Простори за литературата и изкуство - брой 4 - 2018 by prostori spisanie

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

4/2018

1 ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО 4 / 2018

ПОЕЗИЯ Иван Странджев

ПРОЗА Ангел Г. Ангелов

ПОЕЗИЯ Сашо Серафимов Ники Комедвенска Красимир Симеонов Иван Едрев

АФОРИЗМИ Валентин Димитров

ЗА ПЪРВИ ПЪТ В „ПРОСТОРИ“ Красимир Нейков

ПРОЗА Росен Карамфилов

БЪЛГАРСКОТО БОГАТСТВО Мая Господинова за поповските капанци

ПРОЗА Юрий Борисов

ИСТОРИЯ НА ЛИТЕРАТУРАТА Георги Н. Николов

СПОМЕН ЗА ЙОРДАН РАДИЧКОВ 74 Юлий Йорданов ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ Сенан Тюрк в превод на Кадрие Джесур

ДНЕВНИК Панко Анчев

НОВИ КНИГИ НА ИЗДАТЕЛСТВО „ХЕРМЕС“

ХУДОЖНИК НА БРОЯ

2 Автор на заглавката на списанието е ИВАН КЕНАРОВ (1930–2006) Редакционен съвет Отговорен редактор ПАНКО АНЧЕВ pankoantchev@mail.bg АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ an_g_an@abv.bg ДИМИТЪР КАЛЕВ dimitar@kalevi.eu Първа корица: худ. Албена Коева Четвърта корица: худ. Албена Коева Графичен дизайн ЙОРДАН ДАМЯНОВ Коректор ДОРА ТОМОВА Списание „Простори“ се издава с решение 4429-6/01.11.2006 г. на Общинския съвет – Варна. То е продължител на литературния алманах „Простори“ на книгоиздателство „Георги Бакалов“, чийто първи брой излиза през 1961 г. Книгата се издава със съдействието на Община Варна. Изданието се подкрепя от издателска къща „Хермес“.

ISSN 2367-5926 prostori@mail.bg http://prostori.ning.com

Художник на броя Албена Коева

ИВАН СТРАНДЖЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

В КРАЯ НА ПЪТЯ

Пропада слънцето във гърлото далечно на реката и виждам как спират соковете на дърветата. И вечните треви не движат зеления си кислород, как животинките са спуснали червените си мигли, и бавно, тържествено, и безизходно посланието на самотата ни обзема и тъмният воал на идващата вечер се изкачва по гърба на хълма, накацан от звезди. Протуберансите на празни тържества и на величия безшумно ще отминат. Топлите коси на мрака ще ни повият в сребърните пелени на идващите сънища. А аз съм само пътник уморен, спрял в някаква прашинка от безкрайността на времето, загледан в залеза. ВЕЧЕРНА СЛУЧКА

Във шест, на улицата заедно с хлебаря от съседната пекарна, пристига вечерта. Хлебарят – бял, а вечерта е черна – прилича на измръзнала и гладна котка на ръкава на комина от пекарната, обърнат със душата си навън. Хлебарят влачи старите обувки по паважа, уж тръгна бял от работа, но го изцапаха умората и вечерта със черно. На улицата не мирише

4 на топъл хляб и на студена пепел. Прозорците посипват тъжна светлина. Поглежда вляво, после вдясно, да не го премаже някоя кола – на него му е все едно, но после как ще заплати повредите. Когато влиза в стаята, жена му троснато ще пита: – Целият си в черно! Беше ли на работа. ВЪЗРАСТ

Притихнало е времето. Не ме тревожи логичното безсмъртие на лятото или реката пълноводна на годините. През юли са протекли телата на тополите във въздуха и по небето няма знаци от странния език на птиците. Красив покой. Във края на града светът е друг – свободен е от бързане и алчности. Дърветата с годините растат, но със човека е обратно. Не нося в себе си очакване, красив съм и притихнал като блясък огледален на метал – смъртта на ножа в острието се е скрила. ГАТАНКА

Безкрайна есен е превзела този град, във който разхождам леността на тялото си като скъпа дреха. Не пита никой кой съм и защо съм и превъзнасям самотата. Като утеха падат няколко сълзи от двата облака в небето. Разглеждам със усмивка гърдите на минаващите покрай мен жени, по сведените не от скромност, а от неясни обещания очи

5 си мисля за височината им и млечната им зрялост. Хамалите от къщата до празното место изнасят изтърбушено пиано, но и то не ме изпълва със тъга. Пилея си желанията по паркове, безшумни кафенета и под сенници. Загрижени за чистотата граждани след мен премитат, сякаш празни делници по улиците се търкалят. Обърквам се от всяко литнало листо и не преставам да се хиля на строгите и мрачни минувачи – те първи ще познаят, че празникът към тъжния си край се влачи… Върху сърцето ми лежи едно листо – сега е златно, после е какво?... МАРАША*. ТУК ЖИВЯХ.

Къщите с врати отворени пред слънцето и пред луната, по-загадъчни от нарисуваните в книжките дворци, неподредените дворове, пълни със цветя, със мирис на смокини и на зрели сливи, полепнал върху покривите, с набързо наковани навеси от летви, въжета с проснато пране, приличащо на бедност – но нищо тъжно и претенции не капеха от него, подвиквания на жени във вечерта и мъжки смях рушаха крехките огради… След толкова години тайната е избеляла, предала е на времето прекрасното си тяло и името е само дума от пътеводителя на 60-те. Ръждата е съборила сергията на бай Танас, в която грееха оранжевите тикви, усмихнати домати, като камбаните на „Свети Георги“ круши се полюшваха и разни други мамещи вълшебства; олющената ламарина от „Матинчеви градини“ – пивница, и бате Васко с бързи пръсти и очи отворени към всичките посоки, проблясването на бръснача зад прозорците на малката бръснарница – като светкавица, и уморените мъже, насядали отпред, на дървената пейка, миришещи на третокачествен тютюн, „Магнит“ и „Дунавски вълни“, бурканът с живите пиявици до огледалото… Сега, на толкова години, страхът ми от смъртта къде ли ще отиде, от крайните квартали само пепел е останало, заключени врати и празни улици. От пепел и от тишина е съградено миналото им и вятърът разнася тишина и пепел. Приятелствата са се разлетели като подсвиркващи в нощта скорци и капчиците кръв от клетвите за вярност са само черни точки – край на

6 изреченията за миналите времена. Не може пъзелът да бъде подреден, липсват картончетата с важните подробности, тъй както празни са останали утробите на всички минали любови и те са само минали – със думи някакви, без ясна мисъл, мирис на докосване, луната – от къде ли? – тайната я няма! Като беден цар, бездомен и залутан във времената сини на света, ръката си за милост няма да протегна. * Мараша – квартал на Пловдив. НА БИСТРОТО

Два гълъба потрепват под тънката ѝ риза с цвета на розов изгрев и пеперудите на миглите се спускат като тъмна нощ, усмивката ѝ – два раздалечени хълма и между тях пътека от лъснато сребро. Не вярвам, че по тялото ѝ, приличащо на сладка зима, някой е оставил белези на похот и скандални думи, защото стъпва по алеите на въздуха и светлината като заситена и щедра пума. Не искам да я гледам, да я живея искам. Какво ли ще се случи с мен, когато зад ъгъла на улицата тялото ѝ се разлее? Забързаният град и алчната захапка на стада от хора не ми подсказват, че ще оцелея. ОФРИНЬО*

На Еми и Тодор

С покой е пълно селото, тъй както е пълна утринната чаша с прясно мляко. Дими мъглица тънка над земята, покрай зелените, до черно чак, прически на маслините. Шумът случаен на минаващ мотопед се смесва с пърхането на събудените птици. Слънцата на оранжевите портокали напомнят за жонгльор от цирка,

7 и всички улици започват и свършват до морето. Вълните са прибрали белите си зъби – не хапят крайчетата на брега, тъй както гладният би хапал краешник на хляба, а го целуват като вярващи. В прозрачните води самотни риби огледално се заглеждат в себе си, кръстосват рачетата наобратно дъното, но не го обръщат наобратно и само няколко летовници, изпаднали от сънищата си преди минути, си мислят, че пейзажът, който виждат, е все още сън. *Село в Гърция на брега на Егейско море. ПЛОВДИВ

Потъвам в твойта нощ, тъй както самоубиецът удавник към дъното на своята тъга потъва. Извира сякаш от полето тъмнината, по хълмовете се изкачва, като жена от минала трагедия, по улиците ти потича, но не шуми с гласа на бързаща река, а леността ѝ е със нежността на тъмна лилия, във кафенетата със музика на Сара Брайтман и на Майкъл е седнала, кръстосала нозете си безкрайни, без похот и покана, във чашите със бучки лед горчи като зелено, дълго лято, изпълва сетивата ти със сладък вкус на прецъфтял пелин. И твойте светлини съзирам, град, просветват на розите с цвета рубинен в короните на тъмните дървета с неразчетен морз, като очите на уплашени среднощни птици и после миглите припадат. О, тези светлини не обещават, те правят само дъното по-близко. Не искаш да избягаш, мълчаливо чакаш град, по стълбите на Римския стадион, възседнал си коне на победители, на сцената антична със песни на Сафо започват цветни вакханали, отваряш тайните врати на старите си къщи, които водят към простими грехове и думи,

8 със непознати хора ме сприятеляваш до живот. Както по дрехите на римските сенатори, припадат бавно златните звезди в косите ти след толкова години, все още черни са косите ти и бледата луна е върху рамото ти само белег от ухапване. Не чакам да се зазори, защото изгревът ще дойде откъдето пристига всяка нощ. Познавам твоите въздишки, твойте рими и тялото ти на забравен бог. ПЕЩЕРАТА

Забита в сивите скали стои над селото, като окото на античния циклоп. Навярно вижда всичко, но нищичко не казва камъкът. Бизони и ловци, препускащи ездачи, страховити богове и надписи със древни букви – няма. Не е белязана със нищо пещерата. Нощуват в нея птици сладкогласни и прилепите, като черни ириси, висят от свода. Не е в пътеводители, не е и в картите по география, но в нея можеш да се скриеш в бурята, да бъдеш със момиче, да се целувате задъхано, да построиш от думи стълба до небето и тя по нея да се изкачи, ако те обича. Нима не може малкото да бъде и голямо? СЯНКАТА НА ДИКТАТОРА

Със поглед разреши на магистралите и на картофите да цъфнат, дъжда и свлачищата управлява, докато бие дузпа. Цветята заповядва да растат, миньорите да плачат

9 от милостта му под земята, сираците със бащинство наказва, от болния ще вземе, за да утеши богатия… Яйцето му е винаги със два жълтъка – единият е негов, а другият не си го дава. Сянката му по-голяма е от сенките на другите, но не признава, че е неговата сянка. Ще се измъкне от гащите нацапани на времето, в което беше „наш“, за да ни каже колко е невинен, чист и благороден, как като куче вкъщи сам стои и тези гащи са на друг, той само временно е пребивавал в тях и всъщност те не са му по размер… Малко ли са думите му за Надеждата! – след тях надеждата изчезна. Властта, която уж е наша, превърна в мръсно блато. Но това е разговорът, който предстои на слизане от мраморната стълба: „… на сребърен поднос, в цял ръст, гарниран с карфиол и дафинов лист, овалян в подправки, изпечен на фурна, нагизден с униформата…“. * *„Есента на патриарха“ – Габриел Гарсия Маркес, изд. Народна култура, 1976 г., стр. 112. ВЪПРОС

Какво ли има на другия бряг на реката, какво ли има!... До там са няколко метра вода – после розови пясъци, тъмни дървета поляни от фосфор, гласове на хора с пера и хриле, сенки на спомени, зли насекоми... метална трева...

10 Никой още не се е завърнал оттам: няма глас, няма поща, няма картинка, даже няма нещо невярно и подозрително, само някаква въпросителна ни намига безумно, но многозначително. ГОЛЯМОТО СПАСЕНИЕ

Морето е навсякъде, след пясъците на брега и мократа алея, на тентите след падналите мигли е пълно със море. Между питиетата и лепкавия карамел на смокините, между флейтите на комарите и подвикванията на далечни хора, изгубени в нощта, мислим за морето. То ни прави близки, отваря пътища, по които са минали откриватели на континенти, напомня ни за добротата на рибите и за смъртта на делфините. Без да се докосваме, сме близо един до друг, познаваме се в тъмнината по мълчанието, по мрежата на щурците си пишем SMS-си. Топлината на кожата е от общото ни море. Въздухът е пълен с тишина. Пием от него в чаши с кубчета лед и мъгла и не ни е студено. Под капката на луната, ти блестиш като люспа от уловена риба, но аз не съм от онези с мрежите. Нощта изтича в празните бутилки, гаснат екраните на къщите, имейлите са прочетени. Времето не е остров и няма никого да спаси. На сутринта на брега ще намерим парчета от корабите на корабокрушенци.

11 ДЕТСТВО

На улица със светещото име „Едисон“, без Едисон и неговите лампи, в уюта на съгласия и прошки, на края на града, преди железницата да откъсне от полето приличащите на играчки къщи, преди да падне слънцето във тъмните подмоли на реката, и гласове със цвят на нощни пеперуди да запрескачат през оградите, преди да замирише на вечеря и на мъже със бели потници, преди водата да е минала през шепите на всекидневната умора, започна неопитоменото ми детството. Знаех всичко, преди да видя как улицата се разтваря, и се превръща в част от моята държава без кльонове и униформени пазачи, как думите се блъскат във езика ми, преди да се науча да изграждам формите им, преди да стане стъпката ми част от стъпките на всички други в летния и парещ прахоляк. Сърцето ми приличаше на онова, което нямахме от Едисон – без сенки на измислици и без опасните разходки на тъгата. Събирах в него стъклените топчета и плодовете от съседските дървета, събирах рани и възторзи, приятелства и клетви с кръв, желания и тайни трепети, укрити на Острова – наречен Царски, под дланите на странните дървета, досам опашките на бягащи в дълбоката трева змии започвах пиршествата на крехкото си тяло и се прибирах вечер щастливо наранен от приключения и радости. От мен се стичаха прекрасните води на свободата. Събирах всичко в хранилището светло на сърцето си. Сега си мисля: някой друг е писал тази приказка. Сърцето ми така тежи, но знам, че мога само аз картинките да нарисувам.

12 ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ПОЕЗИЯТА

Мислех си, че думите ще го направят: както мостът над бурната река пренася живите, както пролетният цвят на дървото узрява в плод, както облаците доказват небето… Мислех си с усилието на стрък трева, с тихите взривове на хлорофила в крехкото ѝ стъбълце, превеждах себе си на минути и часове, на тайни и прозрачности. Само си мислех… Къде ли съм се запилял със мислите си?! ЧОВЕК ИЗКАЧВА ХЪЛМА

На Красимир Петров

Силует е само. Върви по гърбицата стръмна на хълма олисял. От сушата жълтясало е всичко, той само кафенее в свойта анонимност. Навярно капчиците пот отмерват крачките му стръмни. Неистовото му желание да стигне там, където други много пъти са били, е вдъхновяващо. След малко раменете, после лобът – и ще свърши хълмът. Дали ще спре човекът да си отпочине, или само ще въздъхне? За селфи – няма смисъл! Във CV-то той си няма да го впише, защото това е само неговият хълм и това е само негово изкачване.

АНГЕЛ Г. АНГЕЛОВ ОСОБЕН УРОК разказ

На една внезапна Непозната... Пъпленето е почти безшумно – учи се, няма опит в шофирането и пред всички заявява, че освен да се научи, тя използва този вид дейност и като развлечение. Странно звучи, но и всеобщото мнение за нея е такова – странна е. Може би затова си е избрала и такъв Показвач на пътя – нито е красив, нито е умен, по-скоро е примитивен и грозен. И като Показвач не го бива кой знае колко. По неведоми причини Ученичката си го харесва и дори когато влиза в ламаринената обител я спохожда непонятна тръпка. Понякога вълнението я връхлита още преди да го е видяла – само помисъл за него я кара да усети сърцето си развълнувано, неспокойно, пълно с очакване, сладко овлажняване я връхлита. Дори когато я ругае, когато я унижава, когато я упреква за урока-провал, тя се опитва да го опитоми – поръчва му кафета, сокове, позволява му да я държи нежно за ръка. Докосванията му излъчват трепетни послания, набъбнали от обещания. Чакането ѝ става нетърпеливо, радва му се, не осъзнава каква е посоката, в която я води, а и не иска да знае – запътена е, тръгнала е и светлите сили, които управляват горната половина на тялото ѝ, са омаломощени, безсилни са да се противят на обсебването, на изгарящата мощ, хлуеща от тъмните сили, на които е поверено управлението на долната половина от тялото ѝ. Познат Образ се появява на задната седалка, вперил гневен взор в случващото се на двете предни. Ученичката познава добре Образа, знае, че той е владелецът на това превозно средство, което тя, заедно с Показвача на пътя, временно са превърнали в обиталище на греховни страсти. Тя под негово ръководство собственоръчно подкарва возилото към непонятна пустош, зареяна сред знойните околности на любопитния град. Почти не забелязва пътя, усеща само сръчната ръка на Показвача, мануалната възбуда, която ѝ подарява под подгизналата си красива рокля, която съвсем скоро съблича. Скривалището на страстта нетърпеливо заорава предните си колела в угар, която като сводница им обещава дискретност. До Образа на задната седалка присяда красиво Момченце, което разплакано и уплашено се опитва неосъзнато да предотврати нещо, което не знае какво е, но чувства, че то не бива да се случва. Но Ученичката вече е в света, управляван от долната половина на тялото ѝ, ослепяла и оглушала е за околното пространство и машинално натиска скрита ръчка, след чието изщракване облегалката на предната седалка поляга назад и услужливо се превръща в одър за грях. Показвача с опитни пръсти я доразсъблича, погалва я под русолявия, деликатно оформен триъгълник, съблича се, опъва

14 се върху своята седалка, превърната в съседно леговище, и нетърпеливо я очаква. Тя го възсяда, а ламариненото средство за придвижване, спряло извън пътя, се клати в някакъв юродив ритъм, непонятен за всеки случаен външен наблюдател. Ученичката е с лице към задната седалка и, макар и с притворени очи, среща погледа на Образа, който също я гледа, не вярва, че това се случва, опитва се да успокои уплашеното Момченце, на което му се струва, че вижда нещо непонятно, страшно, опасно, видение от приказка за чудовища, вещици и различни Баби Яги... Засрамената музика, която струи от двата странични репродуктора, вградени във вратите, секва и се чува: „Ти нагази в морето – искаше да обичаш! Но забрави, че може и да се удавиш... Не мисли, че на този бряг свършва всичко – има толкова много за правене...“ * Вглъбени в срамно-сладките движения, Ученичката и Показвача са глухи за металните думи на предупреждението. Движенията им са целеустремени – задъхано са запътени към сладкия край, към седефеното вътрешно обливане на Ученическата утроба, което много дълго вече не се случва въпреки неуморните усилия на Показвача. Зноят и напъните му го заливат със смрадна хладовита пот, на която тя не обръща внимание, за което по-късно се самоупреква, мълчаливо проклина слабостта си, без да се разкайва. Поела по горещия друм на грехопадението, не забелязва тя неговото погибелно усилие и стремление към самовъзвеличаване чрез непостижима сексуална изява и неосъзнато себеунищожение. В обикновения живот тя е чувствителна и нетърпима към телесни зловония, но сега, когато те са омаломощили благовонията на скъпия ѝ парфюм, сега тя не обръща внимание на обонятелните си несгоди, вторачена в преследването на оная точка, която ще я отведе в селенията на Едем, макар и за мигновение само... Между два задъхани мига тя открехва сладостно притворените си очи, с помътняла синева поглежда към задната седалка и съзира огнен слънчев лъч, проникнал през задното стъкло, обвил главата на Образа, отклонил се и подпалил златото в косите на Момчето. Внезапен смут забавя движенията ѝ, виденията я пронизват с гневни очи и тя чува: „Хубава си, хубава си, Бог да те убие! Хубава си – друг от твойта хубост пие.“ ** Ученичката веднага забравя за предупреждението и продължава усърдно да се стреми към края, който все така лукаво се изплъзва, досадно и уморително бяга от плътта им, подмамва ги, а те се впускат в гонитбата му, без да подозират за коварството, което се спотайва в близката им бъднина. Опитва се да му угоди, да му подари сбъдната мечта – отдавна се стреми той към впечатляваща изява, към многотраен, запомнящ се секс, към безумното опиянение, към една

15 достигната точка, блян за всяка любовница. За луксозната жена, която неочаквано е срещнал в лицето на Ученичката, Показвача е готов да използва всякакви средства, забранени дори, пагубни, самоубийствени, поразителни, впечатляващи, невиждани, особени, стимулиращи, средства, които на всяка цена да го отведат до извора на неземна радост, бликаща от илюзорната точка. Това е копнежът му, други стремления не го спохождат, рецептори за духовни преживявания не са му дадени, безкнижен може да се каже че е, но обсебва той възседналата го красива, образована, духовна жена с непонятни сечива, незабележими и необясними, ала действащи безотказно. Този застаряващ неугледен човечец не знае откъде му се изсипва тази благодат, пък и не се интересува – устремен е той към телесната възвиса, неосъзнато се стреми да усети радостта от последните старчески капки оскъдно семе. Дори Образа от задната седалка е готов да го разбере въпреки гнева си – сега му е паднала, бисер в копанята, бисер, който със страст се стреми към копанята, а зловонието я опиянява. Но не разбира Ученичката, никой не я разбира. Тя самата не се разбира. Химия някаква ли е това неистово привличане, болно стремление към необикновеното ли е, обикновена порочност ли е, или някаква дълбоко скрита из дебрите на тъмната част от същността ѝ (нали всеки има и тъмна част) тяга към тайна, неоткриваема престъпност?... Юродивите движения, които клатят скривалището на греха, все така чудят външните и вътрешните наблюдатели, но забелязват те плахо появяваща се умора – клатенето, като че ли започва да затихва, макар че все още никой не го признава. Само Ученичката усеща някаква започваща промяна в неговата твърдина, на което явление първоначално тя не обръща внимание. Все така продължава да се старае, загледана с надежда в бъдещия сладък край, все така вярва в праведността на своя живот и в непогрешимостта на своите деяния. Един граничен миг настъпва необратимо и слага внезапен край на взаимните им усилия – Показвача на пътя умряло излиза от утробата ѝ, вяло поляга до нея и необратимо започва да леденее. Не успял да се сдобие с последното си извержение, той ужасява своята любовница, зашлевява безпардонно очакванията ѝ, недвусмислено ѝ показва, че това е последният урок от многото особени уроци, които той е „преподавал“ в същото това колесно средство за придвижване... Влудяваща паника я връхлита, припряно се облича, опитва се уста в уста да му вдъхне живот, почти плаче, прехвърля се на водаческата седалка и започва да подкарва ламариненото чудовище. Образа от задната седалка усеща появяващия се мирис на погибел и въпреки своето омерзение се опитва да помогне, да се притече на помощ – още го боли за тази жена, тяхно е Момчето, което все така тихо преглъща сълзите си. Но не успява дори да помръдне – видението от задната седалка се е сдобило с разкошни разклонени рога, които са опрели в двете задни странични стъкла и не му позволяват да раздвижи не само олисялата си глава, но и да направи каквото и да е спасително движение. От друга страна, му се струва, че умирането на Показвача не е случайно – там горе, в небесната книга се записват нашите грехове и когато настъпи мигът, получаваме каквото сме заслужили. Но само той ли е грешникът, а каква е же-

16 ната, която страстно и всеотдайно участва в създаването и употребяването на грехове? Не е ли тя подбудител и вдъхновител на грехопадението, не е ли тя изкусителката, която ръководи и управлява людските бъднини? Какво ще бъде записано в нейната небесна книга?... Знае отговорите Образа, та затова и още по-силно усеща горчивината, заляла живота му на задната седалка. Поради това и се опитва да прегърне колкото може по-нежно Момчето, да го успокои и утеши, да го преведе през ужасите от приказките за чудовища, вещици и други страхотии... Поема тя по изровените друмища на новия свят, в който се движи слепешком, доведена в него от силите, бушуващи в долната част на тялото ѝ, а до нея трупът на Показвача се поклаща от неравностите все едно, че е жив. Вечната Ученичка се опитва да прогони виденията от задната седалка, чуди се как да се освободи от пътника до нея и след многовековни усилия разбира, че ще бъдат те вечни нейни спътници, постоянни обитатели на този подвижен хапус, а тя ще е негов вечен неволник. И днес, векове по-късно, по улиците на присмехулния, враждебен град може да се забележи сребристо сив силует, зад чието кормило се провижда профил, който има чертите на някогашната Ученичка, запътила се, заедно със своите неунищожими спътници, към нетленен живот в преизподнята с надежда да я споходят смирение и вечен покой... *От новата поетична книга на Валентина Радинска „Защото е студено“ **От стихотворението „Цигански романс“ на рано тръгналия си български поет Йордан Кръчмаров (1948–1986)

САШО СЕРАФИМОВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

БЛЪСКА СЕ В ПРОЗОРЕЦА

Тя е там. В една далечна стая, загледана в отлитането на баща ми. Тя е капризна, не понася нашето време, сякаш е заразено. Чумосва го и то бяга от нея. Майка ми. Блъска се в прозореца. Имам нейните очи. Имам и очите на баща ми. Той приемаше идващото, както се приема въздухът... А тя се блъска като птица в прозореца. ВАРВАРИ

Всяка дума е изтъняла. Не достига звука на сърцето. Пада като перце на площада, където гърците решават как ще посрещнат варварите.. Ако ме питаш колко кал имам в душата си, попитай себе си! Така ще разбереш: варварите са у нас. Всяка дума е по-ниска от обувката.

18 ЗНАНИЕТО

не е като реката, която си знае движението, не е като слънцето, което се издига и слиза, не е като дъжда, който постоянно води сведения за състоянието на планетата и никога не разговаря за Чехов, или за вратата на Бетовен, на която Съдбата любезно чука. Знанието е огромен склад, в който всички кораби са потопени и само безкрайният океан понякога промълвя: – Прави кораби! ДАЛЕЧ ОТ СЕБЕ СИ

В снега, който тази зима не валя, други са оставили стъпките си. И техните следи сочат пътя. Но от този прозорец не се вижда ясно – едни завиват нагоре, други надолу, трети се въртят в кръг... Всеки вижда пътя различно, омотан в нишката на Ариадна. А трябва да се излезе от лабиринта. Едни вървят след другите, други сочат обратната посока, трети пък: – Чуй сърцето си! Но как да чуеш сърцето си, когато следите в снега, който не е валял, са може би твоите и си далеч от себе си.

19 СТОТИЦИ ДЪЖДОВЕ

Капнал съм като дъждовна капка на перваза на живота. От слънцето добивам възхитителни отблясъци, а нощем луната ме пронизва, сякаш съм единствен. Още малко докато остане сянка от вода. И докато чакам, минават стотици дъждове. ХЕЙ, ЖИВИ СМЕ!

Когато съм забравен от себе си и от другите, виждам различен света. Впечатлявам се: от хората, че ги има, от улиците, че са построени, от слънцето, че точно в този момент грее навсякъде и даже някаква жена си купува ябълки, а има и дини – значи е лято. Много е странно да си жив и да откриеш, че има и други като теб. Иска ти се да извикаш: – Хей, живи сме! Но това е смешно, всеки го знае и може да си купи ябълки, къща, кола, остров. И това, че има жени е особено трогателно, когато си забравен от себе си и от другите. ХХХ

Има някои неща, които не се забелязват от пръв поглед. Те не се забелязват и от втори поглед. Тези неща обикновено са у нас самите.

20 ОПОЗНАВАНЕ

Когато си загубя пътеката, започвам да чета по всичко наоколо, за да тръгна. Ето там е водосточната тръба. Тя свързва дъжда с чадърите, мокрите улици с есента. В есента живеех навсякъде и винаги имаше хляб на масата ми, от който започваше светът. Не всички неща са край, някои са начало, даже повечето са начало, например въздухът – първо той ме пое, после ме понесе сред живите... И още ме разхожда сред армията на дишащите. Четенето на всичко около теб е за предпочитане – ако не откриеш себе си, ще намериш това, което обичаш.

НИКИ КОМЕДВЕНСКА НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ПАНОПТИКУМ НА САМОТАТА

Тя обръща в градината сенки на голото лято. Не че нещо ще сее, домът ѝ отдавна е пуст. Тя е тъжна жена, изоставена майка, в която всяка обич от много лета е горчива на вкус. Как се моли в ръцете ѝ тънката права лопата и обръща пръстта, и разравя хиляда вини. Като сляпа мадона докосва я с пръсти земята – две жени си говорят, две страшно самотни жени. С уморени очи ги целува червеният залез, от небето луната тежи като сребърен грош, а със траурен вой в дракалаците тъжни чакали възвестяват, че слиза отгоре най-дългата нощ. Тя оставя лопатата, същата страшна лопата, със която ще ровят за гроб подир няколко дни, и подвива нозе, и целува смирено земята – две жени се сбогуват, две страшно самотни жени. А когато последният лъч зад баира залезе и животът замлъкне зад четири бели стени, милостивият Господ по лунна пътека ще слезе да целуне жената, най-свята от всички жени. БАЛАДА ЗА КУЦАТА КОБИЛА

Аз знам, че по рождение съм куца и се огъват мойте колене, но днес строших проклетата каруца и тръгнах с чистокръвните коне. Ветреят се солените им гриви, презрели моя порив белочел. Те знаят, че на мен ще ми отива от упор милостив и бърз разстрел.

22 Но хуквам аз! И моите копита, забравили какво е да си роб, по-звънко и от вятъра политат във най-неумолимия галоп. Лети, надеждо моя окуцяла, макар за пръв и за последен път, макар да ме очаква на финала не златна купа, а внезапна смърт. И миг преди разпенена и бледа да ѝ отдам последния си дъх, ще знам, че най-великата победа и мъртва ще превземе своя връх. За мен ще кажат – просто полудяла! Напразно се наказа с тоя грях: да куца към смъртта си до финала... Но аз ви казвам честно, че летях! ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ

Дълго поле от свещи... Ври от човеци, ври: всеки продава нещо, всеки брои по три. Вместо ръка – трапеза. Тежко сребро блести. Господ дори да слезе, трябва да си плати. Губим или печелим – целият свят е зар. Мислим, че е вечеря, всъщност е битпазар. Вярата – живи мощи в тежък инфарктен рай. Капят сълзи и прошки. Масата няма край. Боже, каква заблуда! Плаче животът бос – шест милиарда Юди и само един Христос.

23 ПОСЛЕДНИЯТ БАГАЖ

Едва ли някой ден с товарен влак към Оня свят небрежно ще поема. Крадецът нощен, спрял на моя праг, спокойно може всичко да ми вземе. Навярно ще отмъкне всеки лев, закотвен в портмонето ми кораво... Дано си ги изпие после с кеф за мое и за негово си здраве! Останалото просто е живот, а там дори смъртта ми не наднича – един съдран от влачене хомот, но само мой, непоклатимо личен. Наследството ми – стих недоузрял, раздавам го! Защо да ми се свиди? От този свят, със стихове преял, какво ми трябва, за да си отида? На прага на последната ми смърт две шепи обич живите да ръснат: с едната в полунощ да ме приспят, а с другата по изгрев да възкръсна. 2 ЮНИ

Пак сме насред одата за хурката, а пък свободата ни къде е? Свикнахме безславно да живуркаме, докато ни казват, че живеем. И прелитат нискочели гарвани, с тъмен грак по миналото стрелят. Нещо ново, нещо чисто трябва ни, за да видим светлина в тунела. Тоя край обръгна на горещници, а във зли поличби вярва още. Тук сме живи дяволи и грешници... Затова ли, Боже, няма прошка? Ах, спести ми тая тънка болчица! Някой Юда пак ще ме целуне, докато разпъва на Околчица битпазар във чест на 2 юни. Долу вият траурно сирените тая тежка песен недопята. В механата сините, червените вдигат тост за кукувото лято. Сигурно в ума съм вече чалната, щом като не викам алелуя. Само да си кажа тука балното, пък дано поне един ме чуе...

24 ЕСЕНЕН ПОРТРЕТ

Червено яке, жълта чанта и смях, в зениците залутан – върви през парка. Елегантно, с изящни стъпки на кошута. Дали е влюбена? Едва ли. Навярно просто е щастлива, че слънцето игриво пали червено-златната ѝ грива. И вятърът, загърнат в сиво, флиртува с нея най-изкусно, докато ласкаво отпива цвета на зрелите ѝ устни. Денят се стрелва нависоко да я изпрати на завоя. А тя върви зеленооко, усмихната за нещо свое – с изящни стъпки, земетръсно в следобеда, ленив и кротък, с червено-златни багри ръсна летаргията на живота. И в свят по-светъл и по-горен магията ѝ ме понесе. Една жена... А ми се стори, че прелетя самата есен... СЛУЧВАНЕ

Остави нещата да се случат! Нека да са даже малко лоши – вик на кукумявка, вой на куче... Вятър на баир да те разроши, трънче във петата да забие, косъм от душата ти да вземе! Има страшно хубави магии с жажда на небе и вкус на време. Да кърви сърцето изранено – ще го стоплят влюбени недели. Колко много хора са родени, ала колко малко са живели... Случи ли се, просто не подбирай! Остави животът да те сгрее. Може от любов да се умира и от нелюбов да се живее. Все едно че змей те е орисал и те е запалил насред зима. Важното е да откриваш смисъл в тоя луд, луд свят... За да го има!

25 ДЪРВО ЗА ОГЪН

Вече нищо не давам. И нямам какво: лист по лист – разпилях се направо... И стърча на баира – чепато дърво, ни за плод, ни за сенчица ставам. И не спират изгубени птици по здрач да нощуват по голите клони. Само северен вятър – ръка на палач, от сърцето ми спомени рони. За такива самотници – само сатър! Няма друга възможна отплата. И се моля насън: Бог дано е добър, някой блуден секач да ми прати. Да е бил и преходил по целия свят, но не вкусил такава магия. И измръзнал от студ, и изсъхнал от глад, във душата ми брадва да впие. Без да пита коя съм, къде и какво, да забрави и дом, и съпруга. Господ сам го е казал – чепато дърво топли тъй, както никое друго. ПЪТУВАНЕ ДО МАМА

На мама

И когато животът озъбен над мен се намръщи, и ме перне с юмрук, а надеждица никаква няма, аз се връщам назад, върху стария плочник пред вкъщи с девет цветни лехи и усмивката топла на мама. Мама прави юфка. И разстила корите на двора върху чисто платно, от брашно и любов натежало... И присядат смирено край нея животни и хора, всеки стиснал във скута си своята купичка бяла. Тя разсипва наред. Дава толкова, колкото има. Не оставя за себе си даже строшена коричка. И със своята обич и своята сила за трима до небето израства. И всъщност е майка на всички. Някой ден ще се спра, ще разстеля корите по пладне – вие идвайте тихо, сами или двама по двама. Аз ще давам по равно на всички, които са гладни, и ще расна полека... Додето достигна до мама.

26 БЕЗ ДИАГНОЗА

Изведнъж полудяхме – жестоко и страшно, като в някакъв сън, като в черен кошмар... И поехме надолу със хълбоци прашни – триста луди души подир лудия цар. Беше кукова есен след куково лято... Царят пееше химни от своя престол. Ние всички крещяхме ведно като братя, че светът е нормален, щом царят е гол. А когато нощта срещу нас се оплези и потръпвахме тънко от глад и от студ, от съседната лудница кротко излезе един много усмихнат и истински луд. Той навярно ни чувстваше толкова близки – като братя по дух, преоткрили света, тръгна смело към нас в усмирителна ризка и във общия хор със възторг закрещя. Падна кукова зима след кукова есен... Ние все тъй се блъскахме – брат срещу брат. Само лудият не издържа... И се обеси – прекалено нормален за нашия свят. БЪЛГАРСКА СВАТБА

Тъпани, тъпани! Крачи женихът начело. Сватба е. Страшно е. Сбира се цялото село. Пукат се гайдите, тъжна е булката в бяло. Псуват мъжете, жените кълнат на умряло. Котки и кучета в тъмните ъгли се крият. Сватба е, казват ни. А пък гъдулките вият. Тропат сватбарите, блъскат се зли и неверни. Попът е в църквата. Попът е целият в черно. Моя Българийо, влизаш от клетка във клетка. Пак те продадоха, пак те венчават по сметка. Плачеш под булото. Храмът е пълен със кости. Твойте търговчета нямат ли срама от Господ! „Имат! Простете им!“ – всичко пред Бога отричаш. Ти си ги раждала. Ти и сега ги обичаш. Пийте до пръсване! Ад и небе да се кърти! Вият гъдулките. Мама се жени посмъртно.

27 ЗИМНА НОЩ

Танцува сняг, изящен сняг! И леко пада, пада, пада... Загръща всеки леден праг и всяка каменна ограда. Земята уморена спи – не по-добра, но по-красива. Треперят кестени, липи, но тази зима им отива... Белее като нов света във приказка кристалносиня. До светлото, до сутринта... До писъка на снегорина. Прекрасен сняг, невинен сняг, прости на дланите ни птичи, които все не знаят как и колко трябва да обичат. Ще те сберат на мрачен куп под изкривените тополи и почернелият ти труп ще ни тежи до първа пролет. Но тази нощ вали, вали... И под снежинките стаено, човечеството още спи – не по-добро. Но по-смирено... ТРИНАДЕСЕТ

Този свят превъртя. И лечение няма! Във гърдите му чука студено сърце. А на къра Стоян, метнал сопа на рамо, води шарено куче и десет овце. Този свят е на път да се срине тотално, Бог отгоре задрасква последното днес. Само долу Стоян като пряспа е бялнал десетте си овце и овчарския пес. Той така и не чу за световната лудост... Хапна хлебец и сол и си легна към шест. Сутринта се събуди. И божичко! Чудо! Две овце се обагнили кротко нощес. И се цветна на къра последното утро, а денят се разлисти, от слънце облян... Повъртя се бездомен и легна във скута като третото агне на оня Стоян. Този свят се затри! Падна в собствена бездна. После Бог го издуха... Ненужно перце! А Стоян, не разбрал, че светът е изчезнал, още води тринадесет бели овце...

28 АМНЕЗИЯ

Септември си тръгва. Последният намек за лято поема нагоре и вече преваля баира... А долу се плъзга самотното време, когато животът узрява, поема си дъх и умира. Небето е синьо. Но синьото вече е голо и сутрин студът по лицето му драска и чопли. Листата се ронят и бавно се спускат надолу, където пръстта си прибира змиите на топло. И не че е тъжно – светът се търкаля, не спира, пилее си дните с куража на сетен бездомник, отдавна разбрал, че животът съвсем не умира, а само заспива дълбоко. И нищо не помни. Напролет ще хукне, изпънат и здрав като камък, ще погне стадата надолу, задъхан и потен, дори не усетил, че всъщност умиране няма, а само забрава за всички предишни животи. ВИНЕНА СОНАТА

Беше време за труд. Беше слънцето в златно и бяло, наедряваха кротко в градините попските круши и пъхтяха лозите по пладне, от плод натежали, а потта им засъхваше в сладката есенна суша. Подир ден ги обраха и виното в бъчвите кротна, и зачака да стигне по тъмно до жадните устни. Беше силно и диво на вкус – като младо животно, дето чака нощта, та в човешкия свят да препусне... Тая зима животът бе луд и красив като огън, сам опали постелите, сам ги подгря като пещи. И мъжете разливаха вино, забравили Бога, и целуваха после жените, от хляб по-горещи. После пак беше пролет. И лято, под сенките скрито, прегоряха по жътва последните бели светулки, а когато дойде есента, запъхтяха лозите, двойно тежки от своя си род... И от есенни люлки.

КРАСИМИР СИМЕОНОВ ИЗИ

Помня я почти прозрачна, фина и дива. Бяхме съученици. Беше отдавна, но още пазя рисунката, подарък от нея – сирена излиза от вълните. Сирена, на която не можеш да устоиш. Дръзко, но нежно рисуваше живота ни с думите, жестовете и китарата си. Дори лексиконът ѝ беше различен, някак мистично приканващ. Така или иначе беше единственият, който попълних. Името ѝ беше Изра. Бяха я преименували на Илияна, но в класа все така ѝ викахме Изи. Когато се изпочупих на онова състезание, беше първата, която дойде да ме види в болницата. Помълча пет минути и накрая каза: „Чакам те. Идвай!“ Тогава ми подари рисунката... Срещнах я онзи ден след тридесет години около претъпкания Голям канал в предвзетата и деликатно смърдяща Венеция. * Още на „Сан Марко“ каталясахме и седнахме на стълбите до прословутото „кафе с белия роял“. Поехме въздух и дадохме път на музиката. Пред нас нагли чернокожи преследваха изнемощелите туристи и им тикаха в ръцете стоката си. Почти веднага към нас се приближиха двама полицаи, които ни предупредиха, че е забранено да седим на стълбите. Явно бяхме извършили огромно престъпление. Шантажът на чернокожите, разбира се, остана удобно незабелязан. Решихме да не даваме по осемнадесет евро за кафе в напудреното заведение и се гмурнахме из уличките. Успешно се изгубихме, за да се озовем не след дълго пред „Риалто“ до семпло кафене с три маси и половина, вдясно от моста. Беше обяд. Седнахме и си поръчахме еспресо. Китаецът сервитьор отегчено се стопи вътре. Водата отразяваше смесица от лигавото попляскване на вълничките и кресливите подвиквания на различни езици. Подразнен, извърнах глава назад и очите ми се спряха на съседната маса. На нея леко мазен, небрежно брадясал арабин дерибействаше над четирите си жени в бурки. Около тях се гонеха две деца. Все пак султанът бе проявил милост и беше купил за любимите си по един бял чадър за дъжд, с който да се пазят от слънцето. Жените мълчаха, той ги наставляваше. Не бях дошъл за това. Погледнах жена си и поклатих глава омерзено. След десетина минути към масата ни се приближи едно от децата и тайно ми подаде бележка. На нея пишеше: „Изчакай ме пред тоалетната“. Ококорих се и подадох листчето на жена ми. Разбрах, че не иска да ходя, но станах и влязох в заведението. Тоалетната беше завряна зад двадесет чупки и ъгълчета и под няколко стъпала. Озовах се пред вратата и зачаках. Някой ме докосна по рамото. Обърнах се и отскочих назад – пред мен беше една от забулените жени. Тя се протегна, отвори вратата и ме бутна вътре. Съвсем сериозно и доста бързо се налагаше да съобразя какво се случва. Вече обмислях как да се измъкна през отвора за вентилатора. Бурката се доближи съвсем до лицето ми

30 и прошепна на български: – Спокойно, аз съм. – Тоест – коя? – Аз съм – Изи. Не се сетих веднага. Но тя отметна покривалото и видях лицето ѝ. Беше тя. Наистина леко повехнала и закръглена, но беше тя. – Взе ми акъла! Какъв е този цирк? – Не е цирк. Омъжена съм. Живея в Турция. – И така ли те обличат?!... Чакай, кажи първо как си, добре ли си? – Да, нещата просто се случват, нали? И с мен така се случи. – Децата твои ли са? – Не. От мен мъжът ми няма деца. – Изи, ти беше най-свободният човек, когото познавах... Как така?... Имаш ли нужда от помощ? – Не... Така се случи... Пишеш ли още? – Да, има разни мои работи в нета... – Ще те намеря. Тръгвам. И излезе. Седнах на капака и едвам преглътнах. След няколко минути се върнах при жена ми, „арабите“ ги нямаше. Край нас притичаха група руснаци, които тревожно разпитваха за новия магазин на „Boss“. Шайка пакистанци ругаеха някакви сдъвкани френски бабички, докато цветовете на моста артистично преливаха във водата, а отражението му приличаше на грандиозна повърня. Въздухът потреперваше от отвращение. И някъде в дълбините на града нечистотиите му явно завряха, защото от каналите избуяха ярко отблъскващи изпарения. Китаецът сервитьор се беше върнал и успешно надвикваше тълпата: „No espresso, must lunch! You must lunch!“. Слънцето вече размазваше преживяното, но съвсем сигурно усетих как потъването на цялата тази сган се ускори...

ИВАН ЕДРЕВ НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ЖЕНА НА РЕКАТА

Лицето си – бял речен камък, жената от брега видя. Свали тя чергата от рамо, нагази в бистрата вода. Запретна си едва полата, огледа се като сърна. Обливаше със хлад водата горещите ѝ колена. Наплиска си очите с шепа и пазвата си разхлади. И, мокра, блузката полепна по наедрелите гърди. Реката днес ще ги изпие, ще ги откъсне като плод. Блестеше бялата ѝ шия под стъкления небосвод. Греховно въздухът трептеше от песен и жътварски зной. А тялото ѝ се топеше… Каква картина, Боже мой!

ПОВИКАЙ МЕ С ОЧИ

Вземи ръката ми, вземи. И чуй сърцето ми как бие. Недей, когато сме сами, очите си недей да криеш.

32 Очите твои са прозорец, през който искам да надникна. С душата ти да си говоря… Повикай ме с очи, повикай! Животът е космичен миг от нежност споделена. Сами сме с теб, сами, в безкрайната вселена. ПРОЛЕТНА ПРИКАЗКА

Небето днес е синеоко. И русо слънцето – блести. Днес птиците летят високо. И любовта със тях лети. Под ябълката с теб сме в рая. Красиви мигове ловим. Мълчим, заслушани в безкрая и в ангелския светъл химн… От щастие дъхът ми спира. И пак се раждам с пролетта. Но ако мога да избирам, аз ще умра за любовта. Която ще ме надживее. Защото ще остане в теб. Ще плаче с теб и ще се смее… ЛЮБОВ е нашето дете. ЛЮБОВТА КАТО СНЕЖЕН ВРЪХ

Погледнах те – и ослепях! Отминах те – и побелях… Сърцето си оставих горе със теб, любов, да си говори. За нищо днес не ми е жал. Загърбил земна злост и кал, аз нежната си пряспа нося. И само Господ я докосва.

33 СРЕЩА

Спри, да те докосна. Спри, да те погледна. Обич високосна, есенна, последна. Идвай всяка вечер. Идвай всеки ден. Времето изтече… Искам те до мен! Обич, колко траеш? – вечност или миг. После идва краят – като изстрел, като вик. Литваш в небесата. Кой ли ще те спре? Малка е земята, да те побере. РАЗДЯЛА С ЛЯСТОВИЦАТА

Всички други отлетяха, само ти край мен кръжиш. И за общата ни стряха на сбогуване тъжиш. Кръг след кръг – и ето – даваш ми небесен знак, че заключваш ми сърцето, за да те посрещна пак. Тръгвай с есенното ято. За раздяла съм готов. С дъх горещ на късно лято диша нашата любов… Лястовице, сън това е. Сън са нашите лета. А когато дойде краят, нека с теб да отлетя.

34 КЪМ ТЕБ И ДРУГИЯ

Не те видях и днес. Не те забравих вчера. Разбрах какво е чест и ти останах верен. Заради теб живях. Докрай ще те изстрадам. Без тебе остарях, а ти остана млада. На теб се посветих, така съм бил орисан. А другото простих, то вече няма смисъл… Сам ще потърся другия. Но не за мъст и не за бой. Ще моля за услуга: за теб да ми разкаже той.

Худ. Албена Коева

ВАЛЕНТИН ДИМИТРОВ АФОРИЗМИ

Какво става в държавата? Нямаме думи! Едни псувни ни останаха... Животът е кучешки, защото има помияри във властта. Като разграбят цялото национално богатство, ще останем само едни голи нравствени ценности… Целта на опозицията е да краде колкото управляващите. Политиците са невъзпитани – стоят с ръце в джобовете ни. Разбрахме, че царят е гол. После се оказа, че дори не бил цар! Вече са неподкупни. Не им остана нищо за продаване. Вождът носи своя кръст. На който да ни разпъва... Махнаха му белезниците. Искал да им ръкопляска. У нас всеки е виновен до заплащане на противното. В Европа сме на последно място! Но това не е предел на нашите възможности – пред нас е светът! За да се хареса на народа, вождът се правеше на прост. Когато не се правеше, го харесваха най-много. Светът ни окраде мозъците – остана ни мозък колкото за едното крадене. От географското ни кръстовище ще остане само един демографски кръст. Държавната машина не може да работи, ако не използва корупцията за смазка! Демокрацията ни дава правото да говорим всичко само за да не правим какво и да било. Животът стана толкова страшен, че вече никой не се бои от смъртта. Преди по знамената имаше следи от куршуми, днес – и от мазни устни. Днес Западните Балкани са Източният фронт на Европа. В политическия оркестър диригентската палка на вожда е тоягата.

36 Връх на политическата проституция – продават любов към родината. Все играем под чужда свирка. Има и по-лошо – да маршируваме! Един шанс има политическото лайно – да стане демократичен тор. Време е да наречем нещата с истинските им имена – цените. Партията не може да разкрие сърцето си, ако не се свали сутиена. Всичко вече е законно! Дори килърите убиват със законно оръжие. Когато царят стана шут, бе смешно, когато шутът стана цар – трагично. Всички финансови операции у нас имат една упойка – корупцията. За търтеите в парламента целият мандат е меден месец. Единствен изход – преди да катастрофира държавата, да намерим черната ѝ кутия. Лихвите на дълга пред Родината се изплащат в чужди банки. Когато глупостта е ежедневие, мъдростта е национален празник! Когато няма какво да ядат, хората преживят своето мълчание. Кучето свиква със своите бълхи, управляващите – със своята опозиция. Стълбовете, на които се крепи държавата, са пети колони. Демокрация: властта – на народа, парите му – в управляващите. Чиновниците са армия мафиоти на държавна заплата. Полицията не гони престъпниците – те ѝ плашат повече от държавата. Има един начин изборите да са честни – като избираме само девственици. Всички следи водят към парламента. И се губят в имунитета… Най-голяма организация изискват спонтанните протести. Кадифената революция облече народа в парцали. Тези, които си оправиха битието, ни се смеят на съзнанието. Животът е театър, по-скоро – моноспектакъл, по-скоро – на една марионетка. Учете чужди езици, за да си ги държите зад зъбите по няколко начина. Цензурата не може да убие свободата на словото, това правят фалшивите новини.

ЗА ПЪРВИ ПЪТ В „ПРОСТОРИ“

КРАСИМИР НЕЙКОВ СТИХОТВОРЕНИЯ

КАРТОГРАФИЯ

Държи молив в ръката треперейки доближава листа до необходимото разстояние започва да създава карта на себе си контурна линия за главата ръцете краката внимава в детайлите усеща болка при всяко изместване от идеалната линия не успява да се събере не е стар континент ЗА ВТОРИ ПЪТ

цветовете на този град се разливат наводняват пристанището мостът рибарите малките островчета по които подскача погледът Така приятно изтичат минутите по-малко с мен повече с теб ---

Понякога ме посреща с кафе друг път не слага и покривка на масата

38 не задава излишни въпроси намира всички отговори в очите добре ме познава кога се връщам цял кога разпилян ***

думите стоят сподавени сгънати под одеялото никога повече няма да ни топлят РАВНОСМЕТКА

трудно се плува в дълбокото море на чувствата водата е винаги прекалено студена за да останеш дълго постепенно забавя движенията сковава всяко мускулно влакно и бързо те изхвърля на брега сред другите отпадъци много пъти съм се давил тук а на теб все така нищо ти няма МЕТАМОРФОЗА

Останало ли е все още нещо у теб което да спася да не си отива тихото свистене на вятъра монотонното вдишване и издишване останало ли е нещо мъничко у теб да успее да ме разруши докрай

39 ---

Поредната нощ в която природата мълчи като след погребение помага ти да чуеш плахото почукване на сърцето не знаеш дали ти прави услуга или само засилва несигурността МЕЖДУ ДНЕС И УТРЕ

Сънят умело ще прикрие самотата много пъти сме си казвали

РОСЕН КАРАМФИЛОВ ПРИКАЗКА ЗА ЕДИН ГЕНИЙ Разказ

Имало едно време един гений. Той бил плод на цветна бременност. Майка му нямала и най-малка представа, че го износва, не забелязала прогресивно нарастващия си корем, някак не ѝ направил впечатление. Един ден отишла при местния гинеколог в едно пловдивско село, та да види какво става. Лошо ѝ било няколко поредни месеци, повръщала през два дена, но тя, понеже била, тъй да се каже, малко неука жена, не стоплила за какво иде реч. Докторът обаче отсякъл: – Радке, бебе чакаш! Бъдещата майчица по неволя замръзнала при тая констатация и успяла да рече единствено: – Как тъй бебе, докторе! Нали имам цикъл! – Цикъл, не цикъл – бебе! До два месеца най-много! – тропнал по бюрото лекарят, грабнал кочана с листа и бил печатите напосоки! Било решено. Мама Радка дотук имала две деца. А и било твърде късно да махне третото... *** Така, в оная ледена 1963-та, през шестата срещу седмата нощ на месец декември на бял свят се появил Николайчо. С рев на лъв излязъл от утробата на своята маман и ако можел да избяга още тогава от нея – щял. Но пуста му работа – още не бил проходил! По-нататък и това се случило. Николайчо не само че проходил, ами и бил с характер! Не се прибирал, когато го викали вечер, играл с останалите дечурлига колкото си иска. За капак на всичко имал и дарба. Една от сестрите му първа разбрала. Един следобед Николайчо хванал молива и започнал да дращи с него по стената. Нарисувал един слон и вторият му баща го счупил от бой. Уж за да го превъзпита. Случило се тъкмо обратното. Нашият калпазанин не се отказал. Правел беля след беля само и само да го изхвърлят от вкъщи. Не се получило. Последвали наказанията... *** Наказанията! Ах, колко сурови били те! Николайчо бил принуден от втория си баща да стои на колене върху натрошени орехови черупки. Острите костилки се забивали като гвоздеи в плътта на нежелания син. Нозете му били целите в рани, очите му се пълнени със сълзи, ала той не гъквал. Стоял и търпял. Бил самурай. Това се повтаряло всяка седмица. Първо по веднъж, после по-няколко пъти, накрая – ежедневно. Николайчо не издавал нито звук. Не затварял очи, не мижал, не трепвал. Просто героически понасял кошмара. Докато една вечер...

41 *** Една вечер мама Радка, Николайчо, двете му сестри и вторият им баща седели около масата. Разполагали с четири филии хляб и половин буркан свинска мас. Бедността в семейството била страшна. Никога не им достигала една филия. Филиите винаги били с една по-малко. Мама Радка намазала четирите филии с мас. Три от тях – наполовина. Филията за Златю, мъжът ѝ, била намазана най-обилно. Мама Радка раздала филиите. Една за Мима, една за Генка, една за себе си. За Николайчо филия нямало. Тъй ставало – Генка и Мима отстъпвали двете половини от своите две филии на малкото си братче. Хлябът бил сух, мас нямало даже по-краищата му. Ала Николайчо бил благодарен. – Радке, къде е ракията?! – ревнал Златю Мама Радка скочила от стола и мигом донесла шишето с гроздова. Наляла му догоре. Оня засърбал, все едно ядял супа, а не пиел. Налял си още една. Грухтял и сърбал. Още една. Сърбал и грухтял. Като свинете в двора. Погледа му станал неясен от гроздовата. Движенията станали мудни. Замлъкнал. Засумтял. По едно време Николайчо прошепнал: – Гладни сме, мамо Радке... *** Златю вдигнал поглед от чашата с ракия. Всички знаели какво ще последва. Токати. Генка и Мима заплакали без шум и без утеха. Не искали отново да гледат как вторият им баща пребива любимия им брат. Но такъв бил законът в тоя дом. – Какво рече току-що? – процедил Златю и от устата му започнала да излиза пяна. Бил вече много пиян. – Казах, че сме гладни. Очите на Златю били кървавочервени. Едвам успял да се вдигне от масата. Пъшкал от тлъстина. Все пак станал. Отишъл до Николайчо. Останалите мълчали. – Отдавна трябваше да те смеля аз тебе... Отдавна, дейба твойта майка дейба! После Николайчо се оказал във въздуха. Златю го бил вдигнал с една ръка. Готвил се да замахне, когато чул гласа на мама Радка: – Не го бий, Златане! Недей, моля ти се! Не е виновно детето, че сме бедни... Сама съжалила, още щом го изрекла. Последвал отговора на мъжа ѝ: – Ти си го родила, ма! Туй дете не е мое! Туй е на оня нещастник Илия! Както и тез‘ двете! – Погледнал с ненавист към Генка и Мима, изплюл се на пода и продължил: – Ваш‘та мама! Туй си е твойта челяд, Радке! Да не съм ги правил аз тез‘ деца, ма?! Ей ся ша видиш ти, твойта кожа! И я заритал. С цялата жестокост, на която бил способен. Из одаята се разнесли писъци. Вътре в Николайчо нещо се счупило... *** Така и не ви доверих как се измъквал Николайчо от терора вкъщи. Той непрекъснато фантазирал. Представял си, че половинките филии с мас били цели

42 палачинки с конфитюр. С мармалад от шипки. С мед. Разнообразявал. Представял си, че вижда самодиви през процепа на ключалката във външната тоалетна, не просто си ги представял, той ги виждал наистина, можел да си говори с тях, бил воайор на техните нощни къпания в реката. Рано сабале слизал в селото и разказвал вицове на руснаците, които му давали дъвки в замяна, ако вицът бил сполучлив. Съдирали се от смях с него. Бил любимецът на махалата. Шоколайчо, щото често бил нацапан с шоколада, с който го черпели съседите. Шоколайчо. Най-лудото лапи. Не хлапе – лапи. Тъй си живял той – разпнат между ада на ежедневието и рая на въображението. Веднъж се прибрал и чул плача на мама Радка. Страховит, нечовешки плач. Плач като след аборт... *** Бягството! То било спасението! Нямало друг начин. Побоите над мама Радка не спрели. Напротив – станало дваж по-лошо. Била синя от лобута. Тъй показвал Златю любовта си – с кютек. Николайчо по онова време вече бил на 11 години и само чакал удобен миг да си плюе на петите и да изчезне. Било през една майска вечер това, което ще последва да разкажа. Ужасиите в тоя дом кой знае защо ставали все вечерно време. Та и тоя път тъй се случило... Златю варял ориз. Чист ориз. Нямали ни мерудия, ни мръвка. Даже и сол нямали. Нищета, братко мили, какво да правиш. Николайчо стоял встрани и наблюдавал. Бил наказан. Отново. Орехите били и те изгнили, та не могли да го турят върху орехови черупки, както обикновено. Добра новина за нашия бъдещ гений. От тенджерата взела да излиза пара. Златю рекъл: – Чуй ме сега, изтерсак такъв! Ако не искаш да те пребивам всеки божи ден... ще ми викаш татко... Тия думи били краят. Николайчо хукнал да бяга. Златю го подгонил, тъй както бил с тенджерата в ръце, направо я грабнал и хукнал подир хлапето. За негово нещастие, входната врата имала праг, височък праг, ала той пак бил наквасен и не преценил. Спънал се и паднал, изтървал тенджерата с врящия ориз върху самия себе си и закрещял: – ААААААААААААААААА!!!! АААААААААААА!!!! ААААААААААААА!!! РАДКЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ, ТВОЙТА КОЖА, ЕЛА ТУКА МА! Мама Радка била стъписана. Кожата на Златю падала на парцали. На другата заран умрял. Задушил се от хрипове, напикал се и се насрал едновременно и приключил. Вонята била непоносима... Никой не разбрал защо станало тъй. Но на всички им олекнало. *** Четиридесет години по-късно. На гробището в Пловдив не се диша, слънчевите лъчи изравят костите на мъртъвците изпод пръстта и ги оставят да отлетят с вятъра. Мама Радка е дошла на гроба на сина си. Тая корава българка го е надживяла. Било е преднаписано. Изражението е от камък. Веждите – както всякога сключени. Очите – два оазиса, без ни една капчица жива вода в тях. Пали нови свещи. Изхвърля старите. Поставя осем червени карамфила ней-

43 де встрани. Четири червени и четири черни. За нейната нежелана рожба гений. Излишно е да изписвам всеизвестното му име. Вместо това нека сега наум погледаме заедно мама Радка, преди да припаднем под натиска на зноя. Мама Радка. Изглежда здрава. Изглежда непоклатима. Погледнете я. Не отделяйте поглед от нейния поглед, закован за надписа на паметната плоча... Мама Радка. Изглежда по-голяма от мъката си. Изглежда като канара. Ала само отвън. Само отвън така изглежда. Какво ли е отвътре?

Худ. Албена Коева

БЪЛГАРСКОТО БОГАТСТВО

МАЯ ГОСПОДИНОВА ПОПОВСКИТЕ КАПАНЦИ – МИТ И/ИЛИ РЕАЛНОСТ

Говорейки днес за капанската етнографска група, обществото обикновено приема населението в разградските капански села, без да отчита факта, че в някои селища в Поповско тенденциите към глобализация и европеизация, за разлика от много други райони на страната, все още не са претопили напълно народната памет. Наследниците на старото местно население в тези села са съхранили част от традиционната култура на предците си, проектирана чрез новите си виждания и нагласи, а представите и самопредставите за „най-истински българи“ са пречупени през техния съвременен мироглед. Eтнографията, етнологията, социалната и културната антропология насочват към наблюдения и анализи на човешките групи. Разглеждат тяхната особеност в естествената им среда и целят възстановяване по възможно най-достоверния начин на живота на всяка една от тях [Вж. Строс, 2015:12.]. Те изследват различните, другите. Теренните проучвания, сравненията и анализите доизясняват понятийността на „ние“ – „те“, „нашите“ и „вашите“. Позовавайки се на казаното, тук се приема за изследване социумът поповски капанци от с. Паламарца и от с. Садина като сегменти на обхватната капанска етнографска група. За обект на изследване се приема социалният живот на системата – локална група – поповски капанци, съществуваща на това място, в това време – настоящия момент. Има се предвид и фактът, че става въпрос за индивидуалните представи на членовете на общността [Вж. Строс, 2015:31-37.] В контекста на казаното по-горе в настоящия материал се прави опит да се проследят някои историко-етнографски и демографски процеси, протекли през изминалите столетия, някои от битовите и поминъчните традиции в естествената им среда. Изследването им дава възможност да се установят, от една страна, историческите причини за формирането на културните традиции на проучваната локална капанска група, а от друга страна, психологическите процеси, които са ги направили възможни [Вж. Строс, 2015:19]. Социо-културните представи и самопредставите на местното население, преплетени с фолклорния елемент, разказаните митове и легенди, интерпретацията на отминалите събития, избледнели във времето и проектирани в съвременността, осветляват някои моменти от социалната и културната характеристика на изследваната група. Самоопределянето към дадена етнографска група е част от традицията и културата на същата. В много отношения тя определя ценностна система и отно-

45 шение към обкръжаващия свят. Повлияна от същата, тя се развива, променя и проектира нови изяви спрямо променените вече условия. Какъв е прочитът на поповските кàпанци? Какво се знае и не се знае за символите и смислите, вложени в тълкуването „Най-истински българи!“, „Така сме оцелявали!“, „Консервативни сме“, „Така се пазеха родовѐте!“. Самоизолация или конкретни историко-демографски процеси са формирали представите на изследваната група? Поради непълнотата в спомените на информаторите настоящото изложение не претендира за изчерпателност. То цели преди всичко да приведе в известност определени елементи от съхранената духовна култура на капанците от Поповско до наши дни, информацията за нея и интерпретацията на съвременния капанец. За сравнително достоверно проследяване на процесите основните информатори са на възраст от 66 до 94 години1, хора, съвременници на част от промените2. Втората група информирани лица са на възраст от 17 до 65 години, което позволява сравнения и анализи. През първата половина на ХХ в. капанци живеят в Поповско и Разградско (около 20 села) [Милетич, 1902:62, 131–132; Коев, 1948:50, 1971:57]. През втората половина на века в Разградско те населяват селата Каменово, Топчии, Дряновец, Осенец, Кривня, Сеново, Хлебарово, Езерче, Гецово, Ушинци, Желязковец и в т.нар. Доброшка махала, а в Поповско – Садина, Опака, Паламарца и Гагово [Тодоров, 1985:7]. Днес от упоменатите селища в регион Попово (общ. Търговище) вследствие на демографските процеси по-компактно население с капанско самосъзнание има запазено в селата Паламарца и Садина, а по-малко в Гагово и гр. Опака [Сефтерски, 1994:23; Събев, 2009:142].3 Наложително е да се отбележи, че капанската етнографска група като част от старото местно население в Североизточна България е обект на проучване още от годините след Освобождението. Тя спада към групата на полянците (полски жители) [Коев, 1971:57] или хърцòи – „вехти българи“, турците ги наричали ерлѝи (от йер – място), или „ерлийско население“ [Милетич, 1902:15, 23, 34]. Част от полянците обособяват капанската етнографска група. Векове наред етнографската група съществува като обособена локална група, като клон в рамките на по-широкообхватната локална общност на хърцо̀ите [Милетич, 1902:25-26; Коев, 1971:57; Тодоров, 1985:7; Атанасов, Пенев, 1999:6]. Някога хърцо̀ите плътно са обхващали откъм север в полукръг капанците4. Вследствие на дългогодишните си етнокултурни изследвания на населението в този район на страната проф. Иван Коев обобщава: „Капанци са потомци на Аспаруховите българи, които от XIII век нататък 1

За всички информатори са попълнени карти с данни за тях, които се съхраняват в личния архив на автора. 2

Данните от първите години на XX в. и преди това са събирани под формата на преразказани спомени на информаторите от разкази на техни роднини и съселяни. 3 4

По тази причина гр. Опака и с. Гагово не са включени в настоящото изследване.

Калоянов, 2002: Калоянов, А. Название на етнографска група хърцои и култа към бог Хърс. – В: Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. 13 април, 2017. <http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/hyrs.htm>.

46 са пославянчени, т.е. похърцойчени в общия процес на обединената мощна славянобългарска държава. Но като капанци те запазват своя самобитен начин на живот и неговата първобългарска оригиналност“ [Цит. по: Коев, 1980:4]. В началото на ХХ в. капанци се отличават от останалото местно население по някои от белезите на традиционната си култура – диалект, традиционно женско облекло [Милетич, 1902:23, 24, 63, 127; Коев, 1948:50, 1971:57, 61; Атанасов, Пенев, 1999:6], предмети на традиционното тъкачество, сватбени обичаи, земеделски оръдия за производство и др. [Коев, 1971:59]. Част от предметите на домашното тъкачество проф. Коев описва като предмети на изкуството, характерни единствено и само за капанската етнографска група у нас и за наследниците на днешните чуваши в Азия [Коев, 1971:59; 1980:3]. Специфичната шевица по пазвата и огърлието на традиционната женска риза определя като „българската кръстовидна пàзва“ или „пàзвено везмò на женската риза“, като единствено срещаща се при капанците и при чувашите, като „културна старина“, при което отново прави своите предположения за прабългарския произход на етнографската група [Коев, 1946:37, 40]. Според Райко Сефтерски, един от изследователите на поповските капанци, този район на страната влиза още в самото начало в пределите на българската държава. Идвайки тук, Аспаруховите българи се заселват западно от Шумен в Търговищко, Герлово и пò на запад до р. Осъм, където заварват славянско население познато под името севери или северци [Сефтерски, 1994:1, 2]5. Въз основа на по-обстойните историко-етнографски проучвания в Поповския край Сефтерски дава следните характеристики: „Това е всъщност старото местно българско население, което е устояло на всички превратности на времето в този край. Като местно население и с богати традиции и сравнително по-богата битова и стопанска култура, капанците запазват своята битова и езикова специфика почти до Втората световна война“ [Цит. по: Сефтерски, 1994:24]. Село Паламарца се намира на 10 km от гр. Попово, разположено встрани от пътя Попово–Русе, в подножието на невисоки планински възвишения, продължение на северните разклонения на Източна Стара планина. Релефът е хълмисто-платовиден. Село Садина е на отстояние 18 km североизточно от град Попово и на около 60 km южно от град Русе, на между 100 и 200 m надморска височина. Селото е разположено под два склона, южен и източен, по долината на река Малки Лом, в голяма котловина, заобиколена от възвишения. Образувано е от две големи махали, разположени една срещу друга на двата бряга на реката6. Като се има предвид, че двете села – Паламарца и Садина – са населени места с древна история, то разчитането на знаците се търси назад във вековете, поминъка, обичаите и нравите на старото местно население. Какви са 5

Произходът на капанската етнографска група не е обект на настоящото изследване и по тази причина тази тема не се разглежда по-подробно. Информацията се прилага единствено с цел изясняване на настоящата разработка. 6

Село Садина – едно българско село – В: Сайт на с. Садина. 7 април 2017. <>.

47 историческите факти? Развитието на проучваните населени места подобно на разградските капански селища [Вж. Тодоров, 1985:7] се проследява още от времето преди османското владичество. От запазените турски документи и регистри става ясно, че това са стари български селища отпреди турското нашествие, появили се по време на Второто българско царство [Атанасов, Пенев, 1999:5; Събев 2009:7]. Преди османското завоевание този район е слабо заселен, а селата са с малко на брой жители. В края на XIV в. по време на завладяването на България от турците във всички села в Поповско живее еднородно българско население с християнско вероизповедание [Сефтерски, 1994:2, 3; Атанасов, Пенев, 1999:6]. Може да се приеме, че към упоменатия период няма информация, която дава сведение за капанци. Едва през 1640 г. в регистрите на с. Садина за пръв път е споменато името капанец между имената на пришълците в с. Равно, Разградско – „Стоян Капанец“ [Петрова, 2013:292]. По-късно, през XVIII в., вследствие на опитите за ислямизация българското население в Поповско намалява, а районът се населва основно с мюсюлмани [Сефтерски, 1994:5; Атанасов, Пенев, 1999:5, 6]. Компактно българско население се запазва в няколко селища, като основно е съсредоточено в капанските села Опака, Садина и Паламарца. Всички други селища в района са изцяло ислямизирани [Сефтерски, 1994:5; Атанасов, Пенев, 1999:5, 6]. Векове наред българите християни в проучваните населени места съжителстват с турското население, което е „по-силно от българското“ [Милетич, 1902:127]. По този повод Любомир Милетич пише: „В Поповска околия турското население е било толкова гъсто и многобройно, че е чудно как тук са оцелели някои села със старобългарско население, което е било заобиколено отвред от турци, като напр. Паламарца. Не е чудно, че при такива условия, българското население не е можело да се размножава“ [Цит. по: Милетич, 1902:126, 130]. Историческите сведения говорят, че с. Паламарца е древно селище и спада към селищата със стари селищни имена и със запазено и документирано старо местно българско население [Сефтерски, 1994:3, 4; Атанасов, Пенев, 1999:6; Попов, Кънев, 1929:12]. Археологически находки и селищните могили в землището потвърждават наличие на живот още от времето на неолита. Приема се, че днешното с. Паламарца е основано през 1388 г., преди турските завоевания [Събев, 2009:7-12]. За селото със сегашното му име Паламарца, с вариант Палама̀риче се споменава в документ за пръв път през 1524 г., а настоящото Паламарца – в регистъра на джелепкешаните от 1573 г. В списъка за платен данък джизие през 1622 г. са упоменати 78 български домакинства, а през 1635 г. – 106 такива [Сефтерски, 1994:13, 14]. Преди Освобождението в с. Паламарца е имало около 160 турски и около 100 български къщи [Попов, Кънев, 1929:202]. Руските документи свидетелстват, че в началото на Освободителната война през 1877 г. в с. Паламарца има 853 жители [Сефтерски, 1994:13]. Садина също е селище с древна история, за което се съди по наличието на плоска насипна могила на югоизток от населеното място. Приема се, че съществува от предисторически времена. Наричат я Лаанджкъ и се намира на

48 левия бряг на реката, на устието на дола Юренъ дере [Попов, Кънев, 1929:12, 13]. Населеното място подобно на с. Паламарца спада към селищата със стари селищни имена и със запазено документирано старо местно население [Сефтерски, 1994:3, 4]. Най-стари писмени сведения за с. Садина са отбелязани в османските регистри, съставени през 1479 г., записани със селищни имена Въбел и Раклум [Петрова, 2013:278]. Първо споменаване на името Садина се открива в списъка на джелепкешаните от 1573 г. В регистъра за джезие от 1622 г. името е написано като Сàдине, с отбелязани 54 български домакинства, а през 1635 г. 68 такива [Попов, Кънев, 1929:144; Сефтерски, 1994:15]. Когато започва Освободителната война, жителите бягат от селото. В района се водят тежки сражения, при което половината село е опожарено. В близкото с. Зараево е избит от турците Зараевският полк. След примирието населението се връща заедно с руските войски [Попов, Кънев, 1929:215]. Едва ли може да се проучи и анализира причината за запазване на старото местно християнско население на фона на масовата ислямизация в района, но в опит да се потърси някакво обяснение е приведено следното съобщение за с. Паламарца: „Българите са имали занаяти и тези занаяти са били причината за човешкото отнасяне на турците към тях. Наричали ги и „падиша раяс“ (царски хора), а с тези думи ги предпазвали от изстъпленията на други турци. В селото през време на Освободителната война не са ставали никакви сражения. Жителите на селото избягали. При бягството турците казали на българите: „хайде, кой къде види!" След войната болшинството жители се завърнали“ [Цит. по: Попов, Кънев, 1929:202, 203]. Написаното по-горе се допълва и от следната теренна информация: „Аз бях на 5–6 години. Имаше един дядо Бу́жу, той умря на 103 г. през 1945 г. Бил е във войската на московците, е тъй им викаше <…>. Разказваше, че не е имало безчинства и посегателства в селото. И казваше: „И като додуха московците, турците плачеха за нас и ний за тях. Ти що мислиш, че сме оцеляли по турску? Щот съ били занаятчии, щот са трябали на турците“ (17 – вж. списъка на информаторите в приложението). Подобни сведения съществуват и за с. Садина: „Когато почнала войната и русите дошли, турският кмет дал своя съвет: българите да бягат към Бяла, а турците към Разград“ [Цит. по: Попов, Кънев, 1929:215]. Част от тези сведения днес се оспорват [Вж. Събев, 2009:23], като се има предвид, че Паламарца било едно село, обградено от турското фанатизирано население [Милетич, 1902:130]. Независимо че публикуваните сведения потвърждават съвместното съжителство на българското и турското население в двете села по време на османското владичество [Милетич, 1902:130; Попов, Кънев, 1929:202], част от местните жители пресъздават информацията през своите нагласи, а може би и желания, претворени през селищния фолклор, подплатени и с емоционален момент. Тук възниква въпросът за изградените представи и реалността. В с. Садина жителите и днес приемат бучекчййския си дух, като една от основните причини за оцеляването си:

49 „Аз все съм знаела от моите предци, че Садина е било българско село. Скоро научих от нашия краевед Стоян Цонев, че по турско тук са живеели и турци. Чувала съм обаче от старите хора, че мъжете в селото са били войнствени, с ножове ходели и на бой налитали, затова им казвали и бучекчѝи. Турчин не смеел да замръкне в селото“ (9 – вж. списъка на информаторите). След Освобождението отношенията на българите от с. Паламарца към останалото в селото турско население се характеризира с отсъствие на религиозна ненавист и нетърпимост [Събев, 2009:35]. Според Сефтерски продължителното съвместно съжителство на старото местно население в Поповския край с турците и българите мюсюлмани наоколо е дало отражение върху бита, културата и стопанските им традиции. Открива се сходство в говора, звукореда и ударенията [Сефтерски, 1994:24]. Като потвърждение, в с. Паламарца все още се използва думата чоо́рек за бърза питка, печена на жар. Жителите не приемат турския ѝ произход /1, 23/. Проследените сложни и динамични миграционно-етнографски процеси, които протичат в Поповския край [Според: Атанасов, Пенев 1999: 8–14], може да се каже, са много сходни с тези в капанските села в Разградско през втората половина на XIX и началото на ХХ в. [Вж. Тодоров, 1985:6, 7]. Преди Освободителната война българското население започва да нараства вследствие заселване на балканджии и на българи от Русенско и Разградско, но селата Паламарца и Садина са само частично засегнати. В края на османското владичество, независимо от така протеклите преселения в Поповско, като цяло продължава доминиращ да е турският елемент. Независимо от това в навечерието на войната християнското население в селата Садина, Опака и Паламарца преобладава [Атанасов, Пенев, 1999:8–14]. След Освобождението миграционните процеси засилват интензитета си. В периода 1879–1910 г. нова вълна преселници от планинските и полупланинските райони залива Поповския край, заемайки мястото на изселващите се черкези, турци и татари. За малко повече от столетие балканджиите изменят изцяло облика на Поповско, като стават доминиращо население. В с. Паламарца и с. Садина има единични преселения [Атанасов, Пенев 1999:8-14]. Капанци не одобряват новостите, внесени от тях, не приемат нормите на поведение и обичаите им и се отнасят с присмех и пренебрежение, понякога с подозрение и враждебност. Наричат ги с насмешка балканжàта. Балканджиите им отвръщат с привнасяне на негативен смисъл в названието ка̀панци като синоним на прости, изостанали хора, на хора долна ръка [Атанасов, Пенев, 1999:13, 14]. В този период в района се увеличават пътуващите търговци от други части на България. В с. Паламарца земята се използва за отглеждане на зърнени култури. В селото не сеят плодни дръвчета. Дълго време пазят стопанските и битовите си традиции и приемат с ирония различния бит и поминък [Атанасов, Пенев, 1999:14]. Теренната информация потвърждава съобщеното: „Пролетно и есенно време балканжа́та идваха с пълни каруци – напролет с череши, наесен със сухи круши. Заменяха лѝсник плодовете за лѝсник житу. И кво, идат с каруца плодове, отиват си с каруца житу. Ний ра̀бутим цяла годинъ. Те си ходят с житуту. Викам на баща ми: „Да сейми дръвчетъ“. Той

50 ми викъ: „Ъ! Сухи круши, дица ши храни!“ /17/. След Берлинския конгрес и края на Междусъюзническата война следват няколко етапа на масово преселение от Източна и Западна Тракия. Но преселниците се заселват в изоставените от турците селища, което отново не засяга капанските. Обособяват се няколко населени места с преобладаващо компактно тракийско население.Така Поповският край се превръща в „конгломерат от народностни и етнографски микросфери“, но населените места, обект на настоящото проучване, са частично засегнати [Атанасов, Пенев, 1999:8–14]. Като обосновка, в исторически план относно липсата на масово заселване на българи от други райони на страната се сочи недостатъчната свободна обработваема земя [Събев 2009:34]. Информираните лица от с. Паламарца и с. Садина пречупват причината отново през своя вътрешен мироглед и извеждат на преден план привързаността на капанеца към земята, „той не допускал външен човек“. Нищо да не може да излезе от селото /17/, без да отчитат липсата на предразполагащи заселването условия. Дълго време в стремежа си да се съхранят отделните етнографски групи запазват непокътнати своите културни традиции [Атанасов, Пенев, 1999:8], поради което до средата на XX в. те не се сродяват помежду си [Атанасов, Пенев, 1999:14; Събев, 2009:142]. Силната самоопределеност за групова идентичност рефлектира и върху взаимоотношенията с етнографската група на хърцоите. Необходимо е да се направи уточнението, че местното капанско население се възприема като етнографска група, различна от тази на хърцòите, а не като разновидност на съща такава, както е посочено по-горе [Милетич, 1902:62; Атанасов, Пенев, 1999:6, 7]. Селищата с капанско население в Поповския край остават слабо повлияни от миграционните и историко-демографските процеси до средата на ХХ в. [Събев, 2009:142]. След първото преброяване след войната към 1 януари 1881 г. в с. Паламарца жителите са 2204, от тях 1104 християни и 1100 мюсюлмани [Сефтерски, 1994:13], към 1929 г. има 654 къщи, от които 8 турски [Попов, Кънев, 1929:13]. В началото на XX в. има няколко семейства, преселени от Великотърновско и Еленско, както и три семейства бежанци. Подобни са и констатациите за с. Садина. При преброяването след Освобождението през 1881 г. в с. Садина живеят 1652 християни и 985 мюсюлмани. През 1900 г. съотношението е коренно променено, българското население е 2777 души и само 7 жители с мюсюлманско изповедание [Попов, Кънев, 1929:144; Сефтерски, 1984:15]. След което, в контекста на общите за България миграционни процеси от селата към градовете, постепенно в Садина жителите намаляват на 2256 души – 1985 г. Днес населението на с. Садина не е еднородно. В края на 90-те години на XX в. купуват къщи няколко руски, английски, холандски, белгийски семейства, французин и австриец [Петрова, 2013:290, 291]. През 2001 г. броят на жителите на Паламарца намалява до 851 [Събев, 2009:34]. В годините на демокрацията процесът е много силно изразен. Днес селото наброява около 600 души, от които около 200 временно или постоянно пребиваващи чужденци от 18 националности. В опит да се проучи мирогледът на настоящия капанец и представите за предците му е използвана една характеристика за капанеца от средата на ХХ в.

51 от първо лице, дадена от Никола Колев, на 75 години, от с. Паламарца, наследник на два от старите капански миллèта (родове)– Каракòльофти и Бèжьовя род: „Ееее, днес капанеца не е свързан толкова с капанското. Аз помня последните. Баш капанецът беше мнооооого консервативен! Аз помня величието на капанеца. Капанецът отпреди 60 години е нещо различно. Той не е благороден. Горд е, себичен е, нетърпящ чуждо мнение, малко и коварен. Много държи на честта. Ходи с нож, по-старите го затъкваха в наво̀ите. За това им викаха „бучакчи́и“. Всеки въпрос на чест се решаваше с нож. Зимата работата му била да се грижи за добитъка. След това отива на дюкяна, но не пие. Грях беше за капанеца да го видят пиян. Лозари бяха, но си позволяваха малко. Пиеха не повече от 2 малки чашчици ракия, и вино. Ако някой посегнеше към 3-та чашка му викаха сарвòш – пияница. Ноооо! Работлив до безобразие беше капанецът! В селото едва ли имаше повече от 10-ина бедняка. Ето, този горд капанец пазеше капанското. Днес май е останало само името капанец!“ /17/. Подобно описание дава Светлана Радева за садинските капанци: „Всички изследователи съобщават за затворен начин на живот или за прекалена консервативност у капанците, станали причина тяхната материална и духовна култура да остане почти непроменена през вековете. И като че ли нещото, с което трябва да се започне характеристиката на капанците, е техният на пръв поглед чепат характер: трудно приемат новото и ревниво пазят традициите си, честолюбиви са. А садинските капанци ги наричат още бучекчи́и, т.е. хора с ножове. С него капанецът раздава правосъдие“ [Радева 2007:5]. Този горд и консервативен капанец е стожерът на капанското: „Силно се пазеха родовите корени. Важно беше от кой род си. И сега можеш да чуеш: „Ти от кой миллèт си, ба?“ /17/. В с. Паламарца и днес за род се употребява израза милльлèт7.Сред възрастните капанци времето все още не е успяло да заличи усещането за родова идентичност. За капанците над 60–70 години, а и за част от по-младите е важно от кой стар капански род са. В селото все още се използват определенията чистокръвен, за наследниците на старите капански родове, мръснокръвен, ако в някои от родовете има представител от друга етнографска група. Изразът пришълец е запазен и до днес от стари времена, така както съобщава и проф. Л. Милетич [Милетич, 1902:63], когато се отнася за преселено семейство от друга етнографска група /26/. Като родове с пряка връзка с историята на село Паламарца през последните два века от преди Освобождението се сочат следните няколко: Чолакдаскалови, Къневи, Хаджииванови, Тодоруви, Добържиеви, Мисиржиеви, Митанови, Шай7

Отивайки за пръв път в с. Паламарца, се наложи да спра и да попитам първия срещнат в селото къде се намира читалището. Попаднах на възрастна жена, на която не записах името. На моя въпрос последва този въпрос: „Ти ут кой миллъле́т си?”Когато получи отрицателен отговор, с безразличие ми отвърна „Ей там”, без да посочи къде.

52 кови, Дюлгерови, Бежоулови, Ковачдобреви, Хаджиколюви [Събев, 2009:20]. Сред по-възрастните капанци имената битуват със следния изказ: Хаджиколюфти, Мисиржифти, Шайкуфти, Сапунжифти, Бежуфти/Бежувя род. Когато става въпрос за жена, обикновено името ѝ все още се произнася с родовото име на мъжа – Стуянка Мисиржи́фтъ, баба Пенчуфцъ /17/. Трима от информираните лица от с. Паламарца са наследници на тези родове. Недка Терзийска е от рода Шайковите, Никола Стойчев Колев от Бежьовя род, Пенка Стоянова от Мисиржифти. Подобна привързаност към родовите корени, включително и от по-младите, се наблюдава и в с. Садина: „Как от кои родове? От старите, капанските: Дулжулуви и Ешлеви. И мъжъ ми ѝ капънец“ /8/. И ако младите в селото произнасят имената с настоящия правоговор, то възрастните са запазили старовремския диалект: Митаоулу, Делиганеулу, Барльоолу /21/. От позициите на времето, а и от някои публикувани сведения относно въпроса за старите капански местни родове, същият остава отворен, може да се каже и спорен. Вследствие на своите проучвания Пламен Събев приема, че част от твърденията са плод на регионалната история, защото първи сведения за Бежоулови в с. Паламарца съществуват откъм XVII в. За произхода им са пазени 4 версии, в някои от които не липсва и романтичен нюанс. Две от тях говорят за преселване от с. Конак, Поповско, или с. Калтинец, Горнооряховско. През първите години на XIX в. от Балкана дошли Сапунджиеви, друг род, който в селото днес се приема за стар [Събев, 2009:20, 21]. В разговори с местните жители от с. Паламарца се случва, говорейки за съселянин от друг род, да се чуе израза „Те май имат малко/нещо балканджийско“ /19, 22/. В подкрепа на казаното могат да се приведат още много примери, още повече че през 1927 г., когато в селото се преселват три семейства бежанци, селската община Паламарца ги подпомага, като им осигурява по една каруца, по един плуг и на трите семейства една брана [Събев, 2009:34]. Днес традициите от преди век и половина не се спазват така ревностно. В условията на новото време капанецът от с. Паламарца и с. Садина е повлиян от настоящите условия. В потвърждение ще приведа упоменатия вече по-горе факт, че и в двете селища постоянно или временно живеят много чужденци. Местното население ги приема като съселяни и ги приобщава към общоселските събития8. Самоизолирането, продиктувано от консерватизма, в двете населени места до първите години на ХХ в. не позволява браковете с представители на други етнографски групи [Събев, 2009:142; Атанасов, Пенев, 1999:14]. Преди началото на ХХ в. са рядкост и бракове с капанци от други села, както и бракове между 8

В АИФ „Капанци” към НЧ „Искра 1893”, с. Паламарца, участват 3-ма чужденци. Професионалният музикант Джими свири на цигулка в оркестъра. През 2009 г. младите лондончани Марк и Клара встъпват в брак в селската църква, а сватбата е според старите капански традиции. Запленени от сърдечността, гостоприемството и природата, тук те създават семейство и отглеждат децата си. Така повеждат и приятелите си към Паламарца. Ирландските археолози Крис и съпругата му, които живеят също в с. Паламарца, оказват изключително голяма помощ за гостуване на групи от европейските страни, интересуващи се от автентичен фолклор.

53 момче и момиче от различни махали в селата. Много често момите и момците от различни махали не се познават /13, 14/. Случва се да става бой между младежи от различните махали, когато момък посегне на мома от съседната /18, 17, 9, 14/. Дойде ли в Паламарца невеста от друго село, „от другаде, казвали, че е „нещо кидерля́ва“, нещо не ѝ е наред“ /17/. Момите от други населени места, които се омъжват в селото, обикновено не са от етнографската група, защото същото правило важи и за останалите капански селища в Поповско – Садина, Гагово и Опака. В селото се раждат повече момчета от момичета, и това е единствената причината да се вземат моми от „другаде“. В по-консервативните семейства момците остават неженени. Това е и причината за големия брой стари ергени /17/. Обясняват явлението не само с привързаността към селището и етнографската група, а и с материалната изгода. Стиснат човек е капанецът, той не разрешава да се дели земята. Имането на рода трябва да се запази, че и да се умножи в селото, в махалата /18/. В тези връзки на родство и системно разграничаване от останалите населяващите махалата са в роднински взаимоотношения /13/. При женитбите в с. Паламарца, за да избегнат роднинство, спазват забрана до 4-то коляно: „Не че не са го нарушавали, де <...>! Я виж, ние вече два часа говорим, виж по улицата колко мъже, които не са добре минаха. От какво мислиш е това?“/17/. В процеса на събиране на информацията от интервюираните 13 мъже и жени от с. Паламарца на възраст над 66 години 10-има от тях са в брак с капанци, 1 с хърцой, 2-ма с балканджии. Откъм средата на ХХ в. силните родови връзки започват поетапно да отпадат. Консерватизмът постепенно се пречупва и позволява женитби на момците с девойки от останалите етнографски групи [Събев 2009:34]. През този период някои от момичетата напускат селата, за да се изучат. Така, излизайки от родните си села, те се омъжват за момци от други населени места, по-често балканджии, преселени в съседните селища /13/9. Според неписаните закони на общността жената има точно определено, отредено място в семейството. И то е пряко свързано с оцеляването на рода. Жената в семейството е домакиня, тя е покорна и грижовна. Нейно задължение е да ражда и да се грижи за децата: „Жената нямаше думата. Нейна грижа беше къщата, храната, децата, дрехите. Още може да чуеш: „Я, глей си там у́рката!“/17/. Според традициите тя носи отговорност както за безплодието в брака, така и за децата въобще. Неравностойността в това отношение в с. Паламарца се отразява върху нейното положение в семейството и селския колектив [Събев 2009:147]. Жена в с. Садина, която не роди деца, мъжът ѝ я оставя. Тя се омъжва единствено за вдовец, за да му гледа децата. Няма кой друг мъж да я вземе /16/. В опити да бъде изяснена ролята на жената в семейството и мястото и́ в 9

Недка Терзийска, родена през 1924 г., е едно от първите момичета с образование. Завършва Държавното девическо практическо земеделско училище в гр. Пазарджик през 1947 г. Разпределена е като учителка в с. Славяново, Поповско, и тук се омъжва за балканджия.

54 етнокултурните представи на колективната общност, тук ще бъде приведен следният пример: Към настоящия момент в някои от театрално-фолклорните възстановки на АИФ „Капанци“ към НЧ „Искра 1893“, с. Паламарца, при представяне на народни обичаи се танцува т.нар. ду́песта ръченица. Името ѝ идва от положението на тялото на жената при танцуване. Тя е изгърбена и силно приведена напред, гледа в земята. Ръченицата се танцува ниско, може да се каже, ходи се по земята. Пречупено през мирогледа на старото местно население, това има няколко обяснения, свързани с нейната роля на пазителка на родовите корени. Първото, има чисто практичната стойност, като се има предвид, че основната ѝ задача е да ражда много „дича“(7, 8, 9 и т.н. и задължително трябва да роди мъжко): „На дядо Ради, баща на баща ми са били 9 деца. Аз направих родословно дърво и стигнах до 126-о разклонение. Така са оцелявали капанци! Запазвали са се! Не като сега!“ /19/. Тялото и́ се деформира, голямата пазва натежава и от тежестта позицията на раменете се видоизменя /19, 29/. Според друго обяснение жената се движи приведена, защото тя е покорна в семейството и в рода. Преди Освобождението върви, гледайки земята, не изнася на показ лицето си /17/. Движейки се приведена, спазвайки морала на времето, характерно за цялата българска общност, жената капанка пази недостъпна за погледи и шевицата по огъ̀рлието и пазвата на ризата ка́панка, която в онези години е свято нещо за нея /1/. В различен нюанс, но с подобно съдържание е информацията от с. Садина. Женската традиционна носия включва две елечета, които жените обличат едно върху друго. Долното елече е плътно прилепнало по шията и с бие по врата. Закопчава се много стегнато и прилепва плътно по тялото. По този начин сплесква и прикрива женските форми /14, 9, 19/. Върху него жените носят скутестото елече10. Патриархалното съзнание определя до голяма степен културния и социалния живот в локалната група. Независимо че в с. Паламарца съществува театрална група от 1924 г., дълго време жени не участват в представленията, зрителите са също само мъже. Тези консервативни предразсъдъци започват да се нарушават едва след 1935 г., когато традициите са загърбени от първите 3 момичета. След още 4 години в театралните постановки се включват и следващите 4 девойки, една от които е Недка Николова Терзиева (от рода Терзиянковите), днес на 93 г. /13/ [Вж. и: Събев, 2009:109]. Изявеният консерватизъм в обществото се отразява и върху представите за възраст, брак и социален статус на девойката. В с. Паламарца до началото на ХХ в., момичетата се женят много рано, едва завършили 7. клас, а някои и това не дочакват /13/. Неженено момиче на 14–15 години се приема за стара мома. В семейството ги подготвят рано за събитието. По-късно, променяйки 10

Днес при свои участия АИФ „Капанци” (нарича се също „Капанци”) към НЧ „Съединение – 1889”, с. Садина, показва красотата на автентичната капанска женска носия у нас и зад граница. Наложително е да се отбележи, че ансамблите от двете поповски капански села са единствените автентични такива, членове на ФБФГ (Федерацията на българските фолклорните групи). Участията им на престижни фестивали зад граница и спечелените награди са завидни.

55 социалния си мироглед, девойките пристàват, когато не са съгласни с избора на родителите си или момъкът краде момата на герана за вода /1/. Не били редки случаите, ако момичето пристàне, баща ѝ никога да не я види повече /13/. Обясняват причината със затворения начин на живот и отново с това, че земята и парите не може да излязат от общността, от селото /17/. Същите процеси и явления протичат и в с. Садина /14/. Възможно е тук да се търси и друг прочит, свързан с по-ранната възможност невястата да започне да ражда деца, което отново кореспондира с най-значимата ѝ роля в общността и ролята ѝ за запазване на капанския род. За да се анализират процесите, протичащи на социокултурно ниво в локалната група на поповските капанци, се използва за сравнение констатацията, направена от екип на БАН при по-обстойното проучване на разградските капански селища в периода 1973–1977 г.: „Тя е локална група, която към средата на ХХ в. е успяла да се запази и самосъхрани, т.е. тя е най-устойчивата компактна група, носител на самобитна култура, която е на хора със запазено самосъзнание за принадлежност към локална група, която се изразява в самоназванието капанци, и това самосъзнание не е в противовес с общото национално самосъзнание.<...>. Може да се отчете затвореният начин на живот и силно изразения консерватизъм. По-възрастното население е със силно запазено групово самосъзнание за принадлежност, което намира израз в тяхното самоопределение на „по́-големи, по́-същински българи“ от останалото местно население, което от своя страна укрепва и подхранва самосъзнанието за принадлежност“ [Тодоров, 1985:7, 339]. Сравнителната информация затвърждава силата на самопредставите сред обхватната етнографска група капанци. Вероятно на това се дължи и фактът, че дълго време след средата на ХХ в. поповските капанци запазват устойчивостта и самосъзнанието на етнографската група [Атанасов, Пенев, 1999:6, 7; Събев 2009:142]. Много са опитите за изясняване произхода на капанците. Не са малко и тези, проучващи произхода на названието капанец. Трудно е да се определи кои хипотези са най-приемливи, защото част от обясненията звучат като предания и там, където историята не привежда доказателства, местният фолклор е запълнил празнината. Тук ще бъдат представени онези обяснения, които са публикувани като възможни тези или битуват сред местното население, без да се дава превес на която и да е и без да се разработва въпросът за произхода на етнографската група. Информацията ще бъде използвана единствено в опит за осмисляне на самоопределението: „най-истински българи“. Както бе упоменато по-горе, най-сериозен защитник на унаследените от капанци елементи от прабългарската култура е проф. Иван Коев. Той извежда на преден план приликите между някои елементи от материалната и духовната култура на капанци и чуваши [Вж.: Коев, 1946:37-40; 1971:57; 1980:3]. Според проф. Коев названието кàпанци може да се изведе от наименованието на древното прабългарско светилище кàпище [Коев, 1971:61; Коев, 1980:3]. Базирайки се на изложената дотук информация, и други автори допускат хипо-

56 тезата за старинността на местното население и връзката му с прабългарския народен елемент [Събев, 2009:19]. Сред местното население битуват и други хипотези относно произхода им, името или такива, свързани с някои техни характерни черти. Името капанци представителите на капанската етнографска група свързват и с устроения от кан Крум капан на войските на византийския император Никифор II във Върбишкия проход [Събев, 2009:143]. Разпространена е легендата, че основната част от войската на Крум е от хора, населявали този район. Казват, че това не е случайно, защото най-верните хора на кановете са преките наследници на прабългарите, тези, които населяват и обграждат столицата. Така те винаги са в готовност. Разказвайки тази версия, проучваните капанци подчертават прабългарските си корени и вярват в тях /17/. Друга версия разказва, без да привежда като доказателство наименованието капанци, че са най-верните наследници на езическите българи, преките наследници на Аспаруховите българи, тези, които отказват да приемат християнството, оставайки верни на езическите си традиции. След като княз Борис I погубва дворцовия непокорен елит, последователите им се изселват в трудния за живеене район с гъсти гори. Поставя ги в капан, но близо до столицата, за да ги държи под наблюдение. Казват, че по тази причина се запазват като по-компактна маса, лишени от външен контакт, но оцеляващи в трудни условия /17, 18, 23, 21, 9/ [Вж. и: Събев, 2009: 143]. Битува още една версия сред местното население в с. Паламарца за това кои са капанците. Тя не е публикувана и осветлява според информатора основните характеристики на мъжа капанец и най-вече неговото коварство. Според сведението капанци са отделна каста в канската армия. Една част от тях са найверните и най-добри бойци, но и нещо като разузнавачи, „слухтяли, проучвали, следяли, използвайки и подли прийоми“11. Втората част са занаятчии – майстори на оръжие и сечива, и кожари – тези, които трябва да бъдат „под ръка на владетеля“. Според информатора тези са причините за войнствения характер на капанеца, както и толкова разпространеното занаятчийство сред капанското население /17/12. Етнолозите приемат като най-достоверна тезата, че произходът на името кàпанци идва от шевицата на женската риза кàпанка. Това е шевицата, която проф. Коев определя като черното капàне [Коев, 1946:37–40; 1971:57; 1948: 73; 1980: 3; 1982: 69]. „Поради тая риза дори самите жители хърцо̀и в Поповска околия носят име капанци“ [Милетич, 1902:62]. Както бе упоменато по-горе, всички изложени хипотези се прилагат единствено като такива, които се предават от поколение на поколение сред проучваното капанско население, поддържайки самопредставите му. Някои от тях могат да се приемат като елемент от местния фолклор, претворен през отдалечеността на историческите събития. Възможно е в различни периоди да са се добавяли нови и различни тълкувания, но е факт, че самопредставата за „най-истински 11

Казват, че тази част от местното население вследствие на разузнавателната си дейност имала информация за всичко, което се случвало в столицата и в държавата. 12

Всички съобщени тук хипотези се разказват от жителите в селата Садина и Паламарца.

57 българи“ се самоподдържа и запазва основното си статукво сред възрастните представители. Защото връзка в произхода на наименованието „капанец“ може да се търси и в думата кàпъ, определена от Антоанета Гранберг като такава с хунославянски произход, означаваща идол, калъп, модел, подобие, прототип, кутия13. За да се осветли значимостта като вътрешна убеденост относно самопредставите на проучваното старо местно население, ще бъдат приведени някои сравнения, събирани като теренен материал от други райони на страната. Сред жителите на с. Кацелово, Русенско, самоопределящи се като хърцо̀и, сред които съществува убеждението, че селото е центърът на хърцойска етнографска група (Иванка Велкова), битува също една от гореспоменатите тези: – Кои сте Вие, хърцоите? /Въпрос на автора/. – Кои сме ние ли? Хърцои! Ние сме изключително старо местно население, от най-старото! Има две версии за произхода ни. Предците ни са вярвали в бог Тангра и бог Хърс. Ние сме от соя на Хърс. Хърс е слънце. Ние сме от соя на слънцето. Има и друга версия. Името ни идва и от името на Владимир Хърсате/Расате. Ние сме езичници, и нравите ни, и обичаите ни. Ние сме наследници на прабългарите. Когато княз Борис наказва и заточва Владимир Хърсате/Расате тук някъде в района на Бяла, изселва и част от населението, което не приема християнството и държи на езичеството. И това са предците ни. Тук, по нашите места е живял боѝла Кàцел и той жени дъщеря си за Владимир Хърсате. Така селото се нарича Кацелово, а ние хърцои“/7/. На фотьойла е седнала баба Хуба, на 94 години, и плете терлици (без очила). – Ут дънуту съм хърсойкъ. (Смее се.) Кви сми ний... Те хортъ шнъ прицинйът! Бългъркъ съм! Най-истинскъ! А съм Хубъ! Ти знайш ли куя ѝ Хубъ?“ /27/. Тъй съ ѝ казвълъ систрата на хан Аспарух. Ей мъ на! Кват съм! Такваз съм! Хърсойка съм! Истинска бългъркъ съм!/27/. Подобна убеденост и самоопределеност за „най-истински българи“ може да се чуе и от жителите на с. Аспарухово, Варненско: – Ний сми чисти българи, Аспаруховци сми! Що мислиш, чи тъй ни викът, ъ? Ний ни сми други нации. Аспарух! Ъ... Той нъли съ ѝ зъселил в Плискъ. Посли в Прислав. Ний сми стари Аспаруховци! /2/. В опитите да бъде анализиран етно-психологическият елемент в съзнанието на днешните капанци, ще бъдат приложени следните материали от проучването14: – Кое те кара да се чувстваш капанка? Кое е усещането? /Въпрос на автора/. – Наследничка съм на капанци, и майка ми и баща ми. И аз се чувствам 13

Гранберг, 2008: Гранберг, А. Класификация на хуно-българските думи, заети в славянския. 1 юли 2017, с. 4.<http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/A_Granberg_ Huno_PrBg_zaemki_ v_ Slavjanski. pdf>. 14

Записите са правени по време на заснемане на филма „Пу Колада у Паламарца” на 17.12.2016 г. в къщата на знаменосеца на Ботевата чета Никола Симов-Курото. (В партньорство с РИМ – Търговище.) Във възстановката на Бъдни вечер и Коледа участват самодейци от АИФ „Капанци” и певческата група „Кайнакларски ритми” към НЧ „Искра 1893”, с. Паламарца.

58 капанка. Семейството, сплотеността. Обичта и грижата към деца и внуци, останали от старо време. Малко патриархалното семейство, нали.... За капанци се женим, ний настрани не ходим. Инатести сме. Горда съм! /22/. – Ни знам! Родителите ми! Не знам какво да кажа... как да го обясня... То е отвътре. Женена съм за капанец... /12/. – То е някаква сила! Чувстваш, че трябва да бъдеш. Жив! Да поддържаш капанското. Ний си го носим в себе си. А с носията се чувстваш като истински. Капанците са чисти българи, горди, националисти. Държат на семейството, на обичаите. С носията сега усещаш, че капанецът е жив. Тази риза ми е от моята прапрабаба. От турско е. Не я зная на колко години е. Ний сме най-българите. И в историята е написано. То е доказано /8/. – Гòвора. Най мий хубаво кът съ съберем и си говорим по капански /19/. – А сега защо не говорите по капански? /Въпрос./ – Не зная, то идва отвътре, само кат сме си ний..../19/. – Децата Ви чувстват ли се капанци? /Въпрос./ – Е, малкото едва говори, говори си „капу́чи“... но не мога да кажа, че имат усещането /19/. – Зет ми и той е капанец. Синът ми е в София, винаги казва, че е капанец. По-скоро им е интересно. При баба, питат. Не толкова, че се чувстват капанци. Като любопитство. Но ето с нас има деца от селото и сигурно с тях е друго /22/. – Кое те кара да се чувстваш капанец? /Въпрос към младите участници в ансамбъла./ – Това да си капанец! Не знам. Ето тук, обичаите, които пресъздаваме... То е било в душата на капанеца. Да го забравим ли? Важното е, че искаме да го направим като тях, едно, към едно, да се почувстваме като тях. Е, не можем. Тези хора преди са били истински. По-горди! По велики! /6/. – То е някакъв дух. Интересни са ми историите, които баба ми Йорданка разказва, тя се е женила 1943 г. Искам да ги чувам, да ги зная. Искам да ги поддържам. Бих искал да съм живял по те времена, но не мога. Ето, това е, с което баба е била на сватбата си. Нося го при всеки повод, когато е необходимо някоя жена да го облече. Така, като съм облечен с носията, друг човек съм. Свободен! Спокоен се чувствам. С ямурлука, със сопата /28/. Приемайки, че живеем в свят на интеграция и глобализация, в свят на избледняване на национална идентичност и ценности, предизвикателство е съхраненото самосъзнанието за принадлежност на част от представителите на изследваната тук локална общност. Българинът капанец, в случая поповски капанец, се саморазграничава от българина хърцой, балканджия, но не от българите въобще. Капанецът се различава по своите субективни представи за степен на принадлежност към българската етнична общност, в конкретния случай най-висока степен. Знанията, вярванията, моралът и всички останали способности и навици, придобити във времето в качеството му на член на социума – капанска етнографска група, повлияни от миграционните и историко-демографските процеси, оформят неговите представи и самопредстави в контекста на изведеното от Клод Леви-Строс [Вж.: Строс, 2015:33].

59 Изложеният по-горе материал дава възможност да се направят редица важни изводи: Като се има предвид, че до XIII в. по тези земи живее еднородно християнско население, че преди Освободителната война в селата има турско население и че миграционните процеси не са отминали напълно двете села, е трудно да се направи извод за затворени селищни общества. Самопредставите на капанци за оцеляването си в годините до Освобождението могат да се приемат и като елемент с фолклорен мотив, около който местното население се обединява. Част от жителите, преселени от други селища или държави, в различна степен приемат традициите и стават елемент от социума. Възрастните представители на местното население запазват вярата си в древните български корени. Запазват и убедеността си за „най-истински българи“. Пречупвайки тази вяра и тази убеденост през призмата на собствения си мироглед и проектирайки я през битието си по време на вековното османско присъствие, те отстояват войнствения си характер като основна причина за своето оцеляване, което е украсено, разбира се, и с фолклорен нюанс. Тази вътрешна убеденост за „най-истински българи“ и здравите семейни традиции могат да се оставят като отворен въпрос за по-обстойно проучване относно запазването на локалните селищни общности, самоопределящи се като ка̀панци. Вътрешната самоопределеност, представите и вярванията затвърждават единството и привързаността на проучваното възрастно капанско население към общността – капанска етнографска група, изразена в убедеността за „Найистински българи“ и проследена в изразите: „Така се пазеха родовите корени!“, „Консервативни сме!“. Самопредставите за „Най-истински българи“ не са чужди и на част от останалите етнографски групи. Дали са догадки, легенди или не, разказваното сред жителите на проучваните селища е като механизъм, около който по-възрастните представители на старото местно население се обединяват. Сред част от младото поколение битуват като предания. Обобщеното потвърждава изведеното от Клод Леви-Строс, че чрез представите си индивидите изгражда системата [Строс, 2015:13], в случая изследваната локалната капанска общност в регион Попово. Затвореният консервативен начин на живот и патриархалното семейство определят ролята на жената като родоначалник и пазител на семейните корени. Днес тази приобщеност изгражда нови представи у младото поколение, изразени в осъзната социализация извън капанската етнокултурна среда, но проектирана през съвременното виждане за капанските традиционни ценности, за семейство и родови корени. Ключови думи: капанци, представи и самопредстави, народопсихология, „най-истински българи“

60 Библиография: Atanasov I., Ch. Penev. Etnodemografska harakteristika na Popovo i rayona. – V: Popovo v minaloto. T. III. Dokladi i saobshteniya ot nauchna konferentsiya, provedena na 9 yuni 1999 godina. Razgrad: Poligraf, 1999, s. 5–16. Boyadzhiev, R. Zemedelie. ˗ V: Kapantsi. Bit i kultura na staroto balgarsko naselenie v Severoiztochna Balgariya. Etnografski i ezikovi prouchvaniya. Sofiya: Balgarska akademiya na naukite, 1985, s. 11–28. Granberg, A. Klasifikatsiya na huno-balgarskite dumi zaeti v slavyanskiya. 01 Yuli, 2017, s. 4. http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/A_Granberg_Huno_ PrBg_ zaemki _ v_Slavjanski. pdf>. Kaloyanov, A. Nazvanie na etnografska grupa hartsoi i kulta kam bog Hars. – V: Starobalgarskoto ezichestvo: Mit, religiya i folklor v kartinata za svyat u balgarite. 13 April, 2017. <http://liternet.bg/publish/akaloianov/stb/hyrs.htm>. Koev, I. Obleklo i zhilishta na staroto balgarsko naselenie v Razgradsko. – V: Izvestiya na seminara po slavyanska filologiya. kn. VIII i IX. Sofiya: 1948, s. 47–130. Koev, I. Sledi ot bita i ezika na prabalgarite v nashata narodna kultura. – V: Etnogenezis i kulturno nasledstvo na balgarskiya narod. Sbornik. Balgarska akademiya na naukite. Sofiya: 1971, s. 57–61. Koev, I. Kapanski i hartsoyski takani razgradski okrag. Sofiya: 1980. Koev, I. Etnokulturni paraleli mezhdu volzhkite i dunavskite balgari. – V: Parvi kongres na balgarskoto istorichesko druzhestvo. T. II. Sofiya: 1970, s. 167–177. Koev, I. Simvolichnoto znachenie na krastovidnata pazva u chuvashite i kapantsite. – V: Ezik i lituratura. Sofiya: 1946, kn. 1, s. 37˗40. Miletich, L. Staroto balgarsko naselenie v Severoiztochna Balgariya. Sofiya: 1902. Petrova, V. Sadinski drobencheta. Kapanski sbornik. T. II. V. Tarnovo: 2013. Peneva-Vintse, L. Dobavachni pominatsi. ˗ V: Kapantsi. Sofiya: 1985, s. 29–41. Popov A., N. Kanev. Popovo. Gradat i okoliyata mu. Istoriko-geografski ocherka. Popovo: 1929. Radeva, S. Kapanskite babi ot selo Sadina i udivitelnata kapanska shevitsa. Sofiya: Natsionalen muzey na balgarskata kniga i poligrafiya, 2007. Sefterski, R. Istoriko-etnografski i demografski promeni v Popovskiya kray ot XV do XIX vek i nyakoi savremenni kulturno-etnicheski problemi. – V: Istoriko-etnografski i demografski promeni v Popovskiya kray ot XV do XIX vek i nyakoi savremenni kulturno-etnicheski problemi. „B. m.“: 1994, s. 1–53. Stros, K. L. Strukturna antropologiya. T. I. Sofiya: 2015. Stros, K. L. Strukturna antropologiya. T. II. Sofiya: 2015. Sabev, P. Palamartsa, edno kapansko selo. Varna: 2009. Todorov, D. Uvod. – V: Kapantsi. Sofiya: 1985, s. 5–8, s. 339–344. Yakimov, I. Proizhod i sashtnost na nyakoi elementi na traditsionnata narodna kultura v Popovskiya kray. – V: Istoriko-etnografski i demografski promeni v Popovskiya kray ot XV do XIX vek i nyakoi savremenni kulturno-etnicheski problemi. „B. m.“: 1994, s. 54 – 61. Selo Sadina. Edno balgarsko selo – V: Sayt na s. Sadina. 07 April, 2017. <http:// sadina. webnode.com/>.

61 Приложение № 1 Списък с информаторите: 1. Анастасия Стефанова Стоянова, с. Паламарца, на 81 г. 2. Василка Димитрова Демирева, с. Аспарухово, Варненско, на 92 г. 3. Георги Колев, с. Паламарца, на 89 г. 4. Данка Енчева, с. Паламарца, на 89 г. 5. Жените от пенсионерския клуб, с. Садина. 6. Иван Станчев Станев, с. Паламарца, на 17 г. 7. Иванка Велкова, с. Кацелово, Русенско, на 76 г. 8. Иванка Стойчева Великова, с. Садина, на 47 г. 9. Илка Дечева, с. Садина, на 50 г. 10. Йовка Неделчева Неделчева, с. Садина, на 71 г. 11. Кина Николова, с. Паламарца, на 86 г. 12. Клара Великова Русева, с. Паламарца, на 59 г. 13. Недка Николова Терзиева, с. Паламарца, на 93 г. 14. Недка Илиева Банева, с. Садина, на 77 г. 15. Недялка Минева Андреева, с. Садина, на 71 г. 16. Недялка Гатева, с. Садина, на 74 г. 17. Никола Стойчев Колев, с. Паламарца, на 75 г. 18. Николай Панайотав Колев, с. Паламарца, на 66 г. 19. Пенка Георгиева Пенчева, с. Паламарца, на 71 г. 20. Пенка Гатева, с. Садина, на 72 г. 21. Пена Иванова Димитрова, с. Садина, на 86 г. 22. Пенка Стефанова Стоянова, с. Паламарца, на 72 г. 23. Радка Добрева Колева, с. Паламарца, на 78 г. 24. Румяна Маринова, с. Паламарца, на 74 г. 25. Руска Тонева, с. Садина, на 74 г. 26. Татяна Кирилова Христова, с. Паламарца, на 62 г. 27. Хуба Димитрова Иванова, с. Кацелово, Русенско, на 94 г. 28. Юлиян Цонев Енчев, с. Паламарца, на 23 г. 29. Юлияна Димова Петрова – секретар на НЧ „Искра 1893“, с. Паламарца, на 56 г.

ЮРИЙ БОРИСОВ ДВА МАНАСТИРА

Бачковският манастир Досега в толкова голям манастир не бях ходил. И не бързах, защото се страхувах, че ще се изгубя в безброй интересни неща, които умът ми не ще може да пресее, подреди и опише лаконично. Бях замислил кратки пътеписи и се притеснявах от манастир, за който има обширна и широко достъпна информация, разказала за всичко в светата обител. Все пак дойде ред и на голям, популярен и пълен с туристи манастир. Шпалирът от шарени щандове, отрупани с всякаква стока, опънат по цялото протежение на стръмния павиран път към манастира, говореше, че тук идват много хора. Вдясно, пред входа на манастира – няколко великолепни чинара. Старите хора казват, че близо до чинар плевели не виреят, само трева. Енергията на тези дървета била много добра и много силна. На голяма информационна табела са дадени исторически сведения за манастира. С първото изречение текстът ни информира, че Бачковският манастир е основан през 1083 г. и негови ктитори са грузинските братя Григорий и Абазий. …Ана Комнина, дъщерята на император Алексей Комнин (1081–1118) и съвременница на Бакуриани, пише, че той е от „знатно арменско семейство“. Освен това Бакуриани е подписал Типика (Устава) на манастира на арменски език. Ако е грузинец, това би било твърде странно, като имаме предвид, че уставът е бил съставен и на грузински. А и името на ктитора си звучи по арменски. Самият Бакуриани в текста говори за „иверийци“. Тъй като се приема, че Иверия е старо име на Грузия, Бакуриани е обявен за грузинец. Но Иверия по онова време е било византийска административна област, населена главно с арменци… Силно ми се наби на очи и твърдението, че братът на Григорий – Абазий – също е ктитор, в нашия случай основател. …По това време Абазий не е между живите. В това Типикът е категоричен. Григорий дори съобщава деня на смъртта на брат си – двайсети септември. Как е възможно такова разминаване, не ми стига умът. Все пак говорим за основна информация на входа на манастира, която със сигурност е проверявана щателно от познавачи… В центъра на двора се намира основната черква, построена през 1604 г. Казват, че монасите тогава са се отчели финансово много добре на турците, за да получат разрешение за толкова голяма сграда. Тя е била най-големият християнски храм до реформите на Махмуд II през първата половина на XIX век. Западният край на основната черква прелива в друга черква, „Свети Архангели“, с няколко века по-стара. Всъщност двете черкви са съединени – олтарът на ста-

63 рата съвпада с притвора на новата. В старата не може да се влезе. Всъщност черквата е на втория етаж, към който водят преградени от домакините стълби. Самата сграда се носи от колони. Попитах как се е влизало в старата черква. Обясниха ми, че входът на манастира в началото е бил от западната страна и неговият вход е бил свързан с черквата с мост. Архитектурно решение, което ми беше доста трудно да си представя – черква, която виси във въздуха и в която се влиза по мост. Пред южния вход на главната черква се беше образувала опашка. Не беше трудно да се сетя, че хората се редят, за да почетат чудотворната икона на Света Богородица. …Легендата говори, че тази икона е дело на ръката на самия св. Лука и е прелетяла дотук от Грузия. Монасите я намират в местността Клувия – на около 2 километра от манастира. Поставят я в черквата, но тя изчезва. Намират я в същата местност. Това се случва два пъти. Един от монасите сънува инструкции – Света Богородица е пожелала иконата да бъде поставена вътре в черквата, отдясно на главната врата, в специално изработен иконостас и до нея да се стига по три стъпала. След изпълнението на инструкциите иконата повече не е изчезвала. В един текст от 1706 г. на френския пътешественик Пол Люка се разказва за тази икона. Текстът потвърждава легендата, че иконата е тук от самото основаване на манастира… Вдясно на западния вход на черквата има вградена каменна плоча, на която е издълбан образът на свети патриарх Евтимий. Твърдят, че тук са намерени кости на великия български патриарх, което говори, че той е погребан тук. Това се връзва с факта, че след превземането на Търново от турците Евтимий е заточен в Бачковския манастир. Това прави съвсем вероятно светецът да е починал в обителта и съответно да е погребан тук. …Твърдението, че тук са намерени кости на патриарх Евтимий е оспорено от редица специалисти. Надписът, който е придружавал намерените кости, не е съответствал на правописните правила, изработени от патриарха и спазвани по негово време. Освен това намерените кости са от различни скелети, което не изключва възможността да има кости и на светеца… Изключително богати стенописи. В класация на десетте манастира с найдобри, най-впечатляващи стенописи (предложена от Ангел Карадаков и Николина Александрова), Бачковският манастир е поставен под №1. Голяма част от стенописите са от Захари Зограф, правени през 1841 г. Това, което ме интересуваше най-много, бяха два обекта – Трапезарията и Костницата. Имах предварителната нагласа, че те ще ми дадат усещането за старото време; че ще ме върнат в XI век; че ще ме потопят в тази историческа емоция, пред която благоговеех, когато посещавам свети обители. Пред Трапезарията беше седнал служител на манастира и продаваше билети. Влязохме. В помещението нямаше друг посетител, което особено ме зарадва, защото нямаше какво да ме разсейва от допира със старото време. Дълга, предълга каменна маса беше поставена в средата на помещението и отстрани на нея естествено бяха сложени пейки. Тук монасите са се хранили. Каменната маса е била изработена през 1601 г.

64 …В Типика Григорий Бакуриани се разпорежда няколко неща относно храната на монасите. Сирене да се дава четири дни в седмицата. На всеки монах се полагат по четири чаши вино на ден, храненията са три на ден. Основателят предупреждава да не се пести от храната под какъвто и да е предлог. Съжалявах, че не можех да разбера за колко големи чаши вино става дума. Ако на монах са давали по литър вино на ден, това е сериозна консумация на алкохол. За разлика например от будистките манастири, в които употребата на алкохол е била забранена. Червеното вино в християнството обаче има особен статут. То е било на масата на Тайната вечеря, то по-късно олицетворява кръвта на Спасителя и е неразделна част от Светото тайнство „причастие“… …Като се замислих за манастирската храна, се сетих и за друга инструкция на Бакуриани. Основателят на манастира построил наблизо и три странноприемници. На всеки отбил се пътник трябвало да бъде поднесена храна и вино. Ако някой от посетителите се разболеел, нареждането казвало той да бъде задържан за три дни. Ако и след това му е било трудно да ходи – да останел, докато оздравее. Средновековна социална политика… Седнах на една от пейките и облегнах лакти на каменната маса. Затворих очи. Въображението ми нареди по пейките монасите и сложи блюдата с храна на масата. Не забрави и каните с вино. …По Типик броят на монасите е бил точно определен – 51. Ако приспаднем игумена и двама епитропи (църковни настоятели), редовите монаси остават 48. Бройката 51 не можело да се нарушава – ако някой монах умре, веднага вакантното място се попълва. Ако цялата бройка е била заета, не е било разрешено да се приема нов монах. В Устава има и друга категорична разпоредба – било е забранено за монах да се приема ромей. „За да се осигуря, пише Григорий, щото да не би някои, които са насилници, хитри и алчни, да извършат някаква вреда и щета на манастира.“ От бележката на самия Григорий, че монасите на манастира не знаят гръцки, разбираме, че те всички са били или грузинци, или арменци. А може би все пак и българи, но за такива не се споменава… Ставам и оглеждам стенописите. Невероятни стенописи – и по двете стени, и по тавана. На една от стените – в цял ръст цар Иван Александър. Достолепен манастир, със самочувствие. И много, много богат – изброяването на имотите, с които е дарен, заема сериозна част от Устава. …Григорий Бакуриани дебело подчертава, че никой от неговите роднини не може след неговата смърт да има претенции към имотите на манастира. И никакви църковни и светски власти не могат да имат претенции към каквито и да е било данъци. При пръв прочит това звучи шокиращо – ктиторът казва на какво имат право патриархът и императорът, що се отнася до манастира. Става ясно обаче, че този Устав е поднесен за подпис и на патриарха, и на императора, което превръща волята на Бакуриани във воля на двамата големи. Села, добитък, пасища, езера, крепости… Действително един много богат манастир. А що се отнася до роднините, Григорий дава две пояснения. Първото не е ласкаво за съда, към който обикновено се обръщат хората след смъртта на техен близък, за да си търсят наследствените права. „Защото често недостойните имат предимство пред

65 достойните в решенията на съда“, е категоричен Бакуриани. Той не вярва в неговата справедливост и човек го обзема спокойствие, че не живее в епоха, която открива топлата вода. Второто съображение е архиинтересно. Григорий обяснява, че когато баща му умира, той и брат му са невръстни деца. Майка им завещава всичко, абсолютно всичко на сестрите им – за зестра. Двете момчета остават „голи и боси“. Ясно е подсказано, че който мъж иска да има богатства, да бъде така добър да ги заработи със собствените си ум и ръце. Монасите на този богат манастир също финансово не са забравени. Те са разпределени в четири групи. В първата е само игуменът – той получава годишно 36 нумизми. Монасите от последната категория получават по 10 нумизми годишно. За една нумизма по това време се купували 6 овце. Наши любители историци изчисляват, че една нумизма има покупателната стойност на днешните 1000 лева. Е тук трябва да изключим книгите – „Старият завет“ е струвал 18 нумизми, а том на Евклид – три! Ако е така, най-обикновените монаси са получавали по десет хиляди лева годишно, при осигурена храна, отопление и подслон. Ако нещо друго им е било необходимо, те са си го купували. За тази цел са устройвали панаири около манастира, за да не принуждават монасите да обикалят околните села. Годишната заплата е била изплащана по Коледа… Излязохме от Трапезарията и се спряхме до човека, който продава билети, за да му зададем няколко въпроса. Нямаше начин да не е богато информиран. В края на разговора разбрахме, че е секретар на Бачковския манастир – една изключително сериозна и отговорна длъжност. Започна Дора, жена ми: – В годините, свързани с Трапезарията, има разминаване. Пише, че каменната маса е от 1601 г., а Трапезарията е построена през 1623 г. – Няма разминаване. За година на един обект се приема годината, в която е изработен и платен. Кога е поставен, това е друг въпрос. – Колко пъти е разрушаван Бачковският манастир? Обикновено българските манастири са разрушавани по няколко пъти. – Този манастир никога не е разрушаван. Плащал си е данъците редовно и никой по време на турската власт не го е закачал. Дори неговите пазачи са били турци. А това е било нормална практика, защото само мюсюлманите са можели навсякъде да носят оръжие и да яздят кон. – Да, но на информационната табела на входа пише, че манастирът е разрушен до основи през XV век… – И да пише, не е вярно. – Коя е черквата, изографисана от Захари Зограф? – Всички питат за Захари… А брат му Димитър е много по-голям художник и стенописец. Само че Захари постоянно си е правел самореклама – подписвал си е творбите, рисувал си е образа… А за брат му знаят само специалистите. Жалко. Дойде моят ред: – Костницата отворена ли е? – Не е отворена. За да е отворена, трябва да стана и да зарежа Трапезарията. Едно от двете места е отворено. Днес е отворена Трапезарията… Стана ми неприятно. Та ако има нещо уникално в Бачковския манастир, то

66 това е Костницата! Първо, това е единствената оцеляла сграда от времето на основаването на манастира. Сградата е от 1083 г.! Второ, това е единствената запазена костница със стенописи. Трето, специалисти твърдят, че образът на Св. Богородица, изписан в олтарната абсида, е едно от гениалните постижения на християнското изкуство. Струваше ми се невероятно, че посетителят можеше да разгледа или Костницата, или Трапезарията. Струваше ми се невероятно, че манастирската управа не може да отдели двама монаси или двама служители, които да държат отворени и двата обекта. Поне през лятото! Поне през неделите на лятото! Днес беше неделя… Ако беше частен туристически обект, щях да си дам някакво обяснение – собственикът ще пести от заплати, ще я кара с възможния минимум служители, защото явно това повелява новият за нас опазарен и търгашески свят! За света обител обаче, и то в един от най-известните български манастири, това ми беше непонятно! Все пак поех по асфалтовата пътека, която трябваше за около десет минути да ме отведе до Костницата. Поне да я видя отвън! Пред мен една група млади хора я подминаха и продължиха нагоре, където след около половин час се стигало до красив водопад… Те не бяха длъжни да знаят какво подминават. А и „великото подминато“ беше зад ограда и катинар на нея, преди да стигнеш до катинара на самата постройка. Какво да ѝ гледаш? Приближих се максимално. Направих две три снимки от възможните места. Видях още един човек да се суети около оградата. „Closed! Closed!“ („Затворено! Затворено!“), викаше тихичко и възпитано. Слезе по едни стълби, явно с намерение да обиколи постройката. Забеляза, че и аз проявявам интерес. Когато слезе до долу, надникна зад сградата, обърна се към мен и започна да ми маха и аз да отида. Явно беше открил нещо, я вход, я интересен аспект на самата сграда. Заслизах, като внимавах, защото от едната страна стълбите не бяха обезопасени и имаше някакво стръмно нанадолнище. След минута туристът взе да ми прави знаци, че няма нищо за гледане. Върнахме се на изходна позиция. Жена ми го заговори на руски. Беше дочула, че нещо си бърбори на руски. Човекът беше приятно изненадан и набързо ни разказа за себе си. Естонец, завършил в Русия, работил във Финландия. Сега бил на екскурзия в България, където живеела негова племенница. Разговорът тръгна. – Защо не е отворена Костницата? – попита човекът. – Защото има реставрация… Просто нямаме късмет! – отговорих компетентно. И продължих дълбокомислено, с разбиране на нещата и с тънко чувство за хумор: – То и в Лувъра се случва! Дори и в Ермитажа! – Понимаю, понимаю! (Разбирам, разбирам!) – погледна ме с разбиране и с енергични крачки тръгна към манастира. – Ти разбираш, ама аз не! – измърморих под мустак и го последвах.

67 Белащинският манастир Малък, събран, подреден. Изграден на хълм и разположен на две тераси. Алеите старателно изметени; храстите, подредени в шпалир – професионално поддържани. В дъното – растение с огромни, необичайни за нашите ширини, листа. Бананова палма – както научихме малко по-късно. На по-долната тераса са разположени жилищни помещения и триетажна кула – камбанария. Пусто е. Няма монахини, нито служители, няма посетители. От тези манастири, с които бързо свикваш и в които лесно постигаш самота. Липсва мащабното, но затова пък уютът е навсякъде. Историята е някак приглушена, за нея трябва да гадаеш, но затова пък ако си религиозен – молитвата и благоговението сами влизат в теб, без да ги търсиш. Външните зидове не приличат на отбранителни съоръжения – те просто отделят манастирската невъзмутимост от припряността на външния свят. Тишината е превъзходна. На втория етаж се показа монахиня. Ръката ми, която държеше телефона, трепна в готовност и желание да снима, но веднага съобразих, че в много манастири снимането е нежелателно. На входа, в списъка на забранените неща, снимането го нямаше, но пак не посмях без разрешение. Вече бях преживял скандали, свързани с фотографското ми любопитство, затова реших да попитам: – Извинете, мога ли да Ви снимам? Прегърбената жена, подпряла се на бастун, явно много стара, повдигна леко глава и отговори на друг въпрос: – Няма го ключа в мен, няма го! Този отговор ми подейства като „да“. Добре че побързах, защото след секунди сестрата хлътна във вратата, от която излезе. Трябваше да намеря някого, с когото да поговоря. Имаше интересни исторически факти, свързани с манастира, а твърдението, което прочетох на идване, че черквата не е изографисана, разпали въображението ми – стенописите за един православен храм бяха неговата душа. Поне аз така го чувствах. Не можех да си представя православен храм с бели варосани стени, без светии и разказани истории. Така той щеше да прилича на джамия или тюрбе. Огледах се. На двора освен нас продължаваше да няма никого. Обикновено в такива случаи си намирах за събеседник жената, която продава свещи, затова се качих на втората тераса, на която се намираше черквата. И действително от нея излезе жена, ниска, суха, над шейсетте и с любопитство ни загледа – мен и жена ми. Приближихме се към нея. В тревата на алеята до самата стена на черквата нещо изшава – костенурка. – Сега ще видите как ще се обърне и ще тръгне към мен! Аз не я гледам, но тя бърка гласа ми с гласа на жената, която се грижи за нея. Ела, чедо, ела! – повиши тон жената. И действително, костенурката леко зави и тръгна бавно-бавно по посока на гласа. – Гледаме си я тук! Жива душа е! Явно бяхме попаднали на спокоен и добър човек. А и в погледа, не само в гласа, имаше приветливост и доброжелателност.

68 – Това тук, долу, под нас, чешмата… това ли е аязмото? – започнах с въпрос, чийто отговор ми се струваше очевиден. – И да, и не. В чешмата е прекарана лековита вода, но изворът, аязмото е ей, там! – жената посочи зидана кабинка с масивна врата и бял кръст отгоре, на която с големи букви вертикално беше изписано: „АЯЗМО“. На вратата на кабинката беше сложен катинар. – И Самуиловите войници на това място ли са си мили очите? – направо хванах „бика за рогата“ – бях нетърпелив да започна разговора, заради който главно бях дошъл. – Така казват. Болките веднага спрели. Тогава Василий II се разпоредил да бъде построен манастир в чест на св. Георги Победоносец, а българските войници да бъдат оставени да живеят тук и да умрат от естествена смърт. Разчуло се, от планински села се спуснали хора и създали селото! Бях щастлив. Пред мен стоеше добронамерена и словоохотлива жена, с която щях да разнищя историята за Самуиловите войници. Нямаше да разчитам просто на табелата на входа на манастира, която разказваше легендата. Разговорът протече гладко, сякаш бях турист, пред който екскурзовод разказва за енти път историята на създаването на светата обител. – Преди четири години, в 2014 г., селото е чествало своята хилядагодишнина? – Точно така. Белащица е създадена през 1014 г. от ослепените войници на Самуил след една от най-ужасните и трагични битки в българската история… – Аз знам, че след ослепяването войниците са закарани при Самуил в столицата му Преспа… – Плиска ли? – Не, Преспа! Градът се е намирал на остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро. А езерото сега е в Гърция, на границата с Албания. Далеч от тук. – Може част от войниците да са закарани там. Тук са докарани пленници при Василий, който е имал резиденция в сегашната Стара Загора и при Никифор, който е разбил българската войска и който е имал резиденция в сегашния Пловдив. Така знам аз… – В село Добърско, до Банско – включи се и жена ми – също твърдят, че Самуиловите войници са успокоявали болките си при техен извор… – Не знам за Добърско. Знам за Белащица… През съзнанието ми пробяга текстът от информационната табела на входа на манастира. Василий II праща един от своите най-добри военачалници – Никифор Скифи – в гръб на българите. Той успява да ги изненада и да им нанесе съкрушителен удар. Интересното е, че самият Никифор е българин, с рождено име Николай. Единайсетгодишен е заведен от българин в Цариград като роб. Когато побеждава Самуил, е на 30 години. Скифи ослепява пленените българи, после ослепява и брат си, защото се страхувал, че той ще го издаде, че е българин. Майка му Венцислава, тогава на 76 г., когато научава, че Николай– Никифор е ослепил по-големия ѝ син Драгомир, го проклина с думите: „Проклет да бъдеш, сине, и да не живееш дълго за това, което направи!“. Никифор не се разкаял. Отмъщението дошло – през 1029 г., на 22 декември, бил убит при

69 Беласица планина. Най-отдолу на текста – „Събрал сведенията Георги Лазаров Тотев“. Сериозна информация – обстоятелства, имена, години, дата… Като я четеш, нещо те прерязва – оказва се, че не Василий е „българоубиец“, а българин, наше момче. По-страшен от еничар, по-отвратителен от всички предатели накуп в българската история. …Васил Златарски, големият български медиевист, казва друго (1). Неговият разказ се опира на трудовете на византийските хронисти Йоан Скилица (1040–1101), Георгий Кедрин (XI век), Йоан Зонара (1074–1159) и на византийския писател Кекавмèн (около 1020–след 1081). Никой от тях не споменава, че Никифор е българин, което е малко вероятно, ако е вярно. Ксифий (а не Скифи) наистина е пратен от императора в гръб на българите, успява да ги изненада и да ги разбие. Битката е на 29 юли 1014 г. в планината Беласица, южно от село Ключ. Василий подарява пленените войници на Никифор. През август самият син на Самуил – Гавриил Радомир, убива най-близкия на Василий военачалник – солунския дука Теофилакт Вотаниата. Императорът побеснява от тази загуба и заповядва българските бойци да бъдат ослепени. Оставяйки по един едноок на сто, той заповядва да бъдат закарани на Самуил, който по това време вече е в столицата си Преспа. Войниците тръгват в края на август и пристигат на острова на 4 октомври. Самуил получава сърдечен удар и след два дни умира. Историкът смята, че не е възможно войниците да се били 14 000, това е прекалено голяма численост за средновековна бойна единица. Предполага се, че и цивилни са били ослепени. Други цивилни българи изваждат късмет. Например Василий се отнася великодушно към населението на Мелник. Интересна е и историята на превземането на Мелник. Крепостта била непревземаема, Василий безуспешно я обсаждал дълго време. В един момент решил да прати в крепостта своя „спалник и скопец“ Сергий, който бил известен с ораторските си качества. Той влязъл в крепостта, разказал за поражението на българската войска и убедил хората да се предадат. Те така и направили. След отварянето на портите на крепостта и влизането на ромеите никой от населението не е пострадал… – Вие как се казвате? – попитах нашата събеседница. – Светла. А вие? Представихме се. – Радвам се, че се запознахме… – Преди да се заговорим – продължих аз – на долната тераса, на втория етаж на сградата излезе една монахиня… – С бастун ли беше? – Да! – Това е сестра Ирина. Тя е на 90 години. Вече има проблем със слуха и с ходенето, но се държи. – Тя ли е игуменка? – Не, игуменка е друга монахиня, тя е на 88. Тук сме пет жени. Три монахини и две, които работим в манастира.

70 – Как се издържате? – Продаваме свещи, гледаме кокошки, получаваме дарения… – През 1014 г. точно на това място ли е построен манастирът? – Не, черквата, до която стоим, е четвъртата. Ей там, на стотина метра понависоко са били строени три черкви и трите са разрушени от турците. Тази тук е построена през 1838 година. Тогава манастирът е бил на подчинение на Гръцката патриаршия. Български става през 1897 г. Преди да ни го предадат, гърците унищожават всичката литература, която се е намира тук. Изгарят я… Не ми се подхващаше темата за българските манастирски книги. Много голяма и много болна тема. Нито едно средновековно историческо произведение, писано от българин за България, не е останало. Турците ли са ги унищожили, гърците ли, не знаех. А и жената едва ли знаеше. Аз бях питал историци като Божидар Димитров, мир на праха му, без да получа задоволителен отговор, какво оставаше за жената, която продава свещи в Белащинския манастир. Влязохме в черквата, купихме свещи, запалихме ги в притвора и влязохме в наоса – в същинската част на черквата. Тук ме чакаше изненада. Стените бяха покрити с прекрасни съвременни стенописи. В меки, свежи цветове, в преобладаващо синьо. Излязох веднага и изстрелях въпросителна: – Стенописи? В специален сайт за манастирите пише, че черквата на Белащинския манастир не е изографисана… – Вярно, не е била до 2002 г. Всички стари опити да бъде изографисана са се проваляли заради невероятната влага, която стените на черквата дърпат от земята. Това, което виждате, е правено между 2002 г. и 2014 г. Специална ленена импрегнирана тъкан и маслени бои. – Невероятно топли са, невероятно красиви… Тук кой служи? Питам, защото монахините нямат право да изнасят служби. – Свещеници от близките села. Всяка неделя има служба. Всяка! Благодарихме за любезното и търпеливо отношение и излязохме. Отидохме до чешмите с лековитата вода и си наплискахме очите. Потърсих костенурката, беше се скрила някъде. Огледах още веднъж за довиждане тихия, спретнат и гостоприемен двор на манастира и тръгнахме с колата към вековните чинари – някъде наблизо, популярна местна забележителност. (1) Васил Златарски. „История на българската държава през средните векове, том 1, част първа“, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2007 г. с.с. 729–742.

ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ ДА СИ СПОМНИМ – МОРЕТО СБЛИЖАВА ВСИЧКО ДАЛЕЧНО

През 1858 г. в Цариград излиза от печат „Тръговско руководство за тръгувание, промишленност, мореплавание и за тръговски делания“, преводно дело на известния възрожденски деец Анастас Гранитски. Книгата, както е видно от заглавието, включва актуална информация за сериозни икономически сфери, основана върху действащото във времето си законодателство. А с нейната трета глава – „За мореплавание“, из разделите „За мореплавание въобще“, „За корабли“, „За притежатели на корабли“, „За капетани“, „За корабленици (гемиджии)“ и пр. – българинът завършва истинско теоретично морско училище. Какво научава той от страниците, щом е решил сериозно да се занимава с кораби, люшкан по вълните? Преди всичко, че „мореплавание-то свръзува днес най-отдалечени-ти дръжави и е един от най-неисчрпаеми-ти источници за обогатяние; море-то вече стана най-действителний път за тръговци-ти и най-економическо-то средство, зачто-то сама-та природа погрижилася е да направи за человека тоя великий прокоп“. И като доказателство за подобно твърдение нашенецът се запознава с моменти от морската история на Египет, Финикия, Тир, Сидон, Елада, Рим, Венеция, Испания, Португалия, откриването на Новия свят... Подобен поглед назад е необходим за читателя като внушение, че мореплаването съществува от време оно и пак оттогава датират отъпканите му по сините пътища правила, изисквания и закони, които трябва да се спазват. Те са поднесени съвсем делнично с „Общи изяснения въз корабли“: що е това товароподемност, колко разреда биват плавателните съдове и чий флаг развяват на мачтата, как се поздравяват при среща и разминаване, какви са морските величини за тежест: „Морский тон има тежина 2000 французски килограми, а всяк французский килограм предполагася с 42 кубически ноги (крака); това като е така: една корабл от 8400 кубически ноги ще има 200 тони“. Не са пропуснати подробностите по корабната документация, уреждане взаимоотношенията с доставчиците на провизии, разплащанията между корабособственици и екипаж, в какви случаи и в какъв съдебен ред „коритото“ може да смени притежателя си. Но какви люде повеляват над морския съд и кой го води в разните посоки на света? В „Корабленачалници, кораблеповелители и техни качества“ се вижда, че да оглавиш йерархията сред екипажа не е лесна работа. Трябва да се изкачваш по стълбицата на ранговете търпеливо, с ясно доказани способности: „За да вземе някой кораблеповелителска диплома върху тръговска корабл, трябва 1) да има возраст от цели 20 години, 2) да ся е обучавал и ходил по мореплавание поне 3 години, или да е бил управител на малка корабл в една година, или првокорабленик на една тръговска корабл в три години, или подчиновник

72 на военна корабл от ІІ-й разряд в две години и да е исплънявал длъжности-ти си честно и точно, и 3) като ся испита връху практическа-та чяст от... мореплавателна-та наука да ся припознае за достойн“. Питаме се: Защо Гранитски е включил разказвания от нас дял трети на търговското си ръководство, основан почти изцяло на елинското морско законодателство? Защо превежда толкова специфична материя, каквато е навигационната, вместо да поднесе на читателя побългарена драма с много коварство, любов и напудрен финал? Отговорът е реторичен: защото има аудитория, желаеща да се профилира в корабоплаването и в морската търговия. Да е ориентирана професионално в сложния свят на логистиката, пристанищата, митническите дела, търсене на нови пазари от морето към брега, а не обратно. Да е конкурентна, когато навлиза във вече заети територии и място за пропуски и незнание няма. И сама да ръководи делата си на море, вместо да е зависима и евентуално мамена от други. Че добри моряци българи е имало и са ставали още по-сериозни професионалисти, ни убеждават и поднесените правила за управление и маневриране на съдовете. Петнадесет са главните изисквания как да се реагира в сложни, рискови и аварийни ситуации, какво трябва да се прави в тях и какво не трябва да се прави. Бъдещите нашенски корабленачалници узнават, че „кога-то две корабли вхождат в мъчно пристанище, по-отдалечена-та трябва да чека, чтото корабл-та что е наближила при пристанище-то да влезе по-напред, за да остане свободен входъ-т на пристанище-то. Корабл, коя-то изхожда из пристанище трябва да устъпва на оная что вхожда. Когато две корабли са срящнат и са съмняват коя от двете ще замине към вятра, всяка от тях трябва да плава на десно... Когато една корабл е пристала (връху ковкъ-т си) и има намерение да тръгне нощя Корабленачалникъ-т е длъжен от през деня да са положи на таково положение что-то да не нападне нощеска въз други корабли. Корабленачалникъ-т не може да прясяче въжа-та с кои-то е свръзана корбл-та му на сухо, освен в явна опасност. Корабленачалникъ-т е длъжен да затича с всякой начин за оттръвание на человеци, кои-то бедствоват да са удават, и да приноси колко-то може помощ на друга корабл коя-то е в бедствие...“. Представени са още изисквания как се плава по и срещу течението на река, кога капитанът носи отговорност за причинени щети на други съдове и ни се струва, че тези стари формули за маневриране са актуални и днес. Актуални са и други въпроси, които просветителят, радетелят на синята идея Гранитски проумява в цялата им важност: за морските измами и за пиратството. Разбираме, че никой няма право да товари на борда стоки без знанието на корабособствениците, нито да продава товари за своя сметка, нито пък да продава самия плавателен съд. Умишлените аварии също се преследват от закона в цялата му строгост, а още по-жестоко, включително смърт – предварително замисленото корабокрушение и потопяване на морския съд. Подобна е процедурата и при морското разбойничество, именуемо по редовете „пиратерия“. Законът от 30 март 1845 г. наказва „с смрът ония морски разбойници, кои-то са убили, ранили смрътоносно, мъчили, положили в явна опасност на живота, или с насилствие кое-то употребили срящу някого докарали му изумление

73 или телесна болест, вярно или вероятно неизцеляеми. С окови през цял живот началници-ти или поглавари-ти на една дружина от морски разбойници ако не подлежи да са осъдат на смрът...“. И още, и още, и още. Може би с поднасянето на тези страховити законови награди, адресирани към „пиратерията“, Гранитски преследва превантивен ефект: да спре навреме някои буйни глави, съзиращи в морския занаят бързо облагодетелстване на всяка цена. Доколко е успял, времето засега мълчи. Иначе този раздел трети на „Руководството...“ можем с известни уговорки да приемем за наш първи Търговски морски правилник, ако не и кодекс. Вярно, преводен е, вярно – основан е върху законодателството на друга държава. Ала навигационните закони, които морето налага във вековете, не подлежат на държавна граница. Природният син феномен признава единствено правилата, които сам създава. Хората ги обличат в терминология и ги предават от поколение на поколение. Професионалното опознаване на водната стихия предлага място върху палубата за всеки, който има смелостта да стъпи върху ѝ. И когато в 1858 г. книжицата на Анастас Гранитски вижда бял свят, ще да е било вече очевидно събуждането на българина за истинския смисъл на морето. Той е географско-икономически и логистичен. Сега счетоводните тефтери просто го следват, отразявайки оправдания търговски риск по четирите разлюлени посоки на света. Емоцията ще се появи по-късно. А с тези редове за преведеното от бай Гранитски имахме за задача да припомним стореното от него като сериозен принос за българското присъствие на море през 19-и век. И така да заявим, че разговорите доколко възрожденските българи са познавали или непознавали морето, илюстрират незнание за нашата морска история. Но че сме забравили създателите ѝ, е самата истина.

ПРОРОКЪТ ОТ КАЛИМАНИЦА И СТРАШНАТА МУ ДИАГНОЗА НА НАШЕТО АБСУРДНО ВРЕМЕ

ЮЛИЙ ЙОРДАНОВ Чета сега интересна книга. Употребих епитета интересна и си мисля дали той е най-точният, за да я характеризира. Защото тя е и някак си особена. В нея няма нито главен герой, нито второстепенни. Е, ще рече читателят, като каква ще да е тази книга без тия персонажи. Пък при това и интересна. И е прав: та, нали по каноните на теорията на литературата всяка творба трябва да си има и главен герой, и фабула, и поанта, и кулминация, па и епилог. Да, така е, но в тази книга такова нещо липсва. Тя е една вселена, изпълнена със самодиви, врабчета, жаби, коне, кучета, верблюди, тенци... И те са в една суматоха. И думи, думи... Толкова думи, които се скитат из четивото, че на четящия умът му да зайде. Брей, чета си аз книгата, провирам се из тая джунгла от слова и да си призная, чувствам се отлично. Не, чувствам се комфортно. Също като когато преди има-няма трийсетина и кусур години седях комфортно в просторния хол на техния автор Йордан Радичков. Да се замаеш от обстановката: отвсякъде си заобиколен с картини, а и домакинът един такъв – уж обикновен човечец, пък като вземеше да говори слабоватият на пръв поглед перчемлия, се получаваше магията. Започваше да ръкомаха. Личеше си, че има харизмата на благодумец. А да гостуваш в дома на писателя, човека, земляка Йордан Радичков, си е живо блаженство. При това поканен от самия него и заведен не от кого да е, а от академик Петър Динеков. Случи се така, че по онова време бях стъкмил една книжка, ръкописът на която привлече дълбоко уважавания от мене академик. И той изяви желание да подаде ръка на един млад, не много познат нему човек, дръзнал с перото си от брега на Дунава да дели мегдан със столичните мастити автори. Прочете моите писания и ме повика на приказка, от която ми стана ясно, че ще пише предговора към книгата ми. И тъкмо разговаряхме по проблемите на литературната критическа мисъл, телефонът иззвъня. Динеков вдигна слушалката: „Да, да, не съм забравил. Но с един твой земляк от Лом разговаряме, та като свършим, ще дойда... Ами, не зная, но ще му кажа...“ И като затвори, ми каза: „Радичков те кани на гости!“. Тия думи за мене бяха истински шок. Да гостувам у дома на такъв колос в литературата ни; да се докосна до неговата „светая светих“, си е истинско щастие. При това Радичков канеше човек, когото не познава. Нима му беше достатъчна Динековата характеристика „Земляк“?! Влязохме в жилищната кооперация на столичната улица „Оборище“ №22, недалеч от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Посрещна ни

75 средна на ръст жена с някаква особена осанка на лицето – Сузи, която много се зарадва, щом ѝ подадох купената пътьом тройка алени рози. Радичков се ръкува най-напред с Динеков, после раздруса за запознанство десницата ми. Настанихме се около масата в хола и приказката потръгна от само себе си. Отначало се чувствах неудобно, но после взех да се окопитвам и тайничко извадих тефтерчето си и си записвах по нещо от казаното. А беше интересно. Много интересно – също като тези неща, които сега чета в книгата „Скитащи думи“. Прави чест на братята Бобокови, че са се сетили да издадат даваните от Радичков през последните тридесетина години интервюта. Чета и имам чувството, че бай Йордан и сега е пред мене, в оная карирана риза, с която го запомних в хола, и разкрива не само интересни страни от своите общувания с белия лист, но ми позволи да надникна в творческата му кухня. Беше откровен. Говореше на пресекулки, но смислено и със съответната логическа последователност. Такъв го виждам и в интервютата на колегите. Дори той не скрива и болките, и огорченията, които са свивали сърцето му през различните години от творческото му битие. Чест прави на интервюирания, че се доверява на интервюиращия. Ето вижте с какво откровение той говори за онази съкрушителна рецензия, която преди много години академик Тодор Павлов му е написал. Та тя е прозвучала като „решение на Политбюро на ЦК на БКП или постановление на Министерския съвет“ от ония години. Радичков обаче не се уплашва от нея, а я посреща хладнокръвно. После идва развръзката. Академикът лично го кани на вечерята по случай 80-годишнината си. И дори го слага да седи до него, а в словото си му се извинява за грешната оценка. Петнадесет години той е носил греха си към Радичков. А когато разговаряхме, писателят сподели пред мене и Динеков, че Павлов даже се е чувствал конфузно и някой друг мускул трепвал на лицето му. Малко по-различна е историята около пиесата „Образ и подобие“, която навремето списание „Съвременник“ публикува. Тогава в главния герой – царя, заменящ царството си за кон – някои оприличиха Тодор Живков. И тези някои бяха съветниците на Първия, които се видяха като „различните по цвят тоги“. Живков обаче не е отварял дори и дума за пиесата. Чета „Скитащи думи“ и все повече в съзнанието ми се натрапва мисълта, че това не са обикновени интервюта, а някакъв особен компендиум. Един своеобразен симптом на философията на човек, излязъл от дълбините на народа и дълбоко сраснал се с народната душа и психология. И тази философия е характерна за цялото творчество на писателя от Калиманица. Нещо повече – тя е един медиум на самопознанието на този творец-мъдрец, към която той е отправил авторското си кредо. Това си личи от всеки написан ред. Кой знае защо имам усещането, че интервютата са една открита и на места дръзка изповедалност, на която Йордан Радичков не само подлага себе си, но и предразполага читателя да сподели своите терзания и трепети. Зорницата на бай Йордан Вярвам – не съм първият, а не ще да съм и последният, който се прехласва по утрото. Неговата свежест така ме ободрява, че сякаш ми порастват крила, а

76 с тях като волна птичка литвам. И… се нося, нося, нося над ширинето… Ето така се случи и в онова – Утрото на сакралната 1990-а, когато всички българи се радвахме на Новото в нашия обществен живот. Сигурно като мен се е радвал и бай Йордан Радичков, който не бе подвластен на никакви конюнктури. Сигурно заради това си беше патил и от академик Тодор Павлов, че и от някои облечени с плащаницата на властта люде в Съюза на българските писатели, превивали гръб пред качилите се по стъпалата на йерархията в тогавашната ни държава. Помня, че в ония бурни месеци на всенародния ентусиазъм и той е пърхал с криле и е отварял широко гърдите си, за да диша свежестта на Промяната. Няма да забравя как Новото ни издигаше нагоре в мечтите си за по-добро. И точно поради това чакахме с нетърпение първите свободни избори след годините на тоталитарното проявление. По това време, броени дни преди 7 юни 1990 година, когато трябваше да се възпроизведат изборите на демократичното управление, ми бе поверено да направя вестник „Ломска зора“. Задачата ми я възложи моят отдавнашен приятел, историкът, който бе изгонен от Градския исторически музей в Лом заради честност и свободомислие, Станчо Любенов Илиев. Вестника подготвяхме няколко приятели, обладани от перото. Така се случи, че в деня на излизането на първия брой в Лом се състоя митинг, в който участваха кандидатите за народни представители, а сред тях беше и Йордан Радичков. Неговото присъствие най-напред малко ме смути. Та как няма?! Спомних си как преди няколко години академик Петър Динеков ме заведе в дома му и ме запозна с него. А там, на тази наша първа среща, аз бях като зашеметен от обаянието на големия писател, от непринудеността и личностното излъчване на човека Радичков. Вече в друга обстановка видях бай Йордан, ама защо ми се стори, че не е същият. Говореше някак приглушено, също като певците, когато не могат да вземат висока октава. Подарих му екземпляр от вестника и той някак се оживи – явно ония години от вестникарския му период в живота се обадиха и го „парнаха под лъжичката“. Нещо повече – поиска ми да му кажа подробности около изданието – несъмнено се бе заинтригувал от родилия се нов таблоид в Лом. От своя страна и аз не останах пасивен, а се поинтересувах около неговото номиниране за велик депутат. И точно тогава – признавам си с ръка на сърцето – сбърках. Та аз с моите любознателни въпроси угасих пламъка в очите на кроткия човечец, който може би щеше да ми разкрие някоя тайна от професията. Ама… знае ли човек кога ще стъпи на здрава почва и кога на динена кора. И понеже минутите се нижеха скорострелно, а часът на митинга наближаваше, усетих как бай Йордан трябваше „да превключи на друга предавка“. Затова го помолих да ми даде автограф. А той с блага усмивка извади от вътрешния си джоб на сакото химикалка и с черен цвят написа „На читателите на „Ломска зора“ – да помнят зорницата!“ Не пропусна да изрисува и любимата си сврака. Раздрусахме си десниците за раздяла, а на мене ми стана мъчно. Натъжих се, като гледах как крехкото му тяло подтичваше, за да догони другите кандидати за парламентарните банки, за да се качат на белокаменния паметник на

77 ломския площад „Свобода“ и да прокламират пред множеството дошли избиратели предизборните заклинания. Парламентарният вой за бай Йордан Иска ми се „Зорницата на бай Йордан“ да има и продължение. Не по мое желание, а ходът на нещата я налагаше. Е, няма как! Ръката ми сама се устреми към компютърната клавиатура и занатиска клавишите. Ако не бях сторил това действие, щях да бъда нечестен към своята съвест и към бай Йордан! Служебните ми ангажименти така се ориентираха, че в Седмото Велико народно събрание отново се видяхме с благогласия ми земляк. Той влезе в парламента с пропорционалната листа. Седеше някъде по средата в левия сектор, ама защо на мен, гледайки го в пленарната зала от ложа 56 на парламентарния балкон, ми се струваше, че не е оня големия белетрист, когото знаем от книгите му, а някакво дребно, да не кажа нищожно човече, което се чувстваше май-май некомфортно. Дваж ли, триж ли, като го срещнех я из кулоарите, я в Клуба на народния представител, я в бюфета, все имах усещането, че този човек не е същият – оня бай Йордан от апартамента му с многобройните картини по стените. Някак си малееше; някак си беше като виновно хлапе, което аха-аха всеки момент ще му се скарат, че е сторило пакост. Прав ли съм – не съм ли? Кой да ми каже?! Такива бяха моите наблюдения! Помня, че след време някъде прочетох: „…понеже Радичков стоеше някак над суетата, застана и над политическите ежби, макар в началото на прехода да се вля в парламентарния поток. Стоя там кратко и излезе достойно. И, слава Богу, никоя партия не посмя да го обяви за „свой“. Защото Мъдреца от Калиманица освен на себе си може да принадлежи само на земята, на която се е родил“. Преглеждам си записките; разгръщам и поожълтяващите от ерозията на времето вестници и стигам до извода, че червено-синята мъгла от ония години плътно е похлупила с отровното си покривало бедничкия човечец. Това ми наблюдение потвърждава и колегата Росен Тахов, отбелязвайки: „Йордан Радичков е единственият депутат, закотвен насила в Народното събрание. Стандартният българин драпа с нокти и зъби за парламента, където са тлъстите заплати и сочните кюфтета. Радичков обаче е нестандартен. БСП го подлъга да влезе в Цитаделата на лъжата, а СДС не го пусна да излезе от нея. Със задружни усилия червено-сините изиграха поредния цирк в парламентарната история на отечеството. Червен емисар отива и при Йордан Радичков. Понеже знае, че политиката не е по вкуса на разказвача от Калиманица, той го увещава само да спечели място в парламента. На него след това ще седне млад другар, зареден с партиен ентусиазъм, обещава агитаторът. Радичков приема, защото вярва, че лявото може да помогне на народа. Той обира гласовете в Михайловградско и влиза във Великия парламент. Веднага разбира, че дълбоко се е заблуждавал. Неговата „Суматоха“ е бледо копие на това, което се разиграва в камарата. Всеки говори каквото си иска и не слуша колегата по банка. Сипят се

78 ругатни на килограм, размахват се юмруци. Над суматохата председателят Николай Тодоров удря звънеца със замаха на ватман.“ И… ето ти една неразбория, забъркана от този „ватман“. Сещам се, че на 10 август 1990 г. парламентаристите съставиха група, която да изготви проекторешение за отчета на правителството. В Дневниците на парламента чета: „заместник-председателят Гиньо Ганев: „Групата, след като подготви проекта си, да покани господата Валери Петров, Руденко Йорданов, Александър Йорданов и Едвин Сугарев за окончателна редакция на проекта в езиково отношение“. Забелязвате ли, че Йордан Радичков не е сред редакторите. Обяснението е, че причините били две: Защото езикът му е нестандартен и защото вече си е подал оставката като народен представител! Нарочно сложих тук удивителния знак, тъй като малко по-късно в това заседание Гиньо Ганев прочете Радичковото заявление за напускане. И… какво излезе, че моите опасения – продиктувани от психологическите наблюдения – се оказват истинни. Воят за Радичков настава. Наежват се представителите на синята парламентарна група. Принципно те са прави, защото калиманчанинът им е глътнал един мандат. И… те като Матросов го заотбраняваха да си кротува на банката за наказателен вот. Ето чуйте фрагменти от парламентарната прения: Михаил Неделчев: „Смятам, че участието му в предизборната кампания и отказът, който той сега прави в момента, е една, меко казано, спекулация и не му прави чест като един голям български писател.“ Петър Слабаков: „Познавам Йордан Радичков от 30 години и аз просто го обичам и не ми е дал повод с нищо да го смятам, че той е манипулиран. И според мен това не е грешка, не знам дали е престъпление към такъв човек така да се отнасяме. Аз съм за Йордан Радичков, аз не мога да си изкривя съвестта.“ Стефан Златев: „Възмутен съм не от това, че някои народни представители искат освобождаване, защото, ако те изложат аргументирани доводи, че действително не са в състояние да изпълняват своите функции, то всеки един от нас би ги приел. Възмутен съм поради това, че те изтъкват причини, които са от личностен характер: да могат да си пишат книжките, да могат да си ходят в задгранични командировки, като че ли тук няма други хора, които също имат обществени и лични задължения. И тук има писатели, и тук има хора, които също биха могли да ходят в задгранични командировки.“ Надвесих глава от балкона и… ооо, изненада! Мястото на Радичков в залата бе празно! Засякох време и знаете ли какво се оказа: цели 90! минути 400 народни представители играха детската приказка „Дядо вади ряпа“! Ряпата бе не кой да е, а бай Йордан! Да не бях и на мястото на председателя Николай Тодоров! Съжалявах го как излизаше от равновесие. Горкият звънец – колко ли бой изяде този ден?! Найпосле консенсусът изгря като месечина от облаците – гласуването се отложи със седмица! На 17 август Йордан Радичков застана на трибуната. „Боже – казвах си – дай му сили да издържи!“ А той рече:

79 „Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители! Позволете ми да дам някои допълнителни обяснения във връзка със заявлението за прекратяване на пълномощията ми като народен представител. Не го направих по-рано, защото смятах, че тези допълнителни обяснения са само от личен характер, за да си позволя да занимавам с тях Великото народно събрание. Трябва да кажа, че подкрепям предизборната платформа на Българската социалистическа партия. Затова работих за нея активно по времето на цялата предизборна кампания. Всеки човек има пристрастия. Едни вярват в Бога, други в дявола. Аз също имам своите пристрастия. Не ги крия и не бягам от тях. Като се отказвам от пълномощията си, съгласно закона и практиката, по този начин мисля, че давам възможност вместо мен в парламента да влезе млад и компетентен човек не само необременен от номенклатурното наследство, но необременен и от онзи нравствен канцероген на тоталитарното време, който повече или по-малко полепна в душата на всеки що-годе чувствителен човек от моето поколение. Много хора от моето поколение заприличаха на стари кюнци, чиито сажди никой вече не е в състояние да очука. Както и да се мъчим да разпалваме огъня в печката, тяга няма, кюнците не теглят, или поне при мен е така. След 10 ноември 1989 г. политическите събития у нас се разляха пълноводно и мощно. Както всички около мен, тъй и аз не останах безучастен към тези събития, още повече че в началото бях буквално въведен в тях. Но ден из ден, няма да крия това от вас, колкото повече минаваше време, толкова повече разбирах, че течението постепенно ме избутва към плитчините и към брега. Чувствах се обезсърчен и потиснат от това, че не съм познавал достатъчно добре нито своя съвременник, нито народа си. Не става тук дума за онези дребни хитреци и гавази, които години наред се въдеха като скакалци и заливаха цяла България, а за излъгания народ, чието достойнство бе оскърбено. Никога не бях си представял, че можем до такава степен да занемарим народа си. Озлобление, грубост и безпардонност се разплискваха навсякъде и върху всичко – и от едната, и от другата страна. Понякога това ми заприличваше на политическа бесовица. В душата ми започна да се утаява натрапчивото чувство за недостатъчност – една чисто човешка, сърдечна, кислородна, психическа, нравствена, а в литературен смисъл и сюжетна недостатъчност. Гледах как демокрацията, за която говорехме всички, пищеше като всяко новородено, цялата в слуз, но не забелязвах да има пъпна връв. Зная, че човек не може непрекъснато да бъде в талвега и в пълноводието, макар че всеки се стреми към него. Рано или късно той се оттегля, изпълзява на сушата. А ако продължава да се съпротивлява, самото пълноводие го избутва и го изхвърля на брега. Девизът на сградата на Народното събрание е „Съединението прави силата“, но мисля, че цялата българска история се съпътства и от един втори, негласен девиз, а именно: „Какво ли не сме изгубили?“.

80 Утешавах се с втория девиз и с мисълта, че българите сме свикнали да ни е неудобно. Уважаеми народни представители! България продължава да бъде арена на политически борби и пристрастия. Великото народно събрание също се превръща в такава арена. Градусът е висок. Близък е до точката на кипенето. Мисля, че ако тази политическа температура продължава да се поддържа в страната, то тогава ние сме само на половин крачка от гражданските размирици. Нека не забравяме, че има и една друга, много по-голяма арена от тази на нашите пристрастия. Тази арена е пълното със синини народно сърце. Нека не увеличаваме повече синините върху това сърце. Стига сме изстисквали гняв и омраза от него! Да не забравяме, че ако ние сами не се пожалим, няма кой друг да ни пожали така, както и никой друг не може да се изкъпе вместо теб. Благодаря за вниманието!“ Пленарната зала беше сякаш поразена. С аргументираната си благодумност писателят се възвиси над всички. Дясната част като че ли проумя и започна да възприема правотата на Радичков. Е, не всички от синята коалиция се съгласиха, но… везните накланяха към съгласие. И гласуването показа 148 застанаха зад него, 4 му опонираха, а 62-ма си измиха ръцете със своето въздържание. Този резултат даде основание на водещия заседанието Гиньо Ганев да обяви: „По силата на процедурните правила решението не се приема“. Това е така, защото Седмото Велико народно събрание приема решенията с квалифицирано мнозинство – две трети от гласовете. Независимо от изказаните становища от Стоян Ганев, Росен Хубенов и Петър Берон, Елка Константинова каза слова, които отекнаха силно: „Аз искам да обясня от името на всички, които се въздържахме, че ние в никакъв случай не искаме да лишим когото и да било от нас от правото да напусне Народното събрание, когато реши. Но специално към големия български писател имаме изключително големи изисквания тъкмо затова, защото много го уважаваме. На никого не минава през ум да го задържа насила в парламента. Следващия път при нормално гласуване ще го освободим. Но ние се въздържахме, господин Радичков, от уважение към Вас, защото не може един голям български писател да прави договор с една партия, а не със своя народ.“ Решението идва чак на 26 октомври. След този злополучен парламентарен вой с бай Йордан отново подновихме срещите си. Разговаряхме за какво ли не. Обаче засегнех ли темата народен представител, виждах как слагаше ръка на сърцето си и тактично отклоняваше посоката на разговора. После започнаха болежките и Сузи с жални нотки в гласа ми обясняваше ситуацията, в която се намираше нейният съпруг. В този ред на мисли би било добре да цитирам съставителката на сборника „Скитащи думи“ Мария Младенова. Според нея „С винаги будните си сетива Радичков като истински пророк поставя и страшната диагноза на нашето абсурдно време, което „страда от сърдечна недостатъчност“. В споделените мисли в интервютата „пулсира подобно кървяща рана“ и болката на калиманишкия мъдрец по държавата.

ПРЕВОДНА ПОЕЗИЯ

СЕРКАН ТЮРК

КОНЕТЕ НА НЕИЗВЕСТНОТО

„ето ти един говорещ без език, без уста препускащ безспир безрък и без крака“ Мевляна I

блата са всички любови в мене сушени рози и птичи животи вдуха мама в живота ми II

мислиш, че нямаш прошка за себе си след преживяното. а отхлабва ръцете ти времето така преплуваш реките на болката и докато любовта ти прохожда отново повтаряш си думи, останали неизречени III

небе, с лице над ливадите виснало. сред израснали клони си ти с рамене тъй близо до дърветата IV

препуснаха конете на неизвестното с вятър– огнена топка в гривите и се изгубиха в сенките целувките ти – тъга по русия крайчец на устните тревогата ти – статуя, излята от ръцете им наливаше сърцето ти, с неизлята кръв набъбваше

82 V

черни магьосници потулиха ръкописа неосветлен остана таванът на света – тихи влакове ще прекосят планините след кого ли е тази самота, стаена в купетата? ВЪЛНОЛОМ

Ако миналото остава като изсъхнало мастило сирак е нощта, прокужда сърцето ми познах прохладата на камъка и ласката на водата, скалата разклатила – песен на вятър бе влечението към теб изпята, минавайки мостовете аз съм само пръстите на неугледната друга ръка, пръсти, които те докосват и чертаят по хартията далечина устата на гората закрива вратът ми, целунат пожар на живота, който ти не проумя 2.

всяка любов след дъжда изстива нощта заличава сенките по прозорците не изглежда да си заминала към тебе се насочвам, а там – пустиня в мене– старо безпризорно пазарище останах си във вчера, седя и чакам. в гласа на всяка улица прелита дете продавач на царевица, панаирен площад и две чужди сенки, прегърнати под едно дърво нощта, прокудила сърцето ми познах я – сирак е тя вълнолом на живота ми, написан с изсъхнало мастило си била

83 БРЪШЛЯН

нека любовта да дойде да ни превърне в бездомни бях казал светликът в очите на слепеца иде от душата му медни уста, посребрена брада е животът ми щедобавиш раят, който търсим е по лицата ни, зрящият намира човек в човека, моретата едно в друго се вливат нека любовта да дойде и да обвие в цветясърцата ни бях казал моленето е присъщо само на човека едно и също е това, което обвива и скрива нощта, в тишината, в звездата който и сезон да избереш сърцето ти в своя кафез ще бъде нека любовта да дойде и да запълним поредната тетрадка приключи лятото, обичах гроздето му но то пак ще бъде очаквам ветровете, които вилнеят в мисълта ми и аз ги прегръщам а кой знае нас какво ще ни овъзрасти

Преведе от турски Кадрие Джесур

ДНЕВНИК ВРЕМЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРВЕНЮТА

По повод Илчо Димитров. „В правителството на Жан Виденов“, дневник, съставител и научна редакция проф. Иван Илчев, издателство „Захарий Стоянов“, 2018 Панко Анчев Политическият поврат в края на 80-те години на ХХ век преобърна социално-икономическото и политическото развитие на страната, разруши нейните основи и постави на непоносими изпитания огромната част от населението. Това бе истинска революция или по-точно – контрареволюция, която реставрира отхвърлената преди 45 години система. Против всяка логика обаче събитията породиха надежди и илюзии за по-добър живот и повече справедливост у тези, които трябваше да понесат политическите изпитания и отговорности – членовете на БКП. И които трябваше да знаят, защото преди това подробно и убедително обясняваха на обществото какво се крие зад понятия като „пазарна икономика“, „европейски ценности“, „евроатлантическа интеграция“ и „демокрация“. Не само от страх, че ще бъдат преследвани и наказвани, а преди всичко с истинската надежда, че най-сетне в т.нар. „пазарна икономика“ и в „демокрацията“ ще се осъществят идеалите, за които са работили и са се борили, те се включиха в „строителството на новия живот“. Или и те да станат капиталисти, за да успеят в новия живот. Всички бяха полудели по демокрацията, която щеше да ни направи „Швейцария на Балканите“, за да ни осигури банани през цялата година. Заради тази пуста демокрация БКП смени името си и осъди тоталитарното си минало, идеологията си и се отрече от диктатурата на пролетариата и демократическия централизъм, определи се като „модерна лява партия“ и пое пътя на „социалдемократизирането“ си. И за да не се лъжем и заблуждаваме повече, да кажем: започна процесът на нейното разложение и самоликвидация. Видимите му проявления са създаването на идейни течения вътре в партията, отделяне на нейни членове и формиране на нови политически субекти, остри, уж идейни, спорове, сблъсъци и кавги, рязко намаляване на членския ѝ състав. Те се представят като нещо напълно нормално и дори необходимо, за да може лявата и вече „демократизирала“ се партия да се очисти от ненужните полипи през тоталитарния си период и укрепне по-бързо в новите условия. Невидимите знаци бяха разпадането на вертикалните връзки, разлагането и изчезването на огромен брой основни партийни организации, новата риторика с все повече либерален и социалдемократически привкус, самоосъждането и разправата с

85 ръководителите на т.нар. „тоталитарен режим“, боричканията в партийните ръководства на различните равнища. Но най-неочаквано за самата БСП в края на 1994 г. тя убедително печели парламентарните избори и съставя правителство, оглавено от председателя Жан Виденов, което започва да управлява през следващите две години. Това е най-критичният период от нейната история, от който нататък тя навлиза в ново състояние. Акад. Илчо Димитров (1931–2002) е министър на образованието и технологиите. Две години почти всеки ден той записва в дневника си случващото се в правителството, партията и държавата. Свидетелствата му са, разбира се, субективни, но именно тяхната субективност ги прави ценни и изключително важни за реконструкцията на времето и извличането на поуки от него. Илчо Димитров е от „старите“ в партията, от тези, които тогава наричаха „номенклатура“. При това висша – бил е ректор на СУ„Св. Климент Охридски“, министър на образованието и науката, зам.-председател на БАН. Той е човек умен, образован, организиран, почтен, дисциплиниран, разбран. Но е преди всичко учен историк от най-висок ранг с интересни и оригинални идеи за историческото ни развитие. В политически план, въпреки огромния си опит, е все пак човек наивен, заживял с новите политически митологии, готов да покаже, че новите социалисти не са като другите „демократи“; че са наистина демократични, толерантни и затова не политизират там, където не бива да се политизира. Но тази именно негова наивност като политик и държавник болезнено усеща, забелязва и осмисля настъпилото вече време на политическите парвенюта в държавата, но преди всичко в БСП. Това е през втората половина на 90-те години на ХХ век. Аз наричам това време „време на политическите парвенюта“ не защото точно тогава в БСП и изобщо в политиката навлязоха много нови и предимно млади хора, които преди това не са имали нищо общо с работите на публичната администрация, не познават държавата, не притежават управленски умения и организационен опит. Те просто използват създалото се положение и вакуума в актива на левицата, за да се покажат и предложат себе си за нови отговорности. За една нощ повечето от тях от напълно неизвестни се превърнаха в лидери, политици с високо положение, народни представители, функционери на държавното управление. По-старите, онези, които упорито наричаха „номенклатура“, бяха предпазливи и отговорни, докато парвенютата бяха лишени от задръжки и жадуваха да се осъществят на новите си места. Парвенюто е особен обществен тип на току-що влязъл в среда, която му е неприсъща, ала в която много му се иска да бъде, защото смята, че там е похубаво, по-престижно и охолно. Когато тази среда е вече амортизирана и изпълнена с хора, които са вече демотивирани по различни причини и които нямат енергия да изпълняват най-важните си функции, се отваря поле за „пришълци“ с воля и стремеж към власт. Тази власт те са я виждали отстрани и отдалеч и им се е струвала лесна за упражняване. И веднъж докопали се до нея, бързат да ѝ придадат собствения си облик и я подчинят на представите, които са имали за нея. Техният волунтаризъм поставя на изпитание социалната система, разклаща я силно и започва да я разрушава.

86 Аз не твърдя, че правителството на Жан Виденов полага въпросното начало. То само го обозначава и му придава начален тласък. Или по-точно ускорява процеса и го прави необратим. Самото начало е в предходните пет-шест години, когато БСП се ръководи от хора идейно неопределени и неподготвени, неустойчиви, разколебани и слаби. Обществената суматоха създава допълнително напрежение. Ръководството на БСП просто не знае какво да прави, накъде да води членския състав, какви цели да му постави, с какво да го мотивира и как да прикрие своята управленска немощ. От една страна, то подстрекава към реванш и възмездие спрямо тоталитарното минало, а от друга, се мъчи да намери някакво оправдание пред съпартийците си за радикалните икономически изменения, които не е в състояние да възпре. То е подложено на огромен външен натиск, паникьосано е и единствената му грижа е да покаже, че ръководи и спасява от пълна разруха. От друга страна обаче, то е обсебено от нови хора, повечето от тях млади и енергични. Една част от тях са неосъществени функционери от комсомола, без достатъчно способности и интелигентност. Друга част са просто подети от политическата вихрушка и са „кацнали“ на върха на партията, за да се любуват на личния си успех. Правителството на Жан Виденов, цялата му дейност и неизбежният му провал е „образ и подобие“ на въпросната парвенющина в БСП. Политическата парвенющина е истински политически тумор; тя паразитира подобно тумор, произвежда политически токсини и разрушава плътта и душата на партията и държавата. Ще ми се да преувеличавам, ала за съжаление диагнозата ми е съвсем точна! Този политически тумор бе наричан ту пазарна икономика, ту социалдемократизиране на БСП, ту евроатлантическа интеграция, ту демокрация. И какво ли не още. Илчо Димитров наблюдава всичко това, а и сам участва в него. Пред очите му неговите приятели, близки, колеги, познати все повече губят представа за реалните процеси и търсят начини или да се включат в тях, за да заемат по-изгодни места, или да намалят въздействието им върху себе си. И с болка и ужас вижда как държавата се парализира, а БСП запада и губи все повече и повече съзнание какво представлява властта и как трябва да се упражнява и пази. Парвенюто има амбиции, но не и реална политическа воля за власт, защото сам не познава истински властта, пренебрегва нейната тежест и отговорността, с която се носи. Затова и не вижда и не предвижда последиците от грешките, които постоянно прави. Те за него са несъществени, не го тревожат, не го измъчват, а на всичко отгоре му изглеждат като огромни успехи. Но за съжаление са обективно неизбежни, защото са напълно присъщи за състоянието на обществото и политическата система. Те именно крепят капитала и гарантират неговото всесилие и абсолютно политическо господство. За което той охотно ги поощрява и хвали. Илчо Димитров често записва в дневника си срещи с различни функционери от БСП, които преди всичко ходатайстват за назначаване на близки, роднини, приятели. Той почти на всички отказва с мотива, че не желае да уволнява назначени от предишните министри кадри, когато те работят добре. Той се води от максимата „ние не сме като другите“. Т.е. ние не политизираме, не се обграждаме със „свои хора“. Който се справя със задълженията си, не бива да бъде уволняван

87 само защото е от друга партия. За парвенюто този принцип е абсурден, защото смесва властта със служба. Властта се удържа най-лесно, когато в нея са назначени „наши хора“. Но властта не са само длъжностите, нито само службите или хората, които са назначени там. Властта е инструмент за организиране и ръководене на обществото и нацията за постигане интересите на държавата, за нейната сигурност, стабилност и способност да гарантира справедливост и възможност за духовно, нравствено и икономическо развитие. Властта формулира идеите и целите, които ще съберат разнородното множество и ще го мобилизират да върви в определена посока. Тя изисква умения, а не определена партийна или роднинска и приятелска принадлежност. Това парвенюто не е в състояние да разбере. В същото време се водят безсмислени атаки срещу хора, смятани за неудобни, понеже не угаждат някому от силните. Изобщо разправиите за служби, усилията да се махнат тези, които пречат или говорят повече и не се подчиняват изтощават партийния организъм. Да се чуди човек откъде наизлязоха тогава креатурите, за които властта е подчинение на тях и кръга, на който принадлежат, а не за полза и съзидание на държавата и обществото. Тези креатури бяха впрегнали държавния апарат за разправа с неудобните и за тяхното изолиране. Илчо Димитров с тревога отбелязва как БСП се изпълва с хора, които нямат нищо общо с нея, не я познават и не болеят за нейната съдба, защото са ѝ чужди. Те се домогват до високите равнища на ръководство и определят нейната политика. Енергията им е насочена към разчистване на пътя нагоре, а не за укрепване политическото здраве и организационното единство на партията. Понеже партията се изпълва с парвенюта, вътрешнопартийните борби се активизират и ожесточават. Недоволните от личното си положение, обидените, че са изместени, неуспелите да постигнат нещо повече са инициатори на тези борби. Прицелът е обикновено ръководството или част от него, правителството, общинските власти. Тези битки се водят най-често извън партията, в медиите, публично и с ожесточение, каквото тези хора не проявяват срещу политическия и идейния опонент. Илчо Димитров преживява болезнено тези разпри. И ги описва и анализира точно и с разбиране на тяхната същност. В дневника на Илчо Димитров проличава как БСП просто не умее да води политическите борби срещу новопоявилите се нейни противници, опоненти и дори врагове. За съжаление тя и днес не е усвоила това умение. Тя не успя да разбере, че в „пазарната икономика“ политиката е борба за власт. Да си опозиция, дори и единствена, дори и „конструктивна“, означава, че си изгубил борбата. Но борбата за власт не означава борба за служби и изгоди, а за възможност да подобриш участта на хората. За мене бе много интересно да чета у Илчо Димитров свидетелствата му за конкретната работа на правителството на Жан Виденов. Колкото и внимателен и деликатен да е, авторът няма как постоянно да се сдържа и да не пише истината. Виждаме каква дилетантщина е царяла през тези две години. Дилетантщината е завладяла напълно и правителствата след Виденов. Тя се изразява в неумението да се подготвят внасяните за обсъждане материали, дискусии по подробностите, а не по същество, лошо формулиране на решения, неумението да се подхожда глобално и мащабно към обсъжданите проблеми и изобщо

88 към проблемите на вътрешната и външната държавна политика, да се отделя същественото от второстепенното, в непознаване на държавата и живота в нея. Правителствата, а и политическата власт като цяло, са безпомощни в условия на криза или на някакъв остър сблъсък и природно бедствие. Тогава проличава какво се е случило в държавата ни след 1989 година. Затова и заседанията са дълги, превърнати са на говорилня и без особен резултат. Фрапираща е безпомощността на тогавашната власт (а изобщо на властта, когато БСП управлява) срещу инсинуациите и домогванията на опозицията. Това е нейното най-слабо място. Тя бърза да прави компромиси и да изпълни желанията на опонента, без да премерва доколко те са основателни, а ако не са основателни – да отговори достатъчно твърдо и аргументирано срещу опитите да се дискредитира и отслабва властта. И да внимава с отстъпките, защото исканията на опонента веднага ескалират. Но това трябва да става така, че да не предизвиква общественото мнение и да го настройва срещу себе си. Безпомощността на правителството е очевидна през 1996 г., и то точно в навечерието на президентските избори. Затова и толкова бързо настъпва неизбежният му край. Много интересни и според мене точни са наблюденията на Илчо Димитров за конкретни политици от онова време като Александър Лилов, Андрей Луканов, Желю Желев, Георги Първанов, Николай Добрев, Благовест Сендов, Иван Костов, Стефан Продев, Петър Стоянов, Красимир Премянов, Гиньо Ганев, Николай Генчев, Петър Дертлиев, Филип Димитров, Ахмед Доган, Александър Йорданов и др. Най-често с една-две думи той ги характеризира и оценява. Повечето от тези хора днес вече са исторически личности и е време да бъдат разглеждани и преценявани като такива. Дневникът на Илчо Димитров ни дава обилен материал за сериозни изследвания. Освен тези впечатляващи характеристики трябва да отбележим и оценките и бележките за негови близки приятели колеги като акад. Константин Косев, акад. Васил Гюзелев, акад. Иван Юхновски, акад. Румен Цанев, проф. Дойно Дойнов, проф. Стефан Дойнов, проф. Андрей Пантев, Георги Йорданов, Георги Атанасов, Павел Писарев, Николай Хайтов, Румен Сербезов, Тошо Тошев, Васил Мръчков, акад. Матей Матеев и др. Подчертавам: Илчо Димитров свидетелства отвътре за работата на правителството на Жан Виденов, но не бива да имаме никакви съмнения, че разказаната история е история на правителствата и на другите партии. Политическият механизъм е еднакъв за партийните субекти, а и успяващите да влязат във властта са хора с един и същ манталитет, похвати, поведение и начин на мислене. Така че Илчо Димитров ни е дал типологията на политическия живот от края на ХХ век, който за съжаление почти не се е променил. Различията са вероятно единствено в отделни подробности и в публичността, която партиите им придават. Спирам се на тези аспекти в дневника на Илчо Димитров. Но в него има изключително много факти, наблюдения, размишления, изводи и поуки, които трябва да бъдат видени и анализирани. Подобни свидетелства трябва задължително да се четат и изучават, да се анализират фактите и да се обясняват причините за грешките, за да не се повтарят. И за да знаят сегашните политици и да помнят какво ще ги последва, ако не са разбрали уроците на големия ни учен...

НОВИ КНИГИ НА ИЗДАТЕЛСТВО „ХЕРМЕС“

„Ръкавици за студената война“, Румяна Захариева Лято. Ваканцията. По радиото се вихри студената война. Не успявам да се успя. От 5 ч. сутринта радиоточката в центъра буди селото с народни песни, със съобщения на Отечествения фронт и на ТКЗС-то, с новини от световната политика. И повтаря ли повтаря: студената война1... А напоследък твърди, че „е навлязла в решителната си фаза“. На колко ли години съм? На десет, най-много на дванайсет. Лежа в леглото на маминка и дядо, дегизирано с резба във формата на орел. Украсата на долната му табла е само една връзка орлови пера – опашката на орела. Денят ми изпраща разни послания: кукуригането на петлите в сянката на стария орех, гукането и чуруликането на пернатите му обитатели, бърборенето на жените-бригадирки до чешмата под върбата. След малко ще ги откарат на полето с каруци и камиони. Студената война. Високоговорителят не спира и все нещо ми набива в главата, все нещо, което не разбирам. Думите „капиталисти“, „фашисти“ и до втръсване „комунисти“ се опитват да промият мозъка ми, но безуспешно. Няма как да стане това, още съм много малка за тези понятия. После чувам и пронизителната свирка на Мита Манева, повела на паша единствената си дръглива кравичка. Будят ме познати миризми, нахлуващи през прозореца: аромат на палачинки, на прегоряла захар и мокър пепеляк. Високоговорителят на мегдана все по-оглушително се пени. Пустата му Студена война, явно много е наближила! Въпросът е само на какво разстояние ще да е вече от нашето село... Уханието на палачинките ме гони от постелята. Поглеждам през прозореца. Около чешмата гъмжи от народ. Рейсът току-що е пристигнал от града, а жените от 7-а бригада все още чакат да ги откарат на полето, викат си една на друга и жестикулират, сякаш се карат. Конете на кооператива, подкарани на паша, прииждат на талази-на талази от долния край на селото и направо заливат мегдана с тропота си и с прилива на потните си тела – истинска сцена като по време на война! Маминка е заселила съзнанието ми с такива картини, разказвайки ми за войната – само че това не е филм! Маминка... Тичам надолу по дървената стълба, втурвам се в пещника – нашата лятна кухня. Маминкиното лице грее в мрачината на фона на запалената пещ. Над главата ѝ висят кочани царевица и венци от кромид и чесън. Тя седи с ръце в скута си, вплела пръсти, с брашнени нокти и бяло очертани съдбовни линии по дланите. – Маминке, студената война иде! 1

Студена война е, когато по радиото повтарят все едно и също. Води се през цялата година – и зиме, и лете (Из Списък на непознатите думи). – Б.а.

90 – Ах, чедо, и нея ще преживеем! Аз вече две войни съм преживяла, та тая ли ще ме уплаши! Потръпвам, още малко и да ми прималее. А тя нарежда: – Де да знам и аз, Мило, войната винаги е нещо страшно, най-лошото нещо! Скачам от трикракото столче и я прегръщам. Тя бързо избърсва ъгълчетата на устата си с длан и ме целува. Не я пускам. Навън още гърми високоговорителят на радиоточката. Маминкината кожа, влажна и топла, ухае на слънчогледово масло, ванилия и пот. Майка ми мирише на по-друго. А пък татко на съвсем друго. И двамата миришат на хубаво. Само че ги няма. В прегръдката на маминка се чувствам защитена от всичко. Ръцете ѝ са тъй загрубели от полската работа, че ме дращят при всяко докосване. Искам да си поиграе с мен: – Хайде да си поиграем, ма маминке, че не знам какво да правя сама! – Няма как да играем, чедо, трябва да плета, зимата иде... Ясно! Значи войната иде... Забравям лайката. – Отивам в библиотеката да попитам бате Стефан за студената война, а? Маминка въздъхва облекчено: – Върви, чедо, върви при него, той нали затуй седи по цял ден там и чете книги... Той трябва да знае! Че ако ли и той не знае, та тогава кой друг...? Нямаше как да стоя със скръстени ръце и да не предприема нищо. Студената война наближаваше, а може и да бе пристигнала вече... Вървях по улиците, изпружени под слънцето, напечени и горещи. Окичени с блестящи конски фъшкии и огромни кравешки лайна, те се простираха в безкрайното пред мен, чак до хоризонта. Непременно трябваше да разбера що за война бе това, къде се водеше тя и кой участваше в нея. Представях си зимния пейзаж на нашето село, заобиколено от заоблените, не особено високи възвишения, покрити със сняг, сякаш току-що омесени в нощвите на маминка: бели, оваляни в брашно самуни хляб върху плоската повърхност на Дунавската равнина, струпани пред отвора на огромната огнена пещ на залеза. В детската ми представа около тях се трупаха колони от невероятно дребни войничета, които се нахвърляха на хляба като батальон гладни мишки, решително обсадили небесната пещ и готови да доведат до край студената си война. Всеки от тях искаше да победи, воюваха всеки срещу всеки и се блъскаха един друг в огнената пещ, където слънцето печеше пътища и облаци, покривите на къщите и куполите на църквите. А ето че на хоризонта се появяваше маминка с избелялата си престилка, въоръжена с правата дървена лопата за печения хляб. Тя замахваше с лопатата и ги ринеше всичките в пещта: – Нà ви студена война! Зеленото на очите ѝ заплашително святкаше, капки пот се търкаляха от челото, та по гърба на носа ѝ и чезнеха в пещта заедно с всичките вражески полкове... А тя гребеше ли, гребеше с лопатата и ги ринеше в огъня, докато ни един от студените войници не останеше и докато брашното на снежните възвишения се превърнеше в хрускаво опечена коричка от прегоряла трева... И лятото пак идваше. Някой ме поздравява:

91 – Добър ден, момиченце! Старицата с набразденото от бръчки лице, сякаш дядо ми е минал през него с трактора, ме вика да отида при нея, размахвайки куките и плетката си. Тихо я поздравявам и се приближавам. Черната ѝ престилка е покрита с вълмà от преждата. Жената си плюе на дланите и я чисти от вълмàта, укорявайки ме, че маминка ѝ обещала, а още не била дошла... Аз просто отвръщам: – Няма време. Старицата не се задоволява с отговора ми: – И защо пък да няма време? После изважда горната челюст на ченето си и започва да чисти зъбите му с куката си. Защото.... Трудно ми е да се върна в настоящето. В първия момент не се сещам защо, но после викам: – Маминка наистина няма време! Бърза да плете. Бабата подозрително ме гледа и промърморва: – Аха, тъй значи! После пъха ченето в устата си, избърсва куката в престилката си и продължава да плете. На разстояние две къщи по-нататък на пейката пред портата си седи още една баба и... също плете. Вижда ме и оставя плетката. – Добър ден! – поздравявам я аз. А тя ме пита: – Да ти дам сливки, а? Искаш ли сливки, чедо? Усмихва се беззъбо и бърка в кошницата с лекьосаните си от сливите пръсти. – Кажи на баба си непременно да намине! Таз година има бол сини сливи. Да доди, да си набере и да свари мармалад. И аз бързам, не знам кое по-напред да захвана: мармалад ли да варя, бурканите с компоти ли да затварям или да плета! Зимата иде... Все едно да беше казала: Войната иде! Толкова безпокойство има в гласа ѝ в погледа ѝ, вземайки отново плетката, а и пръстите ѝ започват още по-припряно да мятат куките. Продължих нататък. Слънцето прежуряше над главата ми. По пътя си за селската библиотека минах покрай магазина за хранителни стоки. Хората се бяха наредили на дълга опашка, но за какво ли? Да, чакаха за капачки за бурканите с компот, лютеница, кьопоолу и туршия. Току-що бяха донесли една пратка от града. Зимата идеше. Възрастните бяха доста хитри. Сякаш се бяха наговорили. Никой от тях не смееше да каже: студената война иде! Но нямаха време. Варяха компоти, приготвяха туршии, плетяха, бързаха. Беше още лято, а печаха хляб и кътаха купоните, които им даваше текезесето, за зимата. Донесяха ли случайно захар от града, всеки купуваше десетки килограми. С месеци по-късно в селото нямаше никаква захар. Бързаха с рейса за града и вечер се връщаха натоварени с покупките, с които предвидливо се бяха запасили: с платове, с цели кесии аспирин за бурканите зимнина, със сапун, олио и свинска мас.

92 Прималя ми от страх и от бързане. Прищя ми се да седна на асфалта и повече да не стана. Краката ми изгаряха в гумените галоши. Бях страшно жадна, но най-близката чешма се намираше срещу библиотеката. Под високоговорителя на уличната радиоточка се бяха скупчили разлехтяни от жегата и разкрилени кокошки. Две циганчета всеотдайно си бъркаха в носа и хранеха кокошките с онова, което вадеха от него. Един беззъб старец мина покрай тях тътрейки крака по шосето и нещо им се скара. Двама младежи напразно се опитваха да опънат лозунг над улицата, на който пишеше всичко за човека, държейки двата му края и качвайки се едновременно по двете дървени стълби. Високоговорителят подкани циганчетата, кокошките, стареца и двамата активисти да спестяват грам, стотинка, сантиметър и им обеща изпълнение на петгодишния план седем месеца по-рано от предвиденото. После привлече вниманието им към студената война и им припомни, че е настъпила в последната си, решителна фаза. Станах, изтупах пепелта от полата си. Нямах време за губене. Нямах време да ходя до библиотеката. Стана ми ясно какво е положението. Затичах се към дома. Не обръщах внимание нито на кравешките лайна и конските фъшкии, нито на камъните по пътя си. Приготовленията бяха в разгара си. По дворовете се варяха сапуни и мармалади, и какво ли още не. Жените бързаха да плетат. Най-после и аз разбрах какво трябва да сторя! Задъхана и потна, спрях пред маминка и заявих: – Маминке, научи ме да плета! – Ти ли... да плетеш?! – Да! – И какво ще плетеш? – Ръкавици! Ръкавици за студената война!

93 ЛОМСКИ РАЗКАЗИ Емил Андреев Всеки, ако не друго, има поне свое вечно селище. Не, не онова, в което се е родил или живее, а селището на неговите спомени и сънища. Там обикновено обитават какви ли не образи и сенки; гонят се страсти и желания, зверове и хора; разнасят се мелодии, че и миризми дори. Понякога се явяват случайни думи, звънят непознати знаци и камбани, вихрят се такива енергии, че човек дълго не може да се освести наяве. А когато той не успее да издържи, или по-скоро предпочете своето вечно селище пред онова, в което се е родил или живее, тогава той се превръща в един явен сънувач и несъзнателно се насочва към небесата. Тези разкази описват такива хора. Не знам как се казва тяхното вечно селище, но градът, в който някога ги срещах, бе Лом, чезнещ сега край едноименната си река и митичния Дунав. Авторът Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 г. в Лом. Завършил е университета „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Работил е като учител, журналист и преподавател. Андреев е автор на книгите Късен сецесион, Островът на пияниците, Боби Блажения и Другият американец, романите Стъклената река, Проклятието на жабата, Нашата книга и др. Емил Андреев е носител на награда ВИК (Стъклената река, 2005 г.) и награда „Хеликон“ (Проклятието на жабата, 2007 г.). Той е автор и на пиесите Да убиеш премиер, Иманяри, Вълшебната лодка на Жъц. Неговият роман Стъклената река е екранизиран. Андреев е съсценарист и на телевизионните сериали Под прикритие, Четвърта власт и др. Произведения на Емил Андреев са превеждани на английски, полски, румънски, хърватски, украински, испански и други езици.

Худ. Албена Коева

ХУДОЖНИКЪТ НА БРОЯ АЛБЕНА КОЕВА е родена през 1970 година във Варна. През 1996 г. завършва специалност „Графика“ при доц. Христо Цацинов във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През периода 1999–2002 г. учи живопис в Националната художествена академия – София, при акад. Светлин Русев, проф. Ивайло Мирчев, проф. Десислава Минчева. Албена Коева има седем самостоятелни изложби, многобройни участия в кураторски проекти, както и в национални и съвместни изложби. Нейни работи са притежание на частни и държавни колекции у нас и в чужбина.

Худ. Албена Коева

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО

4/2018