за всичко. В това число и във флота, в това число и за литература. „Златен морски кортик“ се именуваше ежегоден литературно-журналистически конкурс на морска тема. Победителите в различните жанрове получаваха грамоти и пликове с банкноти, награденият „за цялостно творчество“ – по-голям плик и „златен морски кортик“. Кортикът си беше морски, същият този, дето се мандахерцаше до лявото коляно на офицерските чинове на парад, но не и златен. Само дето лежеше в синьо кадифе в специално изработената от флотската печатница кутия с бронзова котва на капака. В голямата зала на Дома на флота обявиха класирането и началникът на политотдела връчи наградите. И понеже във флота всичко, каквото започва, завършва с пиене, всички вкупом – началници, наградени и публика, се отправиха към заведението – нещо средно между ресторант, кафене и игрална зала. Около десетината наградени се образуваха малки тумбички от приятели и почитатели, изпъстряни с по някой и друг навлек, очакващи виновниците да почерпят. Те си знаеха, че ще замине съдържимото на пликовете, че и повече, но славата си беше по-важна, да не говорим за грамотите, които в рамки щяха да красят стените на панелките им. Във военната къща в центъра на морската столица ту разрешаваха, ту забраняваха алкохола според кефа на министър или командващ или в резултат на периодичните напъни, идващи главно от север, да се ликвидира злоупотребата с алкохол. Иначе употребата си беше в реда на нещата, поне по времето на награждаването и на други подобни начинания, с благословията на началството за повишаване на емоционалния градус и създаване на атмосфера на военноморско единение между началници и подчинени. Единението, разбира се, не бе съвсем спонтанно. Към началника на политотдела се бяха присъединили, да речем случайно, други двама контраадмирали, които, приключили тяхното си служебно съвещание някъде по горните етажи, бяха решили да се потопят в литературната конкурсна стихия, която тъкмо вдигаше баловете. Адмиралите седяха зад малката масичка на кафе и газирани напитки, бъбреха си служебни работи, докато единият се сети, че сега е моментът за сближаването с по-младшите.

– Къде остана онзи капитан-лейтенант, онзи с кортика, с голямата награда?

– думите бяха казани ей така, в пространството. – Да дойде при адмиралите, да го видим този поет… Нямаше как адмиралското желание да увисне във въздуха. Поетът бързо бе открит в множеството и оповестен от доброволен вестоносец точно когато

7 рецитираше стихове на компанията, която бе почерпил. Смутен от внезапното прекъсване, той кимна в знак, че е разбрал, и продължи стихотворението. Когато свършиха аплодисментите, се приближи чинно до адмиралското трио и поиска разрешение „да остане“.

– Е, сега пък – разрешение… Не сме на служебно събиране, заповядайте седнете… – началникът на политотдела явно се чувстваше домакин. – Разказах на колегите за конкурса, за Вашата награда и те решиха да се запознаят с Вас. Пък и да пообщуваме с един морски поет.

– Слушам, да общуваме. За мен е чест… …Много му се събра на поета в този ден. Пишеше стихове от курсант. Беше в пети курс, когато по идея на адмирала – началника училището, то издаде първата му стихосбирка. Службата го изпрати в южните флотски губернии. Стиховете му печелеха конкурси по страната, в пехотата, в авиацията, при граничарите и строителите… по тях правеха рецитали и пишеха маршове. Но „кортикът“ години наред му се изплъзваше. За грамотите беше абониран. Националният конкурс по морската тема неизменно изпращаше голямата си награда в „цивилизацията“. Да, получаваха я мастити творци за дебелите си морски книги, написани по време само на едно творческо плаване. Разбира се, книгите не бяха публикувани във флотския седмичник, каквото изискваше регламентът на конкурса. Дори не бяха изпращани на журито. Дори наградените не идваха от столицата да си вземат кортиците. Горчеше му на поета… И неговият ден дойде. Беше щастлив. Признаха таланта му. Най-после взе флотската награда... Ходеше с кортика под мишница, познати и непознати се ръкуваха с него, той рецитираше и черпеше, чашите звъняха за наздравици… И изведнъж – на масата на адмиралите… Виждаше ги рядко на проверки и учения. А сега – „да общуваме“. Поетът изгледа адмиралите един по един, видя в очите им уважение и доброта, далечни от служебната им същност. Реши сам да счупи тягостните мигове на надвисналото мълчание: – Да общуваме, но първо да почерпя… Имам голям повод! Какво бихте… Началникът на политотдела и заместник-командващият колективно се заопъваха – единият нямал време, според другия не било редно младши да черпи, а двамата заедно, че разговорът е по-важен.

– И сега какво, ще обидим ли човека? – сопна се началникът на щаба. – Ако днес на почерпи, кога? Какво да бъде ли? Водка… Поетът стана, за да отиде до бара за водките, но го спряха. Самообслужването не се отнасяло за адмиралите… Момичето донесе водките и варените яйца, залети с майонеза, поръсена с червен пипер. Разговорът потръгна веднага след първата наздравица в чест на поета. Питаха го за всичко. И той си казваше – за онова балканско селце, за Морското училище, за службата, за плаванията, кръжоците, поетите, рециталите и наградите. После им рецитира няколко „адмиралски“ стихотворения. Дойде време и за коронния му номер. Извади химикал, разгърна салфетката, замисли се за миг и започна да реди строфите. Прочете наум написаното, задраска нещо, добави друго… Готово! Прочете стихотворението, посветено на тях, на адмира-

8 лите. Един благодари, друг прибра салфетката… Поетът беше щастлив. Оценен. Приобщен. В поетичното му съзнание проблесна странна мисъл. И сам не знаеше дали е шега, или истина. Тя се роди още в мига, в който момичето му сервира – и на него, като на адмиралите, водката и намайонезените яйца. Сгреши обаче, когато я съобщи на компанията: – Много е приятно, когато на една маса са четирима адмирали... Мълчанието бе страшно дълго, изпълнено с въпроси, напрежение и съмнения. Първи се опита да „обере слабото“ заместник-командващият: – Какво всъщност се опитвате да ни кажете, другарю капитан-лейтенант?

– Това, което казах… Началникът на политотдела стана решително: – Благодаря за водката. Утре ще говорим на свежи глави… Лека вечер! И началникът на щаба беше учуден: – Ако бяхте го казали в стихове, щях да повярвам в метафората. Но прозата нещо не я разбирам…

– Разрешете да Ви обясня – поетът пропусна последната възможност да каже, че се е пошегувал глупаво. И заобяснява: – Току-що си отиде адмиралът на политиката. Нали така. Той командва политиката във флота. Заместниккомандващият е адмиралът на дисциплината. Той ръководи всички комисии, проверки, разследвания. На него се крепи дисциплината във флота. А вие сте адмиралът на операциите. Нали ръководите планирането на всички учения и операции, събирате информация, анализирате, отговаряте за оперативни режим и оперативната служба, така че…

– Ясно, съгласих се – на началника на щаба очевидно му харесваше да е адмирал на операциите. – И все пак кой е четвъртият адмирал? Да не би... – огледа се наоколо, сякаш очакваше отнякъде да изскочи още един адмирал. Поетът накваси устни във водката, погледна последователно и гордо и двамата контраадмирали и обяви: – Аз, разбира се… аз съм четвъртият адмирал! Адмиралът на военноморската поезия. Поетичен адмирал. Адмирал на поезията. Все едно. Току-що бях произведен. Ето го златният кортик, грамотата… Сети се, че пликът вече е празен… Заместник-командващият каза, че адмиралите са станали твърде много и е редно един от тях да се оттегли. Началникът на щаба явно се забавляваше, може би в наперения поет съзираше своята младост. Харесваше му този дързък капитан-лейтенант, но все пак ситуацията трябваше да има някакъв изход. И го намери: – И сега какво? Най-после останахме само двама адмирали. Знаете ли какво трябва да направим?

– Знам – оживи се поетът. – Да изпием по едно адмиралско питие… Момичето донесе чашите с уиски. Те се сблъскаха със звън… Годините отлетяха. Адмиралът на поезията написа 13 морски книги и 7 стихосбирки. Посмъртно съпруга и приятели издадоха още една. За него морето бе детска мечта, професия, любов, вдъхновение и тема на яркото му творчество.

9 Сигурно затова последното му желание бе да го приеме морето. Военните моряци изпълниха желанието на своя поет. Катерът с урната и близките, съпроводен от воя на сирените, премина край приспуснатите флагове на корабите от пункта за базиране и излезе в залива, проехтя траурен салют, морето прие праха и венците. Четвъртият адмирал се сля с вечността. В последното му плаване го изпратиха трима други адмирали…

Худ. Александър Терзиев „Пейзаж от Охрид“

10 ОБИЧАМ СВОБОДАТА Свободно тавтологично съчинение В казармата харесвах само една команда – „Свободно, поправи се!“. Оттогава обичам свободата! Като се уволних, заживях на свободен наем. Слушах Радио „Свободна Европа“. После реших да избягам в онази свободна страна. Щях да се снимам пред Паметника на Свободата. Но ме заловиха и ме осъдиха на лишаване от свобода. В затвора тренирахме свободна борба. В събота пък правехме „ринг свободен“. После и у нас дойде Свободата. Освободиха ме предсрочно. Разбрах къде има свободен прием на студенти. Записах се в Свободния университет. Преподавателите въртяха бизнес и имахме много свободни часове. Свободноизбираемите дисциплини бяха голяма скука. Като завърших университета, по моята специалност нямаше свободни места. За малко да запиша свободна аспирантура. Отдавах се на различни свободни професии. Навъртах се и край свободните зидари. Нищо не успях да пласирам на свободния пазар. Така ми остана стоката в свободната икономическа зона. Имах много свободно време. Можех да пътувам свободно по света, но нямах пари. Братовчедите отидоха в града, та ни остана една свободна къща на село. Продадохме я и моя дял вложих на свободен депозит в една банка. Банката фалира и пет месеца чаках да ми освободят парите. В момента, в който ги взех кеш, позвъних на един стар приятел, но телефонът му даваше свободно. Разбрах, че не бил на свобода. Метнах се на едно свободно такси. Шофьорът ползваше устройство „свободни ръце“. Отидох у друг приятел, който имаше свободен брак. Прекарахме чудна вечер с компания любители на свободната любов. Жените бяха със свободно поведение. Приятелят каза да остана да спя у тях, защото имал свободна стая. Сутринта разбрах, че някой ме бе освободил от парите. Почувствах се като при свободно падане. Депресирах се и ходих в свободния му прием при един психиатър. Той каза да се лекувам със свободни полети с делтапланер. Можело да ми повлияе и плуване свободен стил. Ако има още свободен достъп до морето… Още мечтая да ходя свободно по света. Но ходя само по музеите, когато имат вход свободен. Там се запознах с една свободна и състоятелна жена. Членувала в Съюза на свободните писатели. Тя е малко възрастна, но още не е направила свободния избор на частен пенсионен фонд. Намекна обаче, че в сърцето ѝ имало свободно място. После се оказа, че и в леглото ѝ имало свободно място… Нещата може и да се уредят, но ме е страх да не си загубя свободата… Не ви ли казах, че обичам свободата? Не съм?... Обичам свободата! ЧЕТВЪРТО ИЗМЕРЕНИЕ Тавтологичен съспенс Босът имаше четвъртита мутра. Беше завършил четвърти клас. Преди години бе намерил една четирилистна детелина. Сигурно затова днес живееше в мезонет на „Четирите кьошета“ в центъра на Палермо. Строеше къща на четири

11 етажа на четвърти километър, само на четвърт час от центъра на София. Към четири след обяд на четвърти април (четвъртък) той се качи на джипа си (четири по четири) и тръгна да инспектира строежа. Във втория джип (също четири по четири) го следваха четиримата гардове. Босът и гардовете заобиколиха една камара тухли четворки и тръгнаха нагоре по стълбището. На четвъртия етаж каре работници играеха белот. Един имаше четири валета, друг – четири туза. Босът и четиримата гардове млатиха четиримата работници, докато някой се обади на 112. Дойдоха четири патрулки и четири линейки. Единия закараха в Четвърта градска болница. Направиха му четири шева. Босът осъмна в Четвърто районно управление на МВР. Изписа четири листа обяснения. На другия ден най-жълтият представител на четвъртата власт отрази събитието на четвърта страница с четири снимки. Авторът на материала за четвърти път спечели конкурса за разследваща журналистика. Паричната награда беше четирицифрено число. Жена му бе в четвъртия месец, та затова с една студентка четвърти курс „Журналистика“ отскочи за четири дни до Анталия. Хотелът – четири звезди ол инклузив. В съседната стая – онзи с четирите шева на главата. Разприказва се чак на четвъртата ракия. Четвъртитата мутра, понеже вече имал четири присъди, му дал много пари да каже в съда, че не го е бил, ами тухла – от онези четворките, му е паднала на главата. Журналистът си записа продължението и го пусна в жълтия вестник пак на същата четвърта страница. Към четири сутринта се събуди от някакво предчувствие. Погледна през прозореца и мигом разбра всичко – неговият голф четворка догаряше величествено, като хвърляше закачливи отблясъци по четирите посоки на света…

12

ВЛАДИМИР СТОЯНОВ САТИРИЧНА ПРОЗА

За всеки влак си има пътници (даже и за дерайлиралия) Моят град е настъпил този бряг преди много векове. Избрал си мястото, заплюл го и рекъл: „Тук ще бъда!“. И насадил лозя, и прикъткал Дионисий Загрей с цялата му пророческа и огнена символика. И произвеждал вино, защото амброзията пресяда, ако и да е храна на боговете. А виното, слънцето, пясъкът и солената вода, носят вечна младост – изпъват кожата, съживяват очите, развързват езика, подобряват артикулацията. Варна, хубава Варна! С жълтия парещ пясък под нозете и аз като щъркел сред него, на един крак! Някога ти отразяваше цялото небе. Превръщаше се в негово дъно и рождество – в един хоризонт без начало и без край. В едно надвременно пространство на мечтите, в което можех да летя, да се гмуркам и да плувам. Да загребвам глупостта с усмивка и да я превръщам в мъдрост. Как стана така, че се превърна в блато? Веднъж попитали скитника коя е най-хубавата птица. А той се замислил и рекъл: „Щъркелът, защото цял живот стъпва в блатото, но никога не ляга в него.“ Ех, мое ненагледно море – Евксинос понтос! Като бяхме деца – беше огромно и синьо. Като пораснахме – до колене и сиво. А сега вече и такова не си. Кой е виновен? Кой? И водата ти мътна. И риба няма. Пък ми разправяха, че в мътната вода се удряла голямата риба и големият келепир. Може, но преди! Сега всичко се промени! О, времена, о, нрави! Той и бат Сали с велосипеда риба не продава. Продаде си велосипеда като временно решение. А беше жива антика, класика в жанра, истинска атракция! Събираше и обираше туристите – жени и мъже. Туристи всякакви – за всеки влак си има пътници! И ги веселеше. Защото обичаше да казва: „Голи и боси сме дошли на този свят. Такива и ще си тръгнем от него. Затова да му се порадваме, докато сме негови деца. После ще е късно!“. И прав беше човекът! Не обираше само децата! Може би защото самият беше едно непоправимо голямо дете.

13 И такова си остана до края. Единственият му съперник по слава бе Фото Мексико. Като се изпречеше пред тебе – гол до кръста, с увесени отпред два апарата (с единия да те снима, от другия очи да не снемаш), с джапанки прашка на краката и с голяма сламена шапка с периферия. Сякаш слънцето беше наложил на главата си, ведно с шарения свят, за да му правят сянка! И като отприщеше оня ми ти глас меден, черноморски, ум да ти зайде: „Кой ме вика? Кой ме чука? Фото Мексико е тука!“. Отпосле и други имитатори се навъдиха, ама не е същото... Епигони! Единият реши дори да надмине себе си и току гъгнеше самодоволно като латерна: „Еврибари на магари!“ – и сочеше две нещастни понита от зоопарка, наети от него за снимките. А чужденците го слушаха и гледаха в недоумение и аха да го припознаят, ама нищо. Каквито ти думите, такива и делата – непонятни! Като оня надпис на централните варненски баничарници от 90-те години на миналия век, на латиница – Topli banici!!! Хайде сега! Да не ти спретнем едно надписче на български: „Правим обувки с кожа на клиента!“. Не, не съм нито садист, нито расист... И това съм го прочел като реклама на една тогавашна наша обувна фирма „Всичко може“. Може, може, ама види се, че не всичко, щото фалира до една година. Натам се е запътило и морето. От всичката черноморска хубост остана само панорамата. Ама панорама да видиш и да я фотографираш – докато я има и докато може. За спомен! Щото после да не стане като с рибата. Вместо нея да си купуваме, да се редим на опашка за „Старецът и морето“ от Хеменгуей. Само че там Фото Мексико го няма и не е съществувал никога. И оня сладолед, и оная лимонада ги няма. За комбинирания да не говорим. Очи пълни, ръце празни! Вий да не вземете да си помислите, че наистина сме се затирили по книжарниците? Те и без това станаха твърде много и се издребниха до павилиончета за луксозна хартия и рамки. Ако не друго, поне на хартия да го докараме, да интелектуализираме и рамкираме процесите на европейската и световната ни интеграция. (Бурни ръкопляскания!) Животът е пред нас! Няма защо да преживяваме и да се наскърбяваме. Животът е пред нас! А ние сме грижовни, изобретателни и всеотдайни. Изход намираме винаги! Защото сме по изходите – завардваме, отцепваме, прицепваме. Пиле да не може да прехвръкне! Ако се налага, и бодлива тел слагаме. Но без ток! Защото сме хуманни и демократи, и цяла Европа сега нази гледа. А навръх Балканите тя ще ни съзре... Ако пуснем тока, еврото ще спре! И все по-хуманни ще ставаме! Затова изделяме и обучаваме разводачи. От по-интелигентните, дето многомного не приказват. Ама добре си знаят сметката! Да прекарват през изходите нелегалните емигранти и легалните самодиви,

14 дето вече съвсем подивяха, срещу скромни безтарифни благодарности. По желание на клиента – кой колкото даде, колкото има на сърце, щото, ако бягат, става много зле. А пък така – поразходят се организирано. България опознават от покрайнините към центъра. Неслучайно народът ни е казал: „Опознай Родината, за да я обикнеш!“. И някои я обикват, ако не от първи, от втори или трети път. Даже и документи за българско гражданство подават и за европейски помощи. И така – ти на него (имам предвид разводача), той на мене и по европейски – със или без тебе. Отдето дошло, там и отишло! Готово! Решаваме проблема. И бащата на народите, от рода на мустакатите Гризли, го е казал: „Има човек, има проблем!“. И ги пращал в лагерите, целокупно да им решават проблемите. Нали затова и днес навсякъде по снагата на стара Европа разцъфтяха нови бежански лагери? Ама нашите не им харесвали! Може. Идете тогава в други. То сега като се поогледаме, и почваме да се питаме: те ли са в лагерите, ние ли? Те ли имат ограничителни разпоредби за придвижване, ние ли? За капак и транспортът ни стана един, особено влаковият: „Изгори, за да светиш!“. Затова започнахме да се самоограничаваме. Не се правим на много отворени и на много хитри, че да не ни хване Хитринският синдром с фойерверките, пепелната тъмнина и постскриптумът „Кой крив, кой прав, кой на булката брат?“. Стига толкова, да не наливаме масло в огъня! Дотук с обществените проблеми! Веднъж завинаги! И като сме усвоили така целокупно изходите, се прехвърляме на входовете – на парцели, банки, участъци, жилища, лозя, вили, рибарски селища, Морски градини, на Долни, Горни и Средни Траки! Щото ние тачим дедите си! Патриоти сме! Философи сме! Всяка педя земя на Траките е наша грижа, наша собственост, изконно юридическо право, Наш дом!

Наш дом! Лесно е да се каже. Но трябва да се докаже, да се проектира, мултиплицира, построи, обзаведе, да се спазари на зелено и продаде... Пътища до него да спретнеш! Не какви да е! Европейски! А затова са необходими власт и пари – с поколения! 140 години не стигат! Трябват големи акули – червена с барета, синя с барета, гербова с барета... Не е важна единицата. („Какво тук значи някаква си личност?“) Важен е отборът! Има ли отбор, има всичко! Иначе – дивотия, запустение, разложение, разбити пътища... И крайбрежието става блато. С други думи: „До морето и назад!“.

15 А това означава край на инвестиции и на туристи, на романтици и на реалисти. Време е за риалити шоута – Сървайвър, Фермата! Направи си сам! Запиши се за кастинг – Стани богат или Гласът на България! Да се чудиш откъде го вади този глас. Тя, милата, вече и за територия не става – без плажна ивица, без риба на скара, без Разкази от единия джоб и от другия, без бързи кредити до един ден... Обаче гласът го вади. Парекселанс! Защо ѝ е тогава Не Се БОП. (Не се с боб се живее!) Идва му времето и на края. Ама чакай, бе! Какъв край? Аз защо съм ги правил тези безкрайни инвестиции?! Тия дето „кротко веслаят кайчето“, „старите другари“, и гледат Лихнида, те да му мислят, не ние! Щото ние, докато мислихме и си гледахме работата, те криеха присвоителската си същност зад рибарлъка и зад името на изгората си и ѝ припяваха. Лееха думи за помощ и съпричастие. И какво? Под Лихнида изневиделица прозрачно изплува „Биляна платно белеше“. И скрито-покрито няма! Страх-не страх, нашето си е наше! А гърците зинали да налапат целия свят. Тяхна била. Кое, бе? Вардаро и Биляна ли?????! Че и митингуват. Че и пеят начело с Микис Теодоракис! Ами ако и ние зяпнем и запеем? Ние, мислещите тръстики, с доказаните и ненадминати солови и хорови способности?! Тогава? Нужни са ред и съгласие! А не зяпльовци и хорове на някакво си квазиобществено мнение. Затова стоим на позиция – и национална, и социална! Защото не сме нито квази, нито фази, нито голи фрази. Ами сме истински обединени патриоти, влюбени във всичко родно и свидно. Включително и в Лихнида (т.е. Биляна). Душата ме боли от тия ренегати – нашите и балканските. Безплатни места им дали или си присвоили. Държави си вдигнали, градове си вдигнали, рибарски селища! Че и домове си направили – с по няколко стаи. И заграждат, заграждат и викат: „Наш дом!“. А, без такива! „Наш дом“ е запазена марка! В съдебните и поземлените регистри! Да не посягаш, че за едното нищо ти счупвам ръцете! Не на нас тия! Ако си убеден, че нещо е твое, трябва да си го вземеш сам. Особено любовта! А не да измисляш тайни езици! Иначе отива при други с останалото имане. При убедените! Ние правим така! Вземаме си всичко доброзорно – с юридическо упование и с огнената символика на мъжествеността. Илия Павлов, Нерон, Огненият Дояч, Алексей Петров, Златко Баретата, Батко, Татко, Бай Миле от рода на Попйорданов, Някой си от Немо, Митьо Очите, Сокола...

16 Не му е нито мястото, нито времето да ги караме като на тържествена вечерна проверка. И това ще стане! Защото огнената символика е вечна. До поредната среща на някой нов божествен Синай: „И ще ви се явя зооморфно, и ще ви се явя антропоморфно, и – само като глас и светлина. И всекиму ще раздам според делата. Послушните ще поставя от дясната си страна – да живеят в Нашия райски черноморски дом и да се наслаждават на панорамата. Непослушните – отляво: да ги съветвам и изпращам на подстрекателски мисии по целия свят. Които имат уши – да слушат! Които имат очи – да видят! Които не се страхуват – да се опарят! И ще настъпи всемирната хармония! И ще си отдъхна веднъж завинаги!“. Така е, мой човек! Целокупноединосъщни са нашите огнени символи. Прииждат, връщат се, умират, възкръсват като някой ек от урва на урва и от век на век! И изискват само вяра и всеотдайност. А ние, втрещени от грандиозната сюблимност на времето, делата и мислите им, пеем в захлас: Пак ще се срещнем след 10 години... след 20... след 30... И разбираме, че няма защо да обобщаваме и конкретизираме „кой с какво се е преборил и защо не е заспивал“. Защото „всички храбро сме се борили!“. И това няма да е статистика, а преживяване, катарзис! И ще ни хване за сърцето. И този живот няма повече да е „озъбено свирепо куче“ и няма да бъде!!!

Затова няма да оставим хубавата гостоприемна черноморска панорама да си отиде заедно с рибата. Толкова много риби и рибоци се навъдиха напоследък. Ще им кажем: скачайте в морето и толкоз! Любете се, множете се! Времето е наше! Досега все за чуждото щастие се бъхтихме. Крайно време е да се погрижим за своето! На дните водите да стегнем в бетонен ръкав! Да им кажем: така ще вървите! И те да тръгнат така! И тогава елате ни вижте. Или вижте ни, без да идвате. Наготово всеки знай!

17

ИВАН ГРАНИТСКИ ЗАЛМОКСИС

Поема

На духовния учител Иван Маразов I Царю и Първоначалнико Залмоксис учител или ученик на Питагор Теб когото те наричат в Елада – Кронос и във Рим – Сатурн Яма в Индия и Йима във Иран учител на учителите по безсмъртие на живите наставник и на безсмъртните владетел приготви се за последното си пътешествие Халдейските жреци предсказаха годината деня минутата дори когато започва церемониално твоето пътуване из Ойкумената Духът ти странстващ Аполон ще води от мистичните египетски пустини до хиперборейските ливади злачни където сбрани са на вечен пир сияйните обгърнати от мека нежна светлина и приспивани от ромона на арфите Грифоните на Вечността те наблюдават не допускай стълбовете на Херакъл да осиротеят без почтения ти Поздрав И преди да се оттеглиш в пещерата на свещената планина Когеон разговаряй със кентавъра Хирон и брат му – козлоногия чаровник Пан Ще ти покажат те и другата страна оглеждаща се в ямата космическа Смисъла върховен на оста световна където горното и долното съвпадат и начева вечното превъплъщение

18 II Оракулът на Делфи те предупреди да потънеш в Елевзинските мистерии и да повториш смело пътя на Орфей Усещаш ли че всъщност се завръщаш в лоното на предрождените си спомени Чертае пътят ти спиралата безкрайна вътре във вселенското яйце и само третото око долавя как непроявената материя отвън самоорганизира се в енергия искряща и подготвя посветените избраници за последното пътуване към Първоизвора А той се намира на острова Тринакия островът на Блажените където слънцето не изгрява и не залязва III Безсмислено е жрецо да гадаеш от колко време си във пещерата Тук времето е спряло между Живота и Смъртта Три мига са трите години изпитания и едновременно са три хилядолетия Готов ли си да минеш през Черната врата ще те посрещне там медузата Горгона водач из преизподните на Мрака И щом очите ти привикнат с тъмнината ще видиш езерото на Смъртта Кълба от серен дим и огън докосват ледената му повърхност Душите на неправедните тук се мъчат безутешни потъват във катрана нажежен крещят без глас с откъснати езици и ръфат ги все по-яростно чудовищните дракони и харпии

19 Бучат фуриите на ужаса Свистят стоусти скорпиони и лава черна бълва геената последна И грохот непоносим и скърцане със зъби и скръбен поплак пространствата огласят И ветрове освирепели дерат очите ослепели Вкочанен е даже въздуха хриптящ в гърдите на Смъртта Съзираш своите предци зазидани в кристалните подземия на миналото Те искат нещо да ти кажат но прозрачната стена им пречи Приближават се и отдалечават безмълвно махайки с ръце А после се стопяват като сенки и изчезват в здрачината където ги очаква Персефона и злокобните еринии

Худ. Александър Терзиев „Паариж на Сена“

20 IV Трите хилядолетия пречистване за тебе бяха само мигновение във куполната гробница на изпитанията Решен си вече да пристъпиш през прага на Червената врата Ще зърнеш образа на Хелиос безсмъртните сияещи и Аполон възлизащи на златна колесница теглена от седем дракони кристални Те символизират седемте човешки добродетели дадени от боговете на Човека Благородство Храброст Воля Вяра Честност Издръжливост Братолюбие Свободен от телесната обвивка и жалките ограничения на тленното преди да отлети към Сириус духът ти с трепет и благоговение се оказва в блажената Аркадия Тук те посрещат мириадите на Вечността кариатидите невидими на Абсолюта Предците на неизброими поколения превъплътени във сияещи фотони диадемата искряща увенчават на вселенската пулсираща Душа

V Разговаряш с Платон и Сократ за безсмъртието на душата и преражданията Анаксагор Есхил и Протагор разкриват неотменността на предопределението Хезиод ти обяснява тайната на сферите небесни

21 Нарежда Омир историята на света и те създава по образ и подобие на боговете Пътуваш с Демокрит из лабиринтите неведоми на Атома Епикур те забавлява с извивките на страстите и демоничните кошмари на плътта А Поликлет и Фидий въплътяват дори във мрамора душа И камъкът превръща се в Човек VI С учудване разбираш че всъщност няма Ден и Нощ че боговете са създали часовия кръговрат при случайната игра на зарове Денонощието както и Човека имат четири лица Зазоряване и младост Ярък ден и зрялост Пладнето и мъдрата умора Здрачаване и старост После всичко почва отначало Едва тогава можеш да си обясниш символа загадъчен на хвърлянето върху трите копия блестящи Любимецът на Зевс и на Фортуна най-бързо стига Елисейските полета а отритнатия връщат към живота за да изучи играта на числата и да премине през още изпитания

22 VII Открехва дверите на необяснимото духът премъдър на Залмоксис и прозира тайното значение на деветбуквието пресвещено което името му определя Едно твори две двете три създават четири са райските потоци Пентаграма ражда шестолъчка Седем е врата към Осем Символ на безкрайността В Девет всичко почва отначало А в началото е вездесъщото Едно то крие конструкцията на Душата И ето приближава се Асклепий – Аполоновият син и разкрива на Залмоксис тайните лечебни Материя и Дух вечно се превъплъщават затуй е невъзможно тялото да се лекува без чудодейно за се изцери Душата Ученикът на халдейските жреци посветеният от боговете знае заедно със Питагор и Хераклит че Всичко е Едно Душата на човека е фотон от вселенската Душа

23

КОНКУРС ЗА РАЗКАЗ „АТАНАС ЛИПЧЕВ“, 2018 НАГРАДЕНИ РАЗКАЗИ

ЕЛЕНА ФИЛИПОВА ЦВЕТА

Не си спомням точно кога Цвета постъпи в отделението. Срещах я да се разхожда по коридора, подпираше се с мъка на стените, прежълтяла, с издут корем, все едно беше в напреднала бременност. Изглеждаше интелигентна жена, около 60-годишна. Учудих се, когато веднъж се обърна към мен по име. После забелязах, че знае имената на всички. Усмихваше ни се, когато я питахме как е и вместо с порой от оплаквания като другите пациенти, отговаряше: „Добре съм, не се занимавайте с мен, имате си достатъчно работа“. Вярно, имахме много работа. Беше средата на април и пациентите прииждаха като лавина в гастроентерологията. А и, честно казано, не ми беше до нея. Живеех в собствения си ад. С него се разделихме преди месец. Беше невъзможна любов – обречена от самото начало. Грешното време, грешното място, но… единственият човек. Знаех, че съм се устремила към катастрофа още когато си събрах багажа и напусках Никола – мъжа, с когото живях цели 12 години. Хвърлих се като камикадзе, а сега… имах нужда от кислородна маска като пациентите в белодробното на горния етаж. Още не можех да осмисля думата „раздяла“. Той плака, аз плаках, но това не промени нищо. Просто край. Оттогава не спирах да го търся с поглед в тълпата, гледах колите с надежда да зърна неговата – стар светлосив мерцедес с номер 1646. Цифрите бяха жигосани в ума ми. Няколко седмици по-късно, в 2 през нощта по време на нощното ми дежурство получих есемес: „Как ще живея без теб?“. Полудях. Звънях му, плаках, молих го, но той не отговори. Нямаше обяснение, нямаше последна среща. А аз, тъпачката, го чаках. Изтръпвах при всеки получен есемес и се взирах в номерата на колите…

– Изглеждаш зле – констатира Галя санитарката една сутрин, когато се блъснах в количката с инструменти за стерилизация. Галя знаеше всичко за всеки и точно тя ми разказа за леля Цвета. Беше след визитация, на която професорът констатира, че цирозата ѝ е в последна фаза и очаква скоро да изпадне в кома. Била разведена, подшушна Галя. Работила навремето в БАН, имала голям син и внуци, но почти никой не идвал на свиждане. Смътно си спомних, че бях мяркала елегантен млад мъж в стаята ѝ – само

24 веднъж за двете седмици, откакто я приеха. И ние, сестрите като лекарите внимаваме да не се обвързваме емоционално с пациентите. Но дали защото самата аз бях изоставена, много ми домъчня за леля Цвета. Когато дойдеше време за свиждане, тя излизаше в коридора. Вече едва ходеше, а и дишането ѝ бе затруднено. Сядаше на столовете пред стаята уж да не пречи на съседката си по легло, когато идваха близките ѝ, но виждах как не сваля очи от вратата на отделението. Синът ѝ обикновено не се появяваше. Случваше се да ѝ купуваме вода или нещо за хапване, защото не можеше да слезе до магазина, а нямаше кой да ѝ донесе. Беше след едно такова свиждане. Навън рязко бе застудяло, валеше проливен дъжд, който преминаваше в суграшица. Коридорът беше празен, от стаите се чуваше музиката на турски сериал. Леля Цвета седеше изпъната на стола. Коремът ѝ вече бе толкова подут, че не можеше да се отпусне. А аз поглеждах телефона си през няколко минути и се чувствах по-болна от нея. Седнах на съседния стол, а тя ми се усмихна и попита как съм. Представяте ли си, тя – мен! Не знам какво ми стана. Мъката така беше стиснала гърлото ми, че преля. Споделих ѝ, че мъжът, когото обичам си е тръгнал.

– Е, и аз много го обичах моя Тодор – тя въздъхна, помълча малко и продължи: – Разведена съм от 10 години. Голяма любов ми беше той… Всичко исках да е по конец. Гледах детето, къщата, готвех му всеки ден, а и свекърва ми гледах на легло 6 години… Той, Тодор ходеше по жени. Поплаквах си, ама търпях. Къде да отида с детето – разведена жена на моите години? Той не се и криеше. Помниш ли старите телефони? Имаше по един във всяка стая и като вдигнеш слушалката, чуваш какво си говорят в другата стая. Звъняха посред нощ… срам нямаха! Ако кажех нещо, той започваше да крещи, че ще ни изхвърли на улицата. Изсипваше и яденето в тоалетната. После се появи една… Заради нея ме изгони от вкъщи заедно с детето. Ама не му се сърдя вече. И сега да се върне, ще си го прибера. Ще се гледаме на стари години… Лошо е да живееш сам… Синът ми има семейство, и внуци имам, ама… Той много работи, горкият! Отворих уста да ѝ отговоря, но телефонът в джоба ми изпищя и личната ми вселената се завъртя около оста си. На другата сутрин стоях до леглото на леля Цвета и приготвях системата ѝ. Бях разсеяна и погледът ми блуждаеше между екрана на телефона и дъжда навън. Април, а беше толкова студено! До съседното легло в чаша с вода бяха натопени цъфнали сливови клончета. Изглеждаха нелепо в болничната стая. Малко като моите надежди… Изведнъж, съвсем необяснимо ми дожаля за Никола. Как ме гледаше, докато си събирах багажа – като куче, което чака до къщата на умрелия си стопанин. Но аз не го обичах. Май никога не съм. Той беше каменист човек. Стабилен и сух като скала. Бяхме се сраснали един с друг. Изсушавахме се взаимно. Бях пуснала корени дълбоко в душата му като плевел и изсмуквах всяка капка влага. Той ми се радваше като на цвете, а аз си бях трън в задника. Само че дори тръните имат нужда от вода. Дванайсет години живеех в хербарий. Бях пресъхнала и жадна. Тогава се появи моят водолей и изля порой върху мен. Разпоз-

25 нахме се в мига, в който погледите ни се кръстосаха. Аз разцъфнах и разперих всичките си бодливи листа под дъжда, а той ме сграбчи, без да се страхува от убождане. Е, прободената се оказах аз…

– Грехота е да откъснеш живо цвете – сепна ме гласа на леля Цвета. Обърнах се и видях, че гледа клонките върху нощното шкафче. – И в много вода да го натопиш, пак ще умре. Настръхнах. Да не е прочела мислите ми? За първи път се запитах дали тя знае, че умира. Май наистина четеше мислите ми, защото добави: – Както е тръгнало няма да се прибера за Великден…

– За къде си се разбързала, лельо Цвете? – гласът ми прозвуча фалшиво приповдигнато. – Ето, професорът вчера каза, че АСАТ-ът спада, трябва още малко търпение.

– За къде ли вярно съм се разбързала! Тежко е да седиш сам по празниците. Но имам коте, чака ме горкото.

– Синът ти не го ли храни?

– А, храни го сигурно, но той е все зает. Минава, сипва му гранулки и тръгва. А то има нужда да го погалиш, да му поговориш… Изведнъж гърлото ми се сви. Излязох от стаята, спрях дезориентирано в коридора за миг, после затичах надолу по стълбите. Нямах време да чакам асансьора – по това време санитарките качваха колички с мръсното пране. Навън се усетих, че не съм взела нито чадър, нито яке, но претичах в дъжда през улицата и влетях в цветарския магазин отсреща. Продавачката ме погледна с недоумение. Не ми пукаше. Грабнах най-големия букет, който видях – лилави и бели лалета – хвърлих някакви пари на щанда и изхвръкнах, без да изчакам рестото. Насред кръстовището една кола едва не ме помете. Клаксонът изсвири пронизително и ме обля с пръски вода. В същия миг замръзнах на място, вперила поглед в отминаващия автомобил – светлосив, с номер 1646. Трябваха ми няколко секунди да проумея, че не е неговият – не мерцедес, а някаква тойота. Стоях насред уличното платно, колите свиркаха, а дъждът се изливаше върху мен, върху лалетата и залепваше бялата престилка около тялото ми… Заварих леля Цвета с книга в ръка, но погледът ѝ беше замрял в една точка на стената. Поставих букета в чаша вода на нощното ѝ шкафче.

– От един пациент е – казах насилено весело. – Ама аз съм алергична.

– Недей бе, моето момиче – глухо отвърна тя. – Дай го на другите сестрички! Да му се радват. В същия миг телефонът в джоба ми извибрира. Едва се сдържах да не изтичам навън. Колата, номерът, дъждът… Съвпадение ли беше, или този път… Ръцете ми така трепереха, че почти го изпуснах. Взрях се тъпо в екрана: „Виваком ви предлага нови абонаментни планове“. Свлякох се на един стол в коридора. Не можех дори да заплача. Хрумвало ли им е на мобилните оператори колко самоубийства са причинили рекламните им съобщения? Следващият ден е събота. Денят е слънчев, аз съм с посивяло лице и увиснали устни, а леля Цвета е изпаднала в частична кома. Докато намествах кислородната маска върху устата ѝ, на вратата се почука

26 и в стаята колебливо пристъпи възрастен мъж. Огледах го намръщено: жилест, висок, леко прегърбен. Навремето сигурно е бил хубавец, но сега лицето му бе изпито и уморено. Беше облечен с вехт пуловер на топчета и позахабено яке.

– Аз за Цвети… – измънква извинително. – Мъжът ѝ съм… Бившият мъж. Не ми беше нужно усилие, за да изглеждам строга.

– А, Тодор. Цвета е в кома от снощи, господине.

– Знам. Бях при професора, той ми каза всичко. Аз… късно разбрах. Синът ми е много зает и чак вчера… Той пристъпваше неспокойно до вратата, докато и двамата се почувствахме неловко.

– Седнете, ако искате – кимнах към празното съседно легло. Снощи бяха преместили другата пациентката.

– Не е ли забранено?

– Цвета си отива, господине – казах с неочаквана злъч. – Останете колкото искате.

– Сестричке… Боли ли я? Искаше ми се да го излъжа, да го накарам да се почувства зле, но поклатих отрицателно глава.

– А дали ме чува? Няколко часа по-късно влязох в стаята да взема стойката за системата – трябваше да правя вливания на друг пациент. Изобщо не очаквах да го заваря още там – държеше прежълтялата ѝ ръка, галеше я по косата с прораснали небоядисани корени и бършеше очите си.

– Пуфето спи при мене, Цвете. Пускам я в леглото, нали не се сърдиш? Мислех да я взема в моя апартамент, но тя си е свикнала. Постлал съм ти нови чаршафи и ще си те приберем за Великден. Нали ще може да си я взема у дома, сестричке?

– Господине, гледането на терминално болен вкъщи е трудно. Тя може да остане в кома с месеци. Синът ви, разбрах, е зает човек…

– Оставете сина… Аз ще я гледам. Телефонът в джоба ми запищя, но този път не се втурнах навън. Какъв смисъл имаше да се надявам още? А дали леля Цвета се е надявала, че той ще се върне? Винаги ли се връщат, когато е толкова късно? Молех се само комата ѝ да не е прекалено дълбока и да го чува. Когато на другия ден дойдох на работа за втора смяна, Галя ми съобщи, че през нощта леля Цвета е починала. Обадили се на сина ѝ, но бил в командировка. Сипах си кафе и седнах на бюрото в сестринската стая. Пред мен стоеше чашата с лалета – сигурно Галя ги беше изнесла от стаята на Цвета, преди да настани новите пациенти. Чувствах се ужасно уморена – да чакам, да се надявам, да се взирам в телефона и номерата на колите. И като че ли мъничко завиждам на Цвета. Нейната мъка поне свърши.

– Извинявайте, сестричке! Обърнах се. На вратата стоеше Тодор – небръснат, със същия отопчен пуловер. Бузите му бяха още по-хлътнали.

– Санитарката каза, че нещата на Цвета са прибрани тук. Може ли да взема

27 нещо от чантата ѝ? Проследих погледа му и видях в ъгъла дебел, прозрачен чувал, в който безредно бяха изсипани дрехи, сапунерки, книга… Най-отгоре бе натъпкана тъмносиня чанта.

– Доколкото знам, господине, вие сте разведен с починалата. Тъй като наследник е синът ѝ, от болницата са длъжни да предадат вещите ѝ на него. Тодор махна с ръка.

– Да, да… Аз ви моля само…В чантата ѝ има едно телефонно тефтерче… Искам да се обадя на роднините ѝ. За погребението, нали разбирате. Позагубих връзка с тях, откакто се разведохме. А тя ще се радва да се съберат всички, много обичаше да има хора край нея. Той, синът ми, е толкова зает... Телефонът в джоба ми извибрира. Майната му! И на телефона, и на болничния правилник! Бръкнах в тъмносинята чанта, напипах тефтерчето и му го подадох. Той го пое внимателно, а сухите му ръцете изведнъж ми напомниха за ръцете на Никола. Разлисти го и се подсмихна уморено.

– Вижте, сестричке, колко красиво пишеше моята Цвети! Внезапно изпитах желание да се обадя на Никола – толкова импулсивно, че дори извадих телефона от джоба си. Дали ме чака? Дали ще ми прости? Колко лесно щеше да е изведнъж да осъзная, че той е любовта на живота ми. Леля Цвета сигурно се е молила за такъв мъж в самотните си нощи – верен, обичлив, сигурен… Но трябваше да бъда честна със себе си. Това не беше любов. Беше просто желание да се върна у дома. Да ближа раните си на топло и в безопасност. Но… не беше любов. Истината бе, че обичах моя непредсказуем водолей и ако се беше обадил, щях да зарежа всичко – и Никола, и живота си, и гордостта си – и да се хвърля в прегръдките му. Шибано нещо е животът! Погледнах телефона и се вцепених. Едно получено съобщение. Неговото име. Пред очите ми причерня. Защото можеше да е „Не ми се обаждай повече“. Можеше да е „Върни се“. Можеше да ме убие на място – с една дума. За миг се изкуших да го изтрия без да го прочета. Не защото бях горда или се правех на недостъпна. А защото бях страхливка, която искаше да задържи мечтата. Нямаше да го изтрия, разбира се. Казах ви, страхливка съм. Натиснах „Отвори“, но не смеех да погледна текста. Гледах часовника на екрана. Показваше 16:46.

28

ВАЛЕРИЯ МИНЕВА БЛАГОДАРНОСТ

В стаята ухаеше на прегорял козунак. От притеснение баба Людмила беше го забравила и сега, с треперещи ръце, вадеше от фурната овъглената плитка, която тази сутрин старателно беше замесила. Никога не се беше случвало досега, тя беше изрядна домакиня, но последният час беше изтрил от съзнанието ѝ всичко друго, освен въпроса: Какво щяха да правят? Парите ги нямаше. Разпети петък е, много неподходящ момент да се усъмниш в Бог, обаче неволно ядът облада мислите на старата жена. Нима беше справедливо, с какво бяха заслужили поредното изпитание!? Тя опитваше да се овладее, обаче съмнението като лавина помиташе всичко в душата на измъчената жена, образувайки топка мъка, която се загнезди в гърлото ѝ. Цялата неизказана несигурност, която беше се събирала тихо през годините и беше чакала момента да излезе наяве, сега неочаквано силно бе разклатила грижливо отглежданата ѝ вяра. Людмила се чувстваше виновна, но това не беше достатъчно, за да се избави от недоверието в Божията воля. Струваше ѝ се, че никога не е вярвала истински в него, просто се е страхувала да си признае. Спомни си толкова несправедливости в света, които всячески се опитваше да оправдае, но никога не успяваше изцяло да се убеди, че има нещо добро в тях. Прехвърляше всичко лошо, от което си беше изпатила и ясно усети как мнителността, една уж безобидна плевел, сега щеше да роди цинизъм в сърцето ѝ. Тя се разочарова от себе си. Вратата се отвори и мъжът ѝ влезе запъхтян, лицето му беше все така угрижено.

– Намери ли ги? – попита Людмила, макар вече да виждаше отговора в изражението на съпруга си.

– Не. Може би трябваше да обвини него, логично е, все пак той беше загубил парите, неговата нехайност бе причината, та какво общо имаше Бог с това? Нищо? Всичко! В очите на Людмила тя имаше право на Божията милост, имаше право Той да я защити, да бди над мъжа ѝ. Да, точно така. Той трябваше да му помогне, да го предпази дори от собственото му невнимание и небрежност! Все повече гузната ѝ съвест избледняваше като стъпка в снега, върху която не спира да вали, така и върху вината ѝ се трупаше гняв и скоро я заличи напълно. Вече не чувстваше, че е предала Бог с недоверието си, напротив, Той беше предал нея. Двамата съпрузи седяха мълчаливо в малката стая. На масата се кипреха червените яйца, които вчера Людмила бе приготвила, както традицията повелява. Боядисаните ѝ пръсти сега бършеха сълзите от лицето ѝ, не виждаше изход. Мъжът ѝ през няколко минути шепнеше нещо и клатеше нервно глава. Очевидно се чувстваше виновен, това бяха всичките им спестявания, заделяха ги месец след месец, а наскоро бяха дошли онези черни дни, за които се подготвяха. Всъщност едва ли някога си бяха представяли дъщеря си тежко болна, но

29 какво можеха да направят сега? Нищо, парите ги нямаше! Оставаше им само да се молят, но нито един от двата имаше желание за това. Седяха кротко в стаята вече повече от час, когато на вратата се позвъни. Беше едър мъж, не го познаваха, но в ръцете си държеше нещо познато. Толкова много години живееха тук, а не познаваха точно мъжа, който им върна надеждата. Намерил портфейла, видял адреса в личната карта и дошъл лично, за да им го върне. Всичко си беше на мястото, не липсваше даже един лев. Людмила се почувства отново виновна. Ето че не беше издържала изпитанието, мислено беше отрекла вярата си, а Бог е бил с нея през цялото време. Изпита неудобство, чувстваше се засрамена, но и безкрайно щастлива, че е грешала. И въпреки горчивината, че е съгрешила в помислите си, сега всичко беше наред. Покани мъжа вътре, за да го почерпи, но той категорично отказа. „Няма нужда!“ – повтаряше и отклоняваше всяко предложение от възрастните хора. Беше доста въздържан, но все пак любезен, тръгна си бързо, а баба Людмила вървеше подире му през целия двор на къщата, та чак до пътя и не спираше да го засипва с благодарност. Дълго го гледаше как върви по правия път, докато най-сетне не изчезна зад завоя. Беше чудо! Парите бяха тук, нейната вяра също. Дълго се порицаваше за грешните си мисли, но беше решена да изкупи вината си. Измина цяла година, дъщеря им беше оздравяла, отново беше Великден, специален ден за баба Людмила. Излезе рано и се запъти към другия край на града. Този път козунакът ѝ беше повече от сполучлив, ухаеше чудно, през целия път го усещаше. Въпреки че го бе увила добре, ароматът му се носеше от чантата ѝ. Вълнението я караше да бърза колкото може повече и скоро стигна до къщата, нетърпеливо позвъни на звънеца и зачака. След миг вратата се отвори и млада жена се показа на прага.

– Здравейте! – баба Людмила не изчака отговор, а започна да бърбори безспирно: – Аз търся Ясен, Вие сигурно сте съпругата му, голям късмет имате с такъв човек! Миналата година той ни върна парите, дето ги бяхме загубили. Голяма добрина стори той, та нося тук малко козунак и яйца, домашни са, да се почерпите за празника и за здраве. Бог да Ви пази всичките, цялото семейство!

– Нямаше нужда – повтаряше жената, както Ясен миналата година, усмихваше се широко, докато баба Людмила я стискаше за ръката и продължаваше да ги благославя. – Много благодарим. Трогнахте ме.

– Той тук ли е? Аз… много бих искала да му благодаря отново и на него. След малко Ясен излезе, а сълзите на баба Людмила се изляха от очите ѝ, сякаш чакаха именно него, за да почетат героизма му. Студен човек беше Ясен, все пак той учтиво прие подаръците и побърза да приключи разговора. Баба Людмила бе щастлива, малко по-леко беше на душата ѝ. Годините минаваха и всяка година случката се повтаряше – домашният козунак и яйцата, сълзите и топлата благодарност, неудобството на Ясен и упоритостта на Людмила. С всеки изминал Великден тя се чувстваше с една крачка по-близо до момента, в който щеше да си прости за онези няколко часа безверие преди години. Имаше нужда да го прави и въпреки уверенията на Ясен, че няма защо, тя не се отказваше. Той си остана все така студен, мълчалив и далечен, но Людмила не се впечатляваше от това и цъфваше на вратата му всяка година. Това започваше

30 да му тежи, чувстваше се неприятно и един ден нещо в него избухна: „Моля Ви, спрете да идвате! Толкова години минаха! Стига вече! Не виждате ли, че ставате досадна! Пустите му пари!“ – крещеше той яростно, а стъписаната жена застина пред него безмълвна. Въпреки това стоеше с изпънати ръце пред дребното ѝ тяло, все пак с надеждата, че той ще приеме внимателно приготвените подаръци. Останаха така може би минута. Ясен дишаше тежко, чак сега осъзна колко злостно бе се нахвърлил върху горката жена. Внимателно издърпа чантата от дланите на Людмила, тихо прошепна „Извинете“ и сведе глава.

– Аз ще идвам – Ясен размърда устни, искаше да възрази, но бабата го прекъсна уверено със сълзи на очи. – Докато ме има, ще идвам! Защото доброто трябва да се пази – гласът ѝ пресекна. – Да се вярва в него, че лесно се губи в хората. Парите… – засмя се тя, трудно би казала, че парите не са важни, без тях бяха загубени, губеха чедото си. Но без вярата си Людмила беше още пообречена, а Ясен ѝ върна и двете. – Ти беше добър. – продължи Людмила. – Бог те прати при мен. Докато съм жива, ще ти благодаря. Ясен въздъхна тежко и не посмя да каже нищо повече. Людмила си тръгна, а той побърза да се прибере вкъщи. Жена му стоеше в коридора и гледаше угрижено.

– Нужно ли беше да викаш! Целият квартал те чу! Точно на Великден ли намери? Боже, боже! – цъкаше съпругата му, а думите ѝ, бяха онази капка, която преля чашата.

– Стига с този Бог! Да бях ги задържал парите, както исках! Заради твоите празници и фалшиво благородие всяка година се червя пред жената.

– Бива ли така бе, Ясене, чуваш ли се !? – жена му ококори очи насреща.

– Какво ми се блещиш, ма! Онзи път и на теб ти се искаше да запазим парите, ама не, нали празник било, щяло да си докараме грях на душата. Та, ако беше просто един обикновен петък, щяхме да ги вземем, нали? К’во мълчиш сега! А? Демагози с демагозите! Лицемери! Страх е вашето, а не вяра! Ясен отказваше да го признае, криеше уязвимостта си зад гръмогласните крясъци, но съвестта му го глождеше търпеливо с всяка изминала година. Тъкмо успяваше да я укроти, но щом зърнеше топлите очи на Людмила, отново се чувстваше така жалък. Преди години искаше да вземе парите, ако не беше жена му, нямаше и да се замисли. Той не беше добър, какъвто го виждаше Людмила. Най-тежката благодарност явно е тази, която знаеш, че не си заслужил. Не беше лош човек, но беше слаб, знаеше, че отдавна е загърбил принципите си, което бавно го обезличаваше ден след ден. Людмила му напомняше за това всяка година. На следващата година бабата не дойде.

31

БИСТРА ДОЛАПЧИЕВА ПОПАРА ПО НАШЕНСКИ

Бързо, бързо, елате всички! Навън има истински полицаи! Носят оръжие! Не слушаме ли? Какво искат? Защо са дошли?! Така с писъците на внуците ми започна един от ваканционните дни в България през август. Току-що пристигнали от чужбина да се порадваме на родината и да покажем на внуците колко е хубава нашата България и… ей ти! Мила родна картинка: целият етаж окупиран от цивилни и униформени полицаи на НСБОП! Цял следобед съседката ни седя на един стол пред вратата си, докато обискираха прецизно у тях. Големият ѝ син напусна апартамента с белезници, чуха се писъци, плач… и майката припадна, а синът и до днес е в следствения арест. Соня връхлетя у нас по-късно. Хвърли се на рамото ми в нестихващи ридания: „Кате, ще умра! Не мога да го преживея! Отведоха детето ми с белезници, мила! Детето ми! Сбъднаха се най-големите ми страхове! И той, излизайки от вратата, каза на полицаите: „Майка ми не закачайте, тя не е виновна!“ Искам да се хвърля от балкона… Дълго не заспах тази нощ. Тя не е виновна – повтаряше трескаво полубудният ми мозък. Не е виновна. Дали? Кой е виновен тогава, как стана така, защо се стигна до тук – млад мъж на 32 години, дипломиран навигатор, мъж в силата си, интелигентен, образован, вместо да се явява на изпит за втори помощник-капитан на кораб вече, се отправя към затвора за притежание и разпространение на дрога! Нямам право да съм съдник, но съдбата на това семейство ме потресе дълбоко, защото съм свидетел на всяка стъпка от живота им в последните двайсет и няколко години. Като вчера беше… нанесоха се до нас, младо семейство с две момчета – на осем и на три-четири години. Майката усмихната, дейна, бърборана, бащата сдържан, тежкар, пампорджия, както наричахме във Варна морските вълци, хората с валута и с поглед отвъд желязната завеса. Сближихме се. Признавам, завиждах ѝ за печката с керамичен плот – голям лукс в средата на 90-те! И за това, че може да си позволи да не работи, малко ѝ завиждах. А уж не съм завистница… Не мога да храня лоши чувства към никого, бързо се сприятелихме по комшийски. Децата, мъжът, манджите, пазаруването – общи теми колкото щеш, пък макар и прозаични. След година-две компанията на мъжа ѝ продаде за скрап кораба, на който работеше. Човекът решил – няма да свикне на друг кораб лесно, заминава на гурбет в Канада при роднини. Като се устрои, ще изтегли и семейството. Три години Соня рева и го чака. Три години като в песните друго либе не найде, а очите ѝ не пресъхваха. Все се намираше кой да разнесе презокеанската клюка за новата любовница на мъжа ѝ. Разговорите по телефона завършваха с кавга за поредния транш обещани, но неизпратени пари. Децата растяха без баща, без ясна представа какво ги чака в близко бъдеще, те само чакаха тате да изпрати пари. И тя им купуваше, купуваше им всичко, което

32 поискаха, с надеждата да компенсира бащината обич, пропуснатата взаимност, семейните празници, мъжкото общуване… потупването по рамото от тате или плесник зад врата за назидание. Ники, големият син караше буйно юношество. Соня чуваше само телефонни упреци от мъжа си, че не възпитава добре синовете му, че не е достатъчно добра майка... докато в един момент се озлоби, писна ѝ от всичко и… съседките заговориха за нейните любовници. По година-две се задържаха различни мъже у тях, тъкмо да свикнат момчетата с присъствието им, и хоп – нов чичко. Изгубиха уважението към майка си, не я чуваха вече, не беше авторитет за тях, чакаха баща им да звънне, за да го измолят за още пари. И така двайсет години тънката телефонна нишка се точеше само и единствено заради парите наготово, които носеха свобода, луксозни вещи и нехайство. Дипломираният висшист Ники не пожела да се качи на кораб, намери лесен път за добри доходи и висок стандарт на живот. Да ходят да се давят глупаците! Соня, ти не усети ли с какво се занимава, не можа ли да го спреш – питах я онази вечер. И знаех, че отговорът е излишен. Късно е да кажеш на сина си какво да прави на 25 години, когато не е имал нито модел на поведение, нито ценностна система, изграждана ден след ден. Какво можех да кажа на тази майка? Да, съчувствах ѝ, да – беше ми жал за нея, за съдбата ѝ, за това, че тя положи усилия, направи толкова, колкото ѝ стигнаха силите. Не ги изостави, не спря да се грижи за тях, но… не беше достатъчно. Вчера я чух – съсипана е. Работи на две места, сън не я лови, тича от ареста до адвокатската кантора. Очаква се ефективна присъда от 5 до 10 години затвор. Логично. Справедливо наказание за тези, които зарибяват децата ни с дрога, които съсипват живота на други семейства с тежкия порок на съвремието. И все пак аз си мисля за хилядите български деца, пораснали без майка, без баща или и без двамата – заложници на тежък гурбет. Кой ще е виновен, ако тези деца поемат грешния път, кой ще съди жертвите на промяната на строя? Не е ли това кръвният данък на иначе безкръвния ни преход?! Някой трябва да плати сметката. Тежко наследство ни стовариха държавните мъже от мръсните години на прехода – две десетилетия на омерзения, грабеж и порнография. Децата потънаха в помийната яма на пошлостта и сега не една или две къщи изгарят в огъня на страданието. Унесена в тежките си мисли, чувам сладкото гласче на внука ми: – Бабо, онзи батко във Варна, там до нас, нали се сещаш?

– Е, какво за него? – правя се на разсеяна аз.

– Ами като си отидем това лято, той още ли ще е в затвора? Майка му още ли плаче?

– Не знам, момчето ми. Моята баба казваше, че всеки ще си сърба попарата. А… майка му плаче, да. Така са майките – обичат ни и ни жалят каквото и да сторим.

– Бабо, а какво е попара?

– Ей сега ще ти направя. Да знаеш какво съм яла аз като малка. Надробих сух хляб на детето, добавих бучка масло, сирене и я залях с горещо мляко. Намръщи се. Не е като корнфлейкса, вика. Не, не е, казвам.

33 Нищо не е същото вече. Само българката си остава все онази корава, издръжлива, борбена жена. Ден след ден мъкне тухличка по тухличка и реди стените на своето семейно гнездо, но спойката, спойката на тухлите е важна. В нея е вградена любовта и душата. От нея зависи дали един ден, като пораснат децата, сме си построили дворец за душите или крепостна стена до края на дните ни.

Худ. Александър Терзиев „Портрет на Васил Стоилов“

34

ЮРИЙ ЛУЧЕВ ПОЕМА

„Там е зеленият бряг на мълчанието Чайки и гларуси там не летят. Там е закотвен черният вятър. Мъртвият хор на стария свят.“ (Иван Ванев)

ЕКСХУМАЦИЯ НА СЛЪНЦЕТО С почит към Ненаписаното ПРОЛОГ О знам че тази вечер ще замлъкнат ветровете о аз знам защо и гласовете ще замлъкнат – отслабва вече светлината („през пръстите изтича“, би казал някой всепризнат поет-лауреат) („и светът се изнизва през птиче око“, би казал някой всепризнат поет метафоричен) АЛА НАПИСАНОТО ИЗБЛЕДНЯВА ДЪЖДЪТ И ВЯТЪРЪТ ГО ЗАЛИЧАВАТ И ВСЕКИ МОЖЕ АКО ИСКА ДА ГО ИЗГОРИ ДО ПЕПЕЛ И САМО НЕНАПИСАНОТО ЩЕ ОСТАНЕ СЛЕД ТАЗИ ВЕЧЕР И СЛЕД МЕН но ето пръстите отслабват отново и отново бъркат стъпките на танца по клавишите Ще трябва да приключа до разсъмване когато единствено кутрèто си ще мога все още да помръдна в знак за сбогом …

35 І. сега сега ще дойде утрото и ще ни засипе с разтопено злато ще ни наниже златни обеци и златни фиби ще промуши през очите главите ни ще украси със празнични венци и ще превие гърбовете ни над нивата – гротескни персонажи от икони в надземните ни църкви ще блъвне над света злокобната си светлина и всички като мен заченати във мрак (блажени 7-8-9 месечини!) ще покоси аз никога не мога да го изпреваря и спася със бягство откакто съм роден опитвам ала в мига преди разсъмване нахлува и ме обладава още сънен (ако можеш да си го представиш а ако не можеш поразпитай надзирателя) ще връхлети денят през счупените ми прозорци замрежени със прашни паяжини които вятърът безрадостно раздвижва изплетени не помня откога откакто се поселих тук навярно накрая на света дотътрих кораби и вълноломи бъчви нозете си, накрая и главата плъховете и кирливите си ризи любовта на бялата акула падналите си звезди и всичко дето пада не по-далеч от крушата на г-н Радичков космите от гривата на космоса безметежно плаващ в черните ми чаши докато не ме погълне в черните си дупки нажежен до бяло от зори до пладне мириса под старата черница на черници и чимшира да ми е зелено всесезонно и морето си домъкнах даже чаша подир чаша го домъкнах да ми бъде синьо в светофара ако се наложи да пресичам но едва ли

36 чак от детството дотука да не би да се удавя в застарялата си кожа (аз ли бях тогава?) непрогледната си гледна точка безпросветното си петвековно робство (но от гледна точка на мухите)* героичното си име Юрий победен от змея лигавата си боязън от часа във който ще се моля да загина весел и ухилен след пиянската си съботна неделя скелетът на вярното ми куче още трака под земята при вида на непознати даже и познати (вече не подбира) птиците ми отлетяха този път на север да зимуват (явно южната им участ вече е непоносима) тишината в моята околност е като след Шипка – няма живи никой срещу никого не се опълчва и така денят отива само Стрямската бригада всуе пъчи опълченската си гордост с контрабаса (явно налице е басова потребност във фалцетно-педерастката епоха и необходимост от насрещен вятър за да ти го вдига). само Стрямската бригада устремно превзема стратегическата кота нула и под строй изчезва в тишината там където всичко вече е превзето. но еба си нищетата но еба си съботната интелектуална дрямка: времето изтече и Балканът си разкрачва долините откъм югоизток * Мухите се появили по нашите земи след падането на Второто българско царство поради наличието на обилна леш.

37 Опълчи на Стрямската бригада свойта лична опълченска гибел в хода на прогреса. Запиши се доброволец в Стрямската бригада за да видиш как се вади опълченска бира. трябваше отдавна да опълчим нещо срещу нещо кожа срещу тръни тръни срещу нежност нежност срещу жерав жерав срещу блато оптимизъм срещу съ́лзи съ́лзи срещу ярост ярост срещу вино вино срещу ужас ужас срещу благи вести камък срещу спомен спомен срещу залез залез срещу прошка прошка срещу евро чудо срещу нищо чудно да осъмнем смърт срещу смъртта и тъй нататък всичко срещу всичко всичко срещу нищо АЛА ВРЕМЕТО ИЗТЕЧЕ СОВИТЕ СА ВЕЧЕ ДНЕВНИ ПТИЦИ А БАЛКАНЪТ ПЕЕ ДРУГА ПЕСЕН … ІІ. като побратими със паяка живяхме и деляхме мухите и ъглѝте но ето той отказа да живее в тази стая изплете „сбогом“ над челото ми като венец и тръгна да зимува другаде една мъглива есен една мъглива есен когато паяците се прибират при човека да зимуват във всички кухини и тъмнини с които изобилства тялото и грохналата къща …

38 Ще връхлети денят и ще безчинства до самия край по покривите ще танцува и по стените ще пълзи и безпощадно ще разголва всяка мисъл ревниво пазена на тъмно в истината на съня моретата и шумолящото поточе ще насилва обладава и изгаря в нозете ни ще падат посмъртно позлатени птици тревите ще се мятат в ужас заковани там където са израсли над гърбовете ни превити като лък готов да ни изстреля във небитието ще вършее приседнали без глас ще роним съ́лзи и безутешно ще скърбим за залеза Ще раздаде илюзиите си за живот в родилното и капещ от стрехите кротък страх където смъртно болните са отделени в Градина от тополи и брези – печалните дървета във сграда със белосани стени тавани и престилки утехата така да ги запомнят бели като вар дезинфекцирани след случката в очите ококорени до кръв изправената от очакване коса (но който има) на Визитацията по списък (о господи, дано да не е днес, дано да не е днес – имам още деца да погребвам!) в катетрите в които капе животът на смъртта във кърваво-зелените блата стихията на сома АКО НЕ ДНЕС ТО УТРЕ е заключението Ще влезе във очите на слепците които не желаят да прогледнат по свои си причини

39 ДЕНЯТ Е МЛАД И СИГУРНО ЩЕ ДОЖИВЕЕ ДО НОЩТА И САМО МЪРТВИТЕ ЩЕ ОЦЕЛЕЯТ и над смъртта им за да не възкръсват вече защото тайно дишат без да подозират.

AVE, DIES, MORITURI TE SALUTANT! … ІІІ. преди разсъмване Учудвам се – желаеш да потеглиш на разсъмване. Постой в нощта, в утробата на топло, навън без друго няма нищо за обичане все още ни топлина, ни мляко, ни гальовни звуци навън все още всичко се сънува в сивкава мъгла постой постой ой-ой, ой-ой Нима си сигурен какво и как ще стане къде ще се родиш, какво ще облечеш и вземеш за из път дали ще проговориш или само хленчиш под върбата край реката ой-ой-ой дали ще хванеш вярната посока (която е на запад но мъглата?) или ще бродиш напосоки из полето в студена пот и страх от известеното разсъмване пълзящ из сенките недороден и недовършен със примка на врата от пъпната ти връв АКО СЕ СЪМНЕ, СТАВА ДУМА! Аз нищо не чух - сляп съм. …

40 IV. и как така се разминаваме на косъм от живота когато се съмва ние никога не сме там сред радостния хор на посрещачите ние сме скрити от сенчестата страна на Градината сред сенколюбивите растения и други нощни твари прегърнати треперещи от страх преструващи се на заспали да не би да ни познае слънцето с всевиждащото си око и златното махало да не ни погуби V. В тези застояли води В тези застояли води само жабата е кръстител а ъгловатият щъркел нейния гибелен кръст. В тези застояли води онзи ден се пресели животът ТЪЙ КАКТО ПОДОБАВА – БЛИЗО ДО СМЪРТТА НО! И най-дългият ден от смъртта е по-кратък VІ. това което се случва през нощта но ние сме на купон и не чуваме чао чик-чирик кирилирик-лирик и брат му Метадон при папата вай-вай-вай се вайкат вайковците от Голица, от голица сред горица …

VІІ. тия хора дето ме родиха (те само ако знаеха…!)

41 VІІІ. а когато после се огледах само като се огледах що да чуя липсата на време и пространство чак до хоризонта и небето докъдето чувам ( но това не означава нищо, а единствено по спомен) червеникава мъгла във всичките посоки лепкава и топла сред която споменът за мен самия някак си се рее безтелесен - само „О“ и нищо друго без кацане, долитане, пристигане о господи, дано сънувам вече в утробата на сома да съм смлян …

ІХ. ВРЕМЕТО НА ЖАЖДАТА ИЗТЕЧЕ Чух те да пиеш вода на безразлични уморени глътки, колкото да угодиш на болногледача Ти си вече отвъд жаждата нагоре-надолу измерва непосилното време адамовата ти ябълка последният работещ механизъм в анатомията на гаснещото тяло гъл-гъл тик-так гъл-гъл тик-так (всички ябълки са от ева, чух те да казваш в просъница преди извличането на вода от кръв да е било с възторг открито)

42 после те чух да заспиваш без последно желание за деня закъснях да те питам какво и защо се отказа чух те да дишаш преди да заспиш тъй както е дишал светът преди да го има ти заспа и останах тук сам в ранната вечер да плача да плача сред ято от птици със сухи очи те са отдавна отвъд препарирани сенки в световния прашен музей (о самота, трипръста пача стъпка!) после те чух да разказваш насън ….как светът се разгъва и разгъва недостижимо пред нас към своя безкрай ала не бяхме птици за да се видим отгоре как се разпространяваме лъчеобразно всеки към своята си индивидуална гибел; не бяхме птици, за да си опазим яйцата, а пълзяхме с наведени глави и очи към светлото бъдеще и капчуци падаха във вратовете ни и нозете ни газеха пролетна кал но все пристигахме късно във вече отдавна обезлюдени поселения защитили гордата си недостъпност с коприва човешки бой, змии и охлюви; кирпичени домове вече пречистени от миризмата на огън в опушените огнища и от кокоша смрад, от човешки миризми, звуци и всяко човешко присъствие, чисти, тихи и светли като самата смърт, изместила оттук смеха и живота, и тъга ни стискаше за гърлата като си представехме как някога тук е кипял радостен труд, копали са се темели, редили са се тухли, опъвал се е канап, пускали се отвеси, звънтели са чукове, стържели са триони дай вар дай тухли под синьото лято небе после майсторите си отишли, а след тях и всичко останало – новодомци, деца и внуци, и бързахме навън под подивелите джанки, пресъхналите кладенци, порутените пещи, край неправдоподобно провисналите прогнили дървени стълбища и стрехи, килнатите бели стени, онемелите сини прозорчета, жадно запалвахме цигара и си мислехме: „Ето как свършва светът, и слава богу, че не след дълго вече никой няма да си спомня за нас, и слава богу, защото ще оставим след себе си само тъга само тъга само тъга“; ето така се късаха сърцата ни и малко по малко се разнищвахме и узрявахме за предстоящото си превръщане в хилави, съсухрени, черни и безсилни въпросителни знаци стърчащи край хорските друмища; после пак

43 тръгвахме да дирим и спасяваме, но освен следи от отдавна догорели или още димящи огнища не намирахме нищо и никого, сякаш мълвата за нас прогонваше и добитък и хора вдън гори и планини и бавно осъзнавахме колко нелепа и безсмислена е нашата мисия, защото кой, наистина, би избрал подареното спасение пред гордата участ да носи ореол от грях и да постига свободата си в порок и гибел; да, и ние самите, и ние самите… (пиеш глътка вода) … каменна чешма от която никой не пие и гробище в което няма нито кого да погребват нито кой да погребва неизменно край всяко поселище, туктам някоя зачернена и онемяла бабичка на прозорче с мушкато в стара синя тенджера и шарена котка, вече няма даже и гарвани, и все същата безлюдна пречистена и светла скръб; тихо, безметежно и страшно, сякаш най-после всичко си е дошло на мястото, и само от време на време те пронизва червеното яростно око на узряла джанка и бързаме да избягаме от яките бурени, които яростно дебнат, пъплят и поглъщат в зеленото си море всичко що им се изпречи на пътя и стъпките ни отекват като в храм от който бързаме да излезем незапалили свещ; да, тихата, пречистена, светла и отмъстителна ярост на последни победители… преди да се е мръкнало, защото вече знаехме, че е по-безопасно да нощуваш в девствен пущинак, отколкото там, където някой е нощувал преди теб и духът му ревниво броди наоколо и сънуваш сънищата му и пътя и истината и живота му и покъртително стенеш в неуставните прегръдки на жена му и как войнико на сутринта очи тъмнеятъ глава се люшка и нямаш ни ръце ни душа ни думи за да се помолиш отново да доживееш до мръкване като бухал да се молиш за тъмнота и хищностъ обръгнал на дневната светлина и ясните като бял ден натрапени чрез зрението и дневното ти осезание истини поради чиято привидност си отиваме с очи отворени за други истини отвъд усвоените дневни дажби мляко, месо, хляб и вино, пътища, битки и поражения, и без победа без победа, истина ви казвам, зачеркнати от списъка на дневните обитатели и посрещачите на изгрева през юли търсещи любов през лабиринт от коридори с една след друга захлопващи се пред носа ти врати сякаш не попаднал а роден там и прекарал не дните и нощите а безвремието си тичащ от врата на врата без пътеводна нишка не виждал яростното слънце и пагубната луна но безнадеждно устремен към светлината или онова което смътно предусещаш, че е, без никой да подозира за съществуването ти там долу... Не помним откога, докога, откъде и накъде, ала крачим през мокра степ или жарка пустиня целите обърнати в слух и зрение като живи локатори опипващи пространствата в търсене на сигналите на бедствието, болката, несправедливостта, скръбта, отчаянието, несравними в опитността и с усъвършенствани до болезненост сетива като сетивата на слепец бързаме да се озовем на мястото на събитието, да спасяваме неспасяемото и да възстановяваме невъзстановимото, и чак

44 когато вечерта всичко е приключило и бухалът размаха нощни криле а ние напразно зачакаме съня някой се сеща да попита “Ами ние?“. Кои вие, бе, ваш‘та мама, бе не видите ли и не чувате ли какво става, как от ден на ден животът си отива оттука и скоро ще хлопнат и последните кепенци и последните порти и последната врата ще хлопне в лицето ви и не чувате ли питам ви аз как под земята вече бучат пращят и пукат семената на страшни бурени и змийски яйца пращят и пукат бе под прагове и в студени огнища бе и се разсипват стени и тавани и златни жълтици от векове скрити се сипят оттам на никого вече ненужни, бе, как кладенци се затлачват и извори съхнат, а вие сте седнали тука царства да спасявате вдън земя да се провалите… (пиеш глътка вода) Ти за какво си ми дошъл на прага в най-мъртвия от всички часове, те питат, ти кой си и какво и как… те питат, не знаеш ли че тук е забранено… час тук совите не… а реката да… отвъд което… да помня все така… във смъртно блаженство; мамка му, говори ми, жив или мъртъв, и какво от това какво от това какво от това и знам че вече никога няма да съм повече жив или повече мъртъв защото куче като се научи да си гони опашката няма отучване като горката Сара, кучката, дето по цели дни се върти в кръг и си гони опашката сякаш иска да ми каже ето как свършва светът ето началото се слива с края и без хленч свършва светът във вечен пръстен без край или начало умна кучка никога не раждала никога не любена никога не разлюбвана с тъжни умни очи и ти иде и ти на свой ред да подгониш опашката си в несвяст и немилост из тая земя прокълната където вече ни конник ни куче смущават съня ни само влакове скръбно прихлопват сред степи безлюдни безкрайни безсветли досущ като кучката Сара и все по-бързо и по-бързо докато съвсем ни се завие свят и започнем да виждаме само размазани белезникави петна и започнем да чуваме само тънко усилващо се свистене и с нарастваща тревога започнем да очакваме единствено вече катастрофата и финала на тази непоносима за сетивата и отслабналия интелект токата и фуга в какъв беше там възмутителен мажорен минор или минорен мажор от чиито дисонанси самият орган започва да се разпада на тръбите си на неприличните си стонове на органите си на цели и половинки ноти празни отвътре като очи на сварена рибешка глава които се сипят сред възторжени овации върху главите на публиката несъзнаваща че това е краят на токатата и фугата на света и всичко останало после вика на бис изпълнителя създателя разрушителя или който там е отговорен иска да го изцеди докрай да му види сметката да му види уморените очички да му види сплескания задник да чуе лично от собствената му уста Да бъде светлина и Всичко е суета и Обичам ви и да отиде да вечеря да се нахрани а жена му блажено се разтапя върху снобските десерти под светлината на изкуствената свещ

45 и под патетичната тема на адажиото все още звучаща шлагерно в плачливата й душа и после да спи да спи да спи в злобното си благополучие дорде осъмнат, но уви твърде късно и макар че кучката Сара отдавна е мъртва опашката й продължава да се върти наяве и насън само че този път обратно на часовниковата стрелка. (не чувам да пиеш вода – сляп съм) Вече не, вече не, вече не; но как и какъв трябва да е човек за да изпитва чиста радост, щастие и покой без угризения и съмнения и колебания или такова нещо няма или трябва да е луд или бог или дете или да не му трепва сърцето или мигва окото и като не сме нито едното нито другото нито четвърто и пето остава ни само ръка за ръка рамо до рамо и с бодра строева крачка да вървим право към гробището ако, когато и където има нещо по-страшно от всичкото това лутане питане блъскане викане за да свърши с хленч и плач, не се знае, но не може невредим да стигнеш дотам и първо докато си от тая страна ще минеш през всички кръгове на удоволствието мъката и порока та хубаво да знаеш за какво си плащаш там или тук все тая и каква пушилка, каква мътилка, какъв шум и ярост, каква врява и безумие, коварство и любов, възход и падение…голяма тревога се вдигна и още не се е свирил отбой и тоя път даже духовият оркестър на Стрямската бригада не свири отбой щото не е свирил атака или още нищо не знаем, викаш, или каквото има да става ще става а ние нашата си я знаем където си роден да не умреш и затова ни е зачислен кон да му духнеш под опашката и да се запилееш като смахнат, викаш, накрай света жив да те оплачат там ония ветрове (Пилешкото май че го откажете, да го е́ба, злорадства фатмака след баташкото пилешко клане а живота? И живота че откажете да го е́ба а генерала реве гороломно О-оостави! Бегом строй се за погребение!) и как и най-вече защо ни повикаха поименно горе и ни казаха че напразно сме били целия тоя път от майната си дотук защото други преди нас са опустошили пейзажа и изобщо ще се раждаме с опустошени, викаш, души и кървящи сърца и слепи войници и слепи всевиждащи врачки ще ни водят към светлината в края на тунела в задника на битието и оттам право в отходната яма където оплескани в нечистотии ще ръкопляскаме на прочути японски пианисти и ще се прехласваме пред празните платна на модерното изкуство и с носталгично, викаш, умиление ще си спомняме за времето отвъд и преди когато не позволявахме и прашинка да падне върху красивите ни умни глави и от юношеските ни целувки се раждаха бистри езера, викаш, и животът беше един безкраен следобеден летен миг в който лек ветрец раздвижва пердетата а отвън ромолят птичи гласове и в далечината, викаш, преминава влак, викаш, без да ни хрумва тогава че това всъщност е конски тропот и че всичко това е образ и предупреждение за предстоящата, викаш

46 гибел и смърт, защото колкото е голям човек толкова е голяма и смъртта му точно, викаш, както и в живота или в очакването му/й и как този писък не само не заглъхва ами като се блъска, викаш, в умните ни страдалчески глави дори се усилва и се превръща в несекващ оглушителен звън на аварийна камбана и да заключаваш че тоя път по който вървим ние ти си го минал вече и кво знаем ние мамка ви новобранска дето наистина не знаем къде сме откога сме докога сме и за какво сме и без утеха и надежда се, викаш, взираме с празни очи в някакви несъществуващи посоки колкото, викаш, да се каже че не си затваряме, викаш, очите и не само не знаем добро ли зло ли насреща иде, викаш, ами не знаем, викаш, кое е добро и кое зло и, викаш, насреща ли викаш иде или иззад гърба се викаш прокрадва и дали изобщо викаш ни пука какво иде и откъде иде и дали викаш иде или викаш ли викаш си отива и дали някога е идвало и си е отивало е това съвсем не помним Вече толкова години не съм си идвал и все същото е с мен или без мен и тогава кай какво и защо и как се променя не е ясно само тъгата се усилва и вие като зимен вятър в комин когато започнеш да проумяваш, че си само временно преминаващ пътник навел се да пие от каменна чешма и само тогава времето спира за миг и сърцето ти спира и дъхът ти спира и напускат тялото ти и се строяват зад гърба ти и чакат защото човек като пие и змията го чака тоест има си ред и дисциплина и на всеки ще му дойде редът и не може току-така, и единствено в този миг на очакване изчакване или причакване си нито добър нито лош нито глупав нито умен нито победител нито победен нито земен нито неземен и нито жив нито умрял нито някой нито никой и в този миг само в петите ти едва доловимо пулсира боязън не от хаоса а от изконния еднопосочен порядък …как ако не е споменът никога не би прозрял че под тия диви лози шипки и къпини лежат руините на родния ти дом и не само руините на родния ти дом ами и руините на всичко онова заради което е било писано да се родиш да гледаш и не виждаш да слушаш и не чуваш да плачеш през смях и се смееш през сълзи и с пот да изкарваш хляба си но колкото и ябълки да изядеш докато смъртта те раздели пак няма да проумееш какво е защо е откога и докога е и отново и отново изкушен напразно напрягаш слух за да чуеш някогашните гласове смехове и стъпки по двора и среднощни ридания и мръзнещите врабчета накацали край изпотения прозорец и столчето на което майка ти привечер сядаше за да се приготви вече за голямото чакане но долавяш единствено тържествуващото ехидно и равнодушно мълчание на вечната гибел и тогава мъката те сграбчва за гърлото в желязна хватка и каквото има да става става и едва после дъхът и сърцето ти се завръщат към каквото е останало да дими и змията се приготвя за теб и вълкът тръгва размахал език през гори и планини но теб вече те няма там където би следвало да си по паспортна адресна военновременна църковна и друга регистрация за да заплащаш данъците греховете любовта си виното си капчуците си и всичко друго

47 и къде си вярна ти любов надувна кажи ми па ми вземи душата вземи ми очите вземи ми ушите краката ми вземи и главата също но ми остави ръката дясната та като застана на мегдана и като викна запея с ръка да си пригласям песни юнашки моряшки за вехти мадони крайградски посестрими скръбни от Влашко до Гръцко да търся по друми и ханове мома бледна неземна прекрасна която аз искам да я помня все така щом към кавала посегна (А аз се питам дали е точно така защото не всичко се е случило точно по този начин или се е случвало точно по този начин но не на мен а на други хора и животни и тогава как да знам точно какво и как им се е случвало ако нещо изобщо се е случвало на родените когато и да било в това царство защото тук в това царство времето като че ли отдавна е спряло а кой знае може дори да е тръгнало назад или нагоре-надолу така че откъде да знам на кого какво и кога му се случва или не му се случва и дали му се случва отпред назад или отзад напред изневиделица или предумишлено и съответно как следва да се разказва един разказ отпред назад или отзад напред или за по-голяма правдоподобност найдобре да вместиш всичко в една многозначителна и многонаситена на събития алена точка в средата на челото ти) вече не пиеш вода и мълчиш вече разказваш с очи за любовта за нежните ръце които тъжно галят изпълнени с печал които поставят мозъка ти в стъкленица откъдето провъзгласяваш новата си песен на площада където те подпалват още сутринта за цветната Градина през април през май и толкова преди да дойде есента да си поиска семената и песничката за конете: Някой изцвили и вдигна тревога Нощната паша приключи. Хукваме сити и бързоноги знаем какво ще се случи.

48 Ние сме нощни животни дето ужким пасат всъщност сучат от рога на луната. Денем човекът ни учи крак подир крак да търкаляме до полуда земята през деня на селяка който … как беше… върти колелото и му е весело…и т.н., как беше… за ноктите които дращят хищно сърбежа за живот за тихото прелистване на книги на градската Градина под липите когато шепотът прераства в крясък на обладани гласове но не тела готови да се продадат за капчица вода за майките които в крайна сметка присядат във Копривщица да чакат вестта за цъфналите вишни за низостта на слънцето високо в небесата за бъдещето на нощта надвиснало над голите ни вратове за четирите посоки на света и твоята ръка трипръста …за кораби и хоризонти изчерпващи пейзажа опростен до две съгласни виждам хрипливия смях да бълбука на кървави пресекулки: как поех царството да спасявам през Балкана огромен потаен без път и посока се лутах и губех без сън и почивка през гори гъсти и страшни и реки бързи преминах и в мъглите балкански хлопки дочувах мирни напевни ала овчар не видях и падах и ставах и мечки стръвници и рогати елени ме носят напред във съня трескав и кратък и монаси из пущинаци отшелени благославят мен цар и царство свещено и как един ден стигнах край село Голица в Балкана и грамадни петли като черква високи с гребени накървени и

49 очи гневни изведнъж връхлетяха връз мене и ме яростно закълваха и с криле биха в гората и как ме събориха възнак и в кърви облян вече умиращ аз им продумах:“Вай-вай, пощадете ме братя петли, аз съм тръгнал царството да спасявам вас, царя и себе дори щото гръцка войска страшна разорява полето и не само подпалва ниви и къщи и селата сравнява с земята ами коли и беси де що срещне хора петли и добитък и не само коли и беси ами и войската ни ослепява и не само я ослепява ами я праща обратно при царя за да се пръсне сърцето му при вида й злощастен на сто по един с едно око зрящо само оставя за да ги води нататък“, а те отговарят: “Вай-вай, истина ли гавариш или ложеш?“ - “Ва истина, истина ви говоря, първи петли ненагледни, ако не вярвате питайте мечки и вълци, орли и елени и самодиви и Орфей намерете той ще ви каже и ако пак не повярвате то тогаз там отидете и сами вижте“, и как се спогледаха и умуваха дълго какво да направят и накрая решиха: “Ние ще пратим неколцина от нас за да видят и чуят дали всичко туй дето го казваш е вярно и ако не е ти тук ще загинеш по трети петли още а ако пък не си ни излъгал ще те пуснем в село́то да влезеш“, и изпратиха трима изпомежду си да проверят моите думи а други останаха да ме вардят да не избягам но как да побягна при тия зорки и ревниви пазачи дето рият със шпори земята и изпод вежди ме гледат сърдито и а мръдна, а са ми изкълвали очите сърцето и всичко а и те да не бяха пак не бих могъл да помръдна с тия рани дълбоки и люти и главата в несвяст вече се люшка и очите тъмнеят и погледа вече не види добро ли зло ли насреща иде и откога се е сляпа войска завървяла в страшно мълчане през поле пепел и черни дървета като ръце обгорели и лешояди се сбират за пир кървав летят и грачат и чакат да съмне и я надуй дядо тръба Йерихонска да викна запея истина истина ви казвам живота май че го откажете да го е́ба бегом строй се за погребение и тогаз вятърът Меглен от юг се надига и следите замита и сребърен дъжд тихо в косите ни звънва и хлопки мирни напевни унасят ни в сън непробуден и сладък но съмна вече и ето ги идат живота от мен да изтръгнат и очите ми да изкълват … а ты високо застани и я хочу тебе помнит всë таки в это чудное мгновение…-“Ей брате, свести се, събуди се“…кагда передо мной явилас ты …- “Ей брате, свести се, събуди се, ва“…и сребристами светкавицами глаза маи пранизала и патом еротичном видом изкушала и пагубила маю душу вайнишкаю и мая сущност невинная и что сейчас я напразна ищу опят маю сущност непорочная и тебя малая мома ненагледная но не нашел в мире живих и мире мертвых да пребудет нине и присно… - “Ей брате, свести се, събуди се“…но кой там прекъсва мой сетный… - “Ей брате, свести се, събуди се“…сон…- “Ей брате, свести се, събуди се“…вот я сейчас умру и ети петли краважаднами сейчас погубят меня во веки вековь…- “Ей брате, свести се, събуди се, ходихме, питахме и разпитвахме и видяхме, че истината ни казваш“… - “Поздно е, братя, поздно е, а съм вече мертвым и ни царскую заруку выполнил, ни девицу нашел, ни гърком пабедил а толко ходил

50 ходил и гаварил гаварил, па дявали, ваабшче напразна живял братя, ничево не астанется за мною и язък язък, мамка его/еë – “Ну что ти гавариш, ва, никагда не поздно вот мы тебя сейчас изцерит будем от вси люти рани и тревогу и до третими петлями харашо будеш“ – “Истина ли гаварите или ложи грозни, петухи лукави?“ – “Истина истина гаварим, а ти толко леж и увидиш“ и как они принесли биле волшебное и меня изцерили и до трети петлями совсем здоров бях вече и на нозете си се възправих а они около мене стаят и ме сматрят и кудкудякат доволно и рият пръстта с нокти но етот раз незлобливо а просто по навик и аз ги попитах: “Сполай ви братя петли задето ме пощадихте, че имам аз от важна по-важна задача царството да спасявам и себе дори ала се чудя като ви гледам как сте порасли толкоз големи, кой и с какво ви е кормил и пачему сте в гората а не в човешкия курник запряни като всички кокошки?“ – Е, брате, преди малко бе с едната нога в гроба а вече отвори очи и уста и почна да питаш и очень хочеш да знаеш, но ще ти кажем щом питаш: ние сме, брате, вардяни на тия места назначени отколе да пазим тия села проходи и пътеки така щото и пиле да не може да прехвръкне а камо ли враг да премине оттука без позволение наше, грък, турчин, албанец или извънземен; не помним ние откога сме защо сме и кой ни е повелил тази задача; за нас никой не знае и само легенди се носят щото се крием и вижда ни първом и за последно само онзи чийто живот тука отнемем; храним се с вражеска плът и кръв пием, затава сме такие болшие и страшнами, тебе обаче ще пуснем по живо по здраво царството да спасяваш а пък ние ще видим как да помогнем в бедата“ – “Виж ти какви сте били значи…Е, щом е тъй, покажете ми пътя за село Голица и ме пуснете да ида да отпочина, бакър вино с голичани да изпия и пренощувам, ако са хора добри и любезни. Сполай ви, братлета, до гроб със добро ще ви помня, а може и в битка с гърка да се видим отново“ – “Че как иначе, там сме и ние“, разказваш

изведнъж после млъкваш гласът ти като отрязан конец висва в тихия мрак… И не чух да се будиш и очите ти млъкнаха там под тополите и те отнасят в Градината …Бил си там, само ти си видял как сърцето си стяга багажа на безлюдната гара в летния мирис на коловози

51 и препикани траверси. Много отдавна оттам бил отпътувал последният влак. Нямало е и живи мухи... … Всичко чух но не помня дали съм те виждал. Аз нямам очи за света. Виждал съм писък на плъхове в тъмната изба как фъфли змията с прехапан език и обръща представите ни за автентичност летния страх как съска в дъха ти съм виждал камъкът как се чуди дали все така да потъва или да перне съседската котка после и тебе в челòто тишината съм виждал как громоли зад дувара по кривата уличка по която си идват „горе“ и „долу“ в пиянска прегръдка съм виждал но не помня дали съм я чувал – лишен съм от слух откакто ме биха до смърт ой-ой-ой там под кедрите … Х. родените преди да съмне ние ковчезите на рамо ще положим щом залезът започне да изгрява в сърцата готвещи се за далечен път на гарата със зейнали прозорци и врати порутен покрив и табло със разписания неспазвани отдавна в продънената лодка ще ги отнесем и там ще се сбогуваме, любима.

52 Ще се сбогуваме със теб с брега и времето което ни възпира да запеем да заплачем и да си простим че бяхме недостатъчно големи за да понесем Агонизиращото утро през април макар да казват всички че през август ще умрем под орехо́вото дърво по пладне (не по-късно) Без опити за бягство Вразумени от бича на Слънцето (слънце посред бял ден – ако можеш да си го представиш а ако не можеш поразпитай надзирателя) Гаснещото Слънце Давещо се в слузестото блато някогашно езеро със водни лилии в градината с тополи и брези Ексхумация на мъртвите не се предвижда а и кой ли плаче и Жалее – Зимата сковава всеки порив. Истина ви казвам, Йероглифа „пепел“ зиме се тълкува като „сняг“ Кучетата затова не лаят днес Легнали са и сънуват вълче мляко Много им дойде Наистина, и моля Обяснете на живущите наоколо Причините за обявяване на забраненото пространство Региона С прискърбие ви съобщаваме Това е мястото където Умрелите са повече от живи и където Фактически и меко казано Хабенето на думи ражда Цицини по раздутия до гибел мозък за което Човечеството вечно ще ви благославя Шепнешком Щадейки себе си от острите Ъгли́ на пролетните пориви Ь-малъкщи молитвите за чудо

53 Южно от смъртта Явила се като живот на север. и всичко съществуващо привидно там на зеления бряг на мълчанието а ти а ти любима спаси догарящата свещ отслабващите ветрове спаси в отслабващата гръд отслабващата тлен раздай на рибите в отслабващата стръв което е останало от нас о! без следа о! Следа във камъка, но не дълбока. Следа зад кораба, погълната от рибите спаси после ще говорим! ти там – аз там но не и тук където светлината заглушава всички думи. САМО КОГАТО ОСЛЕПЕЯ МОГА ДА ТЕ ВИДЯ САМО КОГАТО ЛЕГНЕМ МЪРТВИ МОГА ДА ТЕ ЧУЯ любима а после пристъпи в градината от белоцветни вишни. Ние сме легнали там непресторено бели. Ние сме легнали там непресторено бледи. Ние сме легнали там непресторено мъртви. ой-ой-ой любима ще покриеш челата ни хладни с росни цветя и босилек така да отплаваме в черната шир без род и имена без кръст голи езичници с религиозно наболи бради далече от деня

54 далече от нощта там към зеления бряг на мълчанието и нивга веч не ще да проговорим в обречената долина, и в гривата на коня който със език изплезен потъва във кръвта на залеза, не ще извикаме о миг поспри. с трънен венец увенчани от камък на камък от урва на урва и о шипка о глог, ненагледни мои български тръни АЛА ДЕНЯТ ВИНАГИ ИДВА И ВИНАГИ НАВРЕМЕ И СЛАВА БОГУ И СЛАВА БОГУ ЗАЩОТО АКО УЗНАЕМ ВСИЧКО ЗА СОВИТЕ ГОРКО НИ НО ВРЕМЕТО НА ЖАЖДАТА ИЗТЕЧЕ

ХІ. НИЕ ПИХМЕ ОТ ЧЕРВЕНИТЕ ВОДИ там под кедрите дали глиганите и утре ще погубят един от нас в руините сред кедровия лес тъй беззащитни са телата полуголи с цветя закичени косите тъй нежна е дланта неизранени - ходилата. Дълго светеха телата ни в нощта а сега е ранна утрин димят червените води топло е в тях съблечете ни одерете как беше топло е там.

55 Ние пихме от червените води преди да потънем и не помним как беше пихме от амфори мехове бъчви черепи мръсни зелени стъкла и пяхме: глигане глигане пощади телата пий доде са розови сърцата гли-гли. Няма памет в телата красиви така далече е главата от нозете нямат сенки телата прозрачни сянката е от облак вехнат под нея тревите подводни вехнат тревите крайбрежни тресе ги страх от водата бие ги златно махало брегове няма не са брегове история на водата. В мъглата червена екнат камбаните корабни тръби рог подводен опасна е червената мъгла, нейната... повиха ни приспаха ни нежни ръце в тинята топла на дъното

56 пелените пелените сънищата русите ни къдри как беше дали ни спасиха дали ни върнаха дрехите кошниците семето? как беше? АЗ СЪМ ХЪЛМА през мен преминаха стадата преминаха пастирите преминаха жените с тесни ходила пренесоха децата си на гръб и кошниците стомните пренесоха отвъд гледаха ме спяха обливаха преливаха влизах в очите им влизах в косите им о аз безплоден и безводен бряг! червен е пясъкът ми камъкът бял бял камък търкаля нагоре блудния от небесата и пее: мухите изпиха водата плаче върбата вехне тревата ветре ветре докарай ми кораба довей ми дрехата гол съм гол

57 хапят мухите снагата ми бяла ой ой ой горе на билото е петата на бога а по-нагоре са коленете му коленете са обли мъдра е извивката на коленете щедра е за уморените които носят камъни които носят камъни ой ой ой на гръб и пее: в мъглата червена расте расте махало расти да порастеш махало златно събуди децата живи ли са снощи бяха живи плетоха венци ой ой ой глигане във мъглата край реката плавай плавай хляб събуди децата повиха ги приспаха ги нежни ръце в топлата нощ а сега е ранна утрин расте съблечете как беше топло е там там ходех гол там-ходех гол-гол гол

58

додето расте кедър расте дъб расте косата и след това и след това растат децата там под кедрите под камък бял ПРОСТРИ РЪКА НАД РУСАТА ГЛАВИЦА аз виждам блясъка на гривната около глезена аз чувам громола на обръча те са те са те са тресе се косата ми тръбят ушите ми сляп сред голите ходех надувах рог в мъглата, нейната... под стените прогнили от пикоч. Ветре ветре изсуши дланта ми простри ме отвей косата ми напълни устата ми с пясък и ушите ми не съм те сънувал в пустинята е тича нека нека ще спре ще спре нищо нищо живи ли са нищо нищо забравих забравих кое кое кое ли кое ли нищо-нищо смърт-смърт смърт във смъртта нищо-нищо разкайвам се нищо-нищо

59 пропъди мухите нищо-нищо вода ми дай нищо-нищо нищо-нищо. НИЩО! в поток бистър да потопиме нозе и под звуци на арфа върху копията тревни гърбове да положим доде изпълзи изпод нокътя червеят и се свлекат бавно стените отсрещни и плътта се свлече от ребрата ние пастирите и слязат дъждове до дланите празвукът вода в водата дали елените са се огледали във езерото лунно където потопиха златната ни гривна преди да дойдем ние боговете бели брадатите ездачи о хлуят в сетивата камък птица онемяла лудост пот сега сега насилие са багрите в нозете ли са люспите в нозете ли е вечер сито стадо кал във вените нагоре камбана-капка светулчице доде млъкне отсреща камшика и звънне в нозете длетото пречупено доде се сцеди в корена млякото и полегнат тревите и усетим ръка лека на рамото

60

ние пастирите ИЗГУБЕНА Е ГРИВНАТА но няма да се връщаме ще ни познаят и така ако денят е ясен вий останете тук и чакайте дъжда поплачете в лозята пощадете глигана угасете кедрите защото сте най-жадни нагоре гледайте нагоре гледайте копаейки гробовете нагоре гледайте щом легнете във тях защото сте жадни и пейте: ветре ветре докарай облаци ще пеем ли ще пеем ли а ний ще продължим нататък ще построиме град с стени дебели часовоите ще пикаят по тях но само нощем само нощем град с дебели стени в пустинята само нощем само нощем

е да

61 дебели и високи и порта откъдето слънцето ще влиза и порта откъдето ще излиза ще излиза о, нощ О НОШТ НОШТВИТЕ НА ДЕНЯ NO SHIT NIGHT SHIT НО ШШТ, МОЛЯ! НОЩТА НО ЩА НЕ ЩА НОЩ, А? НОЩАСТЕН, А? НО ШШТ! НОЩЕС, А? НЕ ЩЕШ, А? НО ЩЕШ НЕ ЩЕШ ПИКАЕШ ЛИ ПИКАЕШ ВЪРХУ ЛУННАТА ПЪТЕКА е само нощем само нощем черни биволи се валят в черно блато дали дали какво е блато в жаждата вода в костта тръстиката в окото смърт сред тръстиките желаем дългокоси с посинели нокти сега сега доде са розови сърцата ни о нощ в тръстиките желаем и в паяжина да заспим под златното махало

62

не ни спасява светлината не ни спасява светлината нищо-нищо ще ви окъпем и ще умрем ли ще умрем ли е да, е да край реката ли има ли мо́стове мо́стове и острови острови има ли и стари върби ли а комари а глигани зли-зли? с чисти коси ще покрием водите и ще ухаем ще ухаем е да, е да ще пеем ли: плавай плавай хляб в червените води край зрелите треви под старите върби до водопадите до водопадите е да е да расте зеницата смаляват се телата расте кедър расте дъб и след това и след това хайде-хайде. ХАЙДЕ, казах! ...

63

ЕПИЛОГ С К Р Ъ Б Н А

В Е С Т

С дълбока скръб съобщаваме, че днес, след дълги колебания, на преклонна възраст се прости с живота по собствено желание вярното ми куче Стойчо (1396–2017) С невероятните си доброта и човечност ти ежедневно ни даряваше радост, щастие и любов. Никога няма да те забравим! Почивай в мир! Погребението вече се извърши рано сутринта в ъгъла на двора до северната ограда, откъдето циганите влизат да крадат. От опечалените: кучката Сара, циганина Яни от Суворово, който изкопа гроба срещу 10 лв. + 300 г ракия, щото било каменисто, и аз, собственика. …

64

ЕЛЕНА ДЕЯНОВА ДЪЖД

Заваля. Продъни се от болка чакането и капките пронизаха със нокти мълчанието на пръстта. Узрялото небесно семе се смеси с буците и тръните, и пръчките. Поемаше го жадната земя и лудо стенеше, разгърдена, под него. Врабци, оваляни във прах и пепел, кълвяха стръвно мокрите зърна. А облаците сееха намръщено и тежко се надвесваха над къщите. Дъждът – божествен хвърковат елен, прескачаше през покриви и ниви. И ручеите заскимтяха диво. Небесно мляко плисна от реките, закърмени от извора в Едем. Небето се отвори за човеците, които като мокри пеперуди, с увиснали и призрачни криле, се скупчиха и призоваха Чудото. Чистилището бе една врата. Ръката милостиво я отвори и ги поведе, под облаци, набъбнали от сок. И път се плисна… Мътните човеци вървяха редом по гребена на този дъжд дълбок. Дъждът се сипеше. Като зелени гущери пълзяха струите, надигнали глави. Развял тревите, цял табун препускаше, и гривите размятаха скали. Дъждът гърми върху земята луда. Отпуши се небето. Закипя. Водата – жива, гибелната, чудото, пред портите на Рая заваля.

65

Худ. Александър Терзиев „Отдих“

Худ. Александър Терзиев „Арката Корсел“

66

ДА СИ СПОМНИМ ЗА ЯНАКИ ПЕТРОВ

ДИМИТЪР КЕНАНОВ ПОЕТЪТ ЯНАКИ ПЕТРОВ КАТО МАТРОС

(Страници от подготвена за печат книга) …След запознанството ни в Централната лагер-школа „Малчика“ – Батак, през лятото на 1967 г. приятелството ми с Янаки Петров, на когото съм признателен за дадените ми „литературни уроци“, продължи с писма. Той започна тригодишната си воинска служба като матрос в Созопол, а аз продължих учението си в IV курс на Техникума по механотехника „Тенчо Хубенов“ в Хасково. Не знаех дали ще мога да получа висше образование поради бедност, ето защо избрах професионално направление. Освен това една злорадо сложена петица в дипломата от VIII клас не ми даваше възможност да преборя наплива в пловдивска езикова гимназия, откъдето ми казаха, че е по-добре да не кандидатствам. Повярвах на този съвет, сега си мисля, че е възможно да съм бил съзнателно отклоняван да не подам документи. В южния град Хасково, който Янко Димов римуваше в едно стихотворение с „ласкаво“, представления даваше силна театрална трупа (Васил Михайлов, Илия Добрев, Никола Тодев, Златина Тодева, Йоанна Попова, Вяра Делчева и др.), имаше талантливи литературни творци, водени от Янко Димов и Иван Николов. Тук нямам намерение да представям тогавашните местни поети и разказвачи, но само искам да подчертая приятелския ми творчески диалог с Генчо Христозов и Огняна Свиленова. (Ярко талантливата, добрата „посестрима“ по перо в определен момент напуска „Хасково благословено“ – така Огняна Свиленова отбелязва мястото на написано писмо до мене.) В читалище „Заря“ се записах в кандидатстудентски курс, воден от учителя Александър Митев. Както в много градове, и тук главната улица привечер се превръщаше в „чарк“ – движещо се многолюдно събиране на разхождащи се хора от различни възрасти по два потока – отиване и връщане. Ето в този накратко нахвърлян контекст започна писмовното ми общуване с Янаки Петров, което е взаимно опознаване в изпълнение на известния философски призив „Познай себе си“. Непринудено написаните редове включват литературни съставки, но писмата са в рамките на описаната вече тогавашна поколенска традиция. Те са строго лични и не бива да бъдат смесвани с литературния, епистолографския жанр, познат ни от античната литература до ново време (напр. Луций Аний Сенека, св. Евтимий, патриарх Търновски – в неговото „Житие на св. Йоан

67 Рилски“ или в писмото му до мних Киприан в Атон, разменените писма между Марина Цветаева и Райнер Мария Рилке и много други). Другарските споделяния за юношеските вълнения и за търсенето на познавателни пътища към света на художественото творчество всъщност чертаеха видения от въображаема, мержелееща се „втора действителност“. Нея съзнателно, дори в опиянение са търсели, били са потопени четените от нас „прокълнати поети“, чиято редица започва от Шарл Бодлер. Да разбера това явление, ми помогна книгата на Димитър Аврамов „Естетика на модерното изкуство“ (Издателство „Наука и изкуство“, С., 1969). Тя стана за мене откровение и ме покори с изключителното си вътрешно въздействие и външно – с полиграфското си оформление. През студентството си в тетрадка конспектирах избрани места от ценния труд – в тези извадки се зачитам и до днес. Редактор на изследването е Исак Паси, чиито „Философско-литературни етюди“ (1968) съм препрочитал с извънреден интерес. За всеки обгорен „жител“ или съмишленик на „втората действителност“ е обичаен духът на свръхидеализма и свръхмаксимализма в ценностното възприемане на реалната действителност. Янаки Петров в писмата си стана разумен коректив на емоционалните летежи при мене и при Атанас Бучков – литературен „събрат“, споделящ писмовната ни трапеза. Със земния си непрагматизъм сигурно наедно сме се разпознавали в иносказателния образ на Бодлеровия „албатрос“, комуто „исполински криле“ пречат да върви по земята, неразбран и осмиван от злословните мълви на тълпата. Първото писмо е от Созопол, 18 декември 1967 г. Янаки Петров е телеграфно кратък – съобщава ми, че изпълнява воинския си дълг; очевидно с разбиране, търпение и смирение приема отредения му най-дълъг срок на армейско служение по това време: „Здравей, момче. Не съм те забравил! Моряк съм. В Созопол. 3 години. В 1970 г. на 29 септември ще бъда цивилен. Прати ми стихотворения. И ми пиши по-надълго. Ти поне имаш време. Янаки“. След два месеца е второто писмо с извинение, че пише рядко – разбираемо за армейските условия. Тук и в други писма става дума за новоизлезли стихосбирки, в случая на Христо Фотев, Александър Геров. И без подсещане знаех, че съм длъжен да му изпращам излизащите книги с поезия. От личен опит той ми дава приятелски съвет: „Как живееш, момче? Живей. Но и учи добре. Особено българския. Граматика, литература, всичко. Приемните изпити са трудни. Комисиите са взискателни. А ти трябва да следваш. Който върви като мене през просото, не прокопсва. <…> Няма как, братче! Ако те мързи да учиш, ще се увериш наесен. Да си пожелаем здраве. Янаки“. Стараех се да уча, да разширявам литературоведската си култура. Зачитах се в учебника по теория на литературата на Леонид Ив. Тимофеев, който ми предостави от библиотеката си близкият ми учител Янко Христозов. Иван Николов показа новоизлезлия „Български римен речник“ (1967) с ясното разбиране, че творческото писане е дар и не се учи по книги. (Иван Николов е един от малцината изключителни майстори у нас на римното изкуство.) През късното лято на 1968 г. станаха две събития – влизането на войски от Варшавския договор в Чехословакия и Световният младежки фестивал в Со-

68 фия. За Прага научих при купуването на вестници от павилион на РЕП до читалище „Заря“ в Хасково. Кандидатстудентската кампания беше изтеглена по време, писмените изпити държах в София. Бях призован в казармата и заминах за Пловдив. След няколко дни служба (от 24 септември до 12 октомври 1968 г.) ме извикаха на портала. Баща ми Вълчо Петров Кенанов донесе уверение, че съм приет за студент във Велико Търново. Независимо от сложната, на практика военна обстановка министерствата на отбраната и на просветата са преценили важността на образованието и вземат решение всички новоприети за студенти новобранци да отложат службата си след завършване на висшето образование. За мене е промислително чудо – писмото за приемането ми за студент да стигне по пощата до родителите ми в с. Узунджово, а баща ми да тръгне с влака, да намери Ректората, да ме запише за студент и след това да ме издири в едно от поделенията в Пловдив. Израснал в бедност, баща ми не е имал възможност да учи освен в началните класове. Трябвало е да се помага в обработването на нивите и в скотовъдството, макар че е можел да стане превъзходен инженер. Веднъж дори ми каза, че няма как да ме издържа финансово в учението. След като показах уверението, командирът на поделението веднага се разпореди и аз приключих с първата си армейска служба. Янаки Петров в писмата си загатва за пошлост в казармата – предполагам, че става дума за отношението към новобранците от „старите“ войници („Вече се чувствувам малко по-добре. Притъпях и по-малко ме боли, когато се срещам с пошлостта“. 2 март 1968 г.“). Няколко месеца по-късно той ме пита дали съм вече студент: „Дано не си в казармата, но дори и там да си, няма нищо страшно. Стискай зъби и върви. Изкараш ли жив и здрав първата година, знай, че ще излезеш от там“. Действително „старите“ войници си имаха неформални лидери, които буквално подстрекаваха да се издевателства над току-що дошлите попълнения. Помня как един от тях ми каза, че не са знаели за неочакваното ми уволнение, за да ме унизят, както те си знаят. Писмото от началото на месец март е на няколко страници, изписани с молив. Янаки Петров пояснява самоукорно думите си за „пошлостта“, като преди това отбелязва за творчески застой: „Аз забелязвам застой при мене и той сигурно ще окаже влияние. Чудно ми е – хората са били в концлагери и пак са били поети. Муса Джалил например. А мен една глупава казарма ме обърка. Но те са имали срещу кого да насочат стрелите си, а аз срещу кой да размахам юмруци. Казармата не е виновна, че има лоши хора. Нейната вина е, че дава често права на лоши хора. Но не е ли смешно да пишеш за новобранските си мъки. Кому е необходимо това? Ето тия неща ме объркват“. Тези размисли по вапцаровски романтично са продължени на 24 март 1968 г. в навечерието на излизане в просторите на морето: „Ако пишат във вестниците нещо за нашия флот, ще разбереш къде съм. Въпреки всичко, щастлив съм, че съм морски. Все пак друго е търговският флот. Може от мене човек и поет да не стане, но всички пристанища на света ще бъдат мои. Ще завърша литература и

69 ще плавам като прост моряк“. В осмислянето на ситуациите в матроското всекидневие, в бита, Янаки Петров се оттласква от повърхностното оценностяване на видимата битийност, за да се провиди нейната невидима същина. И това следва да бъде цел на творчеството: „Не конкретните случаи са важни за поезията, а онова вътрешното, което е скрито“. Българската народна армия по това време беше могъща сила и изпълнението на воинската служба се приемаше за свещен дълг. На изпроводяк в армията свидетелката на турския геноцид над българите в Източна Тракия през 1913 г., покрованката Митра Делчева – моя баба по майчина линия, ми напомни благопожелателно, че както всеки дом се нуждае от грижовен стопанин, така и домът на България има потребност от верни стопани воини. Кипърската криза през 1974 г. ме завари като заместник-командир по политическата част на застава „Ружица“ в Смолянския край, село Кожаре. Сигурно часове преди военния сблъсък в Кипър в една много ранна сутрин командирът на заставата ме събуди – обикновено си лягах с дрехите, тъй като сигнализацията на „кльона“ се задействаше често и трябваше да съпровождам тревожната група със следово куче. По шифрограма се нареждаше да се направи оглед на граничната бразда и обозримата гръцка територия, защото Шестият американски флот е започнал придвижване в Средиземно море. Заради Кипърската криза, да продължа отклонението си от разказа ми за писмата на Янаки Петров, уволнението на набора граничари се отложи с дватри месеца. По заставите настана опасно емоционално напрежение сред граничарите, включително и в Смолянския отряд. Най-буйните, т.е. най-недисциплинираните, бяха събрани в работна група на заставата на Шабаница и заедно с група сапьори трябваше да изградят докрай телената ограда, известна с наименованието „кльон“, в труднодостъпен планински терен – заставата се намираше на най-високата му точка. Запомнил съм как при дъжд светещи синкопи от гръмотевични разреждания страховито пробягваха по телените редове на кльоновата мрежа. В апаратната загоряха кабели и мисля, че се появи мирно разредило се, политнало кълбо на мълния. Кадрови офицер от щаба на отряда се отказва да ръководи групата и аз, старшина школник, бях изпратен на мястото на офицера връзкар. Когато пристигнах, видях как сапьорите буквално грубо ругаеха командира си, който напразно се опитваше да ги разбуди и отпрати на работа. Стана ми ясно защо кадровият офицер е използвал връзките си, за да бъде откомандирован – войниците бяха на практика неуправляеми. Когато приемах моята група, строена в полумрачния продълговат коридор на заставата, видях, че някои бяха облечени полуцивилно. Слава Богу, намерих верния словесен път към сърцата на злонастроените граничари. Казах им, че имаме две цели, едната – всички да се върнем живи и здрави вкъщи, втората – да се изпълни разпореждането за дострояване на кльона. Затова те трябва да забравят пътя към близкото село Мугла и кръчмата, а ако изпълнят строителната задача до срок, който самоволно определих, обещавам им 5 дни домашен отпуск. След това осъзнах за себе си, че нямах право да давам отпуск. От тях

70 чух: „Старшина, само стой настрана и гледай“. Това и правех през следващите седмици – гледах и вкусвах от боровинките, докато войниците изпълняваха неформалния ни трудов договор. Когато всичко завърши, завърнахме се благополучно в Смолян, където на плаца ни прие зам.-командирът на отряда. Той се съгласи да изпълни обещанието ми, дадено пред групата – всички заминаха в отпуск. Само аз бях забравен и се върнах в заставата. В периода на превратните „демократични“ промени не зная кой послушен безумец даде разпореждане „кльонът“ да бъде премахнат и изцяло да бъде разградена южната ни граница… За опасно трудово премеждие, преминало при извършване на ремонт, Янаки Петров ми разказва в писмо от 21 август 1968 г.: „На ремонта бях пострадал много. Подводната част на кораба се боядисва с една черна боя, на която казват кузбас. Когато бяхме на док и събаряхме старата боя, прахът, който падаше отгоре ми, обгори лицето, напълни очите. Бяха адски болки. Пострадаха още няколко непредпазливи момчета. Лицата ни се избелиха страшно. Няколко дни бях полусляп, но всичко се оправи, дори белези по лицето ми не останаха“. Следващата текстова част на писмото е пронизана от осъзната в дълбочина воинска отговорност: „Сега ти пиша от болницата, но тук съм за дребна работа. Трябва да ме изписват, защото на кораба работата чака мен, а не някой друг. Поверените механизми трябва да са винаги изправни, защото никой не знае кога точно ще натиснат звънеца за бойна тревога“. Продължавайки да следи и да чете списание „Родна реч“, в бр. 1 от 1968 г. Янаки Петров съзира името ми в рубриката за критика „Поща“: „Според мене отзивът на редакцията е правилен. Надежден си. Но все пак много е важно как ще се развием по-нататък“. Ето редакционната бележка: „И двете части на стихотворението са написани с едно ведро чувство и усет за младостта на чувствата. Ще ги предложим за печат. Нашето пожелание: тук-таме се усеща влияние от известни поети – главно в изразните средства (напр. Христо Смирненски). Бъдете внимателен“. Тук се рецензира сигурно посветеното на моите съученици стихотворение „Юноши“ (вж. бр. 2 на „Родна реч“). Изведеното изразно влияние е в първата тристишна строфа: Загубихме детинския си глас… Една априлска утрин ни целуна немити, босоноги юноши. С етичен свръхмаксимализъм в дългото си мартенско писмо Янаки Петров споделя съкровено признание, че е направил съдбоносно откритие за себе си. Сбъднато е неговото очакване за среща с истинската съпътница в живота и за страха да не я загуби: „Готов съм никога да не я докосна и никога да не споменавам за чувствата си, но тя да бъде винаги около мене – в мислите ми, аз – в нейните мисли“. В две юнски писма Янаки Петров дава приятелски напътствия за предстоящите кандидатстудентски изпити: „Надявам се да те приемат в университета.

71 Чети много и не само от учебниците!“. Като първо учебно заведение е добре да се посочи Велико Търново: „Там приемането е по-сигурно. Но за един поет, разбира се, е по-добре да следва в София, отколкото в Търново“. В този контекст следват редове, пропити от нескрито огорчение: „Сега от флота изпращат трима човека да следват в СССР журналистика. Аз не съм между тях. Никога не ми е вървяло. За мен не се досети никой, въпреки че във флота ме знаят. А изпращат хора, които никога не са писали – дори една дописка да бяха написали някъде. Тук се гледат само тези, които са активни в комсомолската работа. А подземните реки не са на почит. Нищо. Ще се пукне някъде земята и ще излезем на бял свят“. В открито море всеки кораб е изложен на опасност от непредвидими по сила сблъсъци с водната стихия. Свидетелски отглас от подобни изпитания е започнато, но недовършено стихотворение. То е изпратено с признание за творческо бездействие: „А аз не пиша. И не знам дали ще мога да напиша хубаво стихотворение. Е, имам няколко започнати. Та нали при най-малкото вълнение започвам да мисля в стихове. Но стиховете са едно, а готовите стихотворения – друго“. След недовършения стихов текст идва пояснение: „По-нататък не съм писал. А и горното има един милион трески за дялане. Карай! Служба няма“. Заключителният израз е характерен за тогавашното войнишко „говорене“. Няколко месеца по-късно Янаки Петров ми изпраща наедно с друг поетически текст вече завършеното стихотворение след видими редакционни промени, които се изразяват с различно продължение на стихотворението след 9 ред („Бие силна и страшна вълна“). След този стих първият, недовършеният вариант се разгръща така: „Бие силна и страшна вълна. // И изплуват в смълчаните спомени // роден бряг и любима жена. // Няма пътища. Всички посоки// дебнат с дива, стремителна смърт. Над морето – безжалостна локва, // гладни гларуси стръвно кръжат“. БУРЯ

В морето, наречено Черно, далеч от Родината един кораб в двубой със смъртта. падат ниски оранжеви облаци, тъжни облаци в тъжния ден. И замират стрелките на всички часовници в този залез голям и червен. И моряците гледат горестно… Бие силна и страшна вълна. Как тъгуват дълбоко, вдън спомена роден бряг и любима жена. Не тъгувайте. Само в лазурите има силна мъжествена смърт. Не умира тоз, който във бурята

72 е намерил смъртта насред път. *** Вятърът отрони от гнездата птиците и отвя ги нейде на небето в дъното. И се нижат дните – черни върволици от мъгла и тъмно гръб в студа прегънали. И вълните силно се притискат в плажа. Топло не намират – лед е на брега. Полумрак дъждовен спуска стряха влажна и обгръща мълком мократа земя. Само от комините литнали искри казват ми, че в зимата някой нейде бди. Някой чака пролетно, радостно небе, сокове в тополите, стрелнати криле, за да тръгне с птиците в цъфналия път. Чакат го връстниците. Чака го светът. Двете стихотворения са завършени след дълго промисляне на всяка дума, подбирана не просто уместно, а положена в изразни съчетания така, че текстът да удивлява и внушава, да излъчва избухваща енергия на запределно силни чувства и екзистенциална покруса. В края на „Буря“ съзнателно е направена отпратка към неподражаемата Ботева възхвала на саможертвения подвиг в името на Родината. При второто стихотворение в контраста на две природни състояния всъщност е скрит „вътрешният пейзаж“ на тъмно човешко състояние и изстрадването му до оптимистично просветляване. Непосредствената, непринудената гражданска отзивчивост на Янаки Петров е несъмнена и последователна. На 23 септември 1968 г. той прилага в писмо стихотворение („Написал съм стихотворение за убития български войник в Чехословакия“):

В ПАМЕТ

На мл. сержант Н. Ц. Николов Връстнико, който ще мълчиш завинаги. Бих могъл вместо теб да замълча. И да заплаче майка ми (О, майките, плачущите върби над свойте блянове!) …Прекъснало е детското хвърчило конеца си, избягало завинаги. И заридава някакво момиче с една предишна много бяла панделка.

73 Така внезапно се почувствах мъж, че като факла светнаха косите ми. Приятелю, в кръвта ти край Вълтава, в мойта кръв, ще израсте едно огромно бяло цвете и ще изпълни с мириса си въздуха. Защото мойта кръв и твойта кръв е нужна, за да растат цветята в този свят и да текат кристално бистри ручеи. …До тука прочетох със споменно вълнение малка част от купчината писма. Заделям останалите писма от студентските години за размисли по тях в отделна студия. Матрос Янаки Петров ми е пратил изрезка от неотбелязан брой на списание „Български воин“ („Поместиха ми две стари стихотворения в „Български воин“. Кой ги е пратил, не зная“. 23 октомври 1968 г.). Прилагам ги сега като завършек на досегашните разсъждения. „Тъга“ следва гражданската тоналност в поезията на големия български поет. Да вникна в същината на тази съдържателна черта намирам подкрепа във възклика на Уолт Уитман: „Камарадо, това не е книга, // който я докосне – докосва човека“. А „Посвещение“ те осветява с тихия си „слънчев“ лиризъм.

ТЪГА

На чичо ми, загинал в Унгария. Пощальонът донася известие за героя, загинал при Драва. В нашия дом тих и невесел броди лютата скръб оттогава. И роден след войната, късно аз я чувам да вие във мен. Колко смях тя от мене откъсна, ненабъбнал и нероден. И в кръвта, и в очите жарава тя раздухва на син и внук. А моите пръсти узряват в един много тежък юмрук.

74 ПОСВЕЩЕНИЕ

Нека забравим всички зимни и есенни думи… В нощите ледни и яростни някъде те са замръзнали. Грабнал ги зимният вятър и ни разчупил прозорците. Дълго да се обичаме, пролетно. Пукат корите на всички върби и е слънчев снегът по поляните. Гледай: реките са пълни и радостни, пълни и радостни. И зелени.

– Кажи една дума.

– Хубаво. Още една дума!

– Весело. Още една дума!

– Гълъби. Нека забравим всички зимни и есенни думи. В книговия вариант стихотворението е без заглавие и вместо „Весело“ стои: „Люляци“ (Петров, Ян. Зимна птица, С., 1978, 38–39). *** …Преоткрих други три стихотворения и послеписно ги добавям като нови публикационни багри в литературния портрет на Янаки Петров. В „Писмо“ има поразителна изповед за ценностния „сблъсък“ на синовния дълг пред Родината и любовта, проектирана в образа на любимата. Същата характеристика отнасям и към „Тишина“ – в двата текста матросът поет се добира до съкровената лирична висота на фронтови рускоезични послания към света на любовта от годините на Втората световна война.

75 ПИСМО

Далечна моя, искам да те видя, ала дългът е „легнал на гърди“. Тежи над любовта. По тъмно вия. Сърцето ми е нежно за войник. Но този свят е зъл и все така наежен. Земята е цъкалка на кибрит. И кой ще ми прости за мойта нежност, когато лумнат кости и гранит? А майките ни, раждали поети, войници срещат в каска и шинел. И времето не иска тази жертва, когато нищо още не си взел. Когато си най-луд и дивен, млад, когато ще се пръснеш от любов, да носиш през гърдите автомат, за тъжния си миг да си готов. ТИШИНА

Навярно ти заспиваш уморена, а аз стоя на тъмното на пост. Но зная – ти си мислила за мене, докосваш ме в самотната си нощ. Угасват светлини в далечината. България във мрачината спи. Аз много тихо стъпвам по земята и ме сънува майка ми. И ти. А ето и третото стихотворение-автопортрет – то е продължение на слънчевозарния мотив от „Посвещение“ с емоционално редуващите се насрещни пресичания на стиховия ритъм:

76 ЖИВЕЯ И ВЪРВЯ

в живота си безшумно. Едно стъкло не счупих. Не казах лоша дума. От болки спотаени, от смях несподелен под небеса червени припламвам всеки ден. А първото момиче не знай все още, че безумно го обичаше най-тихото момче. И ме терзаят мисли, желания, съдби. Мен слънце ще ме плисне и ще ме изгори. Тази лирична поредица завършвам с още едно открило ми се изстрадано, неизвестно стихотворение на Янаки Петров, записано и изпратено ми от него на 13 февруари 1970 г., Созопол. Спонтанно избраната ритмична стъпка е трисрична – анапест, предназначен за спокойни, съзерцателни вътрешни състояния. Ударната драматична ритмика на болката иде от двусричната стъпка на хорея, която носят първите думи на елегията („въздух“, „само“, „удря“, „твойте“, „влиза“, „търся“ и др.). Пресрещат се eмоционални кръгови повторения: „Въздух мой, за кръвта ми потребен“ или реторически подхващания: „В тази зима сурова и върла“; „В тази тежка, затрупваща зима“. Накъсаният от болка речеви поплак се носи също от анжамбана („Влиза зимата. Мойте ръце са// непосилни в снега и студа“):

77 РЕКВИЕМ

Въздух мой, за кръвта ми потребен, само мрак и студено без тебе. Удря зимният студ по вратата. Твойте стъпки снегът е навял. Сам съм в стаята. Пукат стъклата. Януари е кон разседлал. Влиза зимата. Мойте ръце са непосилни в снега и студа. Търся тебе и викам: „Къде си? Как без тебе ще свърши нощта?“ Тази нощ е безкрайна и тъмна. Де е утрото? Слънце изгрей! Само вятърът вънка прозвънва. Във прозорците вей снеговей… Въздух мой, за кръвта ми потребен, как сега ще живея без тебе? Над балада горя – да те върна в тази зима сурова и върла. В тази тежка, затрупваща зима само сняг и студено, любима.

Худ. Александър Терзиев „Прегръдка“

78

SOPHIA

ВАСИЛ ПРОДАНОВ БЪЛГАРИЯ И РУСИЯ В МУЛТИПОЛЯРНИЯ СВЯТ И НОВИЯТ СБЛЪСЪК НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ

1. Четирите смени на геополитически и цивилизационни зависимости на България от ХIX век насам Геополитически, а от тук и цивилизационно, намиращо израз в идентичност, език, наименования на различни обекти, българите минаха през няколко радикални прехода през последните 140 години. Те са обусловени от промените в геополитическите битки и разположение на големите сили на Балканите и водят в повечето случаи до национални катастрофи и разпадни процеси. Първият от тях е до Освобождението, когато българите са геополитически в рамките на Османската империя в условията на монополярната хегемонна роля на Великобритания, което намира израз и позициите ѝ на Балканите. Това е времето, когато на Балканите Османската империя, подпомагана от англичаните, води битка с още една периферна в икономическия, но значима демографски и ресурсно страна – Руската империя, в която капитализмът също закъснява в своето развитие. Идването на Русия на Балканите е предпоставка за конституирането постепенно на модерната българската нация като обвързана със славянството, православието и кирилицата. През първата половина на XIX век имаме все още гърчеене и турчеене, голяма част от думите в българския език, наименованията на местности, включително и фамилни имена са с турски или гръцки корен, но от средата на века бъдещето се вижда чрез спасителя „дядо Иван“. Част от по-богатите слоеве гледат и към „Европата“, с която са доминиращите икономически отношения на Османската империя. След появата на Германия като единна държава на европейската сцена се поставя началото на мултиполярна геополитическа битка, която води до Освобождението на българите с помощта на Русия и възникването на модерната българска държава. Вторият преход е след Освобождението, когато България влиза в икономическо, а и в политическо отношение, доминиращо в немската зона на влияние, тъй като Германия се формира като основната икономическа сила на европейския континент. Утвърждаването на българската нация обаче е неотделимо от цивилизационната обвързаност с Русия. Затова до 1944 г. съществува нагласата за славянската идентичност, съчетана със западната ориентация. Това е предпоставка за българска версия на битка между „западници“ и „почвеници“, проявяваща се в сблъсък между русофили и русофоби, а след Първата светов-

79 на война СССР става фактор и за идеологическа идентификация с него като страна, в която се развива версия на социализма. Третият преход е между 1944-а и 1989 г., когато България е в съветската сфера на биполярния геополитически свят и СССР се възприема като „слънцето и въздуха за всяко живо същество“. Налага се представата за единство на българи и руснаци и чрез общата история, и чрез общото настояще, и чрез общото бъдеще. България е икономически най-силно обвързаната със СССР страна и най-верен негов съюзник. България и СССР са държави от полупериферията на световната система, които се опитват да реализират догонваща модернизация под различен флаг, ценности и идеология в сравнение с държавите от капиталистическия център, които са осъществили този процес по-рано и за по-дълъг период. Четвъртият преход е след 1989 г., когато България влиза в нова геополитическа система, изглеждаща като „американския век“ – на американската глобална хегемония и неолибералния универсализъм. „Светлото бъдеще“ на комунизма, което обединява преди това България и СССР, е унищожено от горбачовската перестройка. То бе съществен момент в тяхната обща идентичност, градяща се не само на миналото, но и на бъдещето. След 1989 г. тази обща идентичност е разрушена. Нейната смърт доведе до разпад и на СССР, тъй като с нея изчезна идеята за „съветския човек“ като нещо по-общо и значимо от отделните национални и етнически общности в тази страна. С това като основа за връзка между България и Русия остана миналото. Бъдещето започна да се търси в моделите, произтичащи от новата геополитическа ориентация под контрола на глобалния хегемон САЩ в един вече монополярен свят. През 1989 г. в статия, а през 1992 г. в книга Франсис Фукуяма обяви новото „светло бъдеще“ на целия свят, въплътено в американската либерална демокрация и капитализъм, изглеждащи достигнатия „край на историята“ – най-доброто състояние, което човечеството е било способно да измисли.1 Българският президент Петър Стоянов обяви „нов цивилизационен избор“ по посока на този „край на историята“ и „европейски“ и „евроатлантически ценности“ като основа, на която да се преформулира българската идентичност. Започна пренаписване на историята по начин, в който българинът трябваше да разбере, че неговата трагедия е, че в миналото е бил обвързан и зависел от Русия и СССР. В училищата и университетите бе отменено предходното задължително изучаване на руски език. Моден стана английският. Основната част от дрехите и предметите на всекидневието на децата и младите хора бяха брандирани с надписи на английски. Над 80% от филмите и новините в телевизионното пространство и киноинудстрията станаха американски. Купища идващи от САЩ секти и десетки финансирани отвън НПО-та трябваше да трансформират българската идентичност. Хегемонна в публичното пространство стана ролята на Запада, тъй като военно, политически и икономически България бе предадена по времето на Горбачов и Елцин на Запада. Така както след Втората световна война тя влиза в една геополитическа зона по волята на победителите, сега е вкарана в друга зона по волята на победителите и на лидерите на победените.

80 Още през 1990-те години обаче в САЩ идеите на Фукуяма бяха оспорени от неговия преподавател в Харвардския университет Самюел Хънтингтън, който публикува през 1993 г. своята статия „Сблъсъкът на цивилизациите“, превърнала се през 1996-а в книга, преведена на десетки езици по света.2 По това време като гост професор във Вашингтон се запознах на една конференция със Самюел Хънтингтън. Завързахме разговор, в който той ме разпитваше за ситуацията на Балканите и заговори за „сблъсък на цивилизациите“. Аз изразих скептицизъм, но той ми каза – „виж кои влизат в конфликт в момента на Балканите – православни сърби срещу мюсюлманите в Босна и католиците в Хърватско“. Разви тезата, че мястото на България не е в Европейския съюз, тъй като принадлежи към православната цивилизация. Затова и Гърция е „чуждо тяло“ в него. Смяташе, че „краят на историята“ не може да обедини света, който все повече ще се разделя цивилизационно. Това обаче тогава звучеше екзотично, роди много реакции както на Запад, така и в други региони. Появиха се най-различни форуми и инициативи за „диалог“ и „алианс“ на цивилизациите. САЩ обявиха ХХI век като „нов американски век“, осъществиха серия от нападения, за да налагат своята хегемония – в Ирак, Афганистан, Либия и пр. Същевременно разпадните процеси в Източна Европа, където новопоявилите се над 20 нови държави на Балканите и в постсъветското пространство конструираха идентичности и конфликтираха на основата на минали цивилизационни принадлежности, като че ли потвърждаваха тезата на Хънтингтън. Разпадът на източноевропейския социализъм в резултат на съветската перестройка наистина доведе като че ли до прояви на това, което Хънтингтън наричаше „сблъсък на цивилизациите“.

2. Новият сблъсък на цивилизациите в един мултиполярен свят От началото на нашето хилядолетие обаче започна постепенно навлизането ни в нова геополитическа ситуация, свързана със засилващи се конфликтни ситуации. През 2006 г. Стивън Коен публикува в американското списание „The Nation“ своята статия „Новата студена война с Русия“. В нея той говори, че през годините след края на СССР САЩ са говорили вежливо за „стратегическо партньорство и дружба“, но на практика са правили точно обратното – действали са според принципа „победителят получава всичко“, нарушавали са обещания, искали са едностранни отстъпки, били са агресивни и безкомпромисни, увеличавали са военните бази в Русия, провеждали са там, където им е неугодно правителството в постсъветското пространство, „цветни революции“, създавайки така нова „желязна завеса“ и ремилитаризирайки руско-американските отношения. В американските медии Путин е наричан „гангстер“, „фашист“ и „Садам Хюсеин“ и САЩ са провеждали добре познатите стандарти на „студената война“ да заклеймяват Москва за това, което прави Вашингтон. „…Когато НАТО се разширява до границите на Русия – казва Коен, – поглъщайки страните от бившия съветски блок и екссъветските републики, това се нарича „борба с тероризма“ и „защита на новите независими държави“; ако Москва протестира, нея я обвиняват в привързаност към мисленето на „студената война“. Когато Вашингтон се намесва в политическия живот на Грузия и

81 Украйна, това е „подкрепа на демокрацията“, когато това същото се прави от Кремът – това е „неоимпериализъм“. Да не забравяме и за историческия контекст. Когато през 1990-те години поддържаният от САЩ Елцин със сила разгони законно избрания парламент на Русия и конституционния съд, раздаде националното богатство и телеканали на подставени лица, наложи на страната конституция, не ограничаваща неограничената изпълнителна власт и фалшификацията на изборите, това се наричаше „демократична реформа“; когато Путин продължава същия този процес, това е „авторитаризъм“.3 Днес България вече е част от територията на тази нова студена война, но вече в рамките на нова геополитическа зависимост, свързана с разпада на установения монополярен свят от САЩ през 90-те години, а с него и на универсализираните неолиберални ценности, предложени за ново наше бъдеще и нова глобална идентичност. През последната година този процес навлезе в решаващата си фаза като един от симптомите за това в България стана негативната реакция спрямо т.нар. Истанбулска конвенция, въвеждаща идеята за различни джендър идентичности. Това предизвика маргинализирането на либерали и неолиберали, обедини помежду им изглеждащи преди това непримирими противници. Досегашната неолиберално универсалистична посока на развитие, задавана от монополярния хегемон САЩ, се разпада. Китай строи свой цивилизационен модел на социализъм. Русия се обръща към евразийството и православието като ценностни фундаменти. Турция се връща към исляма и Османската империя. Вътре в ЕС има тенденция на завръщане към национализма и националните държави. В много отношения това, което става днес, е сходно с един друг период на мултиполярна битка, започнал от 1871 г., когато се появяват обединена Германия и Италия, променящи баланса на силите в Европа и света, което в крайна сметка води до Първата и Втората световна война. Това е фактор за Освобождението на България, но след това и за две национални катастрофи. Общото днес с онзи период е загубата на позиции на световния хегемон, нова мултиполярна битка, в която център отново са Балканите. В тази битка са включени, освен Русия, Турция и Германия (ЕС), още двама нови играчи – САЩ и Китай. Тогава имаме криза на т.нар. „първа глобализация“, сега сме в криза на неолибералната глобализация и тенденция на нов протекционизъм, ново затваряне, ускорен строеж на стени, вътрешни процеси на разпад. Както и преди Първата световна война, има гигантско неравенство, което ражда консервативни и националистически реакции. Както и тогава може да бъде решено по четири основни начина – разпад на държави, войни, бунтове и революции, смъртоносни епидемии и нова технологична революция. Отново има фалити на държави – през 1875 г. фалира Османската империя, сега отново – Гърция. Тогава има реакция срещу либералната интернационализация на капитала и противоречията, които тя носи. Тази реакция приема цивилизационни и националистични характеристики. Основните теории за цивилизациите и цивилизационния подход се създават от края на ХIХ век до времето след Пър-

82 вата световна война – тогава се появяват на Запад концепциите на Тойни и Шпенглер, в Русия – на Данилевски, след Първата световна война се появява и евразийската концепция. След това се появява идеята за цивилизационно превъзходство чрез расови характеристики, каквито имаме при идеологията на арийския произход на германците у Хитлер. От ляво нарастващите конфликти се интерпретират чрез теориите за империализма. Сега отново имаме нарастваща делегитимация на универсализираните либерални „европейски“ и „евроатлантически ценности“, популярен става цивилизационният подход в различни версии от Хънтингтън до Дугин и китайската цивилизационна форма на социализъм. Той се използва за обединението на големи групи от населението на различни страни в мултиполярната битка, превръщаща се в нов сблъсък на цивилизациите и нови етнически и националистически фрагментации от рода на тази, които наблюдаваме в Каталуня. Реакцията на неолибералната глобализация под американска хегемония стават така различни консервативни версии на обединение чрез цивилизационни и национални идентичности. Именно този тип идентичности се конструират и активно в геополитическата битка в Украйна и в Близкия Изток, но тресат и България, където усилено се правят опити за промени в историята и идентичността на нейното население. Имаме нова милитаризация и след края на предходната студена или Трета световна война можем да кажем, че сме вече в Четвърта световна война, водена с икономически, политически, идеологически, културни, информационни, дигитални средства, както и с частни компании и наемници, с автономни оръжейни системи. ЕС така и не успя да достигне стратегическата си цел от 2% от БВП за наука, но сега си е поставил целта всяка страна да дава поне 2% за въоръжаване. Отново сме бойно поле – на Четвърта световна или на хибридна война. Това води до нова битка на фили срещу фоби, осъществявана чрез медии, религии, образователна система, учебници, но днес и с нови инструменти като НПО-та, политически партии, интернет сайтове и блогове, чрез които не просто се пренаписва историята, но се правят опити за трансформации на идентичността на българина, на чувството му за солидарност и принадлежност. Отново както преди Първата и Втората световна война има различия между народ и елит по въпроса кого чувстваш за близък, към кого да се обърнеш за помощ, което правят опит да преодолеят новите идеологически апарати. И в България има тенденция системните неолиберални леви и десни партии да губят електората си за сметка на антилиберални и търсещи обединение под флага на цивилизационни, религиозни, етнически, национални идеи сили, противопоставящи се на глобализацията в различните ѝ измерения и ангажиращи се със защита на интересите на съответните общности, видени като противопоставени на глобализирания капитал. Либералната демокрация се тресе и в нарастваща степен имаме обръщане към миналото, битката не е вече за бъдещето, а за миналото. Сблъсъкът не е от типа на този, който имаме по време на студената война, а идентификационен, свързан с отговора на въпроса „кои сме ние“. Ако по-рано доминират либера-

83 лите и левите, които традиционно са свързани с идеята за прогреса, сега на преден план все повече излизат консерваторите, обединявани чрез миналото. По време на Първата и Втората световна война доминираща в България е ролята на Германия и, макар и по различен начин, страната ни се включва във войната с Русия. Сега доминираща е ролята на САЩ във военно и политическо отношение, а в икономическо е на Германия. Отново както при Първата и Втората световна война българската държава и политици са включени в лагера на Запада срещу Русия, като Западът е доминиран от САЩ и Германия. Различното днес е много по-голямата роля на Турция, превърнала се в самостоятелен геополитически играч, еманципирал се в значителна степен от подчинеността си на политиката на САЩ по време на студената война и маневриращ съобразно интересите си на принципа на моркова и тоягата между различните сили – САЩ, ЕС, Русия, Иран, Китай. Партиите и страната са разделени на русофоби и русофили, като сред населението доминират русофилите, но в медиите идеологическа хегемония има русофобството. Водещи са американските, а в много отношения и турските идеологически апарати и културни индустрии. Всеки политически сблъсък се интерпретира като имащ такива измерения – от битката за Истанбулската конвенция до битката за енергетиката. САЩ доминират в публичното пространство чрез медии и неправителствени организации, за които от Запада са дадени около 2 милиарда долара през последните 28 години. Турция доминира в религиозната сфера чрез господството на Дианета, строителството на джамии и филмовата индустрия, която е втората по мощ след американската. Руските медии са маргинализирани в България, а възможностите на Русия за въздействия са силно ограничени. Води се нарастваща и ожесточена битка за интерпретация на историята – за тази до Освобождението битката е с представителите на неоосманистко пренаписване на историята; за Освобождението и особено за времето след Втората световна война битката е от страна на русофобите срещу русофилите, тъй като искат да разбият представата за Русия като носител на освобождението от османско робство. През последната година тя се ожесточи и новият възход на антикомунизма в България е по същество инструмент за пренаписване на историята на отношенията с Русия, тъй като голяма част от русофилските нагласи са свързани с носталгия по социализма и времето на СССР. В политическо отношение партиите се локализират по три основни оси: ляво-дясно, консерватори-либерали-социалисти; русофили-русофоби-туркофили-туркофоби-западнофили-западнофоби. В нарастваща степен обаче всяка реакция и събитие започват да се локализират в опозицията русофили-русофоби. В приетата през декември 2017 г. нова стратегия за национална сигурност на САЩ като водещи страни, разглеждани като оспорващи американската мощ и в този смисъл рискови за националната им сигурност, са посочени Русия и Китай. Особено внимание се обръща на кибервойната, информационната война, публичната дипломация. За първи път след разпадането на СССР в американска стратегия за сигурност се говори толкова много за „студена война“ – седем

84 пъти, докато в предходната, приета по времето на Обама през 2015 г. стратегия, когато бе започнала конфронтацията между САЩ и СССР този термин се споменава само 2 пъти.4 В бюджета на Пентагона за 2018 г. бяха заложени над 200 милиона за разширяване на военновъздушните бази в източноевропейските държави и разполагане в тях на най-модерните невидими изтребители. В България бяха разположени безплатно американски бази. Според анализ на авторитетното американско списание „Форин полиси“ американската военновъздушна база в Безмер е една от шестте най-важни военни бази на САЩ в света. От всички тези шест бази единствената, която е в Източна Европа и изобщо в бивша социалистическа страна от Варшавския договор, е тази в България, което говори за стратегическото значение на страната ни като военен плацдарм. „Форин полиси“ оценява нейната значимост по следния начин: „Сравнена с американските бази в стара Европа, Безмер и нейните източноевропейски еквиваленти са по-евтини за опериране и по-близко до потенциалните горещи точки в Средния изток и Централна Азия. Във времена на конфликт военните ще използват тези съоръжения, за да придвижват хора и ресурси. Надеждата е, че държавите домакини от бившия съветски блок ще бъдат по-послушни отколкото други страни с американски бази в стара Европа и ще бъде по-малко вероятно да блокират тяхната употреба във време на конфликт.“5 Още повече че по условията на договора тези, които ползват базите, нямат задължение не само да искат разрешение, но дори и да информират за операциите, извършени от тях, за разлика например от базите в Турция, чието ползване зависи от турското правителство.

3. Какви са резултатите от загубата от страна на България на Третата световна война, включването ѝ като периферия в нова геополитическа система и началото на Четвърта световна война? България е най-опустошената икономически и демографски страна от загубата в Третата световна война. При нея неолиберализацията и мащабите на експлоатация са по-големи отколкото във всяка друга европейска държава. Основните системни партии, участващи в правителствата през този период, са по-неолиберални от тези на Рейгън и Тачър. Това се вижда от три основни показателя. Първият е данъчното облагане на капиталистите в сравнение с работниците, което у нас е няколко пъти повече в изгода на капиталистите, а не на работниците. Десният Рейгън успява да свали данъците на капиталистите до 28 %, а у нас те бяха свалени до 10 %. Вторият показател е делът от БВП, преразпределян от държавата – у нас той е по-нисък отколкото във всички основни западноевропейски държави, включително и от САЩ. Третият показател е маркетизацията на публичните услуги. Мащабите на тяхната маркетизация е по-висока отколкото в САЩ и Великобритания. България е страната, в която например най-голям дял от разходите за здравеопазване се плащат директно от пациентите, а не идват от здравни осигуровки в солидарната здравна система. В България има днес 12 пъти повече бедни отколкото в края на социализма, неравенството е по-голямо от всякога преди това в новата ни история. Равнището на експлоатация е най-голямото в ЕС. Българската армия е унищожена

85 по указание на Запада и Турция в размери, които я правят много по-нежизнеспособна отколкото след Ньойския договор в края на Първата световна война. България е най-загубилата вече страна във водещата се Четвърта световна война. Икономически се отказа от строителството на ядрени централи с Русия и загуби милиарди. Принудена бе насила да се откаже и от петролопроводите под строгите погледи на специално пристигналите за тази цел в страната американските сенатори по времето на правителството на Орешарски. В момента ляво-дясното позициониране на политическите сили и избирателите е само дискурс, но не и реални политики, докато на практика имаме в нарастваща степен позициониране в национално-цивилизационен смисъл: русофоби срещу русофили, туркофили срещу патриоти. Реакцията на Истанбулската конвенция беше симптом в това отношение. Носителите на неолиберални ценности, свързани със съответни НПО-та и партии, са все повече заклеймявани като „соросоиди“ и „чужда агентура“, а от русофобската страна се правят списъци на русофилите, които са наричани „рубладжии“. Във всеки случай нарастваща част от русофобите вече не са либерали или не са изцяло либерали и се дефинират като консерватори. В парламента има партии, които в различна степен са обвързани с всяка от основните геополитически сили и битката се разгръща в невиждани преди това мащаби. В разгръщащата се в момента Четвърта световна война, в която водеща роля играят информационните, културните, дигиталните, пропагандно-идеологическите механизми, има тенденция на разпад на предходните глобализирани неолиберални апарати, свързани с американската хегемония. Това се вижда от истерията за фалшиви новини и нарастващите ограничения и прогонване в различни страни на т.нар. соросоиди от глобализираните неолиберални НПОта. Вижда се от срива на меката сила на САЩ, от това, че те, които имат стотици медии и хиляди НПО-та по света, се уплашиха от само една руска телевизия на тяхна територия – „Russia Today“, и ѝ наложиха съответните ограничения. Навсякъде тече процес на самозатваряне, стените се увеличават, глобалните инвестиции намаляват, навлизаме в епохата на ново геополитическо противопоставяне, в което русофили и русофоби, туркофили и техните противници, американофили, еврофили и техните алтернативи ще водят все по-ожесточена битка, тресяща не само България, а изразяваща и големите и глобални процеси на разпад на неолибералния глобализиран капитализъм.

4. Как се променя ценностното отношение и идентификация на българите с Русия? Поредица от изследвания на социалните дистанции, които имат българите към представители на други етнически общности, направени по скалата на Богардус, показват, че най-малки са социалните дистанции, които българите имат спрямо руснаците, т.е. те възприемат руснаците като най-близката от всички етнически общности. Това са хората, с които в най-висока степен българите са готови да имат приятелство, да бъдат съседи, да работят заедно, за които да се оженят. Забележителното е, че те са чувствани като по-близки дори от бесарабските българи и македонците, които по принцип се разглеждат като етнически

86 много по-тясно свързани с България.6 Тези данни се потвърждават и след започването на конфликта в Украйна при изследване през лятото на 2014 г.7 Българите са най-големите русофили в Европа. Това показват данните от международното изследване „Трансатлантически тенденции 2008“, проведено в 12 европейски страни и САЩ. На въпрос какви чувства изпитват към дадени страни, като се използва скала, според която 100 означава „много топли“, а 0 – „много студени“, общият резултат на анкетираните българи е 66. В същото време има тенденция положителното отношение към САЩ да спада.8 Проучване на „Пю рисърч център“ през 2007 г. показва, че само 51% от българите имат положително отношение към САЩ, като спадът на процента на така мислещите за пет години е с 21% и най-вероятно основна причина за това е нарушилата всякакви международни закони американска инвазия в Ирак и Афганистан, имаща бедствени следствия за тези страни. В същото време положително отношение към Русия имат 78%, а русофобите са едва 12%.9 Можем да говорим за два етапа на русофилството в България през последното десетилетие. На първия етап то безпроблемно и непротиворечиво се съчетава с еврофилството, а и с американофилството до 2002 г. Всъщност и Русия по това време е готова за активна интеграция с Европа. През 2011 г. международното проучване „Трансатлантически тенденции 2011 г.“ показва отново, че българите са най-големите русофили в ЕС – огромната цифра от 88% имат положително отношение към Русия, докато средното за Европа е 50%. Само 10% не харесват Русия. Същевременно българите заедно с румънците имат най-позитивно отношение и към ЕС – 90%.10 Затова и десните партии правят русофобски демонстрации, но БСП са опитва да съчетава прозападни и проруски активности. От една страна, например предприема мерки за влизане в НАТО, а от друга – нейни лидери настояват за „голям шлем“ при договарянето с Русия на три големи проекта – АЕЦ „Белене“, газопровода „Южен поток“ и нефтопровода „Бургас–Александруполис“. През 2013 г. обаче две събития поставиха началото на нова геополитическа и геоикономическа ситуация, имаща значение и за русофилството в България. Едното беше превратът в Украйна и започналата геополитическа битка за Украйна между Запада и Русия. Другото беше геополитическата битка, на която България стана център, свързана с енергетиката и „Южен поток“. Те съвпаднаха и със засилващото се разочарование от резултатите от нашето членство в ЕС. Това доведе до рязко изостряне на отношенията между русофили и русофоби. Това даде съответните отражения в резултатите от новите социологически изследвания. Национално представително проучване на агенция „Алфа Рисърч“ от края на април 2014 г. задава въпроса „Ако днес имаше референдум и трябваше да избирате за присъединяване на България към Европейския съюз или към Евразийски съюз (около Русия), как бихте гласували?“. Отговорите съответно са: ► Присъединяване на България към Европейския съюз – 40% ► Присъединяване на България към Евразийски съюз – 22% ► Не знам/няма да гласувам – 28%

87 Привържениците за влизане в ЕС сега не биха получили абсолютно мнозинство, но в същото време следва да се отбележи, че различни социологически изследвания показват, че българите имат повече доверие на европейските институции, отколкото на българските и поради това и до 2015 г. у голяма част от българите отношението към ЕС и това към Русия се съчетават или не са в тежък конфликт. Разпределени по партии данните са следните: сред привържениците на „Атака“ 30% са за ЕС, 38% за Евразийския съюз, 32% нямат мнение; сред привържениците на АБВ 34% са за ЕС, 34% за Евразийския съюз, 32% нямат мнение; сред привържениците на БСП 33% са за ЕС, 34% за Евразийския съюз, 33% не биха участвали или нямат мнение; сред привържениците на ДПС 20% са за ЕС, 15% за Евразийския съюз и 66% не биха участвали или нямат мнение; сред привържениците на десния „Реформаторския блок“ – 65% са за ЕС, 10% за Евразийския съюз, 25% не биха участвали или нямат мнение; сред привържениците на ГЕРБ 65% са за ЕС, 10% за Евразийския съюз. Цивилизационното разделение минава вътре във всички партии, но в различни пропорции. Особено силно е то сред левите партии. Забележителното е, че независимо от намиращите се на противоположни позиции „Атака“ и ДПС, то сред техните привърженици готовността за присъединяване към Евразийския съюз също е много висока. Отчита се зараждане на кохерентен антиевропейски блок, който не е официално афиширан, но има предпоставки да се развие, т.е. българското общество демонстрира цивилизационна разделеност, подобна на тази, която наблюдаваме в Украйна. Факт е всъщност, че тази цивилизационна разделеност възниква още в годините след Освобождението на България и винаги е присъствала в българската история с изключение на времето на социализма. Междувременно геополитическата битка се изостри. Президентът на България Росен Плевнелиев и някои министри заеха крайно русофобски позиции. Независимо от това представително социологическо изследване, проведено от социолога Живко Георгиев в периода 18–28 октомври 2014 г. по поръчка на в. „Дума“, показва, че 78% се определят като русофили, като русофоби 21%. Наймного русофоби има сред електората на ГЕРБ (17%), в Реформаторския блок са 15%, в Атака 12 %. Резултатите от анкетата ясно показват, че сред младите на възраст 18–29 години русофобството е по-изразено (29%), отколкото при повъзрастните. Очевидно две десетилетия масова антируска пропаганда в медиите оказват влияние сред младите, които са и от поколението, което не знае вече руски език, но голяма част от тях знаят английски. Огромното мнозинство от българите са за развиване на добри отношения с Русия. Сред анкетираните 58% не одобряват присъединяването на България към санкциите, наложени срещу Русия от САЩ и ЕС, одобряват го едва 13%. Противниците на участието ни в санкциите са най-много сред електората на БСП (86%), „Атака“ (79%), Патриотичния фронт (72%), АБВ (65%), други партии (60%). А одобряващите са над средното равнище при Реформаторския блок (26%) и ГЕРБ (21%). Но дори при тях процентът на одобряващите участието ни в санкциите не е висок. В Русия се вижда регионален ограничител на турското и по-общо ислямското влияние. Партньорството с Русия се мисли като гаранция за стабилност на българската икономика. Путин се възприема като модел за лидер, от който светът

88 и България имат нужда – визионер, решителен, активен, с глобално мислене, патриот, вдигнал страната си на крака. Русофилството в много отношения е станало част от националната идентичност и атаките срещу него по същество разграждат националната идентичност.11 Друго представително социологическо изследване, проведено от агенция „Медиана“ между 21 февруари и 1 март 2015 г. във време на пропагандно изостряне на войната между Запада и Русия, особено във връзка с убийството на Борис Немцов, потвърждава подобни данни. Пропагандното представяне от водещите български телевизии и на огромното количество финансирани отвън НПО-та на образа на Русия като агресор, а на САЩ и НАТО като радетели на мира, на справедливостта и демокрацията се разминава с общественото мнение. Отговорността за събитията в Украйна се открива в много по-голяма степен в САЩ, отколкото в Русия. Съответно нагнетяването на напрежение в отношенията с Русия засилва антинатовските настроения. По-голямата част от пълнолетните – 68%, са на мнение, че правителството подчинява страната на чужди икономически и политически интереси, а само 32% от хората мислят, че кабинетът отстоява националните интереси. Има драстично разминаване между официалната позиция за Русия, Украйна и САЩ, представяна от водещите медии, от президента и министрите на външните работи и отбраната, от една страна, и общественото мнение и позиция, от друга страна. Образът на Русия като агресор, а на САЩ и НАТО като радетели на мира, справедливостта и демокрацията, не издържа критиката на общественото мнение. Едва 11% смятат, че Русия е провокирала събитията в Украйна. Много по-голям е процентът на тези, които смятат, че виновни за случващото се там с САЩ – това са 23% от интервюираните. Само 6% от българските граждани подкрепят позицията на САЩ за Украйна, докато четири пъти повече – 24%, подкрепят позицията на Русия. Според 33% при евентуален конфликт НАТО–Русия България трябва да напусне блока, а едва според 9% страната ни трябва да остане в алианса. За бази на НАТО в страната се обявяват едва 14% от българите, против са 52%, т.е. при референдум българският народ би отхвърлил американските бази, които се възприемат като насочени срещу Русия.12 През август 2016 г. свое изследване публикува социологическата агенция „Маркет линкс“. Според него процентът на българите, одобряващи политиката на Русия, е по-висок от този на съгражданите ни, които имат същото отношение към политиката на ЕС. 74% от българите имат силно положително или по-скоро положително отношения към политиката на Русия, докато този процент за ЕС е 68. Германия, Франция и САЩ също са с по-нисък процент на одобрение от този на Русия.13 През 2017 г. рамките на глобално изследване, проведено в 66 страни по целия свят от асоциацията УИН/„Галъп интернешънъл“, респондентите бяха поставени пред интересна хипотеза: коя от основните военни сили в света биха избрали за партньор при отблъскване на нечие нападение. Въпросът звучеше така: „Има шест страни в света, които разполагат с най-голяма военна мощ: САЩ, Китай, Русия, Франция, Обединеното кралство и Индия. Да предположим, че във вашата страна избухва военен конфликт и вие трябва да изберете само

89 една от тези страни за ваш партньор, коя страна бихте избрали?“. Гражданите на 4 държави, които са членки на НАТО, биха избрали Русия да се грижи за тяхната сигурност в случай на война. Макар да са част от НАТО, повечето от жителите на България, Турция, Гърция и Словения предпочитат опеката на Русия в случай на военен конфликт, сочи проучването. В България това казват 42% от анкетираните българи, само 17% предпочитат САЩ и 4% Франция.14 Проблемът е, че новата студена, хибридна или Четвърта световна война все повече се изостря. В тази война България е в една военнополитическа организация, политиците признават, че имат едни „големи началници“, от които чакат указания и подкрепа, докато основната част от населението очаква подкрепа от друга страна. Това разделение разкъсва и ще разкъсва все повече българското общество и ще бъде фактор за промените в нея през следващите години.

(Endnotes) 1 Fukuyama, Francis.The End of History and the Last Man, Free Press, 1992.

2 Huntington, S. The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order, New York: Simon and Shuster, 1996.

3 Cohen, Stephen F. The New American Cold War with Russia, In: The Nation, 2006.

4 Кравченко, Илья. Национальная безопасность по Трампу, В: Российский совет по международным делам, http://russiancouncil.ru/analytics-and-comments/columns/ political-life-of-usa/natsionalnaya-bezopasnost-po-trampu/, 19 декабря 2017.

5 Widome, Daniel. The List: The Six Most Important U.S. Military Bases, In: Foreign Policy, 13 May 2006.

6 Вж. Пампоров, А. Социални дистанции и етнически стереотипи за малцинствата в България, С., Институт „Отворено общество“, 2009.

7 Пампоров, А. „Новите цигани“, В: Политики, бр. 3, 2014, http://politiki.bg/?cy=2 85&lang=1&a0i=224111&a0m=readInternal&a0p_id=1106 8 Българите обичат Русия, харесват САЩ и мразят войната, В: http://www. zona-news.com/displaynews/40493, 17.09.2018.

9 Rising Environmental Concern in 47-Nation Survey: Global Unease with Major World Powers, In: http://assets.pewresearch.org/wp-content/uploads/sites/2/pdf/2007%20 Pew%20Global%20Attitudes%20Report%20-%20June%2027.pdf, June 27, 2007.

10 Михалев, Иван. Българите са най-големите русофили в ЕС, в. Капитал, 14 септември 2011.

11 Христова, Велиана. След изборите властва песимизмът, в. Дума, 25 ноември 2014.

12 Вж. „Медиана“: Обществото няма доверие в управлението, В: http://www. vesti.bg/bulgaria/politika/mediana-obshtestvoto-niama-doverie-v-upravlenieto-6032533, 4 март 2015.

13 „Маркет линкс“: 74% от българите харесват политиката на Русия, https://clubz.bg/43928-market_links_74_ot_bylgarite_haresvat_politikata_na_rusiq, 30.08.2016 14 Глобални предпочитания за хипотетични военни съюзници, В: http:// www.gallup-international.bg/bg/%D0%9F%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%B8/2017/353-Global-Preferences-for-Hypothetica l-Military-Allies, 02.05.2017

90

120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДИМИТЪР ТАЛЕВ

ДОНЕСЕНИЯ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ЗА ПИСАТЕЛЯ №1 Донесение на информатор „Атанасов“ за Димитър Талев и резолюция от Славчо Ив. Радивоев 4 юни 1947 г. Донася агент „Атанасов“ Строго секретно Приел о.р. Славчо Иванов, V гр[упа], „Б“, I отделение Справка: Отнася се за лицето Димитър Талев, който се изказал в полза на ОФ и предупредил агента да не говори много, защото ще загуби. Донесение В неделя с жена ми отидох при Талев в дома му. Бях посрещнат много любезно. След това се нахвърлих върху ОФ като казвах, че няма снабдяване, не мога повече да търпя и няма да забравя интернирането. Той ми каза да зашия устата си и да млъкна, защото пак ще пострадам. На въпроса за книгата ми каза, че е за Македония и е дадена за преглед в министерството, но ми беше неудобно да проверя в кое точно министерство. Също пише още една книга. В заключение той се изказа в полза на ОФ власт. Задача: Да се срещне с Д. Талев и вземе книгата му и постави въпроса какво мисли за войната и за СССР. О.р. Славчо Ив. Радивоев. АМВР, ф. № 3, оп. 2, а.е. 1037, ОНД № 16410, л. 82. №2 Донесение на информатор „Атанасов“ за Димитър Талев и резолюция от Тома Трайков 25 юни 1947 г. Донася информатор „Атанасов“ Строго секретно Приел: н[ачални]к V група, Б-отделение Тома Трайков. Информатор „Атанасов“ се е срещнал на 16 юни 1947 г. с известния активен член на бандата на Иван Михайлов – Димитър Талев, бивш редактор и директор на в[естни]к „Македония“. Разговорът продължил около 5 минути, между другото Талев е задал въпроса как информаторът е останал на свобода, без да бъде интерниран, обаче информаторът му отговорил, че преди 4–5 месеца бил освободен. Щом разбрал, че е бил интерниран, веднага запитва за неговите бивши другари Страхил Развигоров, Страхил Топуков, Стоян Катошев и др. Пита го какво е държанието

91 на охраната, дали ги тормозят и пр. Информаторът му задал въпрос как вървят работите и ние какво правиме, останали сме без работа, гладуваме, Ванчо къде е, понеже разказват, че се е обадил по радиото. Талев отговорил на тия въпроси: Сега не се занимавам с никаква политическа дейност, абстрахирал съм се от всичко, за Ванчо нищо не зная, но не вярвам да се е обадил на някой. Както виждаш, вестниците постоянно пишат за бандата на Ив. Михайлов. Информаторът е пожелал да види семейството на Талев, понеже не го е виждал много отдавна, разбира се Талев го поканил. Задача: Да се среща по-често с Талев и посредством него да научи нещо за Никола Коларов и други михайловисти. Н[ачални]к група Тома Трайков АМВР, ф. 3, оп. 2, а.е. 1037, л. 87. №3 Протоколи за разпит на Димитър Талев 21 октомври 1947 г. Протокол за разпит Именувам се Димитър Талев Петров, роден 14.IX.1898 г. в гр. Прилеп. Женен, с две деца, образование висше – писател; живущ в гр. София, бул. „Паскал Паскалев“ № 1. В София живея от 1921 г. Тук завърших славянска филология, след което се отдадох на писателство. Издал съм редица книги, романи, разкази предимно с битов характер. Бил съм член на Прилепското македонско братство и редактор на в. „Македония“, орган на македонската емиграция до 1934 г. След това станах литературен сътрудник на в. „Зора“. Последната ми работа е един роман от времето на Възраждането, за който имам разрешение, но още не е излязъл. До 1928 г. сътрудничих в сп. „Нов път“, в[естни]к „Работнически вестник“, в. „Звезда“ и др. През времето от 1941 до 1944 г. ходих три пъти в Македония, главно в родния ми град Прилеп – през юли 1941 г., м. април 1942 г., Великден, към края на юни докъм средата на юли 1944 г. Не съм ходил там с никаква мисия, нито съм проявявал някаква политическа дейност. С Никола Коларов ме свързва общо познанство, никаква интимност, нито някаква обща работа. Държеше се студено с мене, на два пъти издаваше вестници, но не ме кани да му сътруднича. Срещите ни са били случайни. Последния път го видях в Скопие, където бях при последното ми пътуване за Прилеп. Както много други, така и аз повярвах, че през 1941 г. с влизането на германците Македония се освобождава. Не бях ходил в Македония повече от 20 години и дадох израз на радостта си с някои писания. През 1943 г. престанах, защото видях, че съм много излъган. Изобщо видях, че политиката не е за мене. От 9.09.1944 г. не съм проявявал абсолютно никаква вражеска дейност към новата власт. Напротив, схващам още по-добре някои свои грешки в миналото. Приемам, че сегашното разрешение на македонския въпрос е правилно и справедливо. Възхищавам се също от идеята за федериране на южните славяни. Сега повечето от времето си прекарвам вкъщи, където пиша. Срещам се главно със следните лица: Петър Балтов, книжар на ул. „Левски“, мой първи братовчед; Митко Михайлов, адвокат, мой кумец; Кръстьо Велянов – мой кум; Светослав Дончев, бивш чиновник във

92 Върховен стопански съвет; Венко Томов – също в Министерство на финансите; Мирослав Минев – писател и издател, който ще издава новата ми книга. Горното написах саморъчно, за което се подписвам. Подписи: Д. Талев Следовател: Д. Терзийски Протокол за разпит … От 1923 до 1934 г. и едно прекъсване от около 1 година бях редактор на в. „Македония“, орган на македонската емиграция в България. От 1936 г. постъпих като сътрудник и после редактор на в. „Зора“, като завеждах литературния подлистник. Помествали са няколко мои работи (разкази в „Слово“, „Нашенец“, „Днес“, „Мир“). Издавали са мои книги: „Сълзите на мама“ – разкази за деца, мое собствено издание; „Усилни години“ – роман в 3 части (Илинденското въстание, мое издание); „Под мрачно небе“ – пиеса, издание на Македонския младежки съюз; „Златният ключ“, битови разкази, І издание мое, разпространено от книгоиздателство „Хемус“, а ІІ издание на „Хемус“; „Старата къща“ – битови разкази, I и II изд[ания] на книгоиздат[елство] „Хемус“; „Великият цар“ (Самуил) – исторически разкази, I изд[ание] на Синджирджиев, а II на „Хемус“; „На завой“ – роман, издание на библиотека „Завети“; „Гоце Делчев“ – биография, издание на библиотека „Бранник“; „Град Прилеп“ – изд[ание] на Мин[истерство] на нар[одната] просвета; „Завръщане“, разкази, изд[ание] на книгоиздателство „Перун“. За „Хемус“ бях във връзка с Хр. Хаджиев, за „Завети“ с Мирослав Минев, за „Перун“ с П. Спасов, Б. Болгар, Тузсузов; за библ[иотека] „Бранник“ с Георги Константинов; за Министерство на нар[одната] просвета – с Балев. Книгите излязоха приблизително през следните години: (изброяват се). Като привърженици на политиката с Германия не ми е известно дали са участвали в някаква фашистка организация. От Дружеството на столичните журналисти познавам: Данаил Крапчев, Йордан Бадев, Тодор Кожухаров, А. М. Николов, Хр. Бръзицов, от Съюза на бълг[арските] писатели: Фани Попова Мутафова, Чавдар Мутафов, Димитър Симидов. В управлението на Македонския научен институт влизат: Ник. Стоянов, Симеон Радев, проф. Ал. Станишев, проф. Д. Яранов, проф. Кирил Мирчев, Т. Павлов, също и членовете му в момента си спомням Ив. Хаджов, Йордан Бадев, К. Пърличев, К. Станишев. През 1940 г. по покана на германското Министерство на пропагандата заминахме на обиколка из Германия – писатели и художници: Райко Алексиев, Ангел Каралийчев, Александър Добринов, Константин Каменов, Георги Константинов, Светослав Минков, Йордан Бадев и аз. Посетихме Виена, Мюнхен, Нюрнберг, Дрезден, Берлин. За тая обиколка писах неколко подлистника в „Зора“, писа също и Г. Константинов, струва ми в „Днес“, не си спомням дали писа и друг някой от групата. Поканиха ни там да изкаже някой от нас по радиото впечатленията си, но ние отказахме. По Радио София досега съм чел един или два пъти битови разкази. През 1942 г. по покана на Съюза на европейските писатели присъствуваха на конгреса на същите писатели във Ваймар Т. Траянов, Ф. Мутафова, Ч. Мутафов, П. Спа- сов, д-р Дим. Стоевски и аз. Във връзка с това пътуване

93 не написах нищо. Мои разкази са печатани в сп. „Дом и свят“, сп. „Македония“ (Скопие). Дим. Талев Допълнителни показания Скоро след края на войната 1918 г. Тодор Александров възобнови предишната ВМРО под името Вътрешна македонска революционна организация. Тя беше нелегална. Македонската емиграция в България бе организирана по следния начин: 1. Съюз на македонските братства начело с национален комитет. 2) Отделни братства на македонските градове в София, в страната общи македонски братства; 3) Съюз на македонските женски дружби; 4) Съюз на македонските младежи – 2 съюза; 5) Дружество на илинденци – на участниците в Илинденското въстание; 6) Емиграцията в Америка също е организирана в дружества и съюзи. АМВР, ф. № 3, оп. 2, а.е. 1037. №4 Нареждане за освобождаването на Димитър Талев от концлагера „Куциян“ 17 януари 1948 г. Гешков, Димитър Талев, писател от София, изпратен в „Куциян“, да се пусне, но да му се каже, че това става под гаранцията на Георги Караславов. п[одпис нечетлив] АМВР, Досие на Димитър Талев №5 Из рапорт на Тома Трайков за Димитър Талев с резолюция на Л. Анев 3 юни 1948 г. ...След освобождаването му продължава да се движи с неговите съмишленици, изказвайки се, че бил безработен и щял да пукне от глад при новата народна власт. Добре обигран. Усвоил всички тънкости на политиката, той се опитва да маневрира и заблуди ОФ, но верното е, че той си остава враг с целия си престъпен фашистки багаж, като с нищо не спомага за изграждането на републиката... Може при пръв удобен случай да се постави в услуга на реакцията с перо и меч да се бори против народната власт. Вследствие на това предлагам лицето Д. Т. Петров заедно със семейството му да бъде изселен от София. Началник 24 гр[упа] Т. Трайков. Одобрявам: нач[алник] от[деле]ние Л. Анев Нач[алник] отдел В. Чанков АМВР, ф. 3.

94 №6 Рапорт на Тома Трайков за Димитър Талев МВР – ДС, V група, „Б“, отд[еление] I Строго поверително Рапорт от н[ачални]к гр[упа] Б, отд[ел] I, от[делени]е I, Тома Трайков Донасям Ви, г-н началник, че от наличните данни, с които разполагаме, и от разпита, който направих на лицето Димитър Талев, писател-журналист, привърженик на Иван Михайлов; в продължение на няколко години е бил редактор на в. „Македония“, орган на македонската емиграция в България. Сътрудничил на в. „Мир“, „Днес“, редактор на в[естни]к „Зора“. Същият е с добре подготвена фашистка идеология и активно е подпомагал германските агресори. Бил е на два пъти в Германия и добрите си впечатления е предавал по Радио София. Той е идеологически крепител на Ив.-Михайловистите, с добър авторитет всред македонските среди. Понастоящем е враждебно настроен към ОФ власт, изказва се, че снабдяването било много лошо, стопанската политика на ОФ власт била отрицателна. Интересува се и поддържа връзки с македонските лагеристи: оплаква се, че безработицата ще го умори; прикрива се, обаче пред позната приказва неприязнено за властта. От гореизложеното се вижда, че той в миналото е бил опасен михайловист, а понастоящем враг на ОФ власт, следователно същият представлява опасност за сигурността на държавата. Затова моля да бъде изпратен в трудововъзпитателно общежитие. Началник V група Тома Д. Трайков АМВР, ф. № 3, оп. 2, а.е.1037, л. 91. №7 Донесение на агент „Руен“ за Димитър Талев и резолюция от о.р. Борисов 14 юли 1948 г. Донася „Руен“ писмено Приел о.р. Борисов, 24 група Справка: Отнася се за писателя Димитър Талев и неговите отзиви около положението в Югославия. Донесение На 11 т.м. посетих Талев в дома му. Разговаряхме за Тито и изменничеството на ЮКП. Той каза, че ще бъдат отнети правата на македонците и ще се върне положението при старите сръбски режими. Тито бил заобиколен от стари сръбски шовинисти (Рибар), остро критикува управлението на Македония начело с Кулишевски като пагубно за македонците. Отрича Ив. Михайлов, смята, че си е изпял песента. Разказа за разговорите му с Георги Караславов – директор на Народния театър, обещал му да пише в духа на новото време, да възхвалява бъдещето, да пише в градивен дух. На 12 т.м. Талев дойде у дома на имен ден на баща ми. Разговаряхме по македонските въпроси и за македонците в България след измяната на Тито. Талев каза: „От друга страна, и управлението в България може би ще започне да гледа на македонците в България с по-добро

95 око, тъй като болшинството от тях не може да одобряват политиката на Тито“. Изказа се, че официалният език в Македония е изкуствен. Почти всички литературни думи са чисто сръбски думи и нямат нищо общо с говорите в Македония и той като езиковед знае, че тая изкуственост е чужда на македонците. Говори и че това е успех на досега скривания сръбски шовинизъм. Задача: Да продължи срещите за установяване на Михайловисти. АМВР, ф. 3, оп. 2, а.е. 1037, л. 115. №8 Писмо № 193 от Съюза на българските писатели до Секретариата на ЦК на БКП с ходатайство да се разреши на Димитър Талев да печата книгите си София, 24 март 1950 г. До Секретариата на ЦК на БКП Другари, Писателят Димитър Талев, който след 9 септември бе изключен от Съюза на писателите за фашистка дейност, бе арестуван и интерниран, и след като си изтърпя наказанието, се върна в София. По-миналата година обаче го изселват от София в Луковит. Той е дал изложение до Министерството на вътрешните работи и уверява, че след 9 септември няма абсолютно никакви прегрешения. За връщане в София обаче сега не прави въпрос. Въпрос прави вече няколкократно да му се даде възможност да печати одобрените в издателство „Народна младеж“ негови книги и спрени поради изселването му.1 Нашият секретариат и Партийното бюро на организацията при Съюза няколко пъти се занимаха с този писател и след внимателно проучване излизат с мнение, че може да му се разреши да печати книгите си.2 А колкото за връщането му в София – това е работа на съответните компетентни органи. Ние решихме да ходатайствуваме за печатане книгите на Талев, след като получим Вашето положително отношение по неговия случай. Молим да ни съобщите мнението си.3 Секретариат на Съюза на българските писатели Главен секретар: Христо Радевски ЦДА, ф. 1 б, оп. 8, а.е. 1611, л. 3. Оригинал. Машинопис.

-------------1 Последното изречение от този пасаж е маркиран в лявата страна с две линии с черен молив. (Подчертаванията и бележките вероятно са на Р. Леви.)

2 Почерненият текст е подчертан в оригинала с черен молив.

3 Почерненият текст е подчертан в оригинала с черен молив, а целият пасаж е маркиран в лявата страна с една черта с черен молив. №9 Докладна записка от Рубен Леви до Секретариата на ЦК на БКП за необходимостта Димитър Талев публично да се отрече от дейността си до 9 септември 1944 г.

96 София, 31 май 1950 г. До Секретариата на ЦК на БКП Докладна записка Другари, Постъпило е в отдела искане от Съюза на писателите да се даде възможност на писателя Димитър Талев да печати книгите си, които според писмото били одобрени от издателството „Народна младеж“ и печатането им е било спряно поради изселването му. От справката, която направихме в поменатото издателство, се оказа, че Талев наистина е бил представил свои ръкописи в него, които отначало са били приети от редактора на издателството, а след това са били отхвърлени от художествения съвет на същото издателство поради недъзите на представените материали, а не поради изселването на Талев. Димитър Талев е известен не толкова като писател, колкото като един от най-видните дейци на реакционната клика на Ив. Михайлов в македонското движение в миналото; той беше редактор на ежедневника на тая клика – в. „Македония“. След 9 септември той още с нищо не е доказал, че е скъсал със своето минало. Смятаме, че преди да му се даде възможност да излиза с книгите си, необходимо е той да даде доказателство за своето желание да допринесе за изграждането на нашата нова култура. Това Димитър Талев най-добре може да направи, като излезе в печата с някои статии, разобличаващи михайловистката банда и днешните прояви на реакцията и национализма в македонското движение, представлявано от титовци. Колкото се отнася до печатането на негови книги, те да бъдат издадени едва след това, и то доколкото художествените съвети на отделните издателства ги намерят за подходящи. Предложението е съгласувано с Дирекция на милицията, а също с другарите Хр. Калайджиев, Ас. Чаракчиев и Д. Кьосев. Зав[еждащ] отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП: Рубен Леви ЦДА, ф. 1 б, оп. 8, а.е. 1611, л. 2. Оригинал. Машинопис. № 10 Решение „А“ № 666 на Сeкретариата на ЦК на БКП за разрешаването да се печатат книги на Димитър Талев, след като публично се откаже от дейността си до 9 септември 1944 г., като разкритикува в печата „Ив.-Михайловци и Титовци“ [София], 3 юни 1950 г. Решение „А“ № 666 на Сeкретариата на ЦК на БКП от 3.VІ.1950 година.

1. Дава се възможност на писателя Димитър Талев да печати в нашите издателства одобрени от тях книги, след като същият покаже, че е скъсал със своето фашистко минало, като излезе в печата със статии, разобличаващи дейността на Ив.-Михайловци и Титовци в македонското движение. В. Червенков, Г. Цанков, Г. Чанков, Д. Дичев, Т. Живков3 ЦДА, ф. 1 б, оп. 8, а.е. 1611, л. 1. Оригинал. Машинопис.

97 Статия, излязла от името на Димитър Талев, във в. „Пиринско дело“ Благоевград, 28 януари 1951 г. МАКЕДОНСКИЯТ ПИСАТЕЛ ДИМИТЪР ТАЛЕВ РАЗОБЛИЧАВА ИВАН-МИХАЙЛОВАТА БАНДА И КОЛИШЕВЦИ Неслучайно и не по прищявка вземам наново перото, след продължително мълчание, да се изкажа по някои важни въпроси във връзка с македонското народно дело; време е всички синове и дъщери на Македония да вложат своите сили за крайния успех на това дело и да не пренебрегват повече своя дълг като македонци. Настават отново дни на решителна борба срещу всички тъмни сили – крепители на потисничество и заклети врагове на свободата и мира, на справедливостта и прогреса. И време е всеки честен човек и истински патриот да намери своето място в стройните редици на борците за светлото бъдеще на всички народи по света, на цялото трудово човечество. В тия редици желая да намеря своето място и аз, като син на Македония – тая напоена с мъченическа кръв страна, която и днес в по-голямата си част е под железния ботуш на свои и чужди насилници. Преди това обаче аз дължа да отчета публично голямата грешка, която направих в миналото спрямо македонското освободително дело. Аз съзнавам, че в редиците на честните борци за свобода, правда и мир мога да вляза само с чиста съвест. В миналото аз изневерих на идеалите, на които служеха Гоце Делчев и Димо Х[аджи]димов и се увлякох по една пакостна и опасна заблуда, като повярвах, че така нареченото ВМРО на известния с кървавата си слава крепител на българския монархофашизъм Иван Михайлов е наследник на старата народна ВМРО – но той, жандармът на Кобургите, е наследник на Делчев и поставих перото си в негова услуга. Това бе моя основна грешка, която и след настоящето публично отчитане ще остане да тежи на моята съвест. Тук аз ще се постарая да разбуля тая фатална не само за мене заблуда и така още по-ясно ще изтъкна собствената си грешка. Още съживената от Тодор Александров след Първата световна война организация, наречена ВМРО, се очерта като авангард на фашисткото настъпление против надигащите се народни маси. Тя беше знаменосец на българския буржоазен национализъм, в името на който българската буржоазия искаше да сплоти масите за борба със своите врагове и за подготовка на своя фашистки преврат на 9 юни. Реакционна сама по себе си, тя стана изразителка и застъпница на схващанията и интересите на една само част от македонската и българската общественост, предимно на най-реакционната нейна част в народната борба за повече права и свободи против монархофашистката клика, тя се постави всецяло в услуга на тая клика против народа. При идейни и всякакви други различия в нея и в македонските среди изобщо тя насочва парабела против всеки, който търсеше освобождаването на Македония в съюз с демократичните сили и по пътя на демократичното развитие. Тия недостатъци се задълбочават и ден след ден тласкаха тая организация към неизбежно и пълно разгромяване. Дори когато тая ВМРО изглеждаше най-силна, тя беше смъртно заболяла. В поли-

98 тическите борби в България ВМРО си бе спечелила славата на страшилище и мнозина, всеки според своите си интереси, спекулираха безогледно с тая незавидна слава, но редом с това тя си спечели омраза, презрението на голямата част от българския народ, вместо да запази неговата братска обич и преданост към македонското освободително дело. Крайно реакционна, тая организация бе изолирана и отречена от народните маси, които се вдъхновяваха от световните идеали на великата Октомврийска революция и се надигнаха в решителна борба за пълното им осъществяване. След убийството на Тодор Александров неговата ВМРО премина под ръководството на Иван Михайлов. Премина с всички свои недъзи, които продължаваха е още по-голяма сила да се развиват и задълбочават. С това тя решително навлезе в своята смъртоносна криза и през месец май 1934 година бе ликвидирана. Тая гибел, разбира се, беше неизбежна поради реакционния и противонароден характер на тая организация, която подчини всецяло македонското народно дело на българския буржоазен национализъм. Дали има и сега между нас люде, които все още вярват, че Иван Михайлов, тоя безогледен властолюбец, е наследник на Гоце Делчев и продължител на неговото дело? Пред нас е целият живот на Делчев, неговото пълно себеотрицание, неговата героична смърт; пред нас са и... делата на Иван Михайлов, дела кървави, фашистки, предателски към македонския народ. От месец май 1934 година неговата ВМРО не съществува и ако наистина има все още люде, които вярват, че Иван Михайлов и неговата ВМРО ще извоюват свободата на Македония, те всъщност вярват само в един печален спомен, в един мрачен призрак. И нека днес всички ние, които в миналото давахме морална подкрепа на Иван Михайлов, прогоним от очите си всякакви призраци и празни, лъжливи видения, които ни водят към по-голямо предателство – да станем агенти на американския империализъм и неговите балкански агенти – титовци и гръцки монархофашисти. Защото безспорна истина е, че днес михайловщината, титовщината и гръцките монархофашисти служат на един и същи господар – на най-големия враг на македонския народ, на американо-английския империализъм. Пред нас е открит широк път – пътят, по който вървят всички демократични народи начело с могъщия Съветски съюз. Това е единственият път, който води народите към свобода, към благоденствие, това е спасителният път и за Македония. Но по тоя настина спасителен път се изправя срещу нас освен михайловщината и друг един опасен враг на Македония и не само на Македония: това е Йосип Броз Тито – новият монарх от Дединье. Идеалите, които вдъхновяваха народните маси в Югославия в борбата им за нейното освобождение, бидоха изместени от една нова идолопоклонническа религия – титовщината, която значи чудовищно предателство, патологична грандомания, сляп шовинизъм, кърваво потисничество. Името на Тито се налага като име на някакво ново божество. Тито се провъзгласи за пълен господар на Македония, за най-мъдър държавник, за създател на нова някаква епоха, той не признаваше ничии предимства и заслуги, дори безспорните заслуги на Съветската армия за освобождаването на тая страна. Оттам иде омразата на Тито и на верните му слуги към Съветския съюз – омраза, подло скривана известно време, докато не избухва в открита

99 вражда. Изобличен по един решителен начин, Тито и сам вече откри коварната си игра на лъжесоциалист. С това той загуби окончателно любовта и доверието на югославските народи, които се питаха: за какъв социализъм, за какво социалистическо строителство в Югославия може да става дума, когато тя се отделя от Съветския съюз, от семейството на всички демократични народи? Загубил така доверието на народните маси, Тито с още по-голяма ярост размаха бича на насилието, насърчаван морално и материално от хищните империалисти и подпалвачи на нови войни. Титовщината тежи като тъмна, отровна мъгла над цяла Югославия, която днес преживява една мъчителна, всестранна вътрешна криза. Тито и неговите палачи като Ранкович, Вукманович-Темпо и други са в кървава борба с народните маси, които не искат да преклонят глава пред едно ново робство, и които със своя здрав разум схващат по-добре къде е мястото на една истински свободна, възраждаща се Югославия. Те знаят, че не може да има никакъв социализъм, никакъв комунизъм, гдето има вражда спрямо отечеството на социализма – СССР, и спрямо всички демократични републики. Тито и неговите палачи не можаха да скъсат също тъй и здравата, естествена връзка между народите на Югославия и народите на СССР, Полша, Чехословакия и България. И сега за всеки югославски патриот е ясно, че Тито и титовщината – това значи гибел за нова, народна Югославия. Предателството на Тито и неговата банда е предателство спрямо цялото прогресивно човечество, спрямо най-светлите човешки идеали. Не ще се намери човешка съвест, която да остане спокойна пред това чудовищно злодеяние. Не ще останем и ние, македонците, безучастни зрители пред това, което става днес в Югославия – пред кървавите насилия на предателите и пред героичната съпротива на народните маси. В борбата, която кипи днес в Югославия, нашите сърца са решително на страната на потиснатите народни маси и ние няма никога да им откажем нашата братска морална подкрепа. Така в редиците на всички честни борци за свобода, мир и правда, ние ще изпълним своя дълг като люде и патриоти. В. „Пиринско дело“, 28 януари 1951 г., бр. 4, с. 3.

100 НОВИ КНИГИ НА ИК „ХЕРМЕС “

АНЧО КАЛОЯНОВ ДИВ ОГЪН Откъс от роман В памет на Атанас Донев *** Войната свърши. Убитите в нея спечелиха – умряха непобедени. Оцелелите си поделиха поражението, то имаше кратко като изохкване име – Ньой. Влакът с делегацията, подписала мирния договор, закъсня и пристигна на софийската гара по тъмно. Сред мълчаливото множество на посрещачите членовете ѝ минаха през шпалир от френски полицаи. Последен се случи д-р Никола Сакаров. Него свариха да попитат какво са направили, а той отвърна: – Погребахме България!... От България откъсваха Западна Тракия, Южна Добруджа, Западните покрайнини и Струмишко. Няколко дни след това сами удариха големите камбани на „Александър Невски“, софиянци се стекоха към храма, запяха „Мила Родино“ и по „Раковски“ се спуснаха към къщата на Дядо Вазов, коленичиха под нейния балкон. Той се показа, но от прозореца на „Юнион клуб“, където се хранеше често, подпря глава на рамката и захлипа. Народният поет не беше видял отблизо нито една от петте войни в своя живот, но беше оплаквал нови гробища и стари надежди. Пак беше дошло време за кръвен данък и после филмите щяха да показват как от трите козлета на старата коза едното го принасят в жертва на олтара на неизвестни богове и стружките моми щяха да отиват за вода покрай къщата на Братя Миладинови на пръсти. А безводна и суховейна Добруджа се превърна в част от рая на българите, пазен от вярното куче Балкан. Там между земята и небето шеташе Вълкадин, един много стар шаман от времето на конниците, който питаше Бога така: – Господи, защо слизаш само там, където има катедрали и големи църкви! Нали всички сме равни пред твоето лице! Новата граница минаваше по северния край на Провадийска околия, найдългата в Царство България. Протегната, на юг тя достигаше Стара планина при село Ченге. То наброяваше 220 къщи, в които живееха 1230 души, а убитите мъже в трите войни бяха 55. Едва през 1937 г. на сбора на Петковден зазидаха от двете страни на входа на общината по една мраморна плоча с имената им. Тогава летописецът на селото – Илия Тодоров, бивш главен учител, докато разпитваше живите, за да уточни кой, кога и къде е загинал, изненадано откри, че през Балканската война командир на пета рота от 41-ви полк, в която бяха воювали повечето от мъжете в Ченге, е бил Йордан Йовков. Съзря отново ръката на неведома сила, която подчинява дребното на своята воля, подрежда изминалото време в история и

101 дава смисъл дори на неговите скромни занимания. „Ето нà! – каза си главният учител на глас и без свян. – Аз ги учих да обичат Отечеството, а Йордан Йовков ги поведе на война!“ Той препрочете с охота разказите на писателя за войните и намери доказателство, че трогателно описваните войници в „Земляци“ не са от някакво си Бръшлян в Добруджа, а от Ченге, защото споменаваха Банковото куче – печално известно на всеки ченгенин с това, че го залайва в последния му път до гробището на Лисата могила. Разпита, както само той умееше, живите от пета рота, но като не можа да установи кои са истинските имена на „земляците“, две седмици преди Петковден седна и написа почтително писмо до известния писател. Не го укори, че не е харесал името на селото (и главният учител също не го харесваше), но призна, че замяната му с Бръшлян го затруднява като историк и моли щото господин Йордан Йовков да посочи поименно войниците от Ченге, които е увековечил в образите на „земляците“. Позволи си и една добавка, която многократно преписва, докато доби следния вид: „Важно е да се знае от всички българи, че Вашите герои са от Ченге, не само за гордост на селото, но и защото Вие сте ги оневинили по този начин за гибелта на войводата Христо Н. Патрев през 1876 г. в местността Трънлива стока. Аз много съм мислил върху случилото се тогава и ръката ми вече се съгласява да напише, че сам Христос, нашият Бог, е слязъл в Ченге, но са Го познали не виделите Го, а родените от тях, след часа на горчивата чаша, белязани с печата на общата вина“. На другия ден, когато писмото, при това препоръчано и бързо, беше отпътувало, с обратната поща дойдоха вестниците с новината, че Йордан Йовков вече не е между живите. Главният учител беше изказал най-съкровеното си пред покойник. За да го отнесе там, където... (...) „Див огън“ е вторият роман от триптиха за Април 1876, за войните от 1912–1918 г. и за Девети 1944 г., преживени от българи с истинските им имена в село Ченге в Провадийска околия и в Царство България. Мъжете на село Ченге са водени в сраженията през Балканската война от Йордан Йовков (те са неговите „земляци“), а на 9 юни 1923 г. стотина от тях тръгват към Провадия и Варна, за да защитават властта на земеделците. В „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ в Източния Балкан бе доведен „българският Христос“, а в „Див огън“ пак тук от събитията през 1923 г. е изведен „братоубиецът Каин“ (търсен бе и не бе намерен). Черната вест от Ньой през 1919 г. в Ченге е изпреварена от смъртоносна епидемия по децата. И селото се възправя срещу нея, въоръжено с лечителската сила на изкуството на един зограф по принуда. И със завещания от дедите „див огън“, придобит от триене на дърво о дърво и наричан още „Божи огън“. Читателят държи в ръцете си шепа живи въглени от този огън и от онова време след Ньой, от което ни делят сто години.

102

Романовата трилогия „Битието“, „Изходът“, „Законът“ е вълнуваща сага, в която се разказват житейските премеждия, възторзите и паденията на тръгналия от Видин род Вълчеви. Действието в първата книга – „Битието“, започва в далечната 1890 г. и проследява драматичните събития от следосвобожденската епоха през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война до 9 септември 1944 г. Владимир Зарев сложно и талантливо преплита личните светове и истории на един род със съдбовните и мъчителни обрати в историята на България. Романовото действие лъкатуши между психологическото и социалното противостоене на героите – силни и жадни за реализация личности. Между високия морал и низостите, между любовта и омразата, заплита се в братоубийствени страсти и неправдоподобни събития и пренарежда в незабравима цялост протяжните подробности на живота. Героите в романа са ту велики и красиви в поривите си, ту обладани от провинциална мерзост, ту обсебени от модерните идеи на своето време. Романът ни увлича не само с богатия си и интересен сюжет, но и с мощта, със стихията и епичния дъх на езика, най-сетне с възможността и днес да прочетем себе си в тази книга. Трилогията е преведена на немски език и вече има две издания в Австрия и Германия. „Малката светица и портокалите“ Бивша циркова актриса плаща с остатъка от дните си, за да издири колекция от истории за мъжа, с когото е била 2 дни, 17 часа, 43 минути и няколко неизмерими секунди. Прекосява пустини, плава сред ледове, губи се из неизследвани земи, но събира всички двайсет и осем истории за високия прегърбен вълшебник с оранжева риза и щастливо-отчаян поглед. Намира ги записани върху ябълкова кора, пламтяща хартия, глинени делви, пчелен восък и сребро... И ги чете неизменно с ментово листо под езика. Проза от нов тип, без аналог в българската литература, която първо изненадва, после заинтригува и накрая безапелационно завладява.

103

ХУДОЖНИКЪТ НА БРОЯ

АЛЕКСАНДЪР ТЕРЗИЕВ – ЕМАНАЦИЯ НА ДУХА Александър Терзиев е от поколението творци, на които бе съдено да разчупят някои утвърдени, родеещи се с академизма представи и да обновят българското изкуство. Със замаха и дръзновението на жадния за съзидание млад човек той се включва в този необикновен процес, маркиран с няколко национални младежки изложби през 60-те години на ХХ век. Изначалните му знания и стремежи са укрепени от обучението в ателиетата на такива корифеи като Ненко Балкански и Илия Петров. За него е от значение и моментът, в който се озовава във Велико Търново като преподавател по живопис във Факултета по изобразителни изкуства (1963). Хабилитира се като доцент през 1973 г. и професор през 1983 г. През 1979 г. е удостоен със званието „заслужил художник“. Разгъването на таланта му се проектира върху фона на обновената и действаща Окръжна група, в която той като творчески секретар (1967–1990) има неоспорима и градивна роля. Достатъчно е да се спомене организирането на националната изложба „Поглед през вековете“, строежа на уникалния изложбен комплекс „Рафаел Михайлов“ и художествената галерия „Борис Денев“ на Боруна, за да се усети настойчивата му целеустременост и мащаба на административна дейност в името на групата. Разгръщането на творческия потенциал на търновската група обаче не би бил възможен без присъствието на някои знакови фигури от българското изобразително изкуство като изтънчения живописец Йордан Попов от Елена, всяващия страхопочитание с ерудицията и маестрията си Васил Стоилов и живописния феномен Янаки Манасиев. От важно значение се оказва ситуацията, че представителите на групата интуитивно и спонтанно, подобно на импресионистите от кафене „Гербуа“ в Париж, намират своя територия за камерни изложби и дискусии – Клуба на дейците на културата. Той се превръща в средище на търновската бохема, в своеобразна творческа лаборатория, в която цари духът на съзиданието. Не рядко в разговорите и споровете се включват творци от цяла България. Готвачите легенди Митю Манола и Зора посрещат авторитети като Атанас Божков, Асен Василев, Кирил Кръстев, Емилиян Станев, Окуджава и др. Обгръщайки с поглед създаденото от Александър Терзиев, може да се каже, че е маркирано от жанрово разнопосочни творби, в които доминира човешкото присъствие. Каквитo и опити да се правят в духа на новото време за пренебрежително отношение и игнориране на административната, педагогическата и основната му дейност – творческата, те се удавят в безпристрастната неумолимост на фактите. Разсъжденията на съмнително компетентни, скоропостижно появили се специалисти за негативизъм към създаденото и към присъствието

104 на Александър Терзиев в българското изобразително изкуство намекват за конюнктурно безочие. Създаденото е създадено. То е над дребната злоба и снизходителни съждения. Създаденото е белег от времето и се вписва в понятието за непреходност – картина. За сравнително кратък период Александър Терзиев прави произведения, които са знакови за развитието му. Първата творба „Отдих“ (1965) оставя дълбокото усещане, че е сътворена на един дъх, независимо от мащаба си. Конкретизирането на сюжета чрез многобройни композиционни рисунки и образен материал усилват авторската инвенция до степен на подсъзнателно съществувание и необходимост от експромтна първичност в създаването. Още в големия ескиз върху хартия са набелязани основните композиционни компоненти, и то с такъв замах, че са превърнати в завършено цяло. Самото платно носи не по-малка сила на живописването и чувството. За общата визия на „Отдих“ е от значение експресивното изграждане на цялото картинно пространство, както и интерпретацията на фигурите. Именно чрез тях се анонсира впечатлението за умора и витаещо удовлетворение. Спонтанното живописване с намеците за образи и детайл скрепява общата гама и превръща творбата в най-светлата картина на съвременната българска живопис. Условното разгръщане на трифигурната композиция, обгърната от нежните обятия на въздуха, се проектира върху съзнанието ни като чувствена живописна симфония, дирижирана от ръката на художника. Тук не става дума за материализирано младежко дръзновение или за случайност, а за прозрение, провокирано от времето. С качествата си „Отдих“ се превръща в неоспорима част от съкровищницата на новото българско изкуство. Художествената автентичност я превръща в шедьовър, който смазва тенденциозното злободневие и остава във и за времето. Утвърждаването на ценностната система, движила повече или по-малко авторската креативност, става в „На път“ (1969) и особено в „Работник с вестник“ (1967). Заглавието на последната е намек за тогавашната социална действителност, но зад него си остава четящият човек. С разчетените силует и композиция той се откроява в пространството подобно на живописен монумент, превърнат в синоним на вечното любознание. Създаването на забележителната картина „Ивайловци“ (1969) не е само голямоформатно илюстративно тълкувание на популярни факти, а реализирана цялостна концепция за историческата картина. На групата въоръжени хора е погледнато като на анонимни, но вечни двигатели на събитията. Категоричната пластична интерпретация ги превръща в непоколебима реалност. Иззад тях наднича диханието на историята, на безименната саможертва и сила в устояване на човешки истини. Без дидактика и намеци за георизъм, обикновени и безхитростни, с осъзната вътрешна сила и собствено достойнство, те са възправяща се стена, обагрена от многообразието на образи и характери. Погледната в контекста на българската историческа картина, „Ивайловци“ е несъмнено надрастване на традиция и представи. Далече е от описателната назидателност, събитийна илюстративност и фалшива героизация, а разбира се, и от академичното присъствие на основните композиционни планове. Зад сюжета стои авторското мислене за историята, поднесено като живописно и

105 пластично откровение. Привидно спокойната композиция е динамизирана от фигуративното опълване на пространството, от напиращата емоционална сила и непретенциозност в позите. Бушуващите събития, в които те са свидетели и участници, сякаш са извън тях, извън житейските им проблеми и със стаени в тях надежди. Ужасяващата истина за тях е не моментната ситуация, а ходът на времето към непредвидимото бъдеще. Къде ще са те в него, какво ще постигнат, в какво ще претърпят крушение техните идеали? Тъкмо тук, чрез цялостната образно-пластична и емоционална атмосфера художникът поставя въпроса и го решава – превръща ги в непреходни, мълчаливи и обагрени от човешки терзания герои. Художникът още веднъж се обръща към далечната ни история и създава „Въстанието на Асен и Петър“ (1981). Подходът е оригинален, като се разчита на видимата динамика и подсказан ентусиазъм. Тълкуването на събитието е директно и превърнато в манифестиране на въодушевление и радост. От тотално опълненото с хора платно в съзнанието ни нахлуват виковете на участниците, екзалтираните победоносни възгласи и всеотдайност. Лекомислие би било да смятаме, че Александър Терзиев не е погледнал и към по-новата ни история. Въпреки риска от недостатъчното утаяване на фактите във времето и от там противоречиви тълкувания на събитията, това все пак е наша, българска история. Яростното ѝ отричане или охулване по един или друг начин обижда паметта ни. Превратното неглижиране на фактите не ги премахва. Независимо от съжденията те остават, съществуват. В контекста на казаното художникът се втурва в този отрязък на време и предлага своето личностно и творческо тълкувание. Картините му „Ден първи“ (1978), „За свободата“ (1973) и „Септември ’23“ (1983) се схващат като директно послание към паметта ни, напомняне, че случилото се по българската земя е достойно за претворяване. Галерията от невероятното разнообразие на образи и характери, шестващи в композициите, има инвенционен контакт с конкретния портрет. Зад рисунъчнопластичната категоризация стои художник, който може да надникне в света на човека и при необходимост да го превърне в творчески обект на претворяване. Естествено, като неотделима част от художническия си свят, той се съсредоточава върху индивида и търси чрез средствата на живописта да го пресъздаде като цялостна личност. Създадената портретна галерия започва с „Баба Елисавета“ (1962), продължава в „Портрет на Васил Стоилов“ (1966), „Портрет на Гелова“ (1966) и др. Те ни подтикват към размисли за чисто човешката същност на портретуваните и самочувствието им на хора, слели се мисловно и морално с времето, живеещи в хармония със себе си. Това, че художникът е усетил тези душевни нюанси и е успял да им даде картинна конкретност, ги превръща в енигма на човешкия дух. Парадоксално е, че творческите командировки от СБХ провокират интереса на Александър Терзиев към пейзажа или поне към създаването на серия пейзажи. Пребиваването му в Самарканд и Бухара през 1970 г. го среща с източната архитектура, с местоживеенето на легендарни поети, философи, математици и военачалници. Още по-важно е, че наблюденията си той скрепява в живи и витални скици, които прерастват в живописни платна.

106 Няколкото му престоя в Париж през 1968, 1970 и 1978 г. го импулсират за цял цикъл пейзажи. Париж, така да се каже, е вечна тема с безбройни сюжети. Градът си има своите проникновени тълкуватели в лицето на импресионистите, постимпресионистите, Морис Утрило. Магичната привлекателност на Монмартър, усилена от знанието, че по калдъръмените улици са крачили легендарни художници, че е бил средище на парижката бохема, че е кипял непретенциозен и бурен живот в многобройните кафенета, те кара спонтанно да се захванеш с рисуване. Александър Терзиев не прави изключение с убеждението, че ще принесе нещо свежо и оригинално в увековечаването на квартала. Както показват някои платна, той успява да се докосне до духа на монмартърската мистерия. Разбира се, Париж му предлага и други по-сложни сюжети. Биографично и житейски художникът е свързан с Еленския край. Да не забравяме, че през 1877 г. дядо му от село Константин е кръстен с името Александър от генерал Пушкин, синът на великият поет А. С. Пушкин. Еленският край неминуемо по един или друг начин се отразява върху художника. Така че появата на пейзажи, свързани с Еленския балкан, е повече от естествена. Той пресъздава сянката и влагата на гората, процеждащата се през листата на букака светлина или се опива от причудливата игра на слънчевите лъчи върху стволовете на дърветата. Докосва се до неочакван светлинен кладенец, който разстила магията си до степен на дематериализация на формата. Пантеистичната пасторалност в някои произведения е подхранена от непрекъснатото обкръжение на непреходната хубост и шир на панорамата. В края на очерка си за този бележит български майстор на четката акцентирам вниманието върху три произведения, които са показателни за мисленето и творческите му възможности. Те са част от създаденото и все пак провокират по-специално отношение. Камерната „Прегръдка“ (1978) е авторско тълкувание на любовта. Тук не става дума за интуитивност, спонтанност или случайност. В рамките на платното и най-вече в силуета на композицията чрез колорита и фината жестикулация е затворен светът на двама души – свят възвишен и поетичен. За изобразените времето е спряло и е превърнато в откъснат от прозата на живота миг. Става дума за картинно осмисляне на нещо, което е свързано с дълбините на човешката психология и е извечен двигател на човешкия род. От тук и налагащата се топлина и интимност. В „Деница“ (1989) директното инспириране от натурата води до овладяване на форма и детайл. Общата свежест на портрета е подхранена от виртуозното движение на четката и локална обобщеност. Синтезът между топли и студени стойности, които придават осезаемост на плътта, създават и усещането за вътрешна озареност и лъчение на непосредственост и виталност. Чисто живописните компоненти, прецизното вмъкване на детайла в контекста на лицевата характеристика превръщат малкия портрет в автентичен, майсторски урок по живопис. Що се отнася до третата творба – „Дюли“ (1991), тя е показателна за извървян път. Този натюрморт, сравнен с друг отпреди близо четиридесет години, е своего рода художествен документ за овладяване професионалните тайни на живописта. Тук художникът е не само по-концентриран, но и експлозивно чувствен и витален. Пръснатите върху бялата покривка плодове вибрират с на-

107 ситения си цвят. Открояват се като скъпоценни камъни със специфична форма. Композиционната архитектоника, обогатена от безпощадността на рисунъчната характеристика, превръща платното в балансирана живописна соната. Оставаме с усещането, че четката буквално е хвърчала по платното и с категорично майсторство е набелязала планове и предмети. Материалността на отделните компоненти, уточнени с богата паста, са кристално ясни и конкретни. Точните, светкавични акценти и невероятният с емайлната си чистота живописен тон превръщат камерното платно в осъзната изповед за пиететно отношение към неизчерпаемите и вечни проблеми на изкуството. Създаденото от Александър Терзиев като цяло е хомогенно и непрекъснато и докосва големите теми. Несъмненият му професионализъм е поанта в живописната интерпретация и извеждането на идеята до степен на внушение върху съзнанието на зрителя. Всяка творба е не само факт, но и искрено преживяване, смесено с нюансите на послание. Общият поглед върху сътвореното оставя усещането, че ръката на художника е движена от провидението, за да се превърне в еманация на човешкия дух.

ЦАНКО ПЕТРОВ

Худ. Александър Терзиев „Мостът Marie, Париж“

за литературата и изкуството

3/2018