Orenda #4 by Orenda Bulgaria

Хасково - град разположен на път свързващ Запада и Изтока. Тук траките оставят своя силен отпечатък в единствената по рода си Александровск а гробница. В Хасково се намира най-старата джамия на Балканския полуостров. Най-високата статуя на Богородица в света е тази над Хасково.

Съдържание

Издава - "Еси-БГ" ЕООД Златка Паскалева - редактор Илияна Мелева - коректор

Хасково

Дизайн и предпечат Илонка Славкова Автори: Георги Нехризов Ирко Петров Магда Милчева Красимир Пилев Румяна Николова

Жива традиция

Панаирът в село Узунджово

Храмът “Успение Богородично”

Тракийската гробница в село Александрово

Виното в древността

Гласът на скалата или какво разказват “Глухите камъни”

Тракийското светилище при село Ангел войвода

Силата на символите

Фотографи: Славян Костов Рапространение Христо Христов Печат: Дедракс Адрес на редакциятa: София, кв. Лозенец, ул. Димо Хаджикоцев 59, ап. 2 e-mail: orenda.bulgaria@gmail.com Списанието излиза с помощта нa Rex Consulting

ХАСКОВО Разположен на важен кръстопът, свързващ Изтока и Запада, Европа и Азия, в Хасково се отразява историята на България. Най-старите поселения на територията на града датират още от новокаменната ера (V хил. преди Хр.) Доказателство за дългия път в историята са многобройните праисторически, тракийски, римски, късно антични и средновековни археологически паметници. Благоприятното географско разположение и добрите условия за живот спомагат за ранното и непрекъснато развитие на Хасково.

4 Оренда

Камбанарията в Хасково През 2010 г., до монумент Света Богородица в Хасково бе издигната Камбанария. Близо половин милион лева бяха необходими за изграждането на този светъл християнски паментик всички тези средства бяха събрани за по-малко от година изцяло от дарения! Със своята височина от почти тридесет метра, Камбанарията до Монумент Света Богородица в Хасково е една от най-високите на Балканския полуостров. На върха й са поставени осем камбани с различна големина.

Оренда 5

Монумент Света Богородица

Камбанарията е отворена за посещения всеки ден, а благодарение на запленяващата гледка, която се открива от върха й, тя бързо се превърна в любимо място както за хасковлии, така и за гостите на града.

Най-високата в света статуя на Света Дева Мария с Младенеца е издигната с почит, любов и признателност към Божията майка. Монументът е открит през 2003 г. с водосвет от митрополит Арсений. През 2005 г. е вписан в книгата Световните рекорди на Гинес, а от 2009 г. е и в листата на Стоте национални туристически обекта на България. Автори на статуята са Петьо Александров, Никола Стоянов и колектив. Изработена е от полимер-бетон и тежи 80 тона. Общата височина на монумента е 32,8 м., а в основата му има параклис Рождество Богородично. Идеята за построяването на Монумент Света Богородица е на кмета на Хасково Георги Иванов и се осъществява с дарения от цялата хасковска общественост. Символът не е избран случайно. Божията Майка винаги се е считала за покровителка на града. В хилядолетната му история Рождество Богородично се е почитал като един от най-големите празници, а с решение на Общинския съвет 8 септември става и Ден на Хасково.

info Повече информация за туристическите обекти в Хасково и областта може да намерите на сайта на Туристическия информационен център: Тел: 038/ 666 444 Факс: 038/ 666 444 Skype/ICQ: tourism.haskovo E-mail:tourism.haskovo@gmail.com www.haskovo.com

6 Оренда

Църква “Успение Богородично” В началото на XIX в. в Хасково съществува само малка църква, която е крайно недостатъчна за пробуденото национално самосъзнание на българите в града. Замогналите се занаятчии и търговци искат да построят нова, по-голяма и хубава. След постоянни и упорити искания те успяват да издействат ферман, с който се разрешава изграждането на храма. Строежът започва през 1832 и завършва през 1837 г. Изразходват се големи суми, използва се и помощта на населението от града и селата. Това сплотява българите като религиозна и етническа общност. Голямата съборна църква „Св. Богородица” е важен акт на националното самосъзнание и на българската църковна община, в която голяма роля игра-

ят градските първенци – занаятчии и търговци. Храмът бил построен на мястото на древен параклис, в обширен двор с издигнат над 4 метра каменен зид, за да се опази Божият дом от поругания. По неизвестни причини църквата е ориентирана почти напълно на югоизтоксеверозапад. В стилно отношение Успение Богородично представлява корабна базилика с двускатен покрив без кубета. Вътрешно тя има три олтарни апсиди. Иконостасът е дело на Дебърската школа и е с богата дърворезба. От стенописите най-забележителен е образът на „благославящия Бог”. Той е изрисуван в средата на свода в огромни размери и оставя впечатлението на „Вседържател” (пантократор), което навярно е било и основната идея на зографа, вложена в този образ, поставен сякаш в небесата.

Оренда 7

Името Хасково Като повечето многовековни градове и Хасково е носел различни имена. Някои твърдят, че първото име на селището било “Чист град” или “Бял извор”. През 1792 год. йеросхимонах Спиридон за пръв път споменава в писмен документ името на града – Марса. В своята “История во кратце о болгарском народе словенском” той разказва за турските набези в Тракия през втората половина на 14 век. Сред завладените селища са и Дълго поле и Марса , “сиреч Узунджово и Хаскьой”- уточнява монаха. Турското име “Хаскьой”, с което града е известен в периода на робството, означава в превод “Владетелско село”. За пръв път това название се среща в османски документи от времето на султан Мехмед ІІ Завоевателя, т.е от втората половина на ХV в. Предполага се, че турците са преименували някогашния град Марса веднага след завладяването му в края на ХІV век. През следващите няколко века името Хаскьой се среща в различни варианти – “Хаскюй”, “Хаскени”, ”Хаскиви”, за да се стигне до днешното ”Хасково”. В съвременното си звучене името на града за пръв път се употребява във възрожденската книжнина от средата на ХІХ век. Любопитно е, че пак тогава видния наш възрожденец и борец за чистотата на българския език Иван Богоров превежда турското название “Хаскьой” като “Чисто село”. То обаче не успява да се наложи като име на града, въпреки че в някои вестници от онова време Хасково е наречено със странното словосъчетание “Чистоград Узунджовский” или само “Чистоград”. По всяка вероятност тогавашните журналисти са имали предвид местно предание за най-старото наименование на Хасково.

Оренда 9

ТЕКСТ И СНИМКИ МАГДА МИЛЧЕВА

Празниците за които ще ви разкажа, не са от най-известните в нашия традиционен календар, но съдържат в себе си заряда на хората, носещи в сърцата си живата традиция. Те са жени и това е естествено, защото жената е тази, която предава на поколенията традиции и обичаи, празници и делници. Истинските българи носят в себе си празникa и имат нужда да го споделят с другите. Oбредността на тези празници действа на зрителите като нещо, което се случва на точното място, в точното време.

Обредността на Светото, както е известен сред населението от Хасковския край празникът Свети 40 мъченици (9 март), е възстановена от група жени в Малко Градище. Според християнската религия на този ден са избити 40 християнски светци-мъченици. В тази връзка са обредните практики и вярвания, свързани с числата 40 и 140. Второто число се появява от изговарянето на празника, като Сточетирсе. Вярва се, че Господ (Слънцето, св. Илия) забива 40/140 топли шиша в земята или я удря с 40 топуза, от което тя започва да се затопля и предизвиква събуждането на цялата природа. Това е празник за посрещането на пролетта, от моми и годеници, празник на който всяка стопанка преди изгрев слънце почиства къщата, помита двора и изхвърля боклука извън оградата, за да се изхвърли всичко лошо, всички негативи, натрупани през зимата. Основното в празника, е обиколката на селото за посрещане на пролетта, от моми и годеници. Те излизат извън

10 Оренда

селото две по две и се събират на височина или под вековен дъб. Всички носят тояжка с вързана на единия й край памучна кърпа, облечени са в празнична премяна, но босоноги. Първите моми дошли до дървото започват да пеят и по този начин събират другите моми. Съдържанието на песните е свързано с настъпващата пролет. Когато се съберат всички с песни и хоро, водено от сираче, обикалят три пъти около дъба. Откъсват клони и ги слагат на кръста си или правят венци. След това се отправят към Слъзганивия камень, (Сн. 1.) на който всички се плъзгат, за здраве и да имат деца. Тук песните, които пеят имат женитбено-пожелателен характер. Разменят си закачки, повдигат полите си с тояжките, смисълът на които е да се предизвика плодовитостта им предвид предстоящата им женитба. Оттам се отправят на свято място, местността “Свети Никола”. Слизат от високото и се отправят към реката, където ги чакат няколко момигоденици, които са направили от дър-

Сн. 1 Слъзганивия (Големия) камък, с. Йерусалимово.

вена конструкция кукла-булка, качена на шейна, облечена в булчинска премяна, с червено було на главата, с човешки ръст. Тегли се от две моми – “волове”. Момците ги наблюдават скрити в храстите наоколо. Момите прескачат реката с вдигнати поли и започват да пеят лазарски песни. Във водата хвърлят клоните и венците заедно с камъчета, изричайки: “Жаба кръс боли, мене – не”. Това обредно действие се извършва и от момци и млади жени. След това с песни, правят обиколка на селото хванати две по две за ръце. Всички излизат да ги посрещнат и да пипнат куклата, за да са здрави през цялата година. Обиколката на момите завършва в Църковния двор или на воденицата. Мелничарката ги очаква със специално приготвена топла пита без квас. При обиколката на селото, момите трябва да се върнат от там, от където са тръгнали, за да се затвори кръгът. В с. Малко Градище този обичай се нарича Женска цаца и е жив и до днес, бла-

Сн. 2 Правене на подници.

годарение на сърцатите жени, обединени от читалищната секретарка. На първи май е Ирминден, празник, на които стопанката на всяка къща, заедно със съседките трябва да направи пон’ци, попчета, сачове – съдове от глина за печене на хляб. Празник, на който работата е веселие и “върви по вода”. Каква е обредността? Подниците се правят от жени и моми. Те копаят червена пръст от едно, три или седем места. Ако глината е от едно място се омесва седем пъти. След това се събират на определено място, затоплят вода в казан, попарват глината и започват да я месят с боси крака (Сн. 2.). За да стане еластична глината се прибавят слама, козина, конски косми и животински екскременти. Против главоболие, да се лепят лесно и да не се чупят съдовете, жените слагат лепка “репей” зад ухото си. Репеят се пази цяла година и се слага на главата на ерменясало дете, нападнато от ерменките “зли сили, които нападат малки деца и лехуси”. На този ден бременни и млади жени не

Оренда 11

Сн. 3. Подници, сач, попчета.

Пчелни кошери

работят, за да се предпазят от тях. По време на месенето жените си разменят закачки, играят затворено хоро на пояс и пеят великденски песни. Ако покрай тях мине мъж и ги поздрави с думите: “Железни ви пон’ци”, те му отговарят с пожелание: “Желязна ти пишка”, пожелание, търсено от много мъже. За да са здрави подниците до следващия Ирминден, минаващите покрай жените не бива да клякат. Съдовете се оформят на ръка, намазват се с животински екскременти и се оставят да съхнат на сянка в плевнята (Сн. 3.).

на пчелата казал: – От твоите лайна да няма отсега нататък по-сладки!” Това е една от красивите народни приказки, които по човешки начин обясняват сътворението, съществуването и предназначението на земните твари. Разбираме, че пчелата е сътворена от Бога да носи здраве на хората с произвеждания от нея пчелен мед. В “Небеса” Йоан Екзарх пише за пчелата, че е “премъдро същество, резултатът от чийто неуморен труд – медът – е използван за здраве и от царе, и от прости люде”. Наред с хлябa, медът е една от най-свещените храни за българина. Не се разваля, използва се за лекарство, от него “бягат всички болести и лоши духове и не стават магии”. Медът участва в обредите на много празници. Той присъства задължително на коледната трапеза; с мед се захранват родилката и новороденото; младоженците – в деня на сватбата; булката маже с мед (и масло) вратата на къщата, преди да влезе в новия си дом. Медът се използва и в погребалната обредност. В Хасковския край има много пчелари и както повелява традицията празникът, посветен на пчелата и меда е много тачен. Това е “Свети Прокопий”, наричан пчелар, отбелязван на 8 юли. Обредността на празника е запазена до

Свети Прокоп пчелар “Когато Господ направил земята и не знаел как да я спре да расте, сътворил пчелата и я изпратил да подслуша какво си говори дявола. Пчелата отишла, кацнала на рамото на дявола, а той приказвал: – Ех, глупав Господ! Не знае да вземе един прът, да кръстоса на четири страни и да каже: “Стига толкова земя!” Като чула това пчелата избръмчала, дяволът я видял и рекъл: – Да ти яде лайната онзи, който та изпратил! Пчелата разказала всичко на Господ, който направил това, което казал дявола и земята престанала да расте, а

12 Оренда

Сн. 4 Трапеза на пчелина. днес в едно от селищата в Сакар планина, Райкова могила, разположено на 11 км северозападно от Свиленград. Вечерта срещу празника стопанката приготвя два хляба: боговица и светец. На сутринта, преди изгрев слънце, цялото семейство тръгва към пчелина, където правят трапеза (Сн. 5). Стопанката намазва питите с миналогодишен мед, запалва по една свещ върху им и дава по една запалена свещ на всеки. Мъжете свалят калпаци, стопанинът взема боговицата и казва: “Днеска е денят на свети Прокопий, празника на пчеларите. Да ни помага Бог и свети Прокопийпчелар! Да са живи и здрави пчелите, да са плодят, да са роят и много мед за трупат!” Всички отговарят: ”Амин!” Оставя на три места хляб с мед около кошерите, прикадява с палешника трапезата, кошерите и всички около нея, за да се очистят и изрича три пъти: “Кой е честит, честит, берекетлия, на трън да седи, пчели да рои.” Споменаването на тръна не е случайно, защото се знае, че той дава много мед. Синовете помагат на бащата да извади от три кошера първия мед за годината. Всички хапват за здраве и оставят мед, който се освещава в църква и се използва като лекарство. Като лекарство се употребява и мед престоял в църква 40 дни след празника на Свети Харалампий, на-

ричан Ключарят на болестите (10 февруари). Снахите вземат по едно бакърче с подсладена вода и маточина и започват да пръскат кошерите от двата края, за да се срещат на средата на пчелина. Едната казва: “Мат-мат…” – с по-висок глас, а другата с по-нисък:“Комком…” Това действие извършват три пъти, а смисълът е, тук да се събират пчелите, когато се роят. Стопанката връзва на три места скилидки чесън, против уроки от завистливи очи по пчелите. През това време стопанинът забавлява децата като им задава гатанки за пчелата: Мотовила вила, из гора ходила, ни тревица яла, ни водица пила, и пак сита била. Шило боло, по гора ходило, ни трън не оставило. Отдолу иде арапче, на ноги носи чорапче. Чудна, мала девойка из ливада летяла, чудни песни пеяла, у дома се върнала, блага манджа сготвила. След това семейството се прибира в селото, където се устройва пчеларско празненство, на което жените раздават от намазания с мед обреден хляб, светец, посветен на Прокопий-пчелар. Започва угощението, съпроводено с гатанки, поговорки и пословици за пчелите, не липсва и музика – гайда.

Оренда 13

Панаирът в село Узунджово През 204 г. пр.н.е. на мястото на тракийско селище гърците основават Пизус. След завладяването му римляните го превръщат в укрепен град под името Блисимос и построяват римски път, свързващ Константинопол с Римската империя. Укрепеният Блисимос по-късно е разрушен при нахлуването на славяните през VI век, които се установяват по границите на Византия. На същото това място славяните основават селище под името Вирово. През XV век по време на турското нашествие селото и храмът „Света Богородица” са разрушени, но хората продължават да се събират на 28 август - храмовият празник на църквата (15 август). С течение на времето се оформя събор и пазар. Наложената от християнското население традиция се подема и от турците. По подобие на гръцкото наименование, те наричат местността и селището Узунджова което значи дълго поле (от турски език), а българите го наричат Узунджово. Според автрийския историк Йозеф фон Хамер панаирът е основан през 1593 година от великият везир Синан паша. От XVI век е традиционен и субсидиран от властта и осигурява контакт на местното население с европейски търговци. В турските документи от XVIII в. той се определя като

14 Оренда

панаирът в Узунджа абад Хаскьой или само в Узунджа абад. В случая името на панаира се свързва по една или друга причина за официалната турска власт с името на Хасково като център на каазата. Или по-точно в буквален превод това означава "панаирът на узунджовския град Хасково", тъй като персийската дума абад означава град. За развитието на пазара в Узунджово, спомага изграденият още от римляните път, използван за преминаване на пътници и войски. Близостта на река Марица, по това време плавателна, служи за превоз на стоки от и за Узунджово. Тези фактори способстват развитието на търговията в региона, хасковско то тържище захранва узунджовското и постепенно му помага да стане самостоятелно пазарно средище. Узунджовският панаир става известен не само в българските земи, но и в Турската империя. Превръща се в търговски център, който свързва отделните производителни райони, градовете и селищата от двете страни на Балкана, от Македония и Тракия. През 1841 год. френският учен Ами Буе пи ше: „В рав ни на та Узун д жова става един от най-големите панаири в Тракия. Той е през лятото. Понякога там има до 100 000 души. Узунджово е паланка от 2 000 души, която се нами-

ра на еднакво разстояние от Дунава, Бяло и Черно море. Улиците са препълнени с множество дървени бараки. Театри под открито небе, фокусници, зъбовадачи, менажери заемат част от местата и извършват същите упражнения като нашите. Обаче самият панаир се отличава от панаирите в европейските страни. Никаква обществена сила, никаква полиция не се вижда, а владее голям ред. Гърци и българи, молдовани и власи, турци и перси, руси и австрийци, евреи и християни са събрани тук и живееха в пълно съгласие, въодушевени само от желанието да направят по-добри сделки и да спечелят пари. Аз бях поразен от блясъка на някои търговци. Един от тях, родом от Влашко, имаше дюкян с кожи, който по богатство и избор стоеше по-високо от най-хубавите подобни заведения в Париж и Лондон. Стоката му, на стойност повече от милион и половина франка, беше надиплена в широки кожени чанти. Наблизо персийски търговци излагаха кашмирски шалове с хиляди светли шарки; фабриканти от Мала Азия разстилаха кадифени персийски килими от най-различна големина, както и повече от 20 души търговци на скъпоценни камъни. Около всичи се трупаха купувачи. Колониалните стоки, материалите за боядисване, желязо на прътове, ориз, кожи, тънки и груби сукна и памучни платове се търсеха много. Стъклария, порцелан, оръжие, вълна, коприна се излагаха в големи количества. Ясно се виждаше, че купувачите се снабдяваха със стоки за цяла година, което и обясняваше голямато движение на тая навалица. Разменната монета на панаира беше златно и сребърно ключе, което всеки можеше да опита на размен*в. „Век“, Цариград, год. 1, № 33, 7 септември 1874.

ния си камък. Начинът, по който тия търговци можеха да преживеят цели 15 дена на такова тясно място, беше наистина за учудване. На едни служеха за жилище колите, други разпъваха палатки на полето и постилаха вътре килими, възглавници и се чувстваха като у дома си. Няколко кафеничета и едно медниче попълваха готварските потребности, които са много прости на Изток. Месарите колят на полето, от близката гора докарват дърва, а чешмите доставят вода. Не се усеща дори и неприятна миризма – толкова много всеки се грижеше за чистотата около дюкяна си от страх да не отблъс не купувачите с неприятни впе чатления.” Наред с търговския обмен по време на панаира се осъществяват значими социални и културни контакти. В дописка в цариградския вестник „Век“ от 1874 година се отбелязва: „В него ся срещат нашите сънародници от всичките почти страни, гдето жи ве ят бъл га ре...там ся сре ща нишкият жител с варненският, русчушкият с македонецът, пловдивчанинът с търновецът, среща ся на нейтралното поле на търговията, гдето не е прието началото на различието по народи и по племена, но гдето съплеменикът и сънародникът по естествена наклонност намерва случай да изучи и отблизо характерът на ония, които говорят язикът му.”* Дейността на узунджовския панаир трае близо два века. Със създаването на железопътната линия до Цариград търговците започнали да закупуват стоките си директно оттам, защото превозът им станал по-бърз, сигурен и безопасен.

Оренда 15

ХРАМЪТ в село Узунджово След падането на България под османско владичество, множество турци и гърци се заселват в хубавото и плодородно поле около река Хан-дере. Положението на българите от това време е отразено в документ от 30.08.1680 год., написан от австрийския учен Луиджи Марсили, настанил се в хубав хан в обособеното селище: „Насреща има твърде много сламени къщи, в които живеят българи. Те устройват молебени под едно дърво и

16 Оренда

там колят овни, които освеща ват върху мраморен камък и след това ги ядат…” Друг документ, от турския държавен архив в Цариград също дава информация за обособяването на село Узунджово. Това е султанска заповед на Сюлейман I от 04.05.1566 год. до кадиите на Чирмен, Нова Загора, Стара Загора и Узунджово, свързан с подготовката на поход за овце. Този документ ясно показва, че в територия та на Ос ман с ка та им пе рия, се ло

Оренда 17

Узунджово е кадилък (околия) със силно развито скотовъдство. Турският пътешественик, Евлия Челеби, през 1662 година пише: „Има един голям, приличащ на крепост хан….Има 80 огнища, уютен отвътре и отвън, с голям обор – това е един импозантен хан. Градът има една джамия, няколко ханчета, една оживена чаршия с две железни врати, прилични на врати на крепост, като всички са покрити със синкаво олово /може би за това са го наричали „Куршумли хан” – б.а./ Има още около сто бедняшки къщи, но няма вода….” Сръбския патриарх Арсений Трети, който при пътуването си до Йерусалим през 1683 год. пренощува в сарая описва постройките в комплекса, които били оградени от висока каменна ограда от дялан камък. Състоял се е от два етажа с 350 стаи и обща тераса. В приземния етаж са се помещавали оборите с място за над 1 000 коня. В двора е била изградена часовникова кула с четири големи циферблата с арабски цифри. А мраморният водоскок и хамамът са били захранвани от река Хан-дере. Интерес представлява изграждането на религиозния храм в комплекса. Връщайки се назад в историята разбираме, че първоначално на това място през 1500 год. е изградена българската църква „Св. Богородица”. При завладяването на селото турците събарят църквата и изграждат джамия на същото място наречена „Гяурджамиси”. Строителството на храма като джамия се отнася приблизително към периода 1593 – 1595 год. В ислямската култура лалето е символ на Аллах и чрез него художниците изразяват обичта си към Всевишния. Както е известно,

18 Оренда

творците през този период запазват своята анонимност, за да не се възгордеят и да проявят суета, написвайки името си под творбите. Затова лалето се превръща и в своеобразен подпис на неизвестния строител. На купола на джамията, освен полумесец и звезда, е имало и разцъфнало лале, тичинките на което се преплитали в кръстен знак. През 1906 год. когато джамията е превърната в църква, тази масивна конструкция от позлатена мед е свалена и в момента се намира в музея в град Хасково. При реставрацията между двата прозореца се забелязва изпъкналият релеф на две лалета, направени едно над друго. Върху мраморната рамка на сводестия прозорец вътре в самия храм има два стръка лалета, отново едно над друго. От двете страни на югозападната ниша е нарисувана една роза, а на северозападната има три цветя. В орнаментиката на едно от тях, след по-добро вглеждане се забелязва шестоъгълна звезда (символ на евреите), чиито листенца са пронизани от шест лъча. По един иносказателен начин храмът съвместява в себе си символите на трите основни религии, за да ни припомня, че вярата винаги е една, но се проявява чрез различни изразни средства. В храма може да се види оригинален арабски надпис, който гласи: „…Височайши Комуто сме задължени

, Щастливи защитнико. Нека благодетелният съветник Да бъде указващ пътя. Сърцето търси ненадейно Създателя .”

Оренда 19

Друг интересен орнамент може да се види вляво от входа на храма, на ъгъла на по-високия каменен под, а именно издълбан каменен ключ. Външната каменна стена е във формата на правилен осмоъгълник, който прихваща и укрепва купола. В ъглите над контрафорсите има четири уравновесяващи кубета. Над тях, над четирите стени на осмоъгълника, има още четири укрепващи отвесни стени, който са във вид на полудъга. Така се образува тунел, който крепи самия купол и способства за добрата акустика на пространството. На лицевата страна на тези укрепващи отвесни стени могат да се видят релефно изсечени символи – халка и продълговат трапец с оновата нагоре. Двата елемента наподобяват старовремски дръжки на врати. В храма на четирите стени е имало имитации на врати към четирите посоки на света. Халките на южната и северна стени са почти заличени под влияние на атмос-

20 Оренда

ферното въздействие, докато тези на източната и западната са добре запазени. Изтокът, както е известно, символизира божественото начало, от изток изгравя слънцето, започва животът. Олтарите в църквите винаги са ориентирани на изток. Всички елементи описани дотук са декоративно оформени, с изключително изящество, което придава неповторим духовен заряд на пространството. Историята на храма продължава и през 1906 год. Тогава елита на местното население предприема действия, в резулат на които турското посолство официално предава джамията на българското правителство за преустройството й в християнска църква под името „Успение Богородично”. Реставрацията е възложена на майстор Вангел от село Дебър. Той определя мястото на царския вход на олтара. Както е известно, олтарът трябва да бъде пристроен към източната стена на храма. За да бъде направен входа е било необходимо

да се извадят камъни от самата стена. Новите строители забелязват един процеп, очертаващ врата. При изграждането на храма като джамия, строителят оставя тази сляпа врата – по местоположение и размер същата, каквато трябва да бъде царската врата на олтара на християнските храмове. Този факт може би е още едно доказателсто за християнския му произход. Храмът се отличава с неповторима акустика – високият и ниският говор се чуват с почти еднаква сила. В Рилския манастир това се постига с гърнета, умишлено зазидани в четирите ъгъла на храма, с видим отвор на устието на всяко едно. В узунджовската църква акустиката се постига чрез специфичната форма на свода и стените, наподобяващи камбана, и от разпределението на прозорците. Освещаването на изцяло подновената и реставрирана църква „Успение Богородично” става през 09.09.2007 год. от Н.В.Пр. Митрополит Николай.

Оренда 21

Музей на тракийското изкуство в Източни Родопи През 2009 г. в непосредствена близост до Александровската гробницата отвори врати Музея на тракийското изкуство в Източните Родопи. За построяването му Япония дари близо 3 милиона долара. Комплексът бе открит лично от принц Акишино. Работно време oт 9.00 до 17.00 ч., тел.: 0879 06 97 76

Сред най-ярките експонати в музея безспорно са откритите в северната част на Сакар планина 98 златни апликации (4500 - 4000 г. пр. Хр.). Заедно със златните накити от Варненския некропол и огърлицата от с. Хотница те са най-старото обработено злато в света.

Тракийска сребърна огърлица с обеци

22 Оренда

Нагръдник

Керамична лампа

Златна огърлица

Полифем и Галатея - украса за колесница Стъклена амфорка за благовонии

Оренда 23

ТЕКСТ ИРКО ПЕТРОВ, СНИМКИ ИВО ХАДЖИМИШЕВ

ТРАКИЙСКАТА ГРОБНИЦА в село Александрово 24 Оренда

На 17 декември 2000 г. екип от археолози, ръководен от д-р Г. Китов, забелязва прясно изкопана пръст върху насипа на могилата „Рошавата чука” край с. Александрово. Професионалният рефлекс сработва веднага и извършения оглед изправя археолозите пред едно от най-значимите открития на българската археология. Прониквайки през направения от иманярите отвор, учените попадат в тракийска гробница с невероятно добре запазени стенописи. Още първия оглед показва, че художествената украса е уникална, без паралели сред откритите до сега съоръжения от подобен тип. Впечатляваща е и архитектурата на гробницата, която по своите размери си съперничи с най-монументалните такива по нашите земи. „Рошавата чука” се намира близо до западните покрайнини на селото, в източното подножие на масива „Асара”. Височината на могилния насип е около 15 м а диаметърът му надхвърля 70 м. Гробницата има дълъг около 15 м коридор, ориентиран в посока изток-запад. Входът, фасадата на който е разрушена още в античността, се намира на изток, на около 10 м от периферия-

та на могилата. Той е изграден от каменни квадри с различни размери, без каквато и да е спойка помежду им. Височината му - при входа на изток, е 2,25 м, а в края – на запад – 1,8 м. Широчината на коридора също е променлива от 1,17 до 1,25 м. Покритието му е плоско, от грубо обработени каменни плочи. От коридора се влиза в правоъгълна камера с размери 1,92 Х 1,5 м, издължена в посока север-юг. Покривната й конструкция е с форма на трапец. Проходът между коридора и предверието е с правоъгълна форма с височина е 1,20 м и широчина – 0,70 м. През вход с приблизително същите размери се влиза в кръглата камера. Тя има диаметър в долната си част 3,30 м и височина 3,40 м. Засводяването й е с камбановидна форма като стесняването започва непосредствено от пода. До южната й периферия е прилепено ритуално ложе, изградено от каменни блокове. При откриването на гробницата, то вече е разрушено, а частите му – разхвърляни безразборно по пода на камерата. В тесните страни на изток и запад е имало каменни „възглавници”, подобни на тези от леглото на Мезеш-

План на гробницата

Оренда 25

ката гробница. Запазените следи от мазилка по някои от камъните свидетелстват, че ложето е имало живописна украса, унищожена при разбиването му от иманярите. Проходът между кръглата и правоъгълната камера се е затварял с двукрила каменна врата, разбита при някое от множеството иманярски прониквания. Едното й крило е открито изцяло запазено в дъното на дромоса, а другото – разбито на части, в коридора и кръглата камера. По тях има запазени следи от мазилка, оцветена в червено. Вратата се е заключвала със сложен механизъм, от който е оцеляла една бронзова халка. Кръглата и правоъгълната камери са изградени от добре обработени каменни блокове без спойка, с рустицирани лица, върху които е положена мазилката и извършено изписването. Това говори за поне два периода на използване на съоръжението. Доказателство в тази насока са и откритите две подови нива в кръглата камера - първото от каменни блокове, а второто - от трамбована глина. Грубият строеж на коридора, както и частичното изписване само в западния му край - пред преддверието, контрастира с прецизната строителна техника, приложена при двете камери. Дори мазилката, върху която е нанесен живописния слой в дромоса, на запад не е подравнена във вертикална права линия, а е скосена вълнообразно, като създава впечатление, че нещо е накарало строителите и художника да бързат. Какви са били причините за това, сега можем само да гадаем. Гробницата от с. Александрово се нарежда сред най-големите съоръжения от този тип, открити до сега. Уникал-

26 Оренда

на обаче я правят нейните стенописи, които, поне за сега, са без паралел. Живописта обхваща изцяло кръглата и правоъгълната камери и малка част от коридора. Ловни, бойни сюжети, както и сцени от погребално угощение се редуват с монохромни пояси и такива с орнаментална украса. Най-богато е украсена кръглата камера. Тук стенописите са разпределени в шест хоризонтални пояса с различна широчина, разположени един над друг. Първият фриз, разположен долу - при пода, е силно пострадал от иманярските набези. Все пак, точно срещу входа на запад, личат изображенията на три седнали фигури. Най-лявата е на мъж с брада, обърнал глава настрани към прислужник, поднасящ му рог с вино. Върху облегалката на стола, на който е седнал, е окачен меч. Вдясно от него седят още двама мъже. До тях се вижда права фигура на втори прислужник, който поднася златен ритон към владетеля. Пред пируващите личи маса, отрупана със златни и сребърни съдове. Надясно от сцената фризът е унищожен, но върху голям запазен фрагмент се личат изображения на различни съдове, вероятно част от интериора на залата за пиршества. Над фриза с погребалното угощение следва монохромен пояс, украсен в червено. Точно тук бе направено едно от най-интригуващите, но и загадъчни открития в гробницата. Отново срещу входа, в камерата над сцената с погребалното угощение, с остър предмет е врязано изображение на млад мъж в профил наляво. Отгоре над портрета има надпис с гръцки букви, разчетен от проф. Герасимова като КОДЗИМАСЕС ХРЕСТОС. Според нея първата дума е лично име от тракийски произход, а

Детайл от геометричния фриз Графитът

Поглед от коридора към кръглата камера Каменната врата

Оренда 27

втората – прозвище, което означава способен, умел, можещ и др. Така надписът може да се тълкува като КОДЗИМАСЕС МАЙСТОРА. Според д-р Китов, графитът представлява автопортрет и автограф на художника, изрисувал гробницата. Над червения пояс има геометричен фриз от свързани свастики, оцветени в бяло и черно. Отдолу той е ограничен с йонийска кима, а отгоре – от тясно бяло поле, с вписани в него червени точки. Непосредствено над него следва найдобре запазеният фигурален фриз, върху който са изобразени сцени от царски лов. Височината му не е голяма – едва 38 см. Ловът е една от най-популярните теми в тракийското изкуство. Срещаме я върху десетки паметници, накити, съдове, оброчни плочи и др. В представите на древните траки порядъкът във вселената може да бъде установен чрез победа над силите на хаоса. Побеждавайки глигана – въплъщение на хаоса, владетелят възстановява световния порядък и придобива нов, по-висок статус. Върху бял фон са изобразени четири конника, придружени от пешаци, атакуващи глигани и елени. Те яздят различни по цвят коне - сив, жълт, бял и червен. Първите трима препускат наляво и само конникът с червения кон – надясно. Последният е изрисуван над каменното ложе и, въпреки че фризът е с форма на окръжност, попада в „централната” му част там, където естествено се насочва погледът на влезлия в камерата наблюдател. Стремежът на художника да подчертае именно тази фигура личи и от обстоятелството, че за разлика от другите трима конника, наметката върху гърба на коня му (седлото), е от

28 Оренда

леопардова кожа – свидетелство за повисок статус. И още - останалите препускат след животните, атакувайки ги в гръб, а той напада глигана пред себе си фронтално. Пронизал го е с две копия и замахва с трето към застиналото от болка животно, докато помощникът му – гол гигант, го връхлита в гръб, размахвайки двойна брадва. Имаме всички основания да приемем, че именно това е изображението на хероизирания владетел, погребан в гробницата. Доказателство за това, че именно южният сектор на кръглата камера и интериорът в нея следва да се възприема като главен (централен), откриваме в една интересна подробност на архитектурния и план. Вертикалните страници на рамката на входа към камерата са срязани не под прав ъгъл – както е нормално, а косо, така че да насочват погледа и движението на влизащия на юг – към ложето и разположените над него стенописи. И тук, както при гробницата от Казанлък, е налице една детайлно обмислена и предварително планирана взаимовръзка между архитектура и живопис, съчетани в хармонично единство. Не по-малко интересни са и изображенията на останалите конници. Те са облечени с различни по цвят дрехи, атакуват преследваните животни с копия, а на поясите им висят мечове. Придружаващите ги пешаци също са облечени и нападат животните с различни оръжия, някои от които неизвестни до сега. Заедно с тях в лова участват и десетина кучета – черни, жълти и бели. Ако конникът, яздещ червения кон, е владетелят, то кои са останалите трима, изобразени върху фриза от кръглата камера? Логически и визуално могат да бъдат обособени четири отделни сцени, независими една от друга.

Ловният фриз – южен сектор Владетелят

Оренда 29

Ловец - детайл

Много вероятно е художникът да е представил само владетеля в различни моменти от неговото битие. Възможно е и второ, по-елементарно и профанизирано тълкуване – царят е изобразен в момент на лов, придружаван от свои съратници, представители на тракийската аристокрация. Стилът на художника е изключително реалистичен, предадени са в подробности и най-дребните детайли от облеклото, въоръжението и конската сбруя. Не са убягнали от вниманието му дори такива дребни подробности като шевовете по дрехите. Над ловния фриз следва пояс от кима, който го отделя от горната част на купола. Първоначално е бил оцветен в жълто, но сега почти изцяло е посивял, в резултат на естествени процеси на стареене. На върха на купола ключовият камък е образувал поле с формата на плосък диск. Той също е оцветен, като в изписването му е кодирана характерна

30 Оренда

за тракийските религиозни представи символика. Дискът е разделен на четири различни по големина сектора. Източният и западният са по-големи и са оцветени - съответно с червено и черно. Червеният цвят - на изток, символизира изгрева, денят, слънцето и живота, а черният на запад – залеза, нощта, смъртта и подземния свят. Двата потесни сектора между тях образуват форма на двойна брадва – царски символ, който подчертава значението на съоръжението. Сцените от кръглата камера показват пътя на починалия владетел и изпитанията, които той е трябвало да преодолее до получаването на статуса си на херой – полубог. Първото, което влизащият в гробницата е виждал, са няколкото бойни сцени в дъното на коридора и правоъгълната камера. С тях художникът е искал да представи воинските подвизи на погребания като още една аргументация за особения му статут.

Ловецът с кривия нож

За съжаление, тези участъци от стенописите са силно повредени. Детайлите се губят, но все пак изображенията са достатъчно ясни, за да се тълкуват като сюжет. Всъщност, и върху северното и южното пано на коридора, и в преддверието, той е един и същ - владетелят на кон в бой с пехотинец. Само на южната страна на дромоса той се бие с двама пехотинци. Единият е прав, в пълно бойно снаряжение, вдигнал меч в дясна ръка. Вторият е коленичил и, в жест на смирение, подава меча си към атакуващия го конник. Смелостта и воинските достойнства на владетеля са подчертани и в стенописа върху северната стена на коридора. Тук той атакува въоръжен с копие и голям кръгъл щит гол пехотинец, който бяга панически обърнал глава назад. Силно пострадали са и стенописите в правоъгълната камера. В долната част стените й са били оцветени в черно. Хоризонтални пояси с растителен орнамент, ограничени отгоре и отдолу с редици от кими, отделят черните полета от оцветения в червено свод на камерата. В трапецовидните полета над двата входа е имало изображения, но от тях частично е запазено само едно – това на запад, към кръглата камера. Горната му част е унищожена. Тук отново виждаме двубой между конник и пехотинец. Стенописите са дело на умел художник, владеещ прекрасно техниката на живописта и познаващ в детайли тракийската действителност. Те се отличават коренно от познатите ни стенописи от гробницата в Казанлък, изпълнени в характерния за епохата на елинизма стил, при който боговете се изобразявали като хора, а хората – съвършени и красиви, като богове.

Персонажите от Александрово са различни. Наред с конниците, виждаме грубоват гигант да напада благороден елен, въоръжен само с крив тракийски нож. Гол дебелак, посича глиган. Кучета, стръвно лочат кръв от ранените животни. Това са изображения на истински, живи същества, взети от реалния свят. Живописта от гробницата е изключително ценен източник за реконструкция на тракийската действителност. Тя носи внушителна по обем информация в областта облеклото, снаряжението и въоръжението на древните траки. За похватите, прилагани при използването на различните оръжия, в бой и по време на лов. Гробницата в Александрово е построена през втората половина на IV в. пр. Хр. Предназначението й е било да даде последен приют на някой от тракийските владетели, чието име остава тайна за нас. Със своите архитектура и стенописи тя е един от бисерите на тракийското културно наследство по нашите земи.

Оренда 31

ТЕКСТ И СНИМКИ ИРКО ПЕТРОВ

Виното

в древността

Виното е съпровождало човека през целия му жизнен път. С вино отпразнували появата на новороденото и пак с него изпращали покойника в небитието. Било храна за бедняка, удоволствие за богатия и лекарство за всеки. Дори робът не бил лишаван от вино. Неотменим елемент от езическите обичаи и от християнския култ‚ то е единственото питие, имащо своя бог в античността и светец в християнската епоха. Почитали го наравно с хляба. С хляб и вино Спасителят се простил с учениците си и поел пътя към Голгота.

Кана сребро позлата IV в. пр. Хр.

32 Оренда

Митовете Виното и лозата заемали важно място в живота на човека от най-дълбока древност. Всеки народ, запознат с лозарството и винопроизводството създавал своя версия за появата им, за това как е открито първото растение и как е била направена първата напитка от грозде. Според египетската митология бог Озирис бил този, който научил египтяните на уменията да садят и отглеждат лозя и да правят вино, но като бог на виното египтяните почитали Шаи. Той бил със спокоен нрав и не устройвал буйни оргии като Дионис. Впрочем, в древен Египет виното не било достъпно за бедните и може би затова почитали Шаи и като бог но богатството, изобилието и охолството. В древногръцки мит се разказва, че лозата била открита от една овца, която вечно се отделяла от стадото и се връщала последна в кошарата. Веднъж пастирът решил да я проследи и забелязал, че тя яде плодовете на непознато растение. Стафилос (така се наричал пастира), отнесъл на господаря си Ойнос от плодовете на растението. Той забелязал, че сокът от тях след време променил вкуса си, придобил свойството да опива и го принесъл в дар на Дионис. Богът от своя страна научил Ойнос на умението да отглежда лозата и да прави вино. Друга легенда разказва следното: Веднъж Дионис срещнал сатира Ампелос. Последният бил едно от онези митологични същества с кози крака, опашка и остри уши, които свирели на пастирски флейти и похотливо задиряли всяка срещната жена. Ампелос се сприятелил с бога и станал негов спътник. Но

Бюст Дионис, бронз II-IV в. един ден се случило нещастие – сатирът паднал от висока скала и загинал. Дионис започнал да моли своя баща Зевс, да съживи Ампелос. Съжалил се Зевс над молбите на сина си и превърнал сатира в лоза, плодовете на която не отстъпвали по вкус на божествения нектар, а ароматът им превъзхождал аромата на всички цветове. В тях се трупал земен сок роден от слънчевата светлина, влагата и огъня. Оттогава Дионис започнал да странства по света и да учи хората да отглеждат лозя и да правят вино. Придружавала го шумна свита от сатири, нимфи и вакханки, които танцували надавайки безумни викове. Затова наричали бога още и Бакх (Вакх) – тоест безумен, а жените придружителки - вакханки. Един от най-популярните митове на античността разказва следното: Случило се така, че морски пирати пленили младия Дионис. Доволни от плячката, те започнали да пресмятат колко ще получат за него на пазара за роби, но сметките им излезли криви! Опитали се да го вържат, но въжетата

Оренда 33

Матрица Дионис, бронз II-IV в.

сами се развързали и паднали в нозете му. Изведнъж по палубата на кораба започнало да струи вино, мачтата се обвила с тъмнозелен бръшлян, а лозови ластари украсили платното. Ужасените пирати скочили в морето и Дионис ги превърнал в делфини. Този сюжет бил сред любимите на древногръцките художници - вазописци и многократно изобразяван върху съдове за вино. Според Стария Завет първият човек посадил лоза след Великия потоп и изготвил вино бил Ной. След като Ноевия ковчег спрял на планината Арарат той излязъл от него и започнал „….да обработва земята и посял лоза. И пил той вино и се опиянил.” (Битие, IХ, 20-21). „…Виното е полезно за живота на човека, ако го пиеш умерено. Какво е живота без вино? То е сътворено за веселие на хората. Радост за сърцето и утешение за душата е виното употребено на време; тъга за душата е виното когато го пият много, при раздразнение и кавга…”. Сирах (гл. 31, с. 31–34) В юдейската „Песен на песните” приписвана на цар Соломон, Лозата и виното се упоменават повече от двадесет пъти!

34 Оренда

Голямото количество митове, вярвания и религиозни обреди свързани с виното и лозата, достигнали до нас от античността, са свидетелство за дълбоките традиции в областта на лозарството и винарството в тази епоха. В определена степен те способствали за широкото разпространение на винопроизводството в античния свят.

Лозята Ние не знаем кога за пръв път човекът е започнал да се занимава с лозарство и кога е било направено първото вино. Във всеки случай археологическите проучвания показват, че през четвъртото хилядолетие преди Христа в Египет, Асирия и Вавилон вече култивирали лозата. Сигурните данни за нашите земи датират от бронзовата епоха (3-то хил. пр. Хр.). Омир описва Древна Тракия като земя, в която се правело хубаво вино. Сведения за добре развито лозарство и винарство в античността намираме и в произведенията на други антични автори като Платон, Ксенофонт, Атеней, Полиен и др. Не случайно

в Древна Тракия широко разпространение получил култът към Дионис, засвидетелстван в множество археологически паметници. Изображението на лозница или грозд се среща и върху много от античните монети, сечени по нашите земи. Истински разцвет лозарството получило в земите около Егейско море. В континентална Гърция, по Малоазийското и Тракийското му крайбрежие, както и по островите в Егея се произвеждали най-добрите вина на древността. Топлия климат, продължителното лято, обилните слънчеви дни, създавали прекрасни условия за отглеждане на лозата. Развитието на лозарството в Древна Гърция се стимулирало и от факта, че преобладаващата част от земите и не били подходящи за отглеждане на други земеделски култури.

Виното Гроздоберът през античността бил празник, свързан с множество ритуали. Това е и една от най-експлоатираните теми в античното изкуство. Изображения, свързани с беритбата на гроздето и приготвянето на вино, се срещат върху керамични съдове, стенописи и мозайки в жилищни и обществени сгради, че дори и в някои гробници. Понякога учудващо детайлни те, заедно с писмените извори, са един от източниците за възстановяване на винопроизводството в древността. Античните вина били много по-различни от съвременните ни представи за тази напитка. Те били гъсти, с ликьорна консистенция, силни, сладки и ароматни. За да постигнат тези качества подсушавали гроздето на два етапа, преди и след беритбата му. Забавяли възможно най-дълго гроздобера

и отстранявали част от листата на лозите. Набраното грозде подсушавали допълнително в продължение на няколко дни преди изцеждането на гроздовия сок. Целта била да се отстрани възможно най-много от влагата в гроздето, с което пък се повишавала захарността му. Ето какви съвети дава на лозарите древногръцкия поет Хезиод (VIII – VII в. пр. Хр.) в поемата си „Дела и дни”: „Когато Орион и Сириус достигнат до средата на небето, сваляй гроздовете и ги носи у дома. Постави ги на слънце десет дни и десет нощи, а след това нека пет денонощия лежат на сянка. На шестия ден напълни съдовете с даровете на Дионис.” Тези похвати на античните винопроизводители водели до повишаване на захарността на гроздовия сок до 40 – 50%. Затова процесът на ферментация протичал много бавно и при достигане на спиртно съдържание от 15 – 16 градуса се прекратявал – в такива условия дрождите не могат да оцелеят. Така се получавали силни и сладки вина. Младото вино наливали в керамични съдове. То ставало пивко на втората година от производството му. По този начин получавали относително по-леко питие, предназначено за ежедневна консумация. Висококачествените вина отлежавали в продължение на 5-10 години. Според Плиний помпейските вина ставали най-добри на десетата година от производството им. За робите се произвеждало и нискокачествено “второ” вино. Ежедневната им дажба включвала около 600 грама от него. Понякога в “робското вино” сипвали по малко оцет, за да избегнат прекомерната му консумация.

Оренда 35

Чаша Троянски тип Бронзова епоха

Древните автори са ни оставили и доста рецепти за използването на виното като лекарство. Плиний Стари споменава за един вид аперитивно вино, смесено с мед и наречено “Густатикум”. Пиели го на гладно, преди ядене нещо необичайно за римските навици, но препоръчвано от тогавашните лекари “…които винаги си придават важност с някоя новост…” - както духовито отбелязва авторът. Ефектът от напиване с античните трапезни вина бил сходен с този от съвременните. Плиний Младши споделя, че “ от тях боли глава до шестия час (до обяд) на следващия ден”!

Тракийските пиршества “Всички траки са пияници” — пише Атеней. Разбира се, тези му думи не трябва да се приемат буквално, но за умението им да пият по много пишат и други древни автори. При това трябва да се има предвид, че в антична Гърция и Рим консумацията на вино била ежедневие. Явно е, че траките пиели доста повече, щом са ги впечатлили. Впрочем оценки като тези на Атеней трябва да се приемат доста внимателно, защото като правило са предубедени. Пример за това е отношението към

36 Оренда

Сребърно Гобеле V в. пр. Хр.

обичая на траките да пият “на екс”. За него пишат Калимах, Хораций и Атеней. Според тях, да се изпразват чашите на един дъх е проява на “варварщина”. Но така се пиело и в Гърция. Античните автори свидетелстват, че гърците го правели в съпровод на музика и песни, но само! … “при особени случаи”. За тракийския навик да се пие на един дъх има и чисто материални доказателства. Това са откриваните при археологическите проучвания чаши без столче, с остро дъно. Такъв съд не можел да се остави пълен на масата и веднъж напълнен, трябвало да се изпие до дъно. Може би затова при траките съществувал обичай да се излива останалото в чашата или рога недопито вино върху дрехите. Това спасявало онези, които не издържали на здраво пиене. Сведението е на Ксенофонт, а той описва личните си преживелици в Тракия и може да му се вярва. За “варварски” се считал и обичаят на траките да пият виното неразредено. Омир описва как тракийският жрец Марон подарява на Одисей “…дванадесет амфори сладко, неразредено вино, божествено питие…” “…Когато искаха да пият от това червено вино, сладко като мед, той напълваше една чаша от него, смесваше

Чаша със шишарковидна украса (символ на Дионис) II-IV в.

го с двайсет пъти по толкова с вода и приятно, божествено благоухание се разнасяше от съда. Тогава беше много трудно да се въздържиш от него…”. Това сведение за двайсеткратното разреждане на виното може и да е преувеличено, но в древна Гърция и Рим обикновено му добавяли три части вода. Смесването ставало в специално изработвани за целта съдове, наречени “кратери”. Вярно е, че местните тракийски вина не били така гъсти както гръцките, но траките не разреждали и вносните вина. За умението им да издържат на здраво пиене говори един обичай, описан от Ксенофонт. Става дума за бойния танц, наречен “колабрисмос”, който траките обичали да изпълняват по време на пиршества. При него танцьорите имитирали истинска битка, разделени по двойки “…накрая единият удрял другия така че всеки мислел, че действително го е убил, докато той падал само някак си изкусно…”. Танцът си е танц, но за да се имитира истински бой, с истинско оръжие и след множество наздравици със силно вино бил нужен бистър ум! Впрочем, същият този Ксенофонт описва едно пиршество при тракийския цар Севт, на което са-

Червенофигурен Скифос IV в. пр. Хр..

мият той бил свидетел. След многото наздравици и танци, в които царят участвал, на излизане владетелят “…ни най-малко нямал вид на пиян…”. Атеней разказва за едно друго забавление на траките по време на пиршества: “…Те окачвали на известна височина примка и точно под нея слагали объл камък за тези които стъпвали върху него. После хвърляли жребий помежду си и на когото се паднел жребия стъпвал със сърп на камъка и поставял врата си в примката. А друг се приближавал незабелязано и раздвижвал камъка. Увисналият ако не преварвал бързо да отреже въжето със сърпа докато се изплъзвал под него камъкът умирал, а другите се смеели смятайки смъртта му за игра….”. Вероятно Атеней бърка кривия тракийски меч със сърп но това не е толкова важно. По-важното е че в такава жестока игра по време на пир са могли да участвуват хора които не губели нито бързината си нито рефлексите си след множеството наздравици.

In vino veritas! “Във виното е истината”- твърдяли древните римляни и за античността тази максима има особена стойност.

Оренда 37

“След пиршеството” – рисунка от чевенофигурен древногръцки съд Защото в онези времена виното било не само напитка за удоволствие, но и храна и лекарство. Пиршествата не били ежедневие дори и за по-заможните траки, гърци и римляни, а ежедневното меню на победните било повече от скромно. Шепа маслини, къшей не до там добър по нашите мерки хляб и чаша вино се считали за напълно достатъчни. Месо се консумирало рядко, а зеленчуците били на почит, когато ги е имало. Лукът и чесънът се употребявали повсеместно и с риск да разочароваме почитателите на високото антично изкуство трябва да отбележим, че творците му редовно понамирисвали на тях. Виното обаче рядко отсъствало от трапезата, макар че доста често служело за по-лесно преглъщане на сухите къшеи хляб. Може би оттогава съществува традицията да се яде “попара” от хляб и вино, все още запазена сред възрастните хора на село. Дори и в ежедневието консумацията на вино била ритуал. В античността съществувал цял набор керамични съ-

38 Оренда

дове, предназначени за приготвяне и поднасяне на виното на трапезата. Варварските нашествия от lll - lV век нанесли тежък удар върху лозарството и винопроизводството в земите на Тракия които току що започнали да се съвземат след отмяната на италийския монопол. Mестното население или загинало или било принудено да се засели в нови по-защитени места. Голяма част от лозята били унищожени. Нашествениците, идващи от север, като правило нямали традиции в лозарството и производството на вино. “Някои от тях – пише Йорданес – не знаят дали има другаде лозя ако и да купуват вино от съседните места…” През късната античност лозарството и винарството в Тракия са в упадък. Те никога няма да се възстановят в предишните си мащаби. Едва през средните векове славата на тракийските вина ще се разнесе отново далеч зад границите на България а трубадурът Фолфганг фон Есенбах ще възпява в своите песни великолепните качества на “пловдивския мускат”.

Природен феномен "БЕЛОГРАДЧИШКИ СКАЛИ" Белоградчишката крепост е паметник на културата от национално значение и една от най-запазените крепости в страната, датираща от I в. пр. Хр. Белоградчишките скали се подредиха на 5-то място в топ 10 на чудесата на България. Белоградчишкште скали, тези изумителни каменни структури са изваяни от природата в продължение на 230 млн. години. По известните скали около града са - Конника, Мадоната, Дервиша, Адам и Ева, Гъбите, Лъва, Монасите, Мечката, Замъка, Овчарчето и много други. Белоградчишките скали са обявени за природна забележителност през 1949 г. През годините мнозина български и чуждестранни учени, пътешественици и туристи са се прекланяли пред красотата на уникалните Белоградчишки скали.

"Това с думи не може да се опише. Това трябва да се види!" Константин Иречек Гласуването за Белоградчишките скали в кампанията New 7 wonders продължава на номер +442033470901 с код 9905

Направи сам собствена фотокнига Смята се, че първата успешна фотографска снимка датира от 1826 година и е дело на френския изобретател Жозеф Нисефор Ниепс. Днес фотографията намира широко приложение във всички области на живота ни - в науката, изкуството, в медицината, медиите и пр. Според приложението си и използваните методи в нея, фотографията се подразделя на много дялове - научна, художествена, портретна, репродукционна, инфрачервена, спектрозонална и т.н. И, колко по-лесно и бързо днес е създаването на снимка за спомен или художествена композиция... Изкуството на фотографията е специфично и различно. С него всеки може да изрази света по неговия си, специфичен начин. Фотографията е само един аспект на визуалните изкуства. Но чрез фотоснимката всеки може да бъде малък творец и да изрази, както своя свят, така и да запечати външния, но пречупен през обектива. Днес фотографията или традиционната снимка за спомен сякаш е малко позабравена. Имаме различни начини да съхраним хубавите си моменти, местата, които сме посетили и снимали – например на диск или в компютъра си, в телефона...

Но все пак снимката е начин да запазим, предадем и споделим, свои спомени, преживявания, щастливи и важни мигове. Миг, чрез който да разкажем и запечатаме история... Funbook е едно предложение, което може да ни помогне да съживим спомените и да погледнем с нови очи позабравените фотографии, като сами избираме как да ги подредим във своя фотокнига-албум. Тя може да бъде прекрасен подарък за близките ни хора, най-вече баби и дядовци, които не винаги имат достъп и умеят да боравят с новата техника. Чрез един красив, елегантен фотоалбум можем да покажем, колко значими и прекрасни са миговете с близките ни, като го изразим без думи, а само с

www.funbook.eu подбрани снимки. За всеки случай, в който бихме искали да споделим запечатани мигове. И за всеки случай, когато искаме да подарим нещо различно и стилно, което отразява нашият свят. Funbook предложенията са за всеки от нас, всеки има свободата да сътвори собствен албум от много и различни съчетания на подвързия/корица, художествено оформление, композиции и да ги съчетае с многобройните възможности за текст, заглавия, формат и обем според желанията си. С такъв фото-паспорт начинаещите актьори например могат да предствят себе си за предстоящи кастинги. Сина ми е такъв млад актьор и наскоро имаше нужда да се представи. За жалост не знаех, какво точно иска и как да му помогна. Но, ето сега, когато открих funbook мога да го насоча и той сам да избере своя фото-паспорт за кастинги, да подбере фотоси, които го представят по най-добрия начин и в различни роли, да ги разиграе, както му харесва. Младите майки също могат да подредят най-специалните мигове от живота на растящото бебе в книга-албум. Сладки муцунки, наакано дупе, първи самостоятелни стъпки. Да ги споделят с други мами и близки. Сватбите, излетите, екскурзиите с приятели могат да се съберат и подарят на хората, които искаме да изненадаме приятно. А защо не и просто да подредим албум със свои художествени композиции? От местата, които сме посетили и са ни впечатлили?... Оренда 41

ТЕКСТ И СНИМКИ Д-Р ГЕОРГИ НЕХРИЗОВ

ГЛАСЪТ НА СКАЛАТА или какво разказват "Глухите камъни" 42 Оренда

Родопите са планина с уникални природни дадености. Не по-малко впечатляващи са съхранените следи от хилядолетната история на този край. Многобройните повече или по-малко известни археологически паметници позволяват Родопите да се разглеждат като своеобразен резерват на културни ценности. Основно в източните части на планината, обусловени и от наличието на подходящи скали, се откриват скално изсечените паметници – скалните гробници и гробове, шарапани, оформени в скалата помещения, стълби, басейни, улеи, „тронове” и „олтари”. Единствено в Източните Родопи се срещат скалните трапецовидни ниши – разположени на групи, по-рядко единични, те са изсечени в отвесните стени на недостъпни скали. Въпреки че съществуват десетина хипотези, за изследователите все още остава загадка тяхното предназначение и хронологията им.

Целенасочената обработката на скалите на не случайно подбрани места е довела до оформянето на изключително атрактивни комплекси. Сред тях най-внушителните са широко популярните Перперикон и Татул, но има и други значително по-слабо известни, като намиращите се при селата Ангел войвода, Биволяне, Долна кула, Горно поле и др. Особено место сред тях заема комплексът "Глухите камъни", намиращ се при с. Малко Градище, община Любимец. Обектът в м. Глухите камъни е отдавна известен и вече твърде популярен, но не е изследван чрез археологически разкопки. Той се намира на хребет, спускащ се на изток от вр. Света Марина (708,6 м), един от изявените върхове на източнородопския рид Гората. Билото му е увенчано с високи 10-15 м скални зъбери, разделени от разломи. В геоложко отношение скалите са риолитови субвулкански образувания (латити). Големият интерес към Глухите ка-

мъни се дължи основно на многобройните ниши, изсечени по отвесните страни на тези скали. Най-впечатляващи обаче са изсичанията в най-западния и доминиращ над околните скален масив. Върху заравнения му връх е вкопана дълбока правоъгълна щерна за събиране и съхраняване на вода. До нея води добре оформена двураменна стълба. Южното лице на скалата, от където започва стълбата, е оформено отвесно. На това място е издълбано пещерообразно помещение, с правоъгълен план и куполообразно покритие. През лятото на 2008 г. се постави началото на археологическото проучване на обекта. Целта през този първи сезон беше да сe определят на границите на комплекса, да се локализират отделните му елементи, както и чрез сондажи да се добият данни за стратиграфията и хронологията му. При проведения оглед на територията се установи, че по южния склон има десетки изявени скали.

Оренда 43

Върху повечето от тях също са изсечени скални ниши, общият брой на които надхвърля 300. Такива има и в скалите на отсрещния склон, на десния бряг на дерето. Преобладават тези с трапецовидна форма, но има и правоъгълни и арковидни, както и хоризонтално изсечени. Нишите най-често са издълбани на трудно достъпни места, на пръв поглед без организация, понякога са групирани в редове. Регистрирана беше и естествена пещера, в която има различни изсичания - улеи, плитки ниши и отвори. Открити бяха миниатюрни модели на ниши - изсечени ниско в скалата трапецовидни ниши с височина 10-15 см. Безспорно най-интересното откритие през 2008 г. е врязаният в долната част на една от скалите с ниши петроглиф. По предварителни оценки изображението представлява соларен символ - стилизирано изображение на слънчевата ладия. Осъществените археологически наблюдения в заложени на различни места сондажи и анализът на откритите материали позволиха да се проследи историята на обитаването на комплекса и дадоха известна представа за интензитета на използването му през различните периоди. В най-горните пластове преобладават находките от средновековието, които са основно от периода 11-13 в. Ограниченият брой керамични фрагменти от ранновизантийския период (4-6 в.) и късната желязна епоха (5-1 в. пр. Хр.) говорят за кратковременно човешко присъствие, а само единичните от късната римска епоха (3-4 в.) най-вероятно са следи от епизодично посещаване. Най-масово е представена керамиката от ранната желязна епоха (10-6 в. пр. Хр.), относителният дял на която се увеличава в най-долните пластове.

44 Оренда

Още в началото на археологическите разкопки през 2008 г. се установи, че на обекта има значителни културни напластявания от ранната желязна епоха. Най-важни резултати бяха получени в централния сектор. Той представлява склоново стъпало в горната част на южния склон под прохода между първата и втората скална група и непосредствено източно под площадка, върху която е изградена средновековната църква. Мястото е естествено защитено от отвесни скали, отворено е на юг, където след ръба на стъпалото започва почти отвесен склон. Естественият достъп е от север през тесен проход. Въпреки че този участък не е равен, а сега е със значителна денивелация на юг, разширението между скалите е било интензивно използвано, в резултат на което е отложен дебел културен пласт от ранната желязна епоха. Вследствие на ерозионните процеси и разрушаването на църквата и свързаните с нея градежи, върху него се е натрупал пласт, наситен с деструкции и средновековни материали. Проучванията в този участък продължиха и през следващите две години. Навлизайки в дълбочина и отнемайки пласт след пласт ни се удава постепенно да придобием представа за стратиграфията на културните отложения и по този начин да възстановим хронологията на тракийското присъствие на Глухите камъни. Под пласт от строителни деструкции от средновековието, вариращ от 0,60 до 0,75 м, последователно се проучиха четири стратиграфски пласта от ранната желязна епоха, всеки с по 3-4 строителни нива, без да се достигне до стерилен седимент. Тези стратиграфски пластове са с обща дебелина над

Скални ниши от комплекса „Глухите камъни”.

Арковидни ниши.

Оренда 45

Керамични съдове.

Прешлени за вретено Връх на стрела от кост

Антропоморфни фигурки.

46 Оренда

1,80 м. Това е уникален за Тракия случай сред проучваните досега тракийски обекти няма такъв, чийто културен пласт да надхвърля 0,80-1,00 м. Този факт ни дава редкия шанс да разкрием последователно и документираме характерните особености на отделни периоди от развитието на обекта в рамките на цялата ранна желязна епоха, т.е. в период от около 500 години. Това пък ще позволи да се създаде стратиграфска схема на епохата, приложима като модел не само за Родопите, но и за цяла Югоизточна Тракия. Така ще се създаде възможност по-добре и по-ясно да се възстановят различните аспекти в развитието на тракийското общество в тези "тъмни" векове. При проучванията на седимента в дълбочина на различни нива разкрихме останки от постройки - каменни разсипи, струпвания от отухлена глинена мазилка, подови замазки и огнища и дори части от овъглени дъбови греди. Сред тях бяха открити хромели (примитивни каменни мелници), голямо количество фрагментирани керамични съдове, оръдия от камък, кремък и кост, глинени антропоморфни фигурки, прешлени за вретено. Особено интересна е колекцията от над 30 еднотипни миниатюрни съдчета, наподобяващи малки чашки на високо столче. По време на разкопките през 2010 г. се попадна на добре запазено голямо огнище. То е изградено по сходен начин с останалите документирани до сега - за подложка са използвани фрагменти от няколко съда, върху които е нанесен дебел пласт глина. Особеното при това огнище са значителните му размери (диаметър около 1,50 м) и наличието на оформен перваз от юг. Первазът е бил висок вероятно около 0,25-0,30 м и е

бил със заоблена горна част, както личи от някои от падналите върху замазката фрагменти. В източна посока первазът липсва, а замазката продължава без прекъсване извън периферията на огнището и границите на сондажа. Керамичният материал, придобит при проучванията, представя популярни широко разпространени в Източните Родопи категории, форми и типове, както и декоративни похвати. Най-често срещани са гърнета, кантаросовидни съдове, чаши и паници, представени са също кани, купи и амфоровидни съдове. Открити са също фрагменти от питоси, няколко от които с щампована украса, хранилища, споменатите вече миниатюрни съдове, а от най-долните достигнати пластове произхождат и няколко части от двойни съдове и удължени устия от кани. Сред обработените фрагменти от керамични съдове, общият брой на които надхвърля 40 000, са открити едва десетина от работени на колело съдове, както и единични фрагменти с особености, характерни за късната бронзова епоха (15-11 в. пр. Хр.). Тези находки определят и горните и долните хронологически граници, в които се разполага отлагането на културните напластявания в централния сектор на обекта. На всички стратиграфски нива културният пласт е наситен с животински кости. Анализът показва голямо видово разнообразие на животни. От домашните най-добре са представени дребните преживни, говедо и свиня, както и единични останки от куче и кон. Относителният дял на костите от диви животни е сравнително висок - 31%. Открити са останки от благороден елен, елен лопатар, дива свиня, заек и сърна

Оренда 47

Археоботаничните изследвания показват наличието на семена от културни растения, основно житни - еднозърнеста и двузърнеста пшеница, ечемик, просо, както и единични останки от плодни растения - дрян, бъз, малина и грозде. В почти всички проби е установена овъглената дървесина от широколистни дървета - дъб, габър, леска, явор и дрян. Тези дървесни видове и днес са широко представени в района. Интердисциплинарните изследвания от този характер позволяват да се получи представа за палеосредата, в която са живели и създавали блага траките. Резултатите от тригодишните проучвания на пластовете от ранната желязна епоха, както и изследванията на целия комплекс ни дават основания да потвърдим досегашната интерпретация на обекта - сложен комплекс с култов характер. През 2009 г. екип с ръководители др Весела Кацарова и Дойчин Грозданов започна проучванията на сградата, разположена на най-високата скална площадка на билото. Паметникът е се ри оз но пос т ра дал от има няр с ка дейност, но въпреки това е изяснено, че през V-VI в. там е изградена трикорабна църква. По-късно храмът е реконструиран и използването му продължава и през средновековието, от когато са установени два строителни периода. При разкопките са открити части от мраморни олтарни прегради, преизползван по-късно блок с изсечен кръст, фрагментирана църковна утвар, луксозна византийска керамика, железни инструменти и върхове на стрели, бронзови монети на Алексий I Комнин (1081-1118), Мануил I Комнин (1143-1180) и Андроник I Комнин (1183-1185).

48 Оренда

При изследването на църквата бяха открити находки, които дадоха основание да се предположи че тя е изградена върху пластове от желязната епоха. По тази причина в рамките на иманярски изкоп, разрушил пода на централния кораб, беше заложен сондаж. Резултатите от проучването му категорично потвърдиха това. Сондажът пресече културни напластявания с дебелина над 1,60 м, в които се проследиха четири стратиграфски пласта. Проучването приключи до струпване от големи камъни, без да е достигнат стерилен пласт. Материалите от този сондаж се отнасят основно към ранната желязна епоха, но в горните пластове бяха открити и керамични фрагменти от нейната късна фаза. Този факт илюстрира тракийското присъствие на найвисоката скална група от комплекса, където вероятно е била разположена найважната част от тракийското светилище. Глухите камъни са известни предимно с впечатляващите изсичания в найзападния и доминиращ над околните скален масив - дълбоката щерна, до която води двураменна стълба и пещерообразното помещение. В процеса на проучването на църквата се изясни, че тези изсечени в скалата структури трябва да се свържат с периодите на нейното функциониране, а не с по-ранните, както се приемаше до сега. Скалната площадка, на която се намира църквата, е разположена непосредствено северно под масива с тези изсичания. Единственият възможен подход към площадката е от изток. По тази причина, за да се осигури достъпът до входа в притвора на храма, е оформен проход, като за целта е отнета част от скалния масив. Южното му

Подпорен зид, укрепваш южния склон на терасата, на която е разположена църквата.

Преизползван блок с изсечен кръст. Южен кораб – детайл.

Оренда 49

Щерната

лице е изравнено и във височина и е издълбано пещерообразното помещение. В отвесната скална повърхност са всечени улеи, които отвеждат до входа на помещението и по този начин вкарват стичащата се по скалата вода вътре в него. Този факт, както и неговият план и следите от обработка на скалата във вътрешността му, поставят под съмнение досегашната му интерпретация като скална гробница. В прохода между северната стена на църквата и скалата е издълбан канал за отвеждане на атмосферните води. В края на прохода, пред апсидата, за преодоляване на естествения наклон на скалата са оформени стъпала. Всички изсичания в този участък са направени, като е използван един и същи маниер и вероятно сходен инстру-

50 Оренда

Стълбата – детайл.

мент. Този инструмент е оставил дълги коси следи в скалата в хоризонтални редове, разположени срещуположно. За образуваните по този начин следи в скалата се използва термина "рибена кост". Такива следи от обработка на скалата могат да се видят на много обекти с пластове от късната античност и средновековието в Източните Родопи - Перперикон, Биволяне, Горна Кула, Ангел войвода и другаде. Проучванията на скалния комплекс Глухите камъни все още са в своето начало. Те обаче представляват добра основа за провеждане на интензивни и мащабни бъдещи изследвания, чрез който ще се изяснят отделните етапи в историческото и културно развитие на този изключително интересен и атрактивен археологически паметник.

Петроглифът

Оренда 51

ТЕКСТ ИРКО ПЕТРОВ, СНИМКИ СЛАВЯН КОСТОВ

ТРАКИЙСКОТО СВЕТИЛИЩЕ Село Ангел войвода е разположено в подножието на Източнородопския дял Мечковец, в границите на община Минерални бани, Хасковска област. На около два километра северозападно от него, се издига височината „Асара”, с найвисока точка над морското равнище 610 м. Тук се намира един от най-големите тракийски култово - погребални комплекси в Източните Родопи. Обектът не е проучван чрез археологически разкопки и е малко известен. Първите сведения за него намираме в периодичния печат от 30-те години на миналия век, в статията на Н. Иванов “Кумбурларкалеси”. През 80-те и 90-те години са проведени теренни проучвания от археолози от Исторически музей – Хасково, Националния институт за паметниците на културата и Института по тракология при БАН. Светилището е със статут на паметник на културата от национално значение. До 90-те години на миналия век комплексът бе отлично запазен. След това, в резултат на иманярски разкопки и вандалски посегателства, част от неговите елементи са изцяло или частично разрушени. Напълно е унищожен първият елемент от комплекса, който някога посрещаше посетителите в южното под-

52 Оренда

ножие на върха - масивен скален блок със заравнена горна повърхност, наклонена на изток под ъгъл около 450. Върху нея личеше изсечена окръжност с диаметър 1,62 м, разделена от три успоредни жлеба, ориентирани в посока север – юг. В центъра и се виждаше отвор с диаметър 2 см. предназначен за поставяне на ос, каквато има при слънчевите часовници. По доб ни съ о ръ жения през античността са се използвали не само за отчитане на текущото време, но и за регистриране на пролетното и есенното равноденствие. Тези моменти от календара били от особено значение за предците ни още от най-дълбока древност и се съпровождали от пищни ритуали, посветени на възраждащата се природа, плодородието и земеделието. Едва ли мястото е избрано случайно. Обширната поляна в подножието на комплекса е била в състояние да поеме многобройните поклонници, пристигнали за участие в ритуала. Вероятно тук жреците са възвестявали за настъпването на тържествения момент, след което процесията е потегляла към върха, където са се извършвали съответните жертвоприношения и са се поднасяли дарове към боговете.

Оренда 53

Останалите елементи от култовия комплекс са разположени в южната част на билото, където се издигат няколко скални масива. Върху отвесните скали се виждат множество каменни ниши, някои от които са недовършени. В преобладаващата си част те са трапецовидни, но има и такива с полукръгъл свод. На най-високата част на скалите върху три зъбера са изсечени три култови съоръжения, разположени едно до друго в линия от изток на запад. Основите на първите две са оформени по идентичен начин. От северната им страна има по три големи и две по-малки стъпала, водещи към върха им. Над последните са вдълбани плитки канали, които опасват скалите и водят към подножието им. При третото стъпалата са две.

54 Оренда

Върху най-източното съоръжение е изсечен гроб. Той е с правоъгълен план. Ориентиран е в посока изток – запад. В горната му част е оформен жлеб за покривна плоча. Едва ли някога ще разберем, дали това е гроб на реално съществувала личност или кенотаф – символичен гроб. В непосредствена близост, в подножието на скалата е врязан голям, неправилен четириъгълник, в центъра на който има полусферична вдлъбнатина. Възможно е той да сим во ли зи ра вра та та (пре хо да) към отвъдното. Върховете на другите два зъбера са разрушени, поради което не може да се установи, дали и тук не е имало гробове, подобни на гореописания, или култови площадки, предназначени за ритуални действия.

Оренда 55

Траките обожествявали починалите си владетели. Затова гробниците им се превръщали в хероони – своеобразни светилища, в които периодично се извършвали ритуали в тяхна чест. Хероонът обаче би могъл да бъде и под открито небе. Дали култовият комплекс при село Ангел войвода е свързан с тракийските погребални практики, поне за сега остава да гадаем. Възможна е обаче поне още една версия. Ако интерпретацията на гореописаното, сега унищожено съоръжение, като средство за регистриране на равноденствията е правилна, светилището би могло да е посветено на божество, свързано с идеята за вечно възраждащата се природа и плодородието. Впрочем, въпреки че е по-популярен като бог на виното, Дионис е именно такъв бог. Разбира се не е изключено и съчетанието на тези две версии. На изток от описаните съоръжения скалният масив огражда площадка с правоъгълна форма. Тя е отворена изцяло на юг, а от изток, запад и частично от север е ограничена от вертикални откоси. В североизточния ъгъл има проход, широк около 1,50 м, който извежда към билото на височината. Отвесните скали на изток и запад са допълнително заравнени. По тях са изсечени каменни ниши, разположени в хоризонтални редици. Скалата, която частично огражда площадката от север, е неравна, видимо изкуствено обрушена, със значително по-светъл цвят, свидетелстващ, че откъртването на части от нея е станало в по ново време. Тук до скоро личаха очертанията на една малка ниша. По сведения на местното население, в началото на миналия век, пастири открили в подножието и камък с изображение на “крака на кон и гла-

56 Оренда

ва на вълк”. За съжаление фрагментът е загубен. Неизвестно е какви са били размерите му и не е ясно дали гореспоменатото изображение е било изсечено директно върху умишлено окъртената северна стена, или е представлявало част от оброчен релеф. Що се отнася до упоменатите крака на кон и „вълча глава”, най-вероятно е релефът да е изобразявал Тракийския конник (Херос), придружаван от куче, един много разпространен сюжет в Древна Тракия. В случай, че тези сведения са верни, може да се предположи, че ограденото от скалите пространство е представлявало светилище, на Хероса. Ако откритото изображение е било изсечено върху скалата, ограждаща пространството от север, то е напълно възможно тя да е разрушена тенденциозно в покъсния ранно-християнски период. На около 80 м северно от скалния гроб, върху скален блок с елипсовидна форма, е издълбан плитък кръг с дълбочина около 0,15 м и диаметър около 1,20 м. Стените му са частично окъртени. Разположен е по склона на височината, под наклон около 450 на изток. Предназначението му е неясно. Ако се съди по наклона, следите от всичания във вътрешността му и посоката в която е ориентирано, напълно вероятно е това да е още едно средство за наблюдение и регистриране на сезоните, подобно на унищоженото в подножието на височината. Върху равна скална площадка при подхода към върха е оформен скален басейн. Той има трапецовидна форма със заоблени ъгли. Ориентиран е в посока изток – запад. Дължината му е 4, 42 м, широчината на изток - 0,61 м, а на запад – 0,98 м. Стените му са частично окъртени, но в най – запазения участък,

Оренда 57

дълбочината му е 0,22 м. Около него в скалата са издълбани правоъгълни гнезда за вертикално поставени греди, предназначени да носят покривна конструкция. Най-вероятно е съоръжението да е служило като жертвеник. Билото на върха, сега обрасло с гора, е било укрепено с крепостна стена. Тя е строена от ломен камък без хоросан. Подобна техника на строеж е характерна за голям брой източнородопски крепости от късната античност. Дебелината на стената е 2,20 м. Следи от нея са запазени само в западния и северния сектор на крепостта. Южният и източният сектор са били естествено защитени от големия наклон на терена, както и от скалните масиви, издигащи се там. Пръснатите по склоновете ломени камъни подсказват, че тук са били допълнително укрепени само някои по-уязвими участъци. Входът на крепостта най-вероятно е бил от юг - през унищоженото след приемането на християнството тракийско светилище. Откритият по време на теренните обхождания подемен материал е съставен изключително от керамични фрагменти. Сред тях преобладават тези от късната античност (IV – VI в.). Намерени са само няколко фрагмента от ранножелязната (ХII – VI в. пр. Хр.) епоха, както и неголям брой от периода II – IV и ХI – ХIV в. Има сведения, че тук са открити тетрадрахми на остров Тасос, ауреус на император Август и сестерция на император Траян, както и две бронзови фибули, които се датират в IV – III в. пр. Хр. На базата на известния досега материал можем да очертаем най-общо хронологията на светилището и крепостта:

58 Оренда

Първият етап е свързан с възникването на култовия комплекс, чието начало можем да търсим най-общо в ранножелязната епоха. Оскъдният материал от този период не дава възможност за попрецизна датировка. През късножелязната епоха (VI – I в. пр. Хр.) светилището видимо е продължило своя живот. Доказателства за това са посочените по-горе фибули, както и тетрадрахмите на Тасос. Откритите тук римски монети, и керамични фрагменти от периода II – IV в., са свидетелство за това, че височината е била обитавана и през периода на римското владичество. Ако сведенията за открития фрагмент от релеф на Хероса са верни, то трябва да приемем, че светилището е функционирало до късната античност, когато вероятно е било разрушено във връзка с разпространението на християнския култ. Втория етап трябва да търсим в периода IV – VI в., когато е построена крепостта. Наличието на голямо количество строителна керамика в ограденото от крепостните стени пространство, както и откритите пещи за изработването на такава в подножието на височината, говорят за наличието на солидни постройки от този период. Вероятно след VI век крепостта е напусната и разрушена. Първите по-късни следи от живот, колкото и оскъдни да са те, се датират в периода ХI – ХIV в. Християнският некропол в подножието на височината е още едно доказателство, че животът тук е продължил до падането на района под османско владичество. Скалните култови центрове в Източните Родопи са едни от най-атрактивните и най-интересните от гледна

Оренда 59

точка на науката археологически паметници по българските земи. Разположени като правило в чудно красиви местности, на височини, от които се откриват прекрасни панорами, те са едни от най-перспективните обекти за културен туризъм. Това са комплекси, съставени от до голяма степен универсални съоръжения – ниши, стълбища, скални гробове или по-монументални гробници, басейни, жертвеници и др. При всеки един от тези обекти обаче има и отделни специфични особености, отразяващи конкретни елементи от тракийските вярвания. В съчетание с природните дадености те придават на паметника по своему уникален характер. Традиционно ги определяме като тракийски и това е вярно дотолкова, доколкото траките са тези, които

60 Оренда

първи започват изграждането им и утвърждават възприятието за свещения характер на дадена местност. Интересно е да се отбележи обаче, че почитта към тях не угасва с времето. Като правило тя се пренася през вековете и хилядолетията, през различни религиозни вярвания и обичаи, за да достигне до наши дни. По време на ранното християнство, някои от старите, езически култови елементи на светилищата са унищожени, но до тях се изграждат други, характерни за новата религия. В античните светилища се строят християнски базилики или параклиси, тракийските скални гробници се превръщат в килии за монаси отшелници, но почитта на местното население към светите места се запазва, независимо от етническата му специфика и религиозни представи.

Оренда 61

62 Оренда

Оренда 63

ТЕКСТ РУМЯНА НИКОЛОВА

Силата на символите Мотивите - рано или късно всички стигаме до магията им. И до въпросите, откога и откъде идват, какво означават. Много дълго ни втълпяваха митове и легенди за безписмени траки, наивни и безобидни селяни. Славяните и кривокраките прабългари с миризма на коне и овчи кожи. Не носим вина за гъстата мъгла от миналото, но не трябва да си затваряме душата и ума за нашата истина сега и за в бъдеще. Мотивите, символиката им, силата им, значението. Едва ли остана вече някой да не знае колко е силен знакът “Ом”, символът “Дао” или всичките пресложни условности и премъдрости на “Фън-шуй”. Какво да правим, не е наша вината, че не е имало доскоро къде да прочетем за силата на “простичкия” триъгълник, на “групичката” преплетени геометрични фигури, тъкани от нашите предци отпреди тринадесет века пр.н.е., век след век, послание след послание. Предците ни - откъдето и да са идвали на нашата земя, носили са със себе си дълбоко познаване на вселената и света край себе си, ревниво спазвайки строгия закон да се запазват символите от посланията чисти, непроменящи се, да се предават от поколение в поколение само на посветени, които също да ги съхранят непокътнати. И така, век след век. Все още ги срещаме нався-

64 Оренда

къде край себе си. Във всеки камък от зидариите на Плиска, Демир баба теке, Сборяново, Перперикон с образа на Умай, в плъстените килими отпреди Христа, шевиците, шарките в керамиката. Забулени в мъгла и тайна, но незабравени. Докато застанем пред красотата на Чипровските килими или везаните момински ризи-същите символи, ревностно и точно изписани и предадени. И новите мотиви, родени от вечно търсещия дух на по-новите български майстори, запазили обаче с инстинкта си магическото усещане в новите знаци и шарки. Много от тези майстори също като нас не са имали как да се докоснат до дълбокото познание на оставените ни послания, сигурно и още години ще минат, докато дочакаме да се превъртим през цикъла на “Вечния календар”, за да успеем да разчетем древните познания и истини. В едно съм сигурна все пак, дълбоко в себе си дали ги разбираме или не, за нас простосмъртните не е толкова страшно, стига да имаме силата да се оставим доверчиво на тяхното въздействие. Защото имам усещането, че това е силата, водила нашите предци през най-дългото в света преселение, силата, съградила в Плиска най-голямата столица в Европа, запазила и после народа ни през всичките години на кръстопътното нашествие от толкова много съдбовен мрак. Няма я Визан-

тийската империя, нито Османската, а ние сме си все още тук, на земята си, при предците си, защото умеем да чуваме посланията им, да се крепим на мъдростта им и благородството. Защото тежко и горко на народ, който си е отсякъл корените. Много отдавна започнах да се ровя в света на символиката. Отначало от любопитство, после от някакъв недоосъзнат духовен глад, а сега с усещането на неукия за едно вътрешно удовлетворение и душевно равновесие. И колкото повече чета за противоречивите тълкувания на символиката, толкова повече паниката от необяснимото отстъп-

ва място на усещането, че щом не нося бремето на Орисаните да са Посветени, то тогава не е страшно кой, кога и как ги е тълкувал, а аз самата как ги нося вътре в себе си. И точно за това ми се иска да споделя – как се оставих на магията, а съм сигурна, че тя идва някъде от много далеч и много отдавна, от времето когато е имало Люде, които са знаели точно какво трябва да се прави, за да носи човек живота си в душевно равновесие и дълбоко, но простичко човешко щастие. И усещането, че има сила, която бди над народа ни. Слушах веднъж на екскурзия в Етнографския музей в Разград как се е преда-

вало “писмото” на мотивите за везане на различни дрехи-моминска, момкова, на родилка, на омъжена къщовница“Писмото” не “шарки”. И за себе си повярвах, че думата не е случайна – предците ни са ни написали “писмо”, достъпно и за последния неук селянин от народа ни как да ликува душата му от красотата, да вярва в своето благополучие, в плодородието от труда си, в съдбата на рода си и нищо за заплаха, за тегоба, за мрачни предчувствия. Няма друг такъв народ, където дори “вили и самодиви са прекрасни.” Затова и до днес не сме се отказали от завещания ни прабългарски символпреплетеното червено и бяло. Червеното, казват че е силата на майчината кръв, ще ни има, докато го носим в себе си. Бялото – силата на чистотата, на недосегаемото, защото в Природата няма такъв цвят – той е само в силата на съзнанието ни. Щастливи сме всеки път, когато можем да го съзрем в себе си. Да ме простят другите по-стари и по-нови народи, но никой си няма този силен знак на Баба Марта-бяло и червено- това е моето възприятие за българите-бели и червени. И зеленото в шевиците и тъканитепестеливо и премерено-вечния кръговрат на годините, зрънцето, дървото, узрелият плод и така до безкрай, като в стенописа на Зограф в Преображенския манастир – при лоши дни ще се сгушим на закрито, уж сме примрели, а като се покаже слънчев ден пак се оперим и бързо си покажем зелените листи. И черното – познанието на траките за Вселената, а за нас-простосмъртните, усещането за силата на безкрая на живота, на пространството над нас с прекрасните му тайни. Защото ние сме песъчинките в тази Вселена, но на-

66 Оренда

ли сме част от нея вече толкова отдавна. Бяла риза, шевица в червено, черно, зелено, малко жълто от Слънцето, малко синьо от Небето – това е “писмо” от нашите прадеди или по точно от женските души на нашите прабаби – пази ни от Злото, дава ни сила за Доброто. И още по-трудно е с “писмото” от плъстените килими, от каменните блокове, от резбите и керамиката. Сигурна съм, че за това ще се трудят тепърва нашите внуци... Но дотогава аз си имам своето “верую” за символиката, като всеки друг от хората край себе си, докато един ден заедно ще стигнем до едно еднакво “верую”, до самата Истина. Килимите – неповторимата красота на изписаните безброй триъгълници с математическа точност, век след век, чак до появата на новите мотиви, дали живот на Природата край нас в изтъканите Пилета, Кутии, Лозница, Корона. Но най-стар е плъстеният килим-никой не може да каже откога точно, че първото намерено и написано за него е от седем века преди Христа... Едни и същи, по един и същи начин заливането на вълната с вряла вода и валянето им с кросно. Наредените мотиви, тъмнокафяви с бели кантове – “стожери” като пазители на човека, за който са наречени. Със сакрално значение още от разчепкването на вълната, до нареждането на “стожера” – бели и черни триъгълници, лъвове, глави на тигри, символите на Тангра. Новороденото дете се завивало в свое плъстено килимче, младоженците пазели своите съкровени тайни върху килима, изтъкан със своите сакрални орнаменти и така от Ал-

Равностранен триъгълник символ на пространството

Макас символ на времето

тай и Пазарък до нашата Копривщица, или Сакар и Странджа. И после до днес, до утре изпод ръцете на нашите порастнали момичета, които често и не подозират колко е древно и свещено това, което докосват, но и което носят у себе си. Силата на знака на рода Дуло, пазещ от мълнии, зашиван върху всяка плъстена юрта. И се пренасят после с появата на първите станове и мотивите от плъстените върху тъканите килими. Като в Морзовата азбука, винаги точно подредени, за да не се изкриви посланието, да не се развали силата на древния символ. Чистият триъгълник, запълнен в черно – тракийският символ на пространството, а трите му страни – символ на трите размера на пространството, това на което сега му казваме 3Д. Обърнати с върховете два триъгълника-истински пясъчен часовник, символът на времето, който майсторите наричат макас, а и символ на мъжкото и женското начало. Една много нежна фигура с много

Канатица символ на вечността

Каракачка Черната Богияня

триъгълници-канатицата – стилизирано, изображение на пеперуда, символ на вечния живот от древността. Неведоми пътища ни свързва и с индианците и с памирците, в килимите, в дрехи, завивки, наметала. Има го този символ и на дървото от светилището на Тангра във Волжка България, а и във вечния календар на прабългарите като символ на звездната година, която трае 2.20160 години, почти цяла вечност. И една от най-оспорваните фигурикаракачката. Какво ли не е писано, но до нас е стигнало краткото черната богиня майка – черна като водата и земята, богиня на раждането и началото. Оформена със седем триъгълника, тя носи любимото число на прабългарите. Композициите на тези килими са строги и ясни, цветовете земни, фигурите точно геометрични. Още от онези времена това излъчване на подреденост, хармония на цветове и форми са били съкровено послание на старите майстори към следващите поколения, а и към други страни по света. Символика-

Оренда 67

та им е древна, с корени от магическите и духовни символи на прабългарите. Появяват се вече по-късно и “окцата” – божественото око, “лозницата” и “пилетата” – символика на божествения рай. И днес още майсторките вярват, че килимите не са само украса за дома, но че имат магическата сила да предпазват от зло, да носят обич и добро. Ние винаги сме били на кръстопът. И когато траките са идвали и са се връщали откъм юг и когато прабългарите са открили своя Рай, пресичайки Великата река откъм север, всички те са пътували към своето място на кръстопътя на Историята. И още стотици години историци и изкуствоведи да се трудят с упорство и любов, за да разграничат кое откъде е дошло, кое сме взели и кое сами сме създали, пак няма да научим Истината. И слава Богу! Защото Истината е с безброй лица, в зависимост от гледната точка. Защото Истината е във всеки един от нас, а нима можеш да имаш познание за всяка една душа, населявала нашите кръстопътни земи. Това за мен е великата, красива загадка на древните народи - тъкмо когато са си помисляли, че вече са ни претопили и заравнили и, от сухата тояга на св. Патриарх Евтимий покарва зеления филиз на ново дръвче. Не съм историк и затова много обичам Историята - чета когато ми е приятно, кара ме да се чувствам жива сред живите, вярвам само на това, което здравият разум и прабългарският ми инстинкт подсказват. Радвам се на всички историци-ентусиасти, които от цялата си душа искат да открият зрънце от миналото ни. Само понякога се страхувам, че с кирка и лопата Ис-

68 Оренда

тория не се пресява. Ровим толкова дълбоко в недрата на Земята, съхранила през вековете тайните на своите рожби. Кои сме ние, зрънца от историята, че да даваме оценка коя разкопка е по-епохална и кой древен камък да отиде във варниците или в някой нов градеж. Като слепци не подминаваме ли написаното и оставено за нас древно писмо, недочетено, недоразбрано, недосъхранено, а сме си заровили главите все надолу като къртиците. Колко красота има край нас! И ние и нашите непросветени деца чакаме някой да ни отвори очите за красивите тайни, а дотогава с инстинкта си на земни хора ще се доверяваме преди всичко на прадедите си. И на непредубедени и ненабедени разказвачи на нашето минало като Христо Вакарелски, Николай Гигов, Спас Мавров, Христо и Галя Маджарови, Петър Добрев, Божидар Димитров, Петър и Йордан Детеви, Максим Караджов, Георги Китов, Николай Овчаров и всички други, които колкото повече чета, толкова повече разбирам, колко сме далеч от познанието на траките за света, на прабългарите за силата, на славяните за любовта към простото зрънце. Това, което написах дотук така убедетелно и категорично е най-вероятно още една Полуистина. Защото това е само моята “цяла” Истина за българската символика. Защото тя е вярна единствено за мен - оставих се на инстинкта на душата си, гледах, четох и това прозрях. А за теб е по-сигурно да има друго значение, друга да е Истината. И затова се остави на инстинкта си, отвори широко очи и душа и се остави на красотата която е навсякъде. Осланяй се на собственото си Верую.