За много хора името "Странджа" означава мистика, нестинарски танци и тракийски светилища. Созопол е място, в което все още се чувства атмосферата на прастари времена и отминало битие. Какво обаче е общото между загадъчната планина и древния град? Това е приемствеността – приемствеността между епохите и хората, населявали тези места с хилядолетна история. Във втория брой на списанието ще направим стъпка към тайнствата на Странджа. Тя ще ни даде начален поглед към загадките на източните български земи, а в следващите броеве ще продължим да търсим и описваме тяхната красота и сила.
54 24 56
13
60 4
46 44
36
Съдържание
Издава - "Еси-БГ" ЕООД Златка Паскалева - редактор Илонка Славкова - дизайн и предпечат Автори: Атанас Маринков Божидар Димитров Георги Анев Диана Радойнова Любомир Цонев Христо Мазов Силвия Костадинова Фотографи: Павел Пронин - снимка на корицата Кирил Стойчев Детелина Милева www.ImagesFromBulgaria.com: Ненко Лазаров, Николай Райнов Рапространение Христо Христов Печат: Дедракс
4
Странджа
13
Прочити на нестинарството
20
Сакралните "пръстени"
24
"Мен ме измъчва красотата”
36
Долмените
44
Странджа пътуване назад във времето
46
60 км в Странджа
54
Обичам този живот!
56
Здравословното хранене информационният аспект на храненето
60
Созопол градът на Аполон
e-mail: orenda.bulgaria@gmail.com Списанието излиза с помощта нa Rex Consulting
Странджа Странджа е планина с хилядолетна история, съхранила в земите и в духовните си пространства наследството на няколко цивилизации. Най-старите следи от живот в планината, открити на Ахтополския полуостров, датират от новокаменната и меднокаменната епохи (6-3 хил. пр. Хр.). Към средата на 1-то хилядолетие пр. Хр. планината е обитавана от тракийските племена тини и асти, подвластни на Одриското царство. Tраките изповядват религиозните си култове на открито, най-често сред скалите. В основата на тези вярвания е почитането на слънчевия бог. И до днес тази вяра е съхранена в Странджа - в запазените скални светилища, долмени и жертвеници, в архаичните фолклорни обичаи. Една от най-съществените особености на планината и нейното крайбрежие е присъствието на мегалитната култура. От времето на траките са останали, пръснати из цяла Странджа, каменни гробници, познати с името долмени. Изградени са изцяло от огромни няколкотонни каменни плочи. Учудващо добре оцелели през хилядолетията, за съжаление много от тях са унищожени през цивилизования ХХти век от иманяри или от невежество. За пръв път Странджа е включена в българската държава през 705 г. при хан Тервел. Век по-рано планината вече е заселена със славяни, смесили се с многобройното оцеляло тракийско население. Към 1369 г. турците покоряват цяла
4 Оренда
източна Тракия и непосредствено след това Странджа, заедно с черноморските ґ градове. През първите векове на робство голяма част от селата в Странджа са "войнишки" - доставят помощни войски на турската армия, други са "дервентджийски" - имат задължение да охраняват планинските проходи. Такива села биват освободени от някои данъци, а мъжете имали право да носят оръжие - статут, който се запазва чак до началото на ХIХ век. По същото време се създава и привилегированата област Хасекията, включваща 17 села, предимно разположени по Босненското било на планината. В нея мюсюлмани нямали право да се заселват. През последните векове на турското робство един от най-трагичните моменти в историята на странджанското население е т.нар. "Караевренска катастрофа" (1803 г., с. Близнак), когато кърджалийските орди запалват кулата на местния спахия и в нея изгарят живи стотици хора. Тази трагедия оставя толкова силно впечатление в народното съзнание, че е пресъздадена в десетки народни песни и предания. По това време в Странджа и околните земи върлуват дружините на войводите Вълчан и Индже. Още се разказват легенди за несметното богатство на Вълчан войвода, укрито някъде в планинските пещери. За да спаси живота си, по време на кърджалийските нападения (1785-1810), странджанското население масово е
Снимки Кирил Стойчев
Снимка Павел Пронин
принудено да търси спасение - към Истанбул и Одрин на юг или към созополското пристанище на север, към Русия. След освобождението на България през 1878 г. Берлинският договор връща Странджа в пределите на Османската империя. Нова изселническа вълна се насочва този път към свободна България, а останалото в Странджа и Източна Тракия население продължава борбата за национална свобода. На 29 юни 1903 г., в местност Пeтрова нива, ВМОРО взема решение за обявяване на Преображенското въстание. То избухва на 5 август (ден Преображение Господне) в подкрепа на избухналото две седмици по-рано в Македония Илинденско въстание. Без никакъв шанс за успех срещу смазващото превъзходство на противника и в непосредствена близост до столицата на османската империя, странджанци се жертват, за да подпомогнат въстаналите в Македония събратя и покажат пред света непримиримостта си към робството. За няколко дни Странджа е освободена. Цели 26 дни трае епичната борба на няколко хиляди зле въоръжени въстаници срещу 40-хилядната редовна турска армия и безчислен башибозук. Заревото на пожарите надвисва над планината - изгорени са над 60 села, хиляди старци, жени и деца са избити или отвлечени. Три-четвърти от населението напуска родния край и намира спасение в България. Окончателното присъединяване на днешна българска Странджа към Родината става след катастрофалната за България Междусъюзническа война през 1913 г.
Оренда 7
Хасекията В Странджа широко разпространена и до днес е легендата за обособяването на привилегирована област през Османското робство. Събитията ни изпращат в първите години от завладяването на България. Когато султан Мурад превземал странджанските селища, обсадил и черноморската крепост Урдовиза. Нейната владетелка, царица Мария, (в друга версия красивата болярка Стана Урдовиза), решила да я предаде, при условие че султанът й подари толкова села от съседната околност, колкото един бързоход конник ще може да заобиколи за един ден. Конникът обиколил 17 села, които били подарени на царицата като "царска земя", или Хасекия – от "хас" – чисто, свободно от данъци и "яка" – земя. Земята била освободена от всички данъци, освен димнина. С тази легенда е свързано името Атлиман (Конски залив) на залива северно от Китен, където конникът и конят, според легендата, умрели, изтощени от изнурителното препускане. Съществува предположение, че султанският ферман, даващ привилегии на населението в Хасекията, бива унищожен през 1845 година, при убийството на последния му пазител Хаджи Стоян от с. Звездец. 8 Оренда
Снимка Павел Пронин
Стран д жан с кия край
се населява от три етнографски групи - рупци, тронки и загорци. В продължение на столетия те живеят в непосредствен културно-битов контакт. Странджанските (източни) рупци се считат за най-старото българско население в Югоизточна Тракия. И до днес тя е най-голямата етнографска група в Странджа. В бита, в говора и в някои прояви на мирогледа си те показват общност с рупците в Родопите. В говора на странджанските рупци има старинни славянски думи: "подзима" (есен), "домовит" (заможен), "изник" (изгрев), "бръстя" (отсичам габърови клонки за храна на животните), "желва" (костенурка) и др. Има също така и една неголяма група думи от гръцки и романски произход: "харкома" (меден котел), "лахана" (зеле), "скала" (дървена стълба), "месал" (покривка за софра) и др. Старите рупски селища в Странджа са: Резово, Българи, Кондолово, Граматиково, Сливарово, Малко Търново, Бръшлян, Звездец, Стоилово, Бяла вода, Калово, Заберново, Визица. Главен поминък на рупското население е бил силно развитото животновъдство, подвиж-
10 Оренда
ното овцевъдство и по-слабо планинското земеделие. Втората по големина етнографска група в Странджа след рупците са тронките, от думата "тронка" (малко), която населението в тази област често употребява. Тронкските села днес са разположени в планинската част на община Средец - Момина църква, Факия, Кирово, Голямо Буково, Горно и Долно Ябълково и др. Главният поминък на тронките бил земеделието, за което благоприятстват и природогеографските условия. Второстепенно значение имали овцевъдството и говедовъдството. Представителите на третата етнографска група в Странджа - загорците, обитават северните и западните покрайнини на планината - областта, позната като Равна гора. Загорско е населението на странджанските селища Средец, Черноморец, Зидарово, Росен, Равна гора. Поминъкът на загорските селища се характеризирал с земеделие и добре развито животновъдство. Югоизточната част на България Странджа - е фолклорен регион с интересно народно творчество. Песенната традиция е близка до традицията на Тракия, но само тук може да се чуе характерното "люлеене" на гласа (странджанското вокално вибрато), което не се среща никъде в останалите фолклорни области на страната. И пак само тук са запазени старинните мелодии на странджанските сватбени песни или пролетните игри "на филек".
ГЕГА НЮ е българска музикална компания, създадена през декември 1992 г. Досега е издала над 300 компактдиска и DVD с автентична и обработена народна музика от различни региони на България, симфонична, камерна, оперна, литургична, хорова музика, творби на български композитори, детски песни. Записите са на изтъкнати български и чуждестранни изпълнители. Със своята репертоарна политика и перфектна издателска работа Гега Ню се наложи като музикална къща с богат и разнообразен каталог, залагащ на трайните и стойностни музикални постижения. Всички издания от каталога на компанията могат да бъдат намерени във фирмения магазин в София: ул. "Солунска" №49, тел. 980 56 75
ДИАНА РАДОЙНОВА
ПРОЧИТИ НА НЕСТИНАРСТВОТО Има обреди в българския фолклор, които са осъдени на енигматичност. Един от тях, може би найенигматичният, е нестинарството. Не само заради специфичните си характеристики е обгърнат с мистичност. Средностатистическият българин е дълбоко убеден, че нестинарството е "български патент". Отношенията и нагласите към феномена нестинарство обаче не принадлежат само на българите – някогашни или днешни. Практикуван векове, а вероятно и хилядолетия в затворена среда, от 60-те години на ХІХ в. той става, тъй или иначе, достъпен и за Другите. Една от колизиите, съпровождащи нестинарството, още от времето, когато имаме първите писмени свидетелства за него, е тази - с Църквата. Пионерът Славейков индиректно насочва към тази опозиция. В публикацията си във в. "Македония" от 1870 г. той съобщава, че бащата на едно момиче от село Мъжера, което било ищинар, бил заклет от созополския владика да не му позволява да играе. Нестинарският конак, по заповед на църковните власти, е бивал няколко пъти събарян, заключван, запечатван, но нестинарките отпечатвали вратите му, издигали съборената стаичка и пак възстановявали своята столнина. Закономерен обаче е въпросът защо Църквата го отхвърля. Онова, което най-силно влиза в разрив с Църквата като институция в този случай е именно бесуването, екстатичните прояви на обземане, обхващане, които получават буен и демонстративен израз в поведението на нестинарите. Архимандрит Методий го формулира ясно в края на трактата си срещу нестинарството: "И тъй, не остава никакво съмнение, че нестинарската игра в
Снимка Любомир Бенковски - Бенджи
огъня е една типична езическо-идолопоклонска (демонологична) проява на простата религиозна душа..." За практикуването на обреда в разноетнични общности има оскъдни данни в ранните посветени нему публикации. Славейков, още в първите си свидетелства за нестинарите, нийде не употребява етнически квалификации при споменаване на селата, практикуващи обреда. Храма в с. Кости наричат "Голям Св. Константин" или "Дядо Костадин" за разлика от храма в Българи, който се нарича Мали или Млад Свети Костадин. Когато ще има събор в двете села, един ден по-рано, неколцина души от едното село и неколцина от другото вземат от черквите си опашатите икони на Св. Константина и тръгват едни срещу други. Като се срещнат на пътя между двете села, ще почукат двете икони на кръст, което е един вид поздравление на двете икони, след което костичане ще кажат: "Много здраве от дядо Костадина до Мал Костадина. Да му дойде на гости." И тогава българчене казват: " Много здраве от млад Костадина до дядо Костадина. Тая година той да му дойде на гости" и тогава посрещачите се споразумяват кой на кого ще гостува. Една или две години отиват българчене в Кости, после друга, или две костичане в Българи. Понякога българчане се опитвали да не отиват на втората година, но щом костичане им кажели: "Дядо Костадин ще погне Мал Костадина и ще го налапа като куче", те склонявали и отивали". (Славейков 1875) При изследването на обреда в село Българи местен жител казва: "Дет имаше нестинари по-рано, дето вафкане ґ падало - сега нема… Дърва трупаха, трупаха, на пладнина ги запалят, огън
14 Оренда
хе-е, като складница. Вечерта нестинарите го изгасят, да стане кюмюр го напраят. Най-много играеха гърците. Като се набъфкаха в огъня жени, мъже стореха го пепелище. Гъркините веки умираха от прифатани. Каквото им са видеши кат типаха в жаравата, и ставаши. - Марий, вайкаха са те когат да са изселят - защо ходиме, защо траваяраме, защо женем, защо копаем - грозно са гледа за нас!" И ревяха - зъмйътъ люлееха." На въпрос на журналист баба Нуна Печова отговаря следното: "Когато бях малка помня дядо Петър Дяков, църковния епитроп Петко Владимиров и Киро Димитров, които също играяха. На мои години само мъже-гърци играяха в Кости". Видно е, че нестинарите са българи, и гърци. Нестинарската обредност няма нищо общо с етническата атрибуция и че "българоезичните и гръкоезичните нестинари/анастенари от Странджа не се самоопределят като представители на два различни народа. Те общо се различават от Другите чрез вярата си. Затова те се наричат "братя". Човек от Царево разказва за станалото вече традиция гостуване на техни близки от Гърция, именно на големи селски празници, включително и на чествания редовно през последните години в Българи нестинарски празник в дните около 3 юни. "Те последните години винаги си идват за панагирите - в Кости, в Бродилово, в Българи - за Света Елена, Свети Костадин, за Свети Илия. Не нощуват в село, в Лозенец спат в един хотел. С рейс идват и с рейса си ходат насам-натам: да видат познати, близки, да видат къде са живели родителите им. С рейса ходат и на нестинарите в Българи. Водим ги. Това ги вълнува.
Там, ако си ходила, край Кости, има манастирче, язмичка и те ходат, наливат си вода, техните родители им казали, че е лековита... А на нестинарката в Българи като ги водихме, на дядото братовчед му плака. Защо плака - не знам. Те, рода им са от Кости, ама нали вече в Кости няма нестинари. И играят, всяка година играят около огъня. Ама вътре не влизат, само така около. Ядат от нашия, от селския курбан, пък те носат и черпят с узо, с бонбони, сладки работи."(Петър Вълчанов) Посещението на "старите места", за които само са слушали от своите прародители, се превръща за гръцките потомци в поклоннически туризъм: да се "причестят" на светите места, за които само са слушали, да участват в ритуали, които са едновременно екзотични, но и не съвсем чужди, да завържат отново разкъсаните кръвни връзки именно на местата, където са "били едно". Емоционалната реакция на стария грък вероятно е била предизвикана именно от спомена за родната някога земя, за родния някога обред, чрез причестяването, в който хората не са се делили на българи и гърци. Тъй всъщност, нестинарството продължава да задава загадки. Неговият автентичен прочит - този на селската общност, която в известен смисъл е била общност от посветени в тайнство и която е била съпричастна към великите и забравени вече отдавна цели на практикуването му, е вече затворена между кориците на научните трудове. Този вид общности и тяхната селищна идентичност, тяхното тълкуване на обреда у нас вече са ако не мъртви, то поне в дълбоко латентно състояние. Днешната общност,
сключваща човешкия кръг около огнения кръг на всеки 3 юни, е публика, зрители, които наблюдават зрелище и ръкопляскат след изпълнението. А, както е известно, на "истинските" нестинари никой не им е ръкопляскал. За тази публика обредът е нещо, което може и трябва да се покаже. Разбира се, за нея той е повече от циркова атракция. Защото в представите на хората у нас - и от селото, и от града - той е емблематичен за българското фолклорно наследство. Почти напълно избледнява сакралният смисъл на обреда - да оцелостява Човеко-Космоса чрез катартични ритуали. Kомплекс от причини поражда "панаирджийския мизансцен" със сергии край запаления за вечерта огън, автобусите с туристи, на които трябва "да се покаже българското", затлачващите тесните улички на селото автомобили от близки и далечни градове и градчета, пълни със зяпачи, които вечерта около огъня трябва да бъдат усмирявани с полиция, иначе задните биха избутали предните в разстланата жарава, та дори и "носията" на нестинарите. При днешното практикуване на анастенарите в Гърция никой от тях не си облича за целта "народна носия", точно защото там вероятно е съхранено сакралното тайнство на общността и свещеният смисъл на практиката - затова и няма нужда от "маркирането" му с външни символи на селското и фолклорното. Самите анастенари там не вземат пари, за да играят (опазил ме Бог написаното да е упрек към когото и да било!), което е далечно ехо от "братството" с нашите нестинари, чиято жрица от началото на ХХ в., баба Нуна Печова, казала пред журналист, че "нестинарството не се продава".
Оренда 15
Нестинарите В североизточния кът на Тракия, низ разклоненията на Малкия Балкан, се стичат две реки, от които едната се казва Велека, а другата Величка или Голяма река те текат наспоред изпърво 10-12 часа на раздалеч една от друга и като се сближават постепенно, вливат се малко нараздалеч в Черно море, първата при селцето Каланджа (днешното с. Синеморец), а другата при селото Стефаново (граничното село до с. Резово, днес в Турция). Недалеч от устието на Велека, ниско по течението й лежат по един час разстояние едно от друго две села Кости и Бродилово или Бурдилово (до 8-9 часа далеч от Малко Търново), първото около 300 къщи, а второто около 200. Жителите на тези села могат да са кажат гърци, но по личат от другите крайморски гърци в езика, който е размесен с повече български думи, в нравите и в обичаите, а че и в облеклото. Мъжете носят облекло също каквото и българите от околните села с потури и калпаци, но облеклото на жените се среща повече с онова, което носят в някои гръцки села в Анадол покрай Черно море и Мраморно море. Околните за обработвание земи на тези села лежат по течението на реката ниско, от която и често са наводняват, те дават всякога богата жетва. Тук никнат и един вид саморасли (конопей) гръстие, които стават много високи, тези гръстие ги обработват жените с особено изкуство и тъкат от тях един дебел плат, който боядисват и си правят от него сукмани, що носят, отгоре тесни, колкото да им се провре главата, а надолу широки като кошер и досягат едва до под коленете. Жените, които имат да подаят малки деца, само те имат два тесни джоба на пазвите си, през които им дават да бозаят, без да откриват бозките си повече. Жителите на всички орачи - и жените, и мъжете са много работни. Те немат празници или по-добре не ги почитат и работят дори и в неделя. Празнуват само и то с особени обрядности деня на св. Константина, 21 майя, и св. Еня на 24 юния, или на рождеството на Иван Предтеча. Те и сега немат доволно тесни сношения с околните села и нито са давали, нито са взимали жени от българите, а еще повече от другите приморски гърци. Малко са я знаяло доскоро за домашния живот на тези селяни и за някои техни особени обичаи. Особено не са знаяли що чинат те с умрелите си, защото не са виждали изпърво редовни и пространни според населението гробища. В околните села са мислили, че те горят мъртвите си, на което е давало повод може би един особен обичай, който имат в тези села и за който ще кажем по-долу, но и от разказите на днешните селяни може да са забележи, че действително те са горили мъртвите си доскоро скришом от страх да са не вампирясват. А сега този обичай на горението е изчезнал и против страха на вампирясването са е въвел варварски онзи обичай да промушват умрелия с едно ножче или щом издъхне или щом го турят в гроба, обичай разпространен сред селяните на североизточна Тракия. 16 Оренда
Но най-странен е следующият обичай, уварден до нейде и сега в речените две села. Храм на черквата в Кости е Св. Константин (21 майя). На него ден те имат сбор, на който идват и мнозина от околните села, както и продавачи някои на дребни стоки. За сбора те приготвят селски до 40-50 кола дърва, които стоварят на мегдана до черквата. И срещу Константинов ден вечерта при захождение на слънцето те наклаждат огън до 4-5 кола дърва отведнъж. При разгоряването на огъня селяните започенват да се събирят около му и доде прегори кажи че повечето мъже, жени и деца са набират около огъня, дето има и тъпани да думкат. Когато огъня захваща да прегаря, има нарочно настанени хора, които с дълги пъртове разриват и разстилат жаравата, що се е нагоряла. В това време ще видиш, че измежду тези, що са насядали наоколо, някой като стои така, захваща да подвиква, ху-ху-ху-ху и то е белег, че го прихваща Св. Константин. Като доземват това тъпанарите, отиват към него да думкат. Той захваща найнапред да са съблича и ху-ху-ка. Една бабичка ще дойде при него с ручка тамян да кади около него и като се съблече той да остане само по риза и бели гащи, бабичката му подава една икона на Св. Константин дървена и голяма колкото четвъртина от голям печатен лист хартия, с дръжка отдолу и обнизана със сребърни синджири и разни бабки. Като вземе иконата, прихванатият става като луд, захваща да се клати насамнатам и да са полюлява надясно, наляво, подскача и играе без такт. Подир едно таквоз кратко предисловие при думканието на тъпаните нагазя в разстлана жарава, кръстосва насам-натам, тропащ и подскачащ, после излиза от жаравата и ходи тук-таме, та обикаля повън, като са клати, полюлява и играе пак, като по-напред, а бабичката го следи с ручката и най-после или се връща пак в жарта го кръстосва още веднъж-дваж, или си отива право у дома си, като предава иконата на бабичката. Доде премине на тогова, гледаш прихванало другиго, излязва и той със същия ред, съблича се, къдят го, играе с иконата, кръстосва жарта и си отива. Така щото са изреждат едно по друго някога до 10 души и повече, между които се случват жени, а повече моми, но те са не събличат толко и обикновено биват обути с калцуни само, някои досущ боси като мъжете. Обикновено газенето в жарта трае от 10 до 15 мин. Понякога се случва, щото някои още на отиване към огъня в пътя ги прихваща и са разхухукват, което като чуят стоящите край огъня тъпанари и бабичката с ручката и с иконата, отиват та го посрещат и го довеждат до огъня. И така са бавят край огъня и чакат, за да излязят прихванати да влязат в жарта, до подир полунощ. Когато вече жарта хваща да загасва, тогаз са разиждат по къщите си, дето на сутринта през цял ден ядат, пият и лежат, а на вечерта по захождането на слънцето пак наклаждат такъв огън на мегданя и тогава пак или същите, или други някои ги прихваща, та влязат в жарта със същите обрядности. Това е следвало Оренда 17
някога 7 нощи наред и така се е свършвал сбора им. Тези, що ги прихваща и влязат в жарта да играят, наричат ги нещинари или нестинари. Според поверията на жителите, колкото повече нещинари излязат да играят в огъня, толкоз повече берекет ще бъде през тая година и много окайвания слушаш когато нещинарите бъдат малко. Св. Константин казуват не ги обичал през тая година, не ги посетил и не ще им даде добър берекет. Може би да помисли някой, че този обряд е скопчан донейде с някогашното горение на мъртвите, което са и покривали под такъв един начин на игри, с които са отвличали вниманието на зрителите. Но може пък и да са помисли, че това е остатък от един подобен случай на огнекладение у старовременните тракийци, защото го е имало доскоро и в много други села български и гръцки по тези страни, както в българското село Вугари (днешното с. Българи), Дере-кюй и дори и гръцкото Кимер-Бургас близо към Цариград. Същият почти обичай е ставал, както рекохме, в българските села Дере-кюй и други, в които е престанал по-отдавна, и то силом са го унищожили в някои места, откак са придошли нови преселенци откъде Западна Тракия. Повече е траял този случай в българското село Вулгари (Българи), дето черквата им е такожде храм Св. Константина, но сега е вече престанал, и само когато ходят на гости по сбора в Кости, излязват и от тях някои нещинари. Храма в селото Кости го наричат "голям Св. Константин и Дядо Костадин", а храма във Вулгари го казват "Малий и млад Св. Константин". Когат ще има събор в Кости и във Вулгари, предния ден т.е. на 20 майя, няколко души в едното село и няколко души в другото село по едно уречено време, като вземат от черквите си опашатата икона, тръгват да отиват, онези които са от Кости към Вулгари, и които от Вулгари към Кости и като са срещнат в пътя от двете страни, първо ще почукнат двете икони на кръст, което е един вид поздравление на двете икони, после ще кажат, първо костичани: "Много здраве от Дядо Константин до мал Константин да му дойде на гости". Подир тях ще отговорят и вулгарчани: " Много здраве от мал Константин до Дяда Константин, тая година той да му дойде на гости". Подир са споразумяват посрещниците помежду си кои на кои ще идат на гости. Такъв обичай на нещинарството е имало някога и в българското село Пенека, както и в гръцко-българското Яня, но то ставало по Еньовден и в монастиря Свети Иван предтеча, който е при Пенекаи недалеч от Яня. Тука идели та кладяли огън с поменатите обряди, но сега вече не ги оставят да кладат огън, а понякога само, и то стари някои жени са забравят, като влезат в черква и когато целунат иконата на Проскинитаря, вземат я, изхухукат като нестинари векащец "Свети Яне" та се заклатват и полюляват да заиграят нестинарски в черквата, но не ги оставят. Из "Съчинения" на Петко Р. Славейков 18 Оренда
Учителя Петър Дънов за нестинарството Извадка от спомени на ученици в частен разговор с Учителя (около 1940 г.) "Въпросът за нестинарството е много сложен. Много са факторите, които обуславят огнените игри. Обърнете внимание - такива игри не стават навсякъде и не могат да се провеждат от всекиго. Трябва да знаете, че земята е опасана с "огнен пояс", върху който лежат огромни планински вериги. Този пояс започва от Хималаите, преминава под Кавказ, Черно Море, Странджа планина, Стара планина, Алпите, Пиринеите, по дъното на Атлантическия океан, Андите, Кордилерите, по дъното на Великия (Тихия) океан и завършва пак в Хималаите. Радиациите на този "огнен пояс" излъчват енергии, които одаряват раждащите се с качества, които им позволяват да влизат в контакт с "високи" температури, без да "изгарят". Това са все пак личности-феномени. Освен понасянето на високите температури, тези същества трябва да притежават качеството да общуват със съществата от невидимия свят. Когато това общуване става с духовете на огъня, роденият може да понесе огненото дихание на горящата жар, без да бъде обгорен. В село Кости всички, които могат да играят ненаказано върху огъня, са такива проводници. Едни от тях влизат в контакт с духовете на огъня след молитва и музика, а децата ... направо политат. Децата поначало са по-добри проводници на невидимите същества от възрастните. Следователно, само удвоената аура на жреца на огъня, може да запази тялото и дрехите на играещия. Както виждате, въпросът с тайната на нестинарските игри е много сложен. Подобен на тези игри е и случаят с библейския разказ с тримата младежи, хвърлени в огнената пещ. Правилно е схванал братът лицеизраза на играещата стара жена. Психиатрите и окултистите ще кажат, че това е транс, а аз ще го нарека добра проводимост. Всеки проводник е по-сложна натура, както физически, така и психически. Не е лесно и просто да се даде ход на известни природни сили от по-висок разряд. Разумната Природа дълго работи върху качествата на едно същество, за да бъде то проводник на по-особени сили, на по-високи вибрации, които притежават съществата от невидимия и незрим за простото око свят. Следователно, изолацията на високите температури и предпазването на тялото от обгаряния е възможно само при онези, които могат да бъдат в контакт със съществата и силите от по-високите светове. Ето така трябва да се разглеждат игрите на българските нестинари, които са неподражаеми в своята проводимост. Нестинарите се раждат. Нестинарството не се придобива. Нестинарството също така е вроден талант, затова всички не могат да бъдат нестинари ..." "Изгревът" на Бялото Братство пее и свири, т. IV, стр. 90-91
Оренда 19
ДИАНА РАДОЙНОВА
САКРАЛНИТЕ "ПРЪСТЕНИ" По българските земи религиозността приема специфични локални форми на проява, които точно в този си вид не се срещат на други места. Едно тако ва ар хи тектур но въп лъ ще ние на фолклорното християнство представлява строежът на малки параклиси в или около селищата – явление, за което учените са категорични, че е характерно преди всичко за Странджа и Родопите и в много по-малка степен – за другите части на българското етническо землище. В Стран д жа те зи све ще ни то по си са де сет ки. Бук вал но ня ма се ло, ко е -
20 Оренда
то да не е за о би ко ле но с три - че ти ри, по ня ко га и до де се ти на. Оказва се, че те не се стро ят на по со ки, а об ра зу ват око ло вся ко на се ле но мяс то в та зи пла нина не що ка то "сак ра лен пръс тен", кой то зат ва ря се ло то и хо ра та му в ос ве тен кръг, зад чийто гра ници не мо же да пре ми не зло то. Те зи обек ти ви на ги имат за свой пат рон ня кой от осо бе но по чи та ните ту каш ни светци или све ти ци: Све ти Пан те лей мон, Све ти Илия, Све ти Кон с тан тин, Све ти Ге ор ги, Све та Бо го ро ди ца, Све та Пет ка, Све та Ма ри на.
Снимка Христо Мазов Местното население ги нарича с няколко названия, според архитектурните им особености. Тези простички и непретенциозни градежи обикновено представляват малка стаичка с размери два на два метра, градена от дърво или кирпич и затворена с ниска врата, която никога не се заключва. Буташ я, влизаш задължително приведен (защото често таванчето е толкова ниско, че само дете би могло да стои изправено вътре), ако имаш дребни монети или дар - нова кърпа, чорапи, хавлия или бутилка олио - оставяш, ако нямаш - може да скъсаш кончі или малко парченце плат от дрехата си и да го вържеш като дар на надвесените над извора клони. Ако не можеш да се оправиш по горските пътеки - оглеждай се! И
до днес дърветата около язмичките пъстреят от навързани парцалчета, защото традицията за поклонение не е спирала никога тук. Местните хора наричат тези култови сградички "манастирчета". До всяко манастирче най-често има малко изворче - "язмичка" (от гр. аязма нещо осветено, свещен предмет), както му казват тук, на чиято вода се приписват здравеносни свойства. Тази вода е толкова свещена според местните хора, че е недопустимо да се използва за водопой на добитък, за пране или миене. Може "да се смиеш", но само за здраве, а трябва и да пийнеш от нея. Затова често над изворчето има поставен дървен капак с дръжка и канче или черпак, а в постари времена капакът се отварял и водата се ползвала за терапевтични цели само на празника на съответния патрониращ светец. Понякога тези изворчета са заслонени с три стенички и малко покривче над тях, а четвъртата стена просто липсва и достъпът до изворът е свободен - тогава наричат градежа "столнина". А специално в нестинарските села имало традиция на определени дни от годината с иконите да се прави обреден обход в самото населено място и към някои от съседните села. Тогава спирали на няколко места, за да може иконите "да сколасат" - да си отпочинат и ги поставяли на специални, сковани от дъски дървени подиумчета, наричани "одерье" или "одърчета". В Стран д жа се смя та за не до пус ти мо да ми неш пок рай ма нас тир че, стол нина или одър че, без да спреш, да за па лиш свещ или прос то да по мо лиш све теца за бла го во ле ние и из це ле ние. "Спо ред нуж да та и стра да ние то", каз ват мес т ните, из би раш и мяс то то, и
Оренда 21
све теца. Ако си мъж и си бо лен - найпо ма га Све ти Пан телей мон - Пе теляй, как то му каз ват стран д жан ци. За жен с ки бо лес ти по ма га Све та Ма ри на, ко я то е пок ро ви телка и на леф тери те - неже не ните. За без п ло дие и дет с ки бо лес ти - Све та Бо го ро ди ца. Про тив зло по лу ки - Све ти Илия и т.н. А пък ня ко га вис ши те си ли са ми пред ла гат сво я та по мощ. За Ка рам лъч ка та во да - ле де нос ту де ните из во ри на ре ка Ве ле ка край се ло Мла деж ко раз каз ват, че би ли нез най ни, пре ди Бо жи я та май ка са ма да ги по со чи ка то ле чеб ни. Имало ед на мла да бул ка, ко я то при по ред но то раж да не се раз бо ля ла тол ко ва теж ко, че не мо же ла да ста не от лег ло то ме се ци на ред. Ед на нощ ґ се при съ нила Бо го ро ди ца, ко я то ґ рек ла: "Ма ри мла дамла ди но, за що ле жиш и се мъ чиш, ами не идеш да се из ле ку ваш в Ка рам лъч ка та во да?" Ро ди тели те на же на та я пре нес ли на ка ру ца, от там до из во ри те и ба ща ґ я взел на ръ це и я по то пил в из во ра ка то де те, а тя до ве чер та оз д ра вя ла. От то га ва хо ра та раз б ра ли за ле чеб на та си ла на та зи во да и се то пят в нея и до днес, ма кар темпера ту ра та ґ да е ед ва 7 гра ду са. Дру га "стран ност" на стран д жан ци е ро до ва та от го вор ност пред те зи све ще ни обек ти. Обик но ве но от сто ле тие се знае "кой под дър жа ма нас ти рет" или "кой му е ве ки лин (пит роп)". Най-чес то въз рас т ните от ро да, пос т ро или сак ра лния обект, хо де ли по ня кол ко пъ ти в сед ми ца та, об г риж ва ли го, по чис т ва ли от храс ти и шу ма, гра де ли и из маз ва ли, ако има пов ре де но по гра де жа, за пал ва ли по ня коя свещ , въ об ще "не ос та вя ли ма нас ти рет са ми чек". Днес в
22 Оренда
Стран д жа има се ла с по двай сет, с по де сет, че и с по пет жи тели. Гри жов ните "пит ро пи" от дав на спят в сел с ки те гро би ща под кил на ти кръс то ве. Но тра ди ци я та напос ле дък от но во се съ жи вя ва. През 1998 г., край с. Но во Па нича ре во, един пре ус пял биз нес мен, ро дом от тук, съг ра ди го лям и раз ко шен па рак лис на мяс то то на ве че пад на лия Бо жей ме (сък ра тено от Бо же име). Той сам ми раз каз ва ше как до шъл под ти кът му за то ва: раз бо лял се теж ко, па ри те не му по мог на ли да се из це ли и ед на нощ в бол ница та съ ну вал, че един глас му каз ва: "Ако пос т ро иш ма нас тир че то на Бо жей ме, де то се га е пад на ло, ще заб ра виш, че си бил бо лен". Ед ва на диг нал се от опе ра ци я та, чо ве кът не по жа лил си ли и сред с т ва и са мо за ня кол ко ме се ца дигнал парак лис за чу до и при каз. Нап ра вил му и ос ве ща ва не, как то му е ре дът: със све ще ници и с мно го люд но по се ще ние, с музи ка и с кур бан. И аз бях там, до кур ба на, и как то се каз ва в на род ните приказ ки "по мус та ци те ми тече, но в ус та та ми не вле зе" - не са мо за що то ня мам мус та ци, а и за що то съм ве ге та ри ан ка. Как то и да е. По-важ но то е, че па рак ли сът и се га е там - грей нал в бя ло и злат но, че на сел с кия "па на гир", как то му ви кат в Стран д жа, се съ би рат вся ка го ди на го ле ми те ро до ве да се ви дят, да спо де лят и да се по ве се лят, че мно го от стран д жан с ки те манас тир че та от но во си имат пит ро пи, ко и то мо же и да не хо дят по ня кол ко пъ ти в сед ми ца та, но се гри жат за тях - да не пад нат стените и пок ри ви те им, да може, ако дой де вяр ващ да се по мо ли и бо лен да по ди ри из це ле ние, да не ум ре тра ди ци я та…
"Мен ме измъчва красотата" ЛЮБОМИР ЦОНЕВ
Снимка Христо Мазов
В Бръшлян пристигнахме към 18 часа. Отседнахме в запазена стара къща. И първата изненада: в двора, в една керамична вазичка - три разкошно цъфнали стръка зеленика! Като се стъмни, ме шокира небето - многобройни и страхотно ярки звезди! Бях свикнал на подобни вселенски зрелища само в Родопите, а тук сякаш звездите бяха повече! С труд успявах да разпозная дори найизвестните съзвездия. Щурци огласяха мрака. Навън стана студенко - все пак бе планина и все пак бе май месец. Събудих се рано - към 7 часа. Навън - самата свежест. Небето - безоблачно. Очертава се чудесен ден. Около час и половина ходих като замаян от възхита и правих снимки. С колата поехме по пътя за Малко Търново и след Бигорски дол отбихме вляво към с. Стоилово. Шосето се снишава покрай малка река, която се влива в по-голямата р. Мечи дол, която от своя страна е приток на Велека. Преди да пресечем Мечи дол, спряхме до табелка с надпис "Бара". Стана ясно, че под това име тук се разбира валявица - водата пада от 2-3 метра височина в дървено кръгло корито и изпира черги, килими, одеала и т.н. Може да се ползва и като студена вана с тангентор. Барата обаче е разположена на безподобно красиво място по реката с внушителен водопад, каквито сме виждали по филмите за Индиана Джоунс. И водата е чиста, колкото изобщо можете да си представите... В с. Стоилово оставихме колата на площада до черквата и поехме пеша. Селото е хубаво, разположено на било, но няма нито една стара къща. За сметка на това има новичка спретната кръчма с просторен дървен навес, приютил големи дървени маси и пейки, с тържествен надпис върху оградата: Welcome in Stoilovo. За час се качихме до местността Петрова нива. Тук, в една нисичка колиба, навре-
Оренда 25
мето комитите взели решение да вдигнат въстание за освобождение на Одринска Тракия от османско иго. Разкошно зелено тревисто било с нарядко разположени вековни дъбове. Дишаше се леко. Ветрец. На връщане решихме да не следваме точно обратния път, отбихме от маркировката вдясно и внимателно слязохме без пътечка по хлъзгавия зашумен склон през старата гора чак до р. Велека. Великолепно място! Там се събухме и прегазихме реката, потапяйки се почти до кръста. Студенко, ама не много. И чисто. И мекичко пясъчно дъно... Боже! Ако има рай, той е някъде тук! Налучкахме на отсрещния склон пътека, по която възлязохме край електричен далекопровод обратно в с. Стоилово. Към 19 часа се прибрахме с колата в Бръшлян и отидохме за вечеря на гости при Кирчо и Милка. Угостиха ни със зелник и овче мляко, а за десерт - някакъв сладкиш като плодова пита - тестена подложка, плънка от крушов мармалад и тестено покритие, обсипано с натрошени орехови ядки. Топеше се в устата. Абе, какво да разправям... Местните типични къщи са двукати. Долният етаж, т.нар. дам, където са държали добитъка, е зидан от камъни и глинеста червеникава пръст. Понякога отвън допълнително измазват зида със същата пръст вместо да го варосват, както е в други краища на страната. Затова оригиналните къщи имат любопитен цвят: горе сиво-кафяво от овехтелите облицоващи дъски, а долу - червеникаво от измазването на каменния зид. Стените на горния, жилищния кат са от два слоя дъски, а между тях изолиращ пълнеж от плет, измазан с кал. Не са употребявани пирони. Вертикалните греди-стъл-
26 Оренда
бове по външните ръбове, които крепят покрива, имат по цялата си дължина издълбани каналчета. При строежа на етажа най-напред облицовъчните дъски се напъхват последователно отгоре надолу между гредите, като краищата им се плъзгат по жлебовете. Едва тогава се прави покривът. Дъските за стените - и това им е интересното - не са рязани с бичкия, а са цепени със специално сечиво. То напомня коса - с дълга дръжка и острие. Но острието е 2-3 пъти по-късо и по-дебело от това на косата, малко напомня на "подострена" мотика. Подовите дъски, които делят двата етажа, са доста по-дебели от стенните и се режат с бичкия, т.е. по обичайния начин. Преди с. Бръшлян отбихме вляво и отидохме до параклиса Св. Пантелеймон, с пълноструйна разхлаждаща чешма. После в селото се качих до параклиса Св. Марина, в югоизточния му край, и съзерцавах залеза. Изключително меко оранжево осветление обгръщаше облите корони на старите орехови дървета, пръснати между къщите на селото и около него, притихнали до земята като огромни зелени балони. Нереален покой и красота! Въздушна целувка, която боговете ни пращат. Дали ґ обръщаме внимание? Сбогувахме се със с. Бръшлян и потеглихме за Малко Търново, с цел втората тракийска гробница южно от града, в местността Мишкова нива. Тракийската гробница най-напред е била мавзолей на действителен знатен тракийски владетел (V-III в.пр.Хр. - в разцвета на тракийската култура). Покъсно била използвана от траки и римляни като хероон, т.е. храм-гробница на легендарен жрец или герой (= херо). Те построили наблизо и вила, която об-
Къща в с. Бръшлян, снимка Кирил Стойчев
Легенда за основаването на Бръшлян През древността, когато траките били коренни жители на нашите земи, на мястото на сегашното село Бръшлян още нямало селище. Трябвало да се изпълни специален ритуал, за да се основе такова. Точно по време на пълнолуние, от залез слънце, та до първи петли, двама братя близнаци трябвало да заорат в кръг с рало, теглено от два вола близнаци. Заграденото от браздата пространство ставало сакрално, "културно" (противоположно на дивото пространство извън него) и там хората щели да се заселят. Станало така обаче, че първите петли пропели, а братята не успели да затворят кръга, очертаващ границите на бъдещото селище. Мястото, което останало незаорано, било осветено, а кръгът "затворен" по друг начин – хората построили там параклис и го нарекли "Св. Лефтера" (Св. Марина), но и до днес местните го наричат "Малката църквичка". Оренда 27
служвала комплекса от гробница и светилище. Най-напред минахме през вилата. От нея е останало много малко: един монолитен каменен праг с две стъпала и суха каменна зидария, висока около 40-50 см, която просто очертава две правоъгълни помещения. Единствената старина, която тук привлече вниманието ни, бе неголям каменен жертвеник, издялан красиво от едър каменен блок. След първото стъписване от разхвърляните каменни блокове усетих, че ме покорява "монументалността" на находката. В центъра - цилиндрична гробница, с диаметър към два метра, от едри сиво-бели грижливо издялани блокове. Входът е бил увенчан от един колкото красив, толкова и загадъчен фронтон, където е поместено плоско релефно изображение на кръгъл щит, копие и две отворени към посетителя длани. Днес фронтонът е изложен пред музея в Малко Търново. Така се постигат едновременно две цели: хем онзи ентусиазиран турист, който като нас е бил пътя дотук, не може да види фронтона и да го възприеме като част от тази великолепна гробница, хем онзи обичаен посетител, който се ограничава само с музея в Малко Търново, вижда там фронтона, но изобщо не може да си представи от какъв грандиозен ансамбъл е част той... Гробницата е заобиколена от две мощни концентрични кръгови заграждения (външното с диаметър към 20 м). В краищата на съседните блокове се виждат дупки и канавки - изглежда са били свързвани с железни скоби, за да се укрепи градежът. Запазена е и част от павирана пътека, която е водела към входа с фронтона. Боже, какъв паваж! Нап-
28 Оренда
раво циклопски градеж! Блоковете са примерно с размери 0.5 x 0.5 x 0.3 м! Сякаш сме на Мачу Пикчу в Андите - усещането за величие и древност е толкова истинско! Поехме с колата от М. Търново на североизток, по пътя за Царево. Аз се опитах да запомня един много звучен местен израз за двата извора в центъра на М. Търново - големия и малкия. Изразът гласи: "Малкият врис силма цицирица, а големият - брувка, брувка." Малкият извор само църцори (т.е. тече слабо), а големият извор блика, блика (т.е. тече буйно). Врис е гръцката дума за извор. При един десен завой насмалко да отминем малка табелка с надпис "Камъка". Спряхме колата. Тръгнахме по тясна пътечка. След около 300 м стигнахме до няколко стърчащи от земята едри скални грамади, които силната ерозия е обособила от една обща скаламайка. Добре бяха скрити от гъстата, но млада гора. Най-напред с труд разпознахме, че единият от тези камъни бе "Гъбата" - горе е по-широк, отколкото долу, висок е към 3 метра. После върху съседен камък (висок 2 м, диаметър 5 м) намерихме издълбано малко коритожертвеник. Oтворът за изтичане на кръвта е обърнат точно на изток. Само от жертвеника се откриваше част от панорамна гледка - всичко наоколо днес е гъсто обрасло с дървета. Соларните кръгове обаче си останаха загадка. Намерихме ли ги или не? Ерозията е била толкова силна, а опадалата шума бе тъй гъста, че в нищо не бяхме сигурни. Върху трети голям камък наблизо намерихме само една сносно очертана кръгла дупка с диаметър около 60 см, дълбочина 15-20 см и плоско дъно. Андрей дори рискува и се провеси встрани от скалата, за да прегъне две дръвче-
1
4 2
1 - Останки от хероона в м. Мишкова нива край М. Търново (III-II в.пр.Хр.) 2, 3 - Мишкова нива 4 - Хероонът в м. Мишкова нива край М. Търново според моя възстановка
3
Оренда 29
та, та аз да успея по-добре да снимам. По наша преценка дупката повече прилича на огнище, отколкото на соларен кръг. Към 18 ч. стигнахме при меандрите на красивата Велека в м. Качул. Спряхме до една хубава чешма с параклис Св. Богородица и питахме местен човек къде да дирим подслон. Тодор обясни подробно: "На 2 км надолу по десния бряг на реката има лагер с бунгала - м. Калиново. Ако там няма място, може да нощувате в моята колибка, която е току отвъд реката, в местността Хаджи Станка. Елате най-напред да ви покажа колибата, а после слезте пак тук да проверите бунгалата." Хаджи Станка е прелестно място на хълм височко над Велека. Колибката бе мъничка, но чиста, като за джуджета. Взехме си довиждане и се разделихме с Тодор и майка му, трогнати от гостоприемството им. Прекосихме с. Кондолово - живописно, но съвсем малко и бедничко, горкото, около самото шосе. Стигнахме нестинарското село Българи (бивше Ургари). На площада до черквата спряхме да си похапнем за обяд. Необятна просторна панорама на юг към зеленото море на Странджа. Сянката под дърветата на площада бе отморяваща, духаше лек ветрец. Бъбрихме си с двама приветливи дядовци, които по характери са като Лаурел и Харди. Тъжно им бе, че никой не се интересува сериозно от миналото на селото и околността и много истории ще отнесат със себе си завинаги. А бяха готови да разказват, искаха да разказват. Какво да правим, като нямахме чак толкова време?... Би трябвало да останем няколко дена, за да ги слушаме.
30 Оренда
Взехме си довиждане с кмета, с милите дядовци и заминахме към с. Кости, което е на 7-8 км, само че долу в ниското на р. Велека. Не подозирахме какъв разкош ни очаква по шосето. Като заслизахме надолу, 3 км шофирахме през резервата Силкосия (най-старият в България, 1933) и бегло забелязахме някакви едри лилави талази да изтичат от дъбовата гора към шосето. Трябваха ми 30-тина секунди, за да съобразя, толкова бе невероятна гледката: това бе прочутата ЦЪФНАЛА СТРАНДЖАНСКА ЗЕЛЕНИКА!!! Едва сме се съвзели от този "красив удар", ето че следващите 3 км до самото с. Кости ни поднесоха друг разкош непрекъсната гирлянда от цъфтящи акациеви дървета, които пълнеха въздуха с опияняващия си мирис!!! Е-е-е-е. Кости е голямо село, но с малко запазени старинни къщи. Намира се в кръгло поле, из което Велека прави 2-3 великолепни широки меандъра. Много ниви и добро напояване. Било е богато. Запазена е и до днес огромна черква. Почивах около час и поех нагоре по асфалтовото шосе към билото, по което бяхме слезли в Кости. Исках непременно да видя, докосна и снимам зелениката. 3 км дишах с пълни гърди акациев парфюм - това бе замайващата увертюра, след която попаднах в пищните прегръдки на зелениковия подлес. Плетеницата от полегналите по земята здрави дървовидни стъбла на зелениката те оплита навеки, докато очите ти не могат изобщо да се откъснат от изобилните едри съцветия от лилави камбанки в десетки нюанси. Сякаш си просто обречен да се загубиш от възторг сред тези цветя, да останеш завинаги там, до смъртта си.
Зеленика
Мен ме измъчва красотата
На Емилиян Станев
О, докога? О, докога? Тя ту е малко птиче ято, ту тиха есенна тъга, ту розов цвят от млада вишна, ту мътна пролетна река, ту спомен от любов предишна, ту пренебрегната ръка, ту вятър, който лудо тича, ту януарска белота, ту златна чашка на лютиче ту плът, пленена от страстта, ту гръд, която обич пръска, ту слово, пълно с доброта, ту смърт, с която се възкръсва... Мъчи ме още, красота! Павел Матев Такава мъка и аз съм усещал много пъти. Но не съм успявал да разбера - защо от красотата понякога ни боли? Трябваше да ида в Странджа, за да си отговоря на този въпрос.
Измъчва ни не самата красота, а неволното ґ съотнасяне с хората около нас. Болката възниква, когато включим красотата в триъгълника: "красотата - аз - другите хора". Осъзнах, че има поне две причини да ме измъчва красотата. Едната е по-прозаична - красотата е много крехка, наранима, лесно е да се унищожи. Боли ме от тревогата, че съм безпомощен да я закрилям и запазя по-дълго от всички онези, които грубо посягат към нея и може да я съсипят завинаги. Другата причина е по-специална. На мен поне, красотата причинява болка, когато няма с кого да я споделя. Когато разбирам, че друг в момента не я съзерцава или не би могъл да вникне в нея и да я оцени. В този случай красотата подчертава самотата и от това произтича болката. Такава беше първата ми среща с милата, добра, уютна, тайнствена и древна Странджа. Сякаш през целия си дотогавашен живот се бях подготвял несъзнателно за нея. Внезапно и завинаги тя се превърна в неделима част от моето усещане за същината на българското и прекрасното.
Оренда 31
Големият врис Легендата разказва, че някога в Странджа живеели диви жени-самовили. Тези жени били голи, с коси до земята и от повитака (повет) правели люлки за децата си. На хората не се показвали. Преди да бъде застроен град Малко Търново, тук било "на самовилите терзулката" («терзулка» - така странджанци наричат обвивно субтропично растение с шипове (Smilax exela) и дребни червени плодове, събрани на кичур). Изворът на Големия врис бил ограден от цяла гора малки и големи трънаци, достигащи 10-12 м. Те били толкова гъсти и така оплетени с повет и диви лози, че правели мястото непристъпно за хората. В това тайнствено и непристъпно място живеел духът на водата (топък) - голата жена. Тя се показвала само тогава, когато някой се опитвал да размъти или замърси извора. Имало и такива, които искали да изсекат гъстата гора, но от дънерите веднага израствали млади издънки, високи по един-два метра. Хората пазели свещения извор. Водата в него никога не пресъхвала. Казват, че когато покрили извора и зазидали басейна му с големите каменни блокове, духът на водата - голата жена, го напуснал. А може би още е там... Ако посетите града и пиете от омагьосаната вода на Големия врис, може и да ви се прииска да останете в Малко Търново. Кой знае... www.ImagesFromBulgaria.com
Пещерата на Вълчан войвода Турският султан издал ферман, с който обявил десет хиляди гроша награда за главата на Вълчан войвода. Никой не предал славния герой, а напротив - славата му се увеличила. Изпратил вест Вълчан на всички войводи на чети, на Гергьовден да се съберат на Римското кале. В една от пещерите уредил лечебница за ранените хайдути, а в друга – терзийница (шивачница). На самото Кале, на голям камък изкопал голямо каменно кресло. Около креслото издълбал 72 дупки за знамената на по-малките чети и 7 дупки за знамената на четите, водени от жени-войводи. Найотгоре на камъка стояло знамето на Вълчан войвода. Като се събрали всички, дал заповед всяка година да донасят там десятъка от обирите, които правят на турските хазни, за да съберат пари за освобождението на България. За да всее смут сред турците, той решил войводата Вълко също да носи името Вълчан и му дал каменоделец, който да изкове същите като неговите знаци. Същото име - Вълчан, дал и на войводата Петър. След това им вързал очите и ги завел в една пещера – "общата махара". Пред натрупаните богатства им отвързал очите.Там те видели окачени златни и сребърни огърлици и други накити, щитове, шлемове и ризници от злато, седла, украсени със скъпоценни камъни, и други съкровища.
Снимка Павел Пронин
Текст и снимки ЛЮБОМИР ЦОНЕВ
Долмените са храмове,
в които хората са почитали Слънцето. Скалата, от която са изградени е символ на мъжествеността. Вярата в Слънчевия бог е дълбоко съхранена и до днес в Странджа. Откриваме я в запазените фолклорни обичаи и песни. Странджа е планина, обвита в тайнственост. Сред гъстите дъбови гори надникват огромни каменни плочи. Това са всъщност праисторически светилища. Учените ги наричат долмени. Представляват няколко цели, големи камъка, така съчетани от древните хора, че оформят малко помещение с четири стени и покрив. Най-старите открити долмени са на повече от 3 хиляди години. Можем да ги видим край селата Заберново и Евренозово. 36 Оренда
Г. БОНЧЕВ (1901): "Почти всички долмени са малкомного разрушени и унищожени. ... Разрушението на долмените е започнало от незапомнени времена и се продължава и до днес. Подтик за разрушение са дали удобният им за всяка работа каменен материал, положението им сред обработено поле и иманярството. ... На много кладенци, мостове, дворни огради по селата, в землищата на които се намират долмени, камъните са от тях." Д. АГРЕ (2003): "Църквата, както и крепостната стена са подлагани многократно на разрушения, като найголямото е било през 70-те години на ХХ век, когато стените са били разрушени с мощни машини."
Землището на с. Хлябово съдържа найголям брой долмени не само в Сакар планина, но и в цялата зона на разпространението им. За съжаление и тук голяма част от тях са напълно разрушени... Явно освободените българи са решили, че като няма турски поробители, главният враг са долмените - тези безобидни каменни съоръжения, в които никога не е имало съкровища. И е почнал погром, който през целия XX и дори в началото на XXI век се допълва с безразличието както на обществото, така и на държавата. Шокира ме в случая фактът, че мегалитите, и в частност долмените, се рушат съвсем съзнателно от същото онова население, за което сме учили, че през турско иго по свой почин е отделяло от оскъдния си залък за строеж и украса на църкви, училища и читалища, сиреч отбирало е от култура и е ценяло просветата!!! Население, което само е извоювало самостоятелност за българската църква. Взех да се замислям: А дали в училище не са ни заблуждавали съзнателно с патриотични митове и легенди? Или пък същото това население, след като е било освободено от гръцкото духовно и от турското физическо иго - вместо да процъфти и да се превърне най-сетне в единен, просветен, цивилизован народ, е бил сполетяно от ужасна нравствена катастрофа? Както виждате, като тръгнах от "големите камъни", опрях до доста трудни и неприятни въпроси. Все още не виждам отговор, различен от тези две предположения. Във всеки случай, рекох си: Ако се забавя, може след година-две да не остане и нито един долмен по българските земи! Я да ида да ги поразгледам, докато ги има! Та нали унищожаването им продължава и днес и няма изгледи да спре.
Моята представа за нещата е следната: България все още има 20-тина или 30-тина що-годе запазени долмени. Не можем ли с общи усилия да ги запазим за бъдните хора? Така ще сторим добро не само на идните поколения българи, но и на самите себе си, понеже чрез това усилие ще надмогнем варварството, ще се пречистим. Тези на пръв поглед чудновати, но всъщност величествени каменни гробници, са трогателно беззащитни и напълно занемарени днес.
Към 14 часа пристигнахме
в сакарското село Българска поляна, където трябваше да издирим голям долмен. Естествено бе да поразпитаме в кръчмата. В следобедния задух там седяха само 5-6 души. Трима от тях пийваха бира на една маса - възрастни, но едри мъже, със запазена сила, с "леко небръснати" лица и посребрени коси. "Добре, рече селянинът, ще ви заведа. Дошли сте от толкова далече специално да го видите... Казвам се Делчо. Почакайте само да си обуя по-солидни обуща. Ще трябва да идем с колата, че долменът е на 5-6 километра." Добро начало. Като видя нашия неподправен интерес и жертвоготовно любопитство, той ни погледна с по-благ поглед. Шегуваше се. Даваше съвети как точно да мине колата по пътя от спечена кал с дълбоки коловози. На едно място се наложи да минем пред доста дълбока локва с мътна вода и трябваше просто да му повярваме, че на дъното няма дупки или големи камъни. Както и да е - справихме се. Последните 500 метра до долмена минахме пеша. Намирахме се в местността Бялата трева.
Оренда 37
Бай Делчо на покрива на долмена в м. Бялата трева край с. Българска поляна, Сакар
Долменът в м. Бялата трева поглед отвътре навън Честно ви казвам, гледката бе величес т ве нa! Дол ме нът е дву ка ме рен (две помещения с по 4 стени и покрив), но триделен (третият дял е пред две ри е то, дро мос, ко е то има три стени, но няма покрив). Граден е с една сурова красота и сигурност от огромни, добре одялани и подравнени плочи от някаква скала, която видимо напомняше гранита, но бе доста поронлива. Такива плочи има на много широко пространство наоколо, така че не се е налагало траките да ги мъкнат отдалече. Отпред, напречно към оста на долмена, са изградени алея и фасада, ко и то под чер та ват тър жес т ве но входа, придават му строга ритуалност и мощ. Състоянието на гробницата бе много добро. Двете покривни плочи - на малката и на главната камера - си бяха по местата все още. Камерата е почти куб с ръб не по-малко от 2 метра. За северната стена не се е намерила достатъчно голяма плоча, та древните строители снадили два
38 Оренда
камъка, като добре огладили ръба, по който двата къса се допират, за да оформят стената. В горната си част стените са скосени подобно на мансардните покриви, така че помещението не е прост паралелепипед! Самият долмен е вдълбан в земята и стои много стабилно. В камерата човек може да се изправи изцяло. Прохладата бе чудесна след горещината навън. Усещането бе много особено. От една страна с тялото си чувстваш тежестта на плочите, разбираш усилието на хората - нужно е било обединено усилие на много хора, това ги е сплотявало. И това усилие не е било за задоволяване на елементарни нужди, да речем храна, жажда, облекло, секс или нещо подобно. Това усилие е белег на духовност - изразява почит към мъртъв човек! Надскочен е елементарния бит. Това е началото на културата! Надмогване на битовите грижи в името на някаква нематериалистична идея!
Има и още нещо - гледайки тази постройка отпреди 3000 години, виждаш как древните строители са се учили да овладяват силата на тежестта. И резултатът е удивително красив и впечатляващ. Долмените предшестват по-късните тракийски гробници. Сглобяването на гробници от груби каменни плочи, което повече от половин хилядолетие било единственият и господстващ стил при траките, за доста късо време, не повече от век, било изцяло заменено със зидане на стени и покрития от малки и добре одялани камъни (квадри) по елински образец. Зидането с квадри позволява създаване на по-изискани и сложни форми, но от това чарът на долмените не намалява, а нараства.
Долменът край с. Заберново Сутринта станах рано, направих още снимки и точно в осем влязох в двора на бай Тодор. Почерпи ме с паница козе мляко и бисквити, взе една тояжка, даде и на мене една - "Без тояжка не бива да се ходи" - и тръгнахме. Най-искрено ви съветвам: Идете в Странджа докато е време, докато можете да се докоснете до историята съвсем непосредствено. Няма да съжалявате! Той ме водеше към долмените почти по права линия, през долове и била. Бил е лесничей, познава горите тук още от дете, като е идвал с баща си. Показваше ми разните видове дъб - горун, благун. Сочеше ми къде в кората на дърветата са се трили да се почешат диви свине и къде - малко по-високо по стъблото - сърни! Сочеше ми групи от петна - там, където опадалата дъбова шума е почистена, за да се оголи почвата. Тук са лежали семейство сърни - така се спасяват от жегата, почвата под шу-
мата е прохладна и леко влажна. Показа ми дървесна дъбова гъба-праханка, от чийто дим бягат пчелите. Слушах ненаситно, с удоволствие. Споделих, че моят баща е бил лесовъд по образование и професия първите няколко години след завършването. Разпитвах го за голямата сеч на странджанските гори и за теснолинейката от с. Кости до Ахтопол - кога всъщност е било това? Отговорът му ме стресна: всичко това е било не в началото на ХХ век, а в 50-те и 60-те години на ХХ век! Нямам думи. Не ми се коментира... Неусетно стигнахме при долмените. Там се отдадох на фотографски страсти. И двата са еднокамерни и без покривни плочи, изглеждат порутени. Единият е по-скромен, няма дори входна стена, а другият е по-големичък, има входна стена и дори дромос, както и впечатляващо фасадно оформление стена от камъни. Разкопала ги археоложката Д. Агре през сезона 2001/2 г. Намерила там не един, а поне десетина скелета, което сочи, че са били ползвани като гробница многократно. Освен това намерила бронзова фибула, внос от Мала Азия. За разлика от сакарските долмени, тук каменните плочи не са добре обработени, не са загладени, макар че мраморът е мек и позволява лесна обработка. Тази примитивност на стените може би обозначава по-старо време на градеж. Една от страничните плочи на малкия долмен е силно наклонена навътре. Докато долменът е бил запълнен с пръст не е имало риск плочата да се гътне, но след като екипът на Д. Агре изгребал цялата пръст от вътрешността, наклонената плоча вече може спокойно да се захлупи към дъното му всеки момент. Осъзнавайки опасност-
Оренда 39
С. Заберново, по-големият от двойката мраморни долмени
та от падане и за да го предотврати, мраморната плоча е подпряна - познайте как? - с дъбова цепеница от околната гора! Според моите представи за живота минималното изискване към един археолог е не само да открива и изучава, но и да спасява откритите паметници от по-нататъшна разруха независимо дали са просто каменни, или златни. Прибрахме се към един часа. Стопанката леля Керка ни сложи обяд: мек бял хляб, салатка от домати и чушки, токущо откъснати от градинката, една без-
40 Оренда
крайно ароматна и апетитна чорба от цаца. Бай Тодор ми сипа от ракийката си в много специална стъклена чашка със старовремски вид - усетих, че това е израз на особено доверие в мен като добре дошъл гостенин. Има тръпка, нали? За десерт - диня, пак от градината. Толкова мило ми беше, че не искам да го описвам. Разчитам на фантазията на читателите си. В 16.00 се качих на микробуса, а в 16.30 слязох на площада в Граматиково. Тук пак се чувствах в свои води. Прекрасен залез. Ще си намеря къде да спя и ще пос-
нимам малобройните останали стари къщи, изпокрити в страничните улици. После ще си хапна за вечеря в ресторантчето на площада - разкош. И всичко ще си уредя сам - никакъв екскурзовод с английски език, никакъв трансфер от летището до хотела! На сутринта тръгнах на юг по шосето към Велека. Малко преди да слезе в ниското до реката, шосето рязко свива надясно, за да направи серпантина. Тогава отбих по един черен път наляво и се спуснах направо към м. Бял Петко. Там има миниатюрна вилна зона. На отсрещния бряг, южния, е местността Калиново - с бунгалцата на БАН. Знаех, че ще трябва да прегазя реката - няма мост на това място. После тръгнах по стръмен горски път на юг през гъста гора. Вървях дългичко - около 30-40 минути. Наклонът намаля, пътят стана почти равен. Тогава видях отляво две дълги маси, всяка с по две дълги пейки от двете страни явно за похапване на туристически групи. Оставих там раницата и с фотоапарат в ръка се спуснах по стръмна пътечка към Аязмовския дол. Реката всъщност бе пресъхнала. Цареше дълбока тишина, нарушавана само от слабичко, но съвсем отчетливо църцорене, като не бе ясно откъде долита. Първото впечатление от Индипасха е наистина потресаващо. Поне за мен бе толкова стъписващо, че и до днес не мога да го смеля с разума си. Това са няколко гигантски каменни блока, грубо - с размери по 10-20 метра, които са се свлекли незнайно откъде насред речното корито, така че Аязмовската река когато я има - криволичи между тях, за да продължи надолу. Гората е стара, бук и дъб, дърветата са прави и много високи. Сянката е много гъста, дори и в
слънчев ден там цари полумрак - както подобава на такова мистично място. И тишина. По отвесната стена на по-високата и по-голяма скала пълзят или висят надолу многобройни стъбла на някакви увивни растения. Дотук - както и да е. Изненадата е там, че по тези десетки стъбла са навързани от посетителите стотици и стотици парцалки, носни кърпички, гащички, сутиени, комбинезони, бермуди, щипки за коса, чорапки и т.н., и т.н. Явно има поверие, че ако оставиш там някаква своя вещ, има надежда да се изцелиш от нещо или да намериш някакво свое щастие, или решение на някакъв свой проблем. Всъщност местността се нарича параклис, но постройка там няма, това е скален параклис. Има само една дървена рамка, където в специални случаи се слага икона за поклонение, както и се палят свещички. Рамката е скована като височка масичка и сама си стои изправена до скалата. Някъде оттам идваше и църцоренето. В долния край на скалата има дълбока, но твърде ниска ниша. Като полегнах на земята и протегнах навътре ръка, напипах ямка, пълна с бистра вода, в която отгоре слабично течеше струйката на целебния извор. Оттам бе църцоренето, което изпълваше пространството наоколо. За да си напълня шишето, трябваше да го потопя в малкото вирче - не бе възможно да подложа шишето изправено под струйката, толкова е ниска нишата! Вижте, не знам дали това описание ви звучи интересно. Трудно е да предам чувството. За пръв път в живота си се срещам със свидетелство за толкова мощен порив към чудото. Порив абсолютно неканоничен - стойката за иконата е опит църквата да тури ръка върху отдавна съществуващото
Оренда 41
Леля Керка и бай Тодор
Светилището Индипасха - знаците на надеждата
Долу под скалата е лековитото изворче (аязмо)
поверие, да го цивилизова. Но порив, който без съмнение блика от дълбините на сърцето. И няма никакво значение как из г леж дат те зи пар цал ки. Всичко е много примитивно, но всичко носи отпечатъка на тайната и на порива към човешко щастие. И няма нищо общо с църквата. Диво, примитивно - в днешния ХХI век - но разтърсващо. Не е задължително това място да ви хареса. Но не можете да не изпитате респект към силата и неподправеността на човешкото чувство, изне-
нада пред неговата дълбочина. То, чувството, никак не се е грижело как ще изглежда в очите на другите, които не вярват в чудеса. Поривът към самата изява на чувството, страстта, помита всякакви съображения за подобаващата благопристойност или цивилизованост на формата, в която то ще се прояви... Тук няма съображения за това дали е редно да се постъпва така или не. Тук има само клокочеща емоция. Идете на Индипасха!
Целият пътепис може да прочетете на www.liternet.bg
42 Оренда
Легенда за Света Марина Досега в Странджа са известни две пещери: на Св. Марина – Сливаровската и Стоиловската. Водата, която капе в тях е възприета за аязма. Пещерата край Сливарово представлява най-големият култов център на светицата в Югоизточна Тракия, привличал поклонници чак от Истанбул. Легенда разказва, че Сливаровската аязма на Св. Марина била открита от пастир на стадо крави, сред които имало и един сляп бик. Поровил той с глава в извора и прогледнал. Оттогава хората разбрали, че това е лековитото аязмо на Св. Марина. Денят на светицата (30 юли ст. стил, 17 юли н. ст.) е голям празник за младежите и девойките в предбрачна възраст, заради това се нарича в Странджа "лефтерски панагир". Празникът на Св. Марина е нощен. Край нейните пещери и манастирчета поклонници правят трапези. Преспиват до пещерата с надежда за изцеление или за сън-знамение, в очакване на знак от светицата какво да сторят, че да облекчат страданията си. Всъщност, престояването в пещера с цел лечение е символична смърт и ново раждане – така болестта остава в миналото. След построяването на граничните съоръжения, пещерата на Св. Марина остава зад тях и почитащите я поклонници започват да посещават едноименното аязмо в с. Граматиково. Свещените места на светицата представляват комплекси от манастирче, лечебен извор (аязмо), дърво (или няколко дървета) за окачване на дрехи или части от тях на болните. Тези свещени комплекси се намират извън селищата, в ниски, усойни местности, най-често в дол при река. Всъщност, отиването към свещените места на светицата е продължително слизане надолу. Марина е живяла през ІІІ век, в Антиохия – град, основан от Александър Македонски около 300 г.пр.н.е. Дъщеря на езически жрец, тя отрано остава без майка. Приема Христовата вяра на 12-годишна възраст. Тъкмо навлязла в 16-та си година, я среща управителят на източните римски провинции Олибрий, който, поразен от хубостта є, я иска за жена. Тя не скрива, че е християнка и заявява, че неин единствен жених е Христос. Веднага е задържана и изправена на съд. Подложена е на нечовешки мъчения: приковавана към дърво и отново измъчвана, като раните є били опалвани с огън. Понеже непрекъснато се молела Богу да я дари със Свето кръщение, била вързана и хвърлена в голяма каца с вода. Оковите є, като по чудо падат, и тя, изправена във водата, запява хвалебствени песни към Бога. Накрая управителят заповядва да бъде посечена с меч извън града. Св. Марина често е изобразявана като победителка на дявола, причинител на злото – може би като отглас на легендата, че убива дракона-изкусител, като с кръстен знак се избавя от търбуха му. Светицата посещава сънищата на хора, които вярват в нея, пророкува или дава съвети какво да се направи, за да се спасят вярващите от болести и нещастия. Оренда 43
МОГИ ЗЕЛЕНАТА МАЙМУНА РАЗКАЗВА СПЕЦИАЛНО ЗА ОРЕНДА
Ако вече сте в автобуса или колата и пътувате за Странджа – знайте, че сте попаднали в машината на времето. Докато дремнете сладко и хоп – ще се събудите в прастари времена, още преди Ледниковата епоха. О, да! Това не е шега! Вероятно няма да срещнете странната катерица, която гони жълъда си (макар че знае ли човек), но можете да видите с очите си растения и животни, които са съществували преди повече от 20 000 години. Странджа е уникално място, с дива и прекрасна природа. В нея живеят хиляди видове. Много от тях са застрашени от изчезване и са вписани в Червената книга. Заради нейното богатство и заради желанието на хората да я запазят, Странджа е обявена за природен парк. Това е най-голямата защитена територия в България и в нея има цели пет природни резервата.
44 Оренда
В Странджа можете да видите найголямата древна широколистна гора в Европа. Само тук на нашия континент са запазени типичните за края на Терциера гори - отпреди 1 милион години! Тук можете да прегърнете 200-годишно дърво. Но ако искате да го обгърнете, ще ви трябват и приятели, защото стволовете на дъбовете благуни и горуни имат обиколка от по 3-4 метра. Дано не сте забравили бинокъла и фотоапарата. Тук и само тук в целия свят, са намерили своя последен дом много растения и животни. Такива видове учените наричат ендемити. Някои от тях са съвременници на динозаврите и въпреки че светът се е променил те са оцелели. Тях наричаме реликти. В Странджа има 7 реликтни растения - зеленика, странджанско бясно дърво, кавказка боровинка, лъжник, колхидс-
ки джел, чашковидната и багрилна звъника. А праисторическите насекоми са цели 34 вида! Емблемата на Странджа е зелениката. Но моля ви, не се опитвайте да я пренесете у дома като стайно цвете. Далече от дома си тя тъгува и умира. Странджа изглежда притихнала в летните слънчеви дни, но истината е, че кипи от живот. Тук живеят 269 вида птици, 62 вида бозайници, 21 вида прилепи, 23 вида влечуги, 9 вида земноводни. В реките ґ плуват 40 вида риби, а край морските брегове – 70 вида. Когато се разхождате, оглеждайте се внимателно. Можете да видите сърна, благороден елен, вълк, дива свиня, чакал и дори дива котка. Ако имате късмет, ще успеете да видите животни, записани в Червената книга - видрата в бързите води или тюлена монах край бреговете на залива Силистар. Вдигайте поглед и към небето. В просторите над този край могат да бъдат наблюдавани повече от 200 вида птици. Над Странджа преминава вторият по
големина прелетен път на птиците в Европа – Виа Понтика (Via Pontica). По тази въздушна магистрала се движат птичите ята от Северна и Източна Европа и Сибир – към топлите страни през есента и обратно на пролет. С повече търпение можете да снимате странни и редки птици - белогръб кълвач, полубеловратата мухоловка, голям маслинов присмехулник, жалобен синигер, египетски лешояд, черен и бял щъркел, бухал, четири вида орли и дори световно застрашения ливаден дърдавец. Странджа не е само планина и гора. Тя е място за среща на реките с морето. Така както ние бързаме да срещнем Черното море, към него тичат, за да се влеят три реки - Велека, Резовска и Караагач. Изобщо Странджа е място за среща на човека с дивата природа, на днешните хора с миналото. Странджа е път за пътешественици. Пътешественици във времето. Камелия А. Станчева
Моги зелената маймуна, Българското еко списание за деца и родители, www.zelenatamaimuna.com
Оренда 45
От Христо Мазов Снимки: Христо Мазов и Георги Йорданов
60 км в Странджа с. Заберново – с. Кости – с. Синеморец
Аз самият съм от странджанското околие и съм добре запознат с липсата на маршрути, велопътеки и маркировки, но това трасе определено ме изненада! Оказа се, че в книжката-пътеводител на Странджа съществува едно много приятно и добре описано каране. По маршрута няма сериозни изкачвания или спускания, тъй като планината в българската си част е ниска. 46 Оренда
Оренда 47
Началната точка на това пътуване беше с. Заберново, където се събрахме осем души, разпределени по 4-5 колелета и 2 коли. Към 11 ч. велосипедистите тръгнахме по черен път, който криволичеше ту от едната, ту от другата страна на река Велека. Минахме през местността Качул, където къщите бяха буквално забити и хаотично разпръснати из гъстата гора, по средата на нищото! Продължихме към с. Кости, като по пътя намерихме малко горски ягоди, които, естествено, ни отбиха за неопределено време... Горската фауна беше доста богата откъм звуци, сред които най-много се открояваше леко изперкалият стил на кукувицата.
48 Оренда
Когато пристигнахме в селото, автомобилната група вече беше там и се наливаше с бира. С радост разбрах, че се бяхме сдобили с домашно кисело козе мляко, на което отделих доста внимание същата вечер. В селото има и дискотека - за тези, които искат да купонясват - с пилон за стриптийз, монтиран на пън (слабо известният Селинджър стрийп-стайл)! След като изпихме по едно пиво с компанията, се засилихме към мястото за лагеруване - малка, заградена с плет горска местност с вековни дървета и малко, изоставено параклисче, от което почерпихме светена вода. Разпънахме палатките и оставихме дамската част от групата да събира
Оренда 49
дърва за огрев, да кладе огън, да приготвя вечеря - абе, пълен бейлък! Останалото е ясно - "йеденье и пийнье" (казано по странджански). На другия ден станахме рано и докато изпием по кафе и приберем палатките стана 10 часа. По пътя за Синеморец срещнахме доста припичащи се смоци, една стара костенурка, комари като врабчета, небезизвестното "странджанско полудиво прасе" (който не е чувал за него - да си плюе на петите!), защитената странджанска зеленика и др. След още малко въртене на педалите, достигнахме местността "Царско кладенче" - горско кътче, на което цар Борис III много обичал да идва. След кратката почивка на това място всичко хубаво свърши. Пътят ни представляваше дупки от копита на крави, които бяха минали през влажния сезон, пек, липса на видим път (GPS-ът показваше, че има такъв, но пред очите ми имаше само поляни, обрасли с гъста растителност), кукувици... Това бяха последните 5 км до с. Синеморец. Там, при устието на р. Велека, някои от членовете на групата поплаваха с кану, други се разходиха до Резово да си помахат със съседна Турция, а трети топнахме трътките в морето... Като се събрахме привечер, нещата от предната вечер се повториха - пукница и замезване до сред нощите. На сутринта се събудих като гърмян заек в люцерна - само моята палатка останала, няк'ви хора ми се усмихват и ми викат "Добро утро!", половината група изчезнала... Впоследствие си спомних, че въпросната част от групата трябваше да тръгва по-рано, защото ги чакаше път до Пловдив. Така завърши тридневното ни пътешествие из Странджа - една изпълнена с мистика, тайнство... и кукувици планина!
50 Оренда
Оренда 51
В следващите страници ще ви срещнем с хора избрали да живеят алтернативно. Тяхното родово имение се намира близо до Елхово, между планините Сакар и Странджа. Здравейте! Ние сме българи от цял свят, обединeни около идеята за създаване на селища от нов вид, по идеите на Анастасия, Беинса Дуно (още Петър Дънов), Щетинин и др. Селища от родови имения. Подобни селища съществуват отдавна, в момента са немалко, а и се организират много нови в Русия и по целия свят. Ясно и просто - родовото селище се състои от родови имения. Родовото имение е къща с двор с размер от 10 декара, частна собственост на семейството и рода. Върху него се изгражда самоподдържаща се екосистема (гора, езеро, зеленчукова и плодна градина, лозе, поляна), включваща домашните и дивите животни. Изграждането става по такъв начин, че срещу минимално вложени усилия от стопаните, тя им осигурява чиста, прясна храна, жива вода и пълен с етери въздух. Носи им радост и здраве, независимост от социалната и политическата система и свобода на потомците след тях. На първо място в тази идея стоят взаимоотношенията човек-природа по нов начин трябва да погледнем към Майката Природа - към храната си, към бита си. Поне да се замислим как живеем и не е ли възможно да живеем по-добре. Понятия като устойчиво развитие, икономическа самодостатъчност и независимост звучат добре за всеки човек, но на притежателя на родово имение те са още по-близки. Как е възможно Творецът да ни е създал, без да ни даде достатъчно от всичко - храна, богатство, красота? Замисляли ли сте се дали Той не е сгрешил, когато ни е създавал? Според нас грешка няма и ние ще го докажем. Всеки е добре дошъл с помощта си. Ще се радваме, ако със събраната информация помогнем на отделните стопани. Селищата, които се стремим да изградим, ще носят български отпечатък. В тях ще бъдат вплетени българските традиции във всеки един аспект. Нашият проект е още в самото си начало. Изучаването на чуждия опит - и добрите, и лошите му страни - ще помогне. Но новото българско селище ще е уникално: екологично, красиво, пълно с хора, отворени към света (съвсем не отделени). В него ще е хубаво за всеки - и на стопанина, и на гостите. Нашето желание е да работим в сътрудничество с науката и в този проект да се включат представители на официалната наука в България, професионалисти от сферите, които проектът покрива, както и всички, заинтересувани от създаването на еко-духовни селища на територията на България. Желаем да използваме научни открития и достижения, които не замърсяват и не пречат на природата по никакъв начин: слънчеви генератори, торсионни генаратори и др. Не желаем да отхвърляме, а да работим с хората, с ценните новости в съвременния свят. Да не разделяме светове, а да ги обединяваме! Атанас Маринков
52 Оренда
ХАНА ГОУЛД от Сан Хосе, щата Калифорния Тя е живяла един месец в родовото имение "Изворче", ето какво разказва тя:
Възгледите си за живота ние черпим преимуществено от книгите на руския автор Владимир Мегре. Целта ни е да живеем колкото е възможно по-опростено. Това ни спестява много време. Това време ние използваме, за да правим неща, които ни доставят удоволствие. Например, ядем преидимно сурова храна: така си спестяваме миенето на чинии и сме много по-здрави. Сутрин ставаме при изгрева на слънцето и си лягаме, когато то залязва: по тази причина почти сме забравили нуждата от електрическа светлина. Спим спокойно и ставаме рано. Къпем се в нашето езеро и нямаме нужда от специално построена баня, нито пък топлим вода. Спечеленото време използваме, за да усъвършенстваме различни занаяти и практики, които водят до подобряване на нашето физическо и духовно здраве, например ходим на екскурзии из природата. Най-много работим върху реализацията на проекта "Родово имение". През зимата садим в покрайнините на нашия поземлен терен дървета, грижим се за фиданките, обвиваме ги със слама и листа, за да не измръзнат, садим около тях растения, които ще се чувстват добре в близост до порасналото дърво. Отглеждаме овощни дървета и култивираме нови сортове. Повечето от тях садим по краищата на горския масив, за да може падналите листа на дивите дървета да топлят и защитават плодните фиданки през зимата. Част от плодовете ще служат за храна на дивите птици в гората. След овощните дървета садим картофи, грах, фасул, хрян, сусам, градински чай, жълт кантарион, макове, слънчоглед, детелина и други. Растенията си помагат едно на друго и растат с минимална намеса от наша страна. Издирваме и отглеждаме стари и изгубени вече сортове овощни дървета. Усвоили сме умения за екологично строителство на сгради. Домовете ни са построени от бали слама, измазани с традиционната смес от глина, оборски тор, ленено масло и восък. Алия е много добър зидар и умее да строи стени без хоросан, освен това плете кошници от ръжена слама, познава някои занаяти и се справя с дърводелството. Коси е опитен в засаждането и отглеждането за декоративни дървета, умее да се грижи за коне и пчели. Откакто живеем тук, сме установили, че имаме много повече умения, отколкото сме допускали преди. Въпреки това повечето неща постигаме с много опити и упорство. Вярата и положителното мислене правят чудеса. Може да опитате и вие, но трябва да сте готови да поемате сериозни предизвикателства. Тази година планираме да засадим лозе, както и да извършим на ръка сондаж за вода. Смятаме също да разширим и езерото. Продължаваме да се грижим за гората и за овощната градина. Обучаваме конете да теглят рало.
Оренда 53
Ние сме Силвия и Александър Костадинови. Родени сме и доскоро живеехме в град Варна. От години сме вегетарианци, стремим се към природосъобразен начин на живот и към духовно развитие. Преди две години и седем месеца се роди нашата дъщеричка Мария. Старанието да я отглеждаме добре многократно повиши сетивността ни към заобикалящата действителност. За себе си ние не обръщахме такова внимание колко е шумът и какъв е въздухът, ала когато заживяхме с Мария, ежедневно започна да ни прави впечатление колко е шумно мястото, където живеем, колко е замърсен въздухът, който дишаме по време на разходките, колко са безвкусни плодовете и зеленчуците, купени от пазара, да не говорим за химическото им замърсяване. Когато Мария проходи и проговори, започнахме да осъзнаваме и други фактори, за чието влияние върху дъщеря ни до тогава не си бяхме давали сметка. С всеки изминал ден ние разбирахме, че това не е животът, който сме мечтали за нашето дете.
54 Оренда
Започнахме да обмисляме къде можем да си създадем дом извън града. Запознахме се с книгите за Анастасия и тогава решихме как трябва да устроим живота си занапред. Открихме сайта на родовото селище и това беше най-хубавото нещо, което ни се беше случвало след раждането на Мария. Още след първото си посещение в селището, двамата с Александър, се влюбихме в това място. Всички наши приятели и роднини бяха изненадани от решението ни да се заселим на място без течаща вода и ток. Изглеждаше им потресаващо. Чрез мечтата на Анастасия и смелостта на първите заселници, създали родовото селище, ние преоткрихме отново себе си, чувствата си един към друг и бъдещето, което искаме за нашето скъпоценно дете. Купихме земя и през месец март на 2008 година се преместихме там. Първоначално в каравана, докато създадем истинския си нов, жив дом. Сред заселниците се чувстваме в истинско семейство. И дано повече семейства се осмелят да сътворят един прекрасен свят за децата си!
Когато някой дойде в "Родово селище" за първи път, може би очаква да види нещо по-различно от онова, което съществува там в момента. Може би някои си тръгват разочаровани в несбъднатите си очаквания. Но ако човек дойде с открито сърце за неизвестното, той ще успее да почувства невидимия за очите образ на селището. Тук все още не могат да се наблюдават процъфтяващи имения, ала техният образ е жив в мечтите ни и тяхното въплъщаване в реалността е само въпрос на време. За истински устремените към духовния напредък, това е добро училище по обучение в търпение и любов към самия процес на съзидание. Най-важното е, че тук с всеки изминал ден расте броят на посадените с любов дървета и други растения, а основателите на именията неспирно градят образа на чистата земя, запазена както от химическите и механичните замърсявания, така и от енергията на негативните чувства. За наблюдателите отстрани може би възникват много въпроси и за тях е интересно да знаят подробности от бита на заселниците. Ще се намерят и такива, които повече да критикуват, отколкото
да помагат. Отстрани винаги изглежда, че трябва да се прави повече от това, което е направено. Но нека не забравяме, че всички ние сме израсли с навици и нагласи, които постоянно ни дърпат назад и дори самият порив да ги преодоляваме всеки ден отново и отново е вече голяма крачка към обновление. Ние съвсем не сме фанатици и разбираме, че умереният път води много по-сигурно до желания успех. Да, ние допускаме да има почивки и дори отстъпления, доколкото те правят пътя ни нагоре по-сигурен. Ние разбираме, че в началото може един вегетарианец да се изкуши и да опита месо, но усещайки вредата от това, той става все по-уверен в идеята, която следва. Мнозина са склонни да чакат второто пришествие на Христа или да търсят някакъв друг образец, към който да се приобщят. В действителност няма нужда да се чака и да се търси. Всеки може и дори трябва да създаде образа на своя идеал в пространството на собствената си душа, с размаха на собственото си въображение. Нека възхищението, което този идеал буди всеки ден, макар и с малки стъпки, да ни води напред.
Оренда 55
ГЕОРГИ АНЕВ
Здравословното хранене
информационният аспект на храненето За храненето са написани безброй статии, трудове, книги. Известни са методики, идеологии и модели на мислене и поведение, водещи към определени резултати. Като изключим източните хилядолетни практики обаче, относно информационния аспект на храната и на самата идеология за нейното приемане е писано сравнително малко. Затова аз ще си позволя един опит да споделя онова, което зная, вярвайки, че по този начин ще придвижа познанието с една малка крачка напред. В нашия свят съществуват два типа познание - аналитично и езотерично. Аналитичното познание се олицетворява от западната култура и се базира на следното: Взимаме цялото, разделяме го на съставни части. Разглеждаме и изучаваме всяка съставна част поотделно от всички останали. На базата на познанието, придобито по отношение на тази част, съдим за цялото. Езотеричното познание идва от Изтока и носи хилядолетен човешки опит. Същността му е в това, да вземе Цялото и да изучава неговите комплексни проявления. Поведението на Цялото носи информация за поведението на всяка негова съставяща част. По този начин съставящите части се разглеждат в непрекъснато движение и взаимовръзка. Типичен пример за прилагане на аналитичния принцип е класическата, т. нар. "ортодоксална" медицина. Тя лекува
56 Оренда
отделния орган или система, без да ги свързва с целия организъм, т.е. винаги се бори със следствието, а не с причината. Типичен пример за прилагане на езотеричния принцип е хомеопатичната медицина, както и информационната медицина. И в двата случая се лекува цялото, а когато то е излекувано, съставните части също са здрави и функционират правилно. Да съдим кой подход към света е по-правилен или по-рационален, е ненужно. И при двете системи за познание има успехи, както и неудачи. Храната, от гледна точка на езотериката, е двукомпонентна същност. Нейните две компоненти са: химическа компонента; информационна компонента. Защо не се говори за информационната компонента на храната? Защото, ако се спазят правилата за съхранение на тази компонента, търговията с храни просто не би могла да съществува в познатия ґ вид. Освен това, информационната компонента не може да се види и пипне, следователно нейното съществуване е съмнително от гледна точка на всекидневното поведение. Това, което трябва да се знае, е че във всички сериозни държави тази компонента се изучава и изследва. Човешкото тяло представлява информационна матрица - многомерен масив от данни. Храните - също такива масиви. При
хранене и преработка на храната в тялото тези матрици взаимодействат. На физично ниво се извършва химическа преработка на храната в стомашночревния тракт. На метафизично ниво се извършва информационен обмен и в зависимост от резултата, храната може да бъде лечебно средство, ненужен баласт или отрова. Растенията са изградени от водни молекули, следователно притежават памет и емоции. Те са огледала (както всичко в този свят) и отразяват това, което им даваме. Можем да превърнем плодовете и зеленчуците не само в храна, но и в безценни лични лекарствени средства. А: Подготовка на семената за засаждане - семената трябва да получат информация от тялото на този, за когото ще е предназначено растението. Преди засаждане се държат за 10 - 30 минути между дланите на ръцете. По време на процедурата трябва да се мисли за бъдещите растения с любов. Б: Засаждане - обработените семена се засаждат в чиста почва, като се поливат с вода, в която преди това сте потопили краката си за няколко минути. По този начин растението получава от Вас сигнали: "ТОВА Е МОЕТО ТЯЛО. МОЛЯ ТЕ ДА ГО ХРАНИШ И ДА ГО ЛЕКУВАШ. ОБИЧАМ ТЕ. БЛАГОДАРЯ ТИ." В. Общуване с растението - трябва да отделяте време и да говорите мислено с растението. Да го докосвате и да го дарявате с положителни емоции. Г. Резултат - продуктите от това растение са предназначени за Вас и единствено за Вас. Те представляват не само храна, но и най-съвършеното лечебно средство. Консумацията им е изключително полезна за Вас и е наложителна. На физично ниво продуктите са
истински вкусни. На метафизично ниво Вашата матрица и тази на растението взаимодействат по най-добрия позволен начин. Ако Вие се храните по този начин, няма да боледувате от никаква болест в нито един момент от времето. Ако друг човек консумира продуктите от това растение, те ще са вкусни, но няма да има адекватно информационно взаимодействие. От това следва, че за другия те ще бъдат ненужен хранителен баласт и няма да бъдат лечебно средство. Д. Изводи - всеки трябва да отглежда индивидуални растения и единствен да консумира техните продукти. Казаното е много трудно приложимо в градски условия, но може да се прави на балкон, в двор и т.н. Вселената е дуално огледало. От едната му страна е Реалността, от другата - безкрайното пространство на варианти. Дуалното огледало безпогрешно отразява намеренията и ги материализира. Това, което искате, Ви се дава.
Оренда 57
Созопол
градът на Аполон Преди хиляди години, когато над земята още властвали богове и герои, хората зависели изцяло от тяхната воля и посланията на жреците им. В тези времена богове и богини често слизали на земята, сливали се със смъртните, помагали им или пък си правели шеги с тях, а най-често се увличали по някоя девойка или младеж, прелъстявали ги и ги оставяли сами с най-прекрасните им спомени. Така например златокосият Аполон се скитал по широката земя докато един ден се озовал по бреговете на Черно море, недалеч от малко рибарско селище. Поседнал красивият бог на скалистия бряг и вперил поглед в морето, когато сред кротките вълни съзрял найпрекрасната девойка, която някога бил виждал. Дългата є черна коса тежко падала върху стройната є снага, а водните капки се стичали по тялото є, оставяйки тънки водни бразди. Макар и да бил бог, Аполон не могъл да остане равнодушен към тази гледка и веднага се замислил как да прелъсти девойката. А в това време тя излязла от водата, разкривайки цялата си прелест, навила гъстите си коси, облякла туниката си и тръгнала към селото. Омагьосаният от красотата є бог се превърнал в гларус и полетял след нея. Девойката се спирала, събирала черупки от миди и морски камъчета и продължавала, като ходела толкова изящно, сякаш танцувала с вълните. Накрая стигнала до една колиба в центъра на селото и влязла в нея, а преобразеният бог кацнал на прозореца. Момичето изсипало събраните камъчета и миди и започнало да ги нанизва в накити, като с крайчеца на окото си наблюдавала птицата. Аполон се спуснал към нея и кацнал в купчината с черупки. И нали все пак бил богът, покровител на изкуствата, започнал да избира найхубавите и интересни мидички и камъчета, и да є ги подава с клюна си. Отначало девойката се изненадала, но 60 Оренда
започнала да ги нарежда така, както гларусът є ги подавал, и след малко видяла, че държи в ръцете си най-красивия накит, който някога е правила. Веднага го окичила на изящната си шия, а един по-малък сложила на врата на необикновената птица. После изтичала навън, където се събирали приятелките є, и се върнала късно вечерта. Щом влязла в стаята видяла, че гларусът е още там. Тя нежно го погалила, съблякла се, легнала в постелята си и бързо заспала. Тогава Аполон възвърнал божествения си облик, нежно отметнал завивките и подарил на девойката най-прекрасната нощ в живота є. На сутринта богът отлетял далеч, а момичето се събудило изтощено от найистинския и хубав сън. Гларусът го нямало, а на леглото до нея видяла перо от крилото му. Аполон се върнал в храма си в Делфи, където жрицата Пития предала посланието му на мястото на рибарското селце да бъде основан голям град. Хората се подчинили на божията воля и поели с корабите си към този далечен бряг, за да създадат град Аполония, днешният Созопол. Георги Георгиев Оренда 61
Първите обитатели на земите край днешния Созопол са се появили преди 6000 години. От Херодот знаем името на тракийското племе, обитавало созополските околности - скирмиани. Антични писатели твърдят, че 611 г. пр.Хр. група преселници от малоазийския полис (град-държава) Милет и от град Фокея основали на днешния созополски полуостров нов полис, който нарекли Аполония. Бог Аполон имал много функции, като в Аполония бил почитан като Лечител. Всяко решение за основаването на нов град е било одобрявано или не от общогръцката жрица Пинтия, чийто храм бил в Делфи. В Черно море аполонийците са и първите гръцки заселници. Едва след 100-150 години ще се появят и Месембрия (Несебър), Одесос (Варна), Бизоне (Каварна) и Дионисополос (Балчик) най-вероятно
в резултат на споразумение между царя на траките и водачите на преселниците, закрепено със сродяване т.е. чрез бракове между синовете и дъщерите на тракийските и гръцките първенци. Свидетелство за това са тракийските имена на съпругите на много гърци върху надгробните плочи в античния некропол. Като се има предвид, че името скирмиани изчезва от древните източници някъде в началото на V в.пр.Хр. твърде е възможно всички траки скирмиани да са получили аполонийско гражданство и землището им да е станало част от държавната територия на Аполония. Обстоятелството, че Аполония никога не е имала проблеми с траките в дългия си близо 600 години живот като самостоятелен град-държава подсказва, че с тази мъдра стъпка първен
Оренда 63
ците на Аполония осигурили тила си за векове наред. Държавното устройство на Аполония следвало демократичния модел на града-майка Милет. Законодателната власт се осъществявала от Народното събрание, в което участвали всички пълнолетни граждани на полиса. Оперативната изпълнителна власт е била поверявана на Съвета на архонтите. Всеки архонт (а те били девет) отговарял за определен ресор - армия, религия, търговия и т.н. Изборът на един мъж за архонт било голяма чест за семейството и рода му. Той обслужвал ресора си не само с определените му средства, но и със собствените си пари. Било проява на добър тон архонта-полемарх (военния министър) да построи боен кораб със свои средства или културния минис-
64 Оренда
тър да плаща билетите за театъра на бедните граждани. От V в.пр.Хр. Аполония сече и свои монети от сребро и мед. На едната страна винаги е изсечен гербът на града - котва. Един прекрасен символ на връзката на града с морето, който археолозите откриват и по други предмети на бита - керамика, теглилки, керемиди. В 330 г. Аполония сменила името си и започнала да се нарича Созопол. Несъмнено промяната на името е свързана с обявяването на християнството за официална религия. През 812 г., когато войските на българския хан Крум превзели града, Созопол бил вкючен в територията на България. Турците превзели Созопол през април 1453 г. Част от созополчани били запи-
сани като данъкоплатци в лично владение на турския султан Баязид II. В султанските хасове не се заселвали мюсюлмани, тъй като от това страдали личните доходи на султана. Останалите созополчани спадали към категорията "население с военни задължения", които се състояли в строеж на 2-3 галери за османския флот. Морската търговия продължавала да бъде сериозен източник на доходи и за османската хазна и за созополчани. В 1623 г. пирати-казаци нападнали със 17 кораба града и го превзели. Жителите били заставени да предадат всичкото си злато и сребро. Не били пожалени църквите и манастирите - казаците задигнали златната и сребърната свещенна утвар. След ограбването на Созопол казашката флотилия се насочила кън Несе-
бър, но всички кораби били потопени край града от внезапна морска буря. Останки от тези пиратски кораби и ценният им товар все още не са намерени. Бурните политически събития на Балканите и войните в периода 19121918 г. предизвикват нови промени в етническия състав на града. Гръцкото население се изселва постепенно, като в града остават само няколко семейства. През 1913 г. в града се заселват 217 семейства-бежанци от онези части на Тракия, които остават след войните в границите на Търция и Гърция. По-късно идват и други бежанци. През 1926 г. Созопол бе "открит" за летен туризъм. Международният туризъм постепенно се превърна в основно занятие на созополското население в най-ново време.
Оренда 65
Над 200 жилищни сгради, построени от средата на XVIII век, оформят облика на Стария град. Повечето от тях са дву- и триетажни, като долните етажи почти винаги са строени за складове за земеделски и рибарски инвентар. Созополската къща е типична българ-
66 Оренда
ска къща - каменни основи и каменни стени до първия и често до втория етаж, кирпичен градеж и скатен покрив, покрит с турски керемиди. Кирпичните стени са обшити с дъски, за да предпазват тухлите от разяждащото действие на дъждовете.
Църквата "Св. Зосим"
Църквата "Св. Георги"
Художествената галерия Средновековните църкви в Созопол са разрушени от османските турци през XV-XVIII век. Върху техните основи християнското население издига малки параклиси, а някои от тях съществуват и до днес. Най-старата църква "Св. Георги" е разположена в центъра на града и е била митрополитска църква. Археологическите разкопки показват, че Св. Георги е построена върху огромна раннохристиянска базилика с мраморен олтар, построен веднага след 330 г., когато християнството е обявено за официална религия и е съществувала до XV век, когато е разрушена от турците. В основите на базиликата са открити няколко релефа на Тракийския конник, което покзва, че
тук е имало античен храм на езическото тракийско божество. Иконографията на Тракийския конник и Св. Георги е една и съща и в случая имаме типичен пример за едно явление, характерно за налагането на християнството в първите години след като става официална религия. Такава е практиката - да се налагат за патрони на християнските църкви светци с близък иконографски образ на езическото божество. Църквата Свети Великомъченик Георги е построена преди 200 г. Първоначално е била малка дървена църква, но през 1828 г. е съборена и изградена в този си вид. Храмовите икони, полилеите, кандилата, свещниците и двата трона датират още от основаването на църквата. снимки Николай Райнов
Църква "Св. Успение Богородично" Това е един от 28-те християнски храма, съществували на територията на стария Созопол. Построен е в края на XV век на мястото на средновековен храм и е дълбоко вкопан в земята според изискванията на османските власти. Храмът се споменава в патриаршески документ от 1482 г. като метох на манастира Св. Иван. Най-забележителнотo в нейния интериор са векликолепните дърворезби на амвона, влашкия трон и олтарния иконостас, който отделя олтара от останалата част на църквата.
Художествена галерия
е създадена през 1991 г. Помещава се в сградата на "Старото училище" - паметник на културата. Галерията притежава 287 картини и около 40 скулптури от наши и чужди автори. В експозицията и фондовете се съхраняват и творби, дарени от участниците в Международните
пленери на художниците-маринисти. Представени са живопис и графика творби от проф. Ал. Мутафов, Яни Хрисопулос, П. Катерков, Елза и Владо Гоеви и др. Скулптурите са изработени от бронз, мрамор, гранит, габро, шамот и дървопластика.
Църквата "Св. Зосим" е изградена в градския парк на мястото на средновековен храм. Едно богатство на църквата са иконите й, рисувани от най-даровития созополски възрожденски художник Димитър Созопочанина. Местният археологически музей се гордее с уникални сбирки от редки гръцки съдове от IV в.пр.н.е., както и с колекция от 120 цели амфори. Музеят се помещава в сградата на храм Свети Кирил и Методий. Музейните експонати са структурирани в две направления - археология (V хилядолетие пр. Хр. - XVII в.сл.Хр.) и християнско изкуство (XVII-ХIХ век).
Материалът е подготвен по книгата на Божидар Димитров "Пътеводител на Созопол"
"Св. Успение Богородично"
Параклис Христос
Празници на изкуствата в Созопол. Фондацията за изкуство Аполония е създадена през 1991 година като продължител на идеите на Академията за изкуство със същото име, която съществува от 1984 година. Създател на това необикновено явление в българския културен живот е изявеният музикант и общественик проф. Димо Димов заедно с кръг от съмишленици - артисти, музиканти, художници, режисьори, поети и писатели. Вече 26 години Фондацията организира един от най-престижните фестивали в България - "Празници на изкуствата в Созопол.
Оренда 69