Orenda #3

От Коледа до Водиии и по Сирни Заговезни групи от млади маскирани мъже обхождат всички домове в селишата, за да пожелаят на стопаните добруване през настъпващата година. В Средна Западна България изпълнителите на тези древни обичаи се наричат суровискаре, суровашкаре, суровичкаре, сирвискаре, преличници, а някъде цялата дружина носи името невеста, мечкаре, ергене. Маскирането (преличаването) чрез преобразяване, преобличане и поставянето на лик (маска) е основно изискване за участие в сурвакарската дружина и в миналото, и днес. то е средство за магическо въздействие върху загадъчните природни сили. Само преоблеченият, станал друг, може да подреди жевеенето - своето и на другите.

40

5

30 66

60 Издава - "Еси-БГ" ЕООД Златка Паскалева - редактор Илонка Славкова - дизайн и предпечат Автори: Аниела Асенова Владимир Алексеев Гергана Георгиева арх. Данка Василева Ераклия инж. Костадин Димов Петър Славов Румяна Николова Симеон Мильов Фотографи: Дойчин Чолаков - снимка на корицата Петър Савов www.surva-bg.com

36 Съдържание 5 30

Село Ракиловци - места и хора

36

Ах, тая вода

40

Храмът-кладенец край с. Гърло

48

Древен кладенец – телескоп край с. Гърло

54

Храмът “Св. Петка – Параскева” XV в. – XVI в.

58

Змийско яйце или нямаше нищо

60

Тук са нашите момичета

66

Септемврийско през ноември

Рапространение Христо Христов Печат: Дедракс Адрес на редакциятa: София, кв. Лозенец, ул. Димо Хаджикоцев 59, ап. 2 e-mail: orenda.bulgaria@gmail.com Списанието излиза с помощта нa Rex Consulting

Сурва

Сурва Текст Гергана Георгиева

Първият писмен източник, който свидетелства за обичай с маскирани хора на територията на българските земи, е житието на християнина - мъченик Дазий, роден 303 година, тракиец по произход. В него се споменава, че хората се обличали в дрехи от животински кожи и носели маски. Това житие датира от Ранното Средновековие - VI-VII век и се отнася за Силистренско. Обредите на кукерите са били сурово заклеймявани от Християнството. Наричани са “бесовски и сатанински”. В основата на повечето обредни действия, религиозни ритуали, приказки, празници и немалко човешки представи за света, стоят митовете. За конкретен момент на тяхното възникване трудно може да се говори. Ясно е, обаче, че митовете са се появили като продукт на някакво мислене и се възприемат като “свещени разкази”. Значението на понятието “мит” се определя като “сюжет, последователност от думи”. Разказват се нещата, които трябва да се помнят и знаят, а те са свързани с всичките трудности, пред които е изправен човек в своя живот. За кукерите също се говори, че приeмат особен статут, защото се намират на границата между живота и смъртта. Интересен, в тази връзка, е собственият опит на Симеон Мильов като “редови сурваскар”, за който той разказва в една своя статия. Там се описва следното: “Става дума за ча Снимка Дойчин Чолаков

совете, когато бях с “маска” (“лик”). Светът стана “друг”... Времето го нямаше... Усетих, че останалите, “светът” гледат на мен като на нещо екзотично, нещо друго... Звънците не ми тежаха. Не свалях маската изобщо. След всяко показване усещането за различност бе невероятно. Когато свалях маската и звънците ми се струваше, че летя. Оттогава имам още един “свят” - този изпод маската... Зная, че на участниците в групата им е различно и хубаво. На обикновения зрител, който не е слагал маската, само му е хубаво, без да знае какво е да си “различен”. При увеличаването на състава на групите, в тях се включват голям брой деца. Друга новост е участието на жени. От една страна - за по-голяма масовост, а от друга - поради тяхното лично желание. Кукерските игри също имат наследен от по-ранните представи символен характер. Всяко движение има магичен смисъл: повалянето и клатушкането на кукера е с цел зърното да сведе до земята житните класове. Вярва се, че ако не падне кукерът, няма да има берекет. Игрането на хоро, скачането високо е, за да станат високи мамулите, памуците, конопите. За да бъдат здрави, кукерите се търкалят в калта. Огънят, прътът и водата имат “особено” значение в кукерските празници. В традиционния народен календар периодът от Коледа до Водици, когато играят сурвакарите, е познат като “мръсни

Оренда 5

6 Оренда

дни”. Вярва се, че тогава бродят “вредоносни нечисти сили, които изчезват едва след като на Водици се “кръсти” водата”. Кукерският празник в някои селища (в Карловско и Калоферско) завършва с къпане на участниците в реката, а един от главните елементи в него е ръсенето за здраве със “светена” вода от “попа”. Огънят също присъства на много места дори и днес в кукерските празници. Запалва се огън, а около него играят кукерите. Освен това, голяма част от кукерите носят някакъв тип оръжие от дърво - дебел прът с прикрепен в края му твърд предмет, дървена сабя, тояга, пръчка-сироваска, сурова (раздвоена пръчка). Обредната маска служи за съприкосновение с отвъдното пространство. Поставянето й е тайнство и чрез нея се счита, че човек придобива свръхестествени сили и възможност да прогонва лошите сили и демони. В Пернишко съществува поверие, според което сурвакарите не трябва да свалят маски-

те си по време на целия празник. Почернянето на лицата и маскирането стават задължително на тъмно - “след залез, в потайна доба”. Никой “чужд” човек, т.е. човек, който е извън общността на групата, не трябва да е виждал маската предварително. Черната маска има предпазна функция. Тя се е използвала и за лечение. Голяма част от обредните персонажи са с почернени със сажди лица. Такива са мечкарите и свирачите, камиларят (джамалин) в Карловско, старецът в Пловдивско, циганите, арапите, дяволите. Облеклото на бременната, родилката е в преобладаващо черен цвят. За разлика от тях, в ролята на булка се представя мъж със силно набелено и начервено лице. Кукерската баба е облечена в дрипави дрехи и също има много набелено и начервено лице и почесто, отколкото булката, носи дете от парцали, дърво или кратуна. В Пернишко маските на сурвакарите имат специфично име, наричат ги ликове.

Снимка surva-bg.com

Фестивалът в Перник се провежда вече 44 години. Той започва като „зимен карнавал”, преминава през фазите национален фестивал, фестивал с международно участие до момента, в който през 1993 г. получава статут на международен фестивал, а през 2009 г. град Перник е обявен от Федерацията на европейските карнавални градове за европейска столица на маскарадните традиции. Първата среща на носителите на древната традиция се осъществява в Перник през 1966 г., а идеята е на хореографа Йордан Николов. През 30-те години на ХХ век Йордан Николов е ръководител на ансамбъл „Средец”. Именно по негова идея през 1939 г. ансамбълът представя по улиците на София „кукерски игри”. Маските за „кукерските игри” през 1939 г. са подготвени от студентите от Художествената академия под ръководството на проф. Дечко Узунов. През 1965 г. е взето решение на 16 януари 1966 г. в Перник да се проведе „Зимен карнавал”. В изготвената програма е записано: „с участието на всички сурвакарски групи от окръга, както и представителни групи на кукери от по едно село от Тракия, Добруджа, Северна България и Шоплука, като се класират групи първенци, както и най-оригинални идейни групи и маски”. В първия „зимен карнавал” участват сурвакари от 16 села. Тази година се провежда XX фестивални игри.

“Нито Данчо Николов, нито аз сме очаквали тогава, че ще дойде днешният ден, когато фестивалът ще бъде на световно ниво” – Г-жо Николова, как започна фестивалът “Сурва” в Перник?

– Знаете ли, аз съм първият председател на организационния комитет за провеждане на така наречените кукерски или сурвакарски игри. След това продължих четири години да бъда председател на четири фестивала, два от които национални. Погледнато формално, може да се каже колко съм била важна, колко сериозно нещо съм свършила и колко трайно е всичко това. Но аз така няма да го кажа. Не защото съм скромна, а защото друг е човекът, който е причина за това, а аз като служебно лице го поех. Йордан Николов беше тази личност, която не ми даваше покой. Била съм 10 години в централни институ-

8 Оренда

ции в София. Прибрах се в родния си град, когато стана окръг. Не познавах това движение. Не съм ходила по селата по Нова година. И затова не можех да го оценя колко е важно. А Йордан Николов не ми даваше покой. Той след мене вървеше и казваше: “Другарко Николова, ще правим фестивал”. Аз махам с ръка и му отговарям: “Какъв фестивал, на какво, как ще го правим”! Но той продължава, където и да отида - на представяне на книги, на тържества, той по мене върви. Казва ми: ”Вие не разбирате колко голямо нещо е това, колко важно нещо е това. Трябва да ги съберем тук”.

– Колко групи участваха на първия фестивал?

– В първия фестивал бяха над 20 сурвакарски групи.

– Всичките от нашия регион ли бяха?

– Да. Само от нашия регион. Първият фестивал е само наш. Аз се притеснявах и го питах: “Как ще ги овладеем тези

Йордан Николов

хора. Как като ги съберем ще ги поведем под някакъв общ знаменател и общо ръководство?” А Йордан Николов вика: “Не се бойте, аз ги познавам, те се поддават на организация”. Чуйте, колко дълбоко е познавал психиката на тези хора. Йордан казваше “Те имат един, който ги командва и само с една свирка, му се подчиняват и няма да имаме никакви проблеми”.

– Какви бяха отзвуците след реализирането на първия фестивал?

– Фестивалът се проведе на стадиона и аз не очаквах, че ще се напълни. Защото тогава все още живеещите в Перник бяха много сериозно свързани със своите родни места и всеки проявяваше интерес към своето село - как ще дойде, как ще се представи, как ще се класира. И близо час и половина на студа, на стадиона се проведе това шествие. Това бе първия фестивал който отприщи всичко. А Данчо Николов, ние вече не само не можеше да не

го подкрепим - той ни увлече, ние самите вече бяхме вътре - емоционално. Лично приехме, че това дело е наистина голямо. Нито той, нито аз сме очаквали тогава, че ще дойде днешният ден, когато фестивалът ще бъде на световно ниво.

– Как се промени фестивалът във времето?

– Аз ще кажа за четирите фестивала, които съм ръководила. Разликата между нашите групи и тези, които вече гостуваха е много интересна. Например Разлог е много голяма група, те си правят своето. Но те са мечкаре и са почти всички еднакво облечени. Стара Загора - групата им е абсолютно еднаква, много красиви, много интересни. Даже на един фестивал, минусови температури, те голи до кръста, мажат се с някакво масло, но еднакви. Всички наши пернишки групи са различни! Нашите се крият, за да не се повтарят. Такова нещо го няма никъде!!!

Оренда 9

Участници от с. Светля

Снимки Дойчин Чолаков

Оренда 11

Участници от с. Ярджиловци

Николай Игнатов, гр. Перник. Участник в сувакарска група от с. Ярджиловци – Това си е Василовден. Традицията се е съхранила, запазила се е и се отбелезва. Обикаля се цялото село. Навремето, има некаква митология, специално за нашето село, че е имало още едно село. Още по турско време, преди повече от сто лета, са били две села. Обаче, с течение на времето, едното село некак си така се и поизтеглило. Има една могилка, къде се казва, че старото село е било там. И сега на Сурова винаги се прават две махали, селото е разделено на две основни махали. Фактически за благославянето има две невести, два попа, две групи. Едната сурвакарска група некъде от порядъка на седемдесе осемдесе човека и другата е толкова. На нас ни викат Китай, то си има и такава песен. На тринайсти се прави увеселителната част - събират се с факли, със

12 Оренда

звънците, обаче, без маските. Двете групи минават - на двете махали по сички къщи. На четринайсти, некъде към три часа, на училището. И тогава вече там е най-интересното. Събират се сички хора в селото, почти сички. Там е много редко некой да не излезне. Събира се целото село.

– Не се ли крият маските? Нямаше ли нещо такова?

– Точно така. Сега ше ти обясна и тоя случай как е при нас. Сега маските при нас не са маски. Ние им викаме - лици. Тия наште маски са по два метра и отгоре. Примерно аз съм един и осемдесе и като сложа тая маска, дето тая година я носих, и тя е близо два метра, и се получава нещо, което човек не може да го носи. Мойте звънци са от първи до двайсе и първи номер. Това е от най-малкия до най-големия. Просто двайсе и втори номер няма. Те тежат шейсе килограма. Маската, тя също тежи тричетиресе килограма и се получава една страшна тежест. Тежестта е раз-

Участници от с. Ярджиловци

пределена, така че се изнася, аз съм ги носил. Има и други два комплекта от хлопотари - това е друг модел, те са по-леки. Ризници, във вид на ризници са, пак разпределени, нали на колана, на целото тело на тех тежестта е двайсе кила. Аз повече излизам с тая тежест. Другата просто е тежест, която е излишен товар хората не разбират. Това го оценява некой, който го е изживял, който го е носил той може да го оцени. Който не го е носил - гледа го - звънец. Той не може да го определи. Звука от най-малкия звънец до най-големия е коренно различен. Даже те затова се комплектоват.

– Какъв човек трябва да си, за да станеш кукер?

– То си е мъжество, разбираш ли. Там ходат по принцип такива, дето са хора с хъс, с характер. Там не може некой, който е с по-лабилен такъв характер да участва.

– А много ли е уморително, все пак се носят много килограми?

– Страшно много е. Тоя товар е нещо адски непосилно. Има хора - искат да опитат. Сложим му примерно некаква маска - не става! То требва да си в час. Това е като секо едно нещо. За да го правиш, требва да знаеш какво правиш.

– Хора, чиито предци не са били кукери, могат ли да станат?

– Може. Даже точно при нас - е така бе ше. Ба ща ми, той, ле ка му пръст, нали, той почина на шейсе и две години, той никога не е бил кукер, той никога не се е правил. Аз като малък некак си ми се е излизало като дете и съм излизал, нали. Е сега, примерно, аз имам много подготовка, аз също я давам на друг. Това е зарибяване-

Оренда 13

то - палиш! Палиш и други последователи, които немат тая подготовка, не са свързани и влизат в системата. Имат желание, увличат се.

– Аз съм чула, че голямата умора идва след това...

– След срещата, вече човек се чувства отвратително. Аз като носих сичките - от първи до двайсе и първи. Като ги свалих и легнах на леглото - абе не мога, не мога да се движим. И сестра ми ми говори неща, а аз съм легнал на леглото и не мога да се обърнем. Ама до такава степен, понеже то колана основно се държи на раменете. Цялата тежест ти е на раменете. Абе интересно си е, ама си е тежичко. При нас пера, тия маските от пера въобще не се прават, при нас е кожи. Кожи, даже едните са щавени, едните са такива нещавени. Е по това се определя сега човека. Който си е по-такъв - мераклия - земе, подготви си се с щавени кожи и му е по-леко, по-му е чисто, нема да му мирише. И Суровата си я изнесе по-леко. Например, аз мойто ризница, къде излизам с нея, тя е на колан, сичко е фиксирано и по рамената, и по колана. И сичко тука се отвара, нали, на колана и се сваля. Kато ги свалим - свалям сичко. А има некой - сложат му тука звънец , там го завържат, тука го стегнат. Той цел ден не може да мръдне. Ако му се приходи на тоалетна, то е страшна работа да ходи. Просто, който не се подготви така, предварително и по-усърдно, след това го извлече с два пъти по-голема тежест. И по това може да определиш човека.

14 Оренда

Снимки surva-bg.com

Участници от кв. Бела вода, Перник

Оренда 17

Кирил Иванов Владимиров, гр. Перник, участник в групата от с. Дивотино

- Традицията е свързана с това, че тия маски, звънци, хлопотари се правят, за да прогонят злите духове. Приготовлението е, може би, месецдва преди този ден. Тогава се изработват дрехи, маските, ликовете. Тия работи се изработват от подръчен материал. Определят се булката, младоженеца, свекър, свекърва - кои хора ще изпълняват тия роли и естествено всеки се занимава със зададената дейност, която ще изпълнява. Той е длъжен да се подготви, там роклята - булчинската, було, костюми на младоженеца, свекъра, свекървата. Значи маските, ликовете това се изработва от пера. В групата има един водач, който се вика болюбашия. Под негово ръководство тая група преминава през цялата нощ в дадено село и през деня. Носи една сабя, с която ние знаеме кога требва да се дрънка със звънците, кога требва да се спре. При тръгването на групата в даденото село се обикаля сека къща. Значи това е за плодородие, изгонване на злите духове от този дом след като се влезне в дадена къща, естествено има и оркестър. В дома влиза младоженецът с невестата, има поп, свекър, свекърва. Стопаните даряват, естествено, групата. Ритуала се изпълнява почти еднакво във всяка къща. Значи това казахме, че се тръгва посред нощта в два часа и половина - три часа се тръгва, през целия ден, докато залезне. През целия ден си с маските, със звънците, хлопотарите, което естествено е изморително, но... Тежко е, но, нали знаеш, с течение

18 Оренда

на времето, сека година навикваш. Измориш се, вече накрая, но требва да се обиколи селото, така е останала традицията. Последно се отива у кмета. Той дарува групата и оттам, на целия площад, се събира почти целото село гости на селото. Всички се събират на площада на четринайсти към четри часа - пет, накрая. След което там, на този площад, се пее, свири се, обикаля се, скача се, играе се. И оттам нататък секи по домовете. Преди да се прибереме се събираме в културния дом там. Там се преброява вече колко пари е събрано, каква ракия има, колко вино. И естествено, след това се прават банкети. От тия пари се заделват да кажем, че за догодина примерно требва да се закупат нови звънци, хлопотари, маски, ако се налага. Тия работи - сичко едни си съхраняват у тех, едни се съхраняват в читалището на селото.

– Нови хора включват ли се?

– Нови хора, може да дойде некой друг, от друго село, мой приятел - нема проблеми. Групата може да е от педесе, може да е от сто човека. Може да са двеста. Колко се съберат - толко. Но по принцип под педесе човека никога не е било. Сека година, постоянно, въпреки тежкия и лош живот, хората пак се стараят и на тоя ден забравяш некакви тревоги, мъки и така нататък, отдаваш се на това и... е така. Весело е, щото сека година се изработват нови маски, нови идеи.

– Маските крият ли се?

– По принцип от другото село не требва да я виждат - какви са, що са да не направат същите. Идеята е да из-

работиш нещо по-оригинално, по-хубаво. На фестивалите тука, сега тая година, живот и здраве като е фестивала - дават се награди за хубава маска изработена, за лик, за най-малъk участник от групата - има такива по пет-шест години, просто има емоции... Значи секи си има обичай за облеклото, ние последните години започнахме да практикуваме - бело, зелено, червено, разбираш ли, знамето, демек, на България. Естествено с изработените маски - тая маска може да е от два метра, може да е от три. Не са тежки, защото се изработват от много твърд материал - летвички, да кажеме - два на два сантиметра - три. Лошото е, когато духа ветър, когато е лошо времето.

– А на самия ден усещаш ли умората?

– През дена - не, защото не се усеща. Сека къща - стопанино даде там една чашка ракия, винце, нещо загрееш и просто не усещаш умората. В селото на тоя празник сичко е там, сичко се събира. Може да е за ден, за два, за три дена. По принцип хората защо ходат там? Защото е интересно, така е останало. На тоя ден, забравяш сичко за проблеми, интересно е просто. По принцип у секо село на тоя ден, специално нашия регион, тука Пернишко, значи, може да си на работа, може да оставяш работата, нищо не те интересува, защото е празник. Това е. Аз съм бил на работа, на тия денове съм ходил - кажем на началника, викам: “Край. За тоя ден самоотлъчка ли, ше ме гониш ли след това - какво искаш това прави. На тоя ден ме нема.” На тоя ден просто се почувстваш по-свободен, некак просто не те интересува, интересува те за дена, как ше минеш,

как ше се представите там.

– Ритуалът ли е най-важен при кукерските игри?

– Значи тая група може никакъв ритуал да не изпълни. Значи влиза в определена къща, свири музиката, има поп в тая група, ръси с босилеко, целува ръце на стопанката, бърка у торбата, вади, раздава и става, и си заминава. Значи може без никакъв ритуал да изпълниш у тая къща, важното е, че си минал и са те посрещнали. Просто тоя ден сближава, хората стават задружни. Ненапразно казаха когато кукерите беха - защо викат на тоя ден требва да се сближаваме и да ставаме приятели и отношенията да ни стават добри и след това се забравя отново сичко. И секи се затваря у себе си, не го интересува вече спрямо другия какво, що било и така нататъка.

Оренда 19

Участници от с. Бозвелийско

20 Оренда

Снимка surva-bg.com

Андрей Димов, гр. Перник, участник в групата от с. Ковачевци – Горе-долу от колко години участваш в кукерските празници?

– От петнайсе години некъде.

– Нови хора включват ли се в групата?

– Е, има и некои по-млади идват. Задължително - булката требва да е момче, значи. Момиче не може да е булка или младоженя. Може нещо друго да се направи, да речеме, но задължително требва да са повече момчета. За да има берекет, се гонят злите духовете от една къща и требва да са повече мъже и момчета млади.

– Сигурно отскоро участват жени и момичета?

– Е, участват. Сега в нашта група имаше неколко.

– Те носят ли големи маски?

– Не, не. Те се поначерват с червило, с рокли като шаферки.

– Как тече подготовката в групата?

– Има подготовка. Цялата група, тия, дето носат звънците, специално облеклото - требва да бъдат еднакви. Като за целта, в нашия район там - Ковачевци, Сирищник, се носат панделки, така на раета.И имаме там една механа, където се събираме на тринайсти следобяда. Там са събрани сички дрехи, звънци, маски. Значи като се събереме там, обличаме се, закачаме си звънците, облича се младоженята и другите вече от тая къща, където сме се направили, тръгваме и отиваме да земем “момичето”, което е булка. Требва задължително да го земем. След като земеме булката минаваме покрай кметството на Kовачевци. Там предварително са подготвили огъня и играеме около него. Събират се хората от селото, за

22 Оренда

да ни поразгледат кои сме, що сме, какви сме. Там поиграеме, имаме си един с тупан, един с гъдулка, имаме си музика. Като тоя с гъдулката си води мечката, той е мечкар. И там вече, след като поиграеме, тръгваме в една от махалите и я обикаляме вечерта това е първата махала. Всеки там от възрастните ни чака още на вратата със сладки, с ракия... и влизаме вътре. Влизат първо булката и младоженята, целуват ръка, нареждат, за здраве. Влизаме ние в самия двор, дрънкаме, за да изгониме злите духове, ако ни поканят, и вътре в къщата влизаме. В повечето къщи и вътре сме влизали. Там подрънкаме десетина минути, почерпат хората и продължаваме след това... и така във всека къща. И това е докъм единайсе часа на тринайсти вечерта. Направиме си едно тържество за здраве на групата, на семействата и се прибираме секи вкъщи си. И на четринайсти вече сутринта ставаме и тръгваме в осем часа пак, да си обикаляме централните улички на Ковачевци. И така докъм дванайсе на обед. И към дванайсе часа, да речеме, вече идва групата от Сирищник и се прави една среща. Двамата болюбашии, които водат групите - прекръстват сабите и единият започва да нарежда на другия: “Да сте живи и здрави, Господ здраве да дава на вас, на вашите семейства, на вашето село, да имате берекет, пълни къщи с агънца, градини, пълни с плодове, зеленчуци.” И след това другият казва своето пожелание към нашта група, двамата се прегръщат и двете групи се заобикаляме така едни от вътрешната страна, едни от външната и почваме да дрън-

каме заедно.

– Вярват ли хората, че това им носи здраве, берекет?

– Да, вярват си. Още с пристигането на групата хората са вече на вратата, чак на пътя излезнали да ни посрещат. Даже един човек, имахме тая година случай, го подминахме, ама той заспал. Сам нали е... И като чул, че отминаваме, ние отминахме, минахме до неговата къща, там съседите и следващата къща и той привика и ние се върнахме. И вика: “Как така да ме подминете?” Специално възрастните хора много верват на това и си държат на самия обичай. И после се сърдат, ако ги подминеме.

– Кукерството по наследство ли се предава?

– Да ти кажа не знам. Просто отвътре те кара. Не те ли влече, колко и да те молят - нема да ходиш. Баща ми не е ходил, брат ми и той - една година две ходи и той. Той понеже на тупан тупа, той си беше тупанджия и след това не се е правил. А аз сека година. С тая разлика, че пет години си бех ка-

то... играех роля в самата сватба на сурвакарската група и си пеех, нали, с носията, с...

– И пеете, така ли ...или само свирите?

– Да, да.

– Някакви специални песни или такива като на други празници?

– Не, такива като... хороводни, нали, да може и... некаква хороводна песен, хубава. И се хванеме, нали, за ръце и хем дрънкаме звънците, хем играеме хората.

– Каква е разликата между тоя и други празници?

– Еми да ти кажа младите хора ми се струва, че не са толкова специално към тоя празник... повечето идват да гледат, е така и да... имам чувството, че некои идват за сеир ли, де да знам. Докато по-старите, да речем, от четиресе години нагоре, тия, дето са израстнали по селата, там си живеят през цялото това време, през годините си така некак си доста си обичат празника и си се готват предварително. Това се прави най-вече за хората. Аз например, се опи-

Оренда 23

и първи, Бела вода заминават за Испания. Миналата година ходиха пак те на Дания. Идват специално за тринайсти, за четринайсти - за кукерските празници - идват от много държави. Сега имаше един рейс, обикаляше селата. Холандците и те си идват винаги за по една седмица. Даже ходат по селата предварително, за да видат каква е подготовката. То един месец преди Сурова си има подготовка. Поголеми маски се прават, по-хубави. Tия звънци, където ги дрънкаш, немат смисъл без маската. Това е, самата маска и звънците требва да плашат злите духове. Затова е маската. И звънците - като дрънкаме в нашто село, требва да се чува в другото.

Снимка Дойчин Чолаков

тах преди шест години-седем може би, опитах се нали, понеже в Калкас повечето съм си, опитах се да го вкарам тоя обичай в Kалкас съвместно с кмета, който беше на града. Требва да ти кажа, че не се възприе въобще, а се бехме събрали около двайсе човека - двайсе и пет човека. Имаше хора, които ни наричаха просяци, абе, викам: “Ние не сме за твоето едно левче или два лева, които ще пуснеш на булката в касата, въпросът е за здраве, за такова... И като видехме, че не тръгна една година, на втората малко пак измъчихме и след това не сме се правили. И аз пак си почнах да си ходим натам, по село, нема смисъл.

– Излизате ли в чужбина?

– Има групи ходат. Е сега, на трийсе

Участници от Батановци

Оренда 25

Участници от с. Чепино

26 Оренда

Снимка Дойчин Чолаков

Участници от с. Дивля

28 Оренда

Участници от Челопеч

Снимка surva-bg.com

ТЕКСТ СИМЕОН МИЛЬОВ

Село Ракиловци места и хора Село Ракиловци е на 1 км от с. Ковачевци, Пернишка област. Разположено е в малка котловина на планината Рудината и граничи със селата: Лобош, Пещера, Враня стена, Смиров дол, Горна Врабча, Сирищникик и Ковачевци. В м. Равница, на 2 км западно от селото, е регистрирано антично селище. Разкрити са стени и фрагменти от строителна и битова керамика. В м. Манастирище, при Бандачка махала, има останки църква и стара крепост. В близост до нея се намират две антични надгробни могили, известни като Чуките. В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век са правени разкопки по програмата „Агрианика”. Материалите от тях се пазят в РИМПерник. Ракиловци е в покрайнината Мрака и се споменава във връзка с битка при Велбъжд през 1330 г. Легенда разказва, че някога от с. Стоб дошли преселници и между селата Пчелинци и Ковачевци основават ново село, наречено Лажене. По неизвестни причини дошлите се преместили на друго място – в местността Мос ти ща и на рек ли по се ле ни е то Стоб. После слезли в м. Селище и тогава селото станало Ракиловци. Вероят-

30 Оренда

но е наречено така на името на незапомнен Райко. А Райко е и другото име на слънцето. Дали пък не са били хора на слънцето, някъде в началото!? Днес то е като много български села – жителите му са намалели до критичния минимум. Лятото идват децата и внуците на някогашните ракиловчани и за тях винаги е отворено читалище “Сел с ка про бу да”, съз да де но на 01.11.1927 г. Някога читалището се е помествало в съседство до ковачницата на дядо Анани ковача, по-късно, в една стая, в къщата на Анто Тодоров Тасев, които са и едни от създателите му. С помощта на цялото село читалищната секретарка Василка Лазова е подредила в библиотеката малка етнографска сбирка и мястото по своеобразен начин се е превърнало в свято за млади и стари. В центъра на селото е другото свято място с оброка на Св. Тодор, двата паметника на загиналите ракиловчани във войните за обединението на България и пресъхналата временно селска чешма. Няколко свети знака заедно. На това оброчище, на Тодоровден, свекървите извеждали младите снахи и така селото поставяло началото заДъбът Св. Троица

едничкото обредно общуване през годината. После заедно празнували Възнесение Господне (Спасовден) при огромен вековен дъб, Св. Троица – при друг също вековен дъб, Летен Св. Никола, а после и Зимния, защото православният храм на селото има за патрон Св. Николай. В землището на селото има много дъбове. Още един от тях е бил място за курбани, но Дине Миов забранил при него да се събират хора, защото замърсявали водата в бунара до него. Тоя дъб, обаче, почита един човек – Димитър Янев, от Миовите, който живее в Батановци, но когато си отива на село: „Отидем при дъбо, че му се поклоним, че му целунем кората и казвам: Добър ден дъбе! Като си тръгнем си откъснем три листа и си слагам във вътрешния джоб. До другото идване си ги пазим. Обичам го това дърво. Сигурно заради дедо Мио.” И ми разказва за дедо си. В историята място има и обичания от Димитър дъб. Ето семейното предание. „Било по турско и по вършитба. Прадедо ми изпратил Мио в Ковачевци да каже на бея, че по Сиришничка рудина и Котеш се влачи мъгла, а това казва да не садят гувното на другия ден. Дъжд може да смие овършаното жито и сламата в дерето. Казал това Мио на бея, а той даже и не си направил труда да го чуе, но там, в двора, за миг се срещнали очите на Мио и на Етем - дъщерята на бея. То истинското име на прадедо ми е Михаил, но му казвали Мио. На другия ден насадили гувното и на третото претришане на сламата, заплющел такъв дъжд, та изпратил овършаното в дерето под дъба. После слънцето отново напекло. Хармана и

32 Оренда

зденатите кръсци поизсъхнали. Тогава пак насадили гувното за вършитба и пратили Мио да каже на бея за случилото се. Мио бил един едър такъв и наред с мустаците, рехавата черна брадица го правела да прилича на юнак. Пак срещнали очите му тези на Етем. Момичето започнало да идва в махалата и се любели под дъба. Тя рекла: – Слушай, решили сме да се вземем, но тебе те знаят като бунтар и по никакъв начин нема да ме дадат. Найдобре е да ме направиш непразна. Като кажа на седмия месец и десетия ден, кадъните вече нема да ме карат да пометнем нашето дете. Тогава може и да разрешат да се вземем. Като минали седемте месеца и десет дена Етем рекла на баща си: – Татко, решила съм да пристана!

– Па време е щерко. Е, стана на двайсе и две. Кого си избрала?

– Мио.

– Не може!

– Друг нема да е! Или Мио, или оставам стара мома! Беят събрал турците от селото. Какво да прави ги питал.

– Викни го! - рекли. Дошъл Мио и го вързали. Били решили да го пратят на заточение в Диарбекир. Преди да подкарат конете, Етем се качила на сантрачо на кладенеца.

– Не го водете! Непразна съм от него и вече има седем месеца и десет дена. Подкарате ли го, аз се фърлям у бунаро. Подкарали го, а тя събрала ръце до телото и скочила. Удавила се. Девет години Мио бил на заточение. На връх Бъдни вечер се връща в тех. Имал братя и сестри, но нито те

Оброкът Св. Тодор Дъбът Св. Спас

го познавали, нито пък той ги знаел. А и в турски дрехи бил. С фес.

– Добър вечер! - поздравил.

– Слушай, аго, занеш че това е християнски празник, не можеш да останеш!

– Така е, ама искам да знам как правите Бъдни вечер.

– Щом си с добра воля, заповедай! Започнали да се кръстат. Той става, фърля феса и започва и той да се кръсти. Тогава майка му го познала. По фърлянето на феса – така като ерген си фърлял капата.

– Михо, синко, ти ли си? Изкара ни акъло! Три дни пили и яли, ама се намерили хора и отиват при бея да кажат, че Мио се е върнал. А той, кой как отиде да клевети Мио, пребивал го с тояга. Един ден взел два коня и тръгнал към Ковачева падина. Отива в къщата на Михал. Майка му се притеснила и нарежда: – Не мой аго, не го зимай, малко ли беха девет години! Агата се обърнал към нея: – Не съм дошъл да го пращам в Диарбекир, а да му искам прошка! - и заплакал. Дойдох да му покажeм къде сме погребали Етем. Тогава не послушах сърцето си, а послушах други, та сега си бием главата. Отишли на гроба и Михо много плакал. Плакал и бея. После бея му дал тапия за целия баир дето са му били поятите (обори) и оттогава това место от Ракиловци се казва “Миов рид”. На Ракиловци му казват още „Брустарското село”, защото много години мъжете от селото правели брустове за коса и кръгли точила за секири, па-

34 Оренда

лешници и ножове. Камък добивали в местността „Плочко усое”. На 15 юли 1984 г. седяхме със 78-годишния Цветко Минев Табаков и той ми разказваше за Ракиловци. Както обикновено, започна от времето на османците. След многото преселвания турците най-накрая открили хората по гората. Излезнете от шумата да видим дали не сте комити! – рекли. Един се съгласил и се показал. Що давате на царството? – питали. Нищо. Отсега нататък ще служите в Стамбул! Една година служба е пет години платен данък! – разпоредели. Човека изпратил първия си син и през пет години пращал по един от синове те си. Най-мал кият оти шел в Стамбул за една година, но останал повече и станал табакчия. Спечелил пари и се прибрал, но бащата вече бил разпределил земята. Тогава табакчията „разтърсил търници” в полето и се сдобил с имот. „Затова сме Табаци, всички останали са Доган махала. От един корен сме обаче. Селото тогава било три махали: Доган, Гайтан и Парцал махала. От Доганджи и те се раз к ло нили – Мит рев ци, Кри ву ши ни ни, Со ко ло ви, Иг ня то ви, Паневи. От Горна Врабча дошли хората от Клашненковата рода. От нея са – Ченгеневци. Белилови и Бандраци дошли от Елов дол. Другите фамилии са Мицевите, Гущеровите, Галабовите, Кюркчийските. Шарковите дошли от Къшле. У селото имало един куц – Игнят. Проучвал къде има заможни хора с малки деца и ги връзвал до едно „Айдучко кладенче” у Тренчова кория. После отивал при родителите като посредник да си откупат детето. Събирал деца и ги продавал на бездетни турци...”

Памет за войните Икона в шише Пет години след тази среща ми се случи да се запозная във влака със Славе Антониев Италиански, майстор дърводелец, роден през 1908 г. в Ракиловци. Неговият дядо Доменико и баща му Антонио работили на строежа на ж.п. линията София-Кюстендил през 1873-1876 г. Антонио останал зет в Ракиловци, но починал млад. В средата на 30-те години на ХХ век от италианското посолство свързали бай Славе с дядо му Доменико, който по това време работел в Техеран. Получил от него няколко писма и снимки. Дядо Славе ги дал на внучката си Лора, която през 1989 г. е учител ка по ита ли ан с ки и френ с ки език... Не успях да отида до Кюстендил да видя снимките на италианците Доменико и Антонио, но направих снимки на места в Ракиловци.

Симеон Мильов

Ах, тая вода

Светите целебни води на Пернишко Водата е един от основните съставни елементи на света. Върху лицето на една каменна чешма в Балчик от 1788 г. е написано: "Всичко произхожда от водата". Твърдение, което навярно идва от една легенда разказваща, че преди да бъде създаден този свят, земята е била покрита с вода. Или пък от разбирането, че всекидневният живот е немислим без вода. Или пък от едно друго твърдение, че водата не е само друго вещество, а е жизнената сила на величествената природа и оттам тайствената й способност да пречиства и да дава живот на всичко. Или че човешкото тяло изисква циркулация на водата и за едно 75 годишно съществуване през него минават 50000 литра от това вещество. Знам ли.

36 Оренда

Друго знам. Че водата дето е в недрата на земята извира от врела, извори и кладенци. Изворите и кладенците се намират по високите планински рудини, а врела има в по-ниските места. Знам това, защото Димитър Маринов го е записал. И още нещо научих от него - извор от който хлуи пивко вода и тя се упътва да тече, се нарича кладенец, а извор от който водата не блика изобилно се нарича “слатина”, а пък извор, който изтича от широк шупъл дъбов или буков дънер се нарича “стубел”. Най-често горските, но и някои планински извори, хората ги знаят като свещени и лековити и ги наричат аязма. Те принадлежали, казват, на самодивите, змейовете и русалиите, които до първи петли нощем се събирали и играели край тях, та по тая причина на изворите не се ходи след залез слънце - да не го стигне болест човек. Ако си отишъл да се лекуваш - може, но да е след първи петли или преди изгрев слънце. Тогава водата е лековита. През деня също е такава и никак не е случайно, че до много от изворите има изградени храмове, параклиси и църкви наречени на някой Бог (далеч в миналото) или на Светец след утвърждаване на християнството. На деня на светеца по тези места се устройвали и устройват събори с курбани. Болните преспивали и преспиват край извора и сутринта мият лицата си с вода. Оставят дар - пари, кърпи, конец от дреха на Стопанина на извора. В народните поверия изворите задължително имат стопан-пазител, както и всяка къща си има такъв. И ако за къщата това е змия, изворовите стопани са я овен, я голяма жаба, я птица, гущер или змей, мома, жена или момък. Тези духове пазители, хем от тях се

очаква помощ, хем раказват, били вредоносни. Тези свети и целебни места съществуват от векове в съзнанието чрез народната памет и хората ги търсят. И ги намират, защото по ведоми или неведоми пътища са разбрали, че някой се е изцерил чудодейно по такива водни места. Земята на Пернишка област е благословена в това отношение по причина, че от 37 планини в България 17 са в Пернишко и в техните рудини, гори и рътове хлуят десетки лечебни извори. От север покрайнината се огражда от Руй, Завалска и Вискяр планина, от юг са склоновете на Конявска планина, откъм североизток са Люлин, Витоша и Верила, а от запад и югозапад планините Милевска, Кървав камък и Земенска планина. Заключени мужду тях са Голо бърдо, Черна гора, Любаш, Стража, Ерулска, Еловишка, Рудини и Пенкьовска планина и високите котловини Знеполе, Радомирска, Пернишко-Брезнишка и наймалката - Дивлянската. Селищата в Пернишко са 171 от които 6 града - Перник, Радомир, Брезник, Трън, Земен и Батановци, а хората от края, някогашните и днешните, са знаели и знаят целебните води в близките и далечните селища. Местата с лековита вода нарекли с показателното име Света вода. А Свети води дал Господ. Има ги в Арзан, Бабица, Банище, Батановци, Бераинци, Беренде, Билинци, Блатешница, Богданов дол, Брезник, Брусник, Велковци, Видрица, Вискяр, Витановци, Врабча, Гоз, Горна Врабча, Горно Романци, Гърло, Дивотино, Докьовци, Долна Врабча, Долно Романци, Долна Мелна, Дрен, Егьлница, Ерул, Еловица, Завала, Земен, Зидарци, Извор (Брезнишки), Извор (Радомирски), Калища, Калотинци, Кленовик, Кожинци, Кондофрей, Косача, Костурин-

Оренда 37

ци, Кривонос, Лева река, Лобош, Милкьовци, Мракетинци, Мурено, Муртинци, Ноевци, Планиница, Поцьрненци, Проданча, Радибош, Радомир, Раянци, Ребро, Садовик, Светля, Сирищник, Слаковци, Сопица, Чуковец, Ярловци. Освен тези чудодейни извори общоизвестни са минералните лековити води в Брезник, Рударци, Банкя (Трънско) и аязмата при Черногорския манастир “ Св. св. Козма и Дамян”, Одраничкия манастир “Св. св. Петър и Павел”, Пещерския манастир “Св. Никола”, в манастира “Св. Неделя” при с. Витановци, вътре в църквата “Св. Петка” с. Дрен. На 8 км от Брезник, в северозападна посока, се намира село Гърло. То носи това име, защото е току до т.нар. “гърловина”, пролома на река Завалска (Гърлска или Конска). Този пролом, наречен Клисура, сега е преграден и стена подпира водите на язовир Красава. На 150-200 м от стената на северния склон от източния дял на рида Црънча се намира мегалитен храм-кладенец от XII в.пр.Хр. Той е единствения на Балканите и се родее с подобни култови съоръжения от Шумер и Акад, тези от о-в Сардиния (X в.пр.Хр.) и един асклепион от Херсонес (V-IV в.пр.Хр.). Храмът-кладенец в Гърло бил свързан с култа към бога Енки, покровител на подземните води. Мегалитната архитектура на храма прави този кладенец на чудесата един от най-ярките представители на средиземноморската култура през праисторическата епоха. В общи линии, тази мегалитна култура е характерна със своите скални и тухлени гробници. На пътя София - Кюстедил, при кв. Изток на гр. Перник, се намира тракийски храм (II - IV в.) на здравоносните божества Асклепий и Хигия. За лекуване мест-

38 Оренда

ните лечители използвали минералната вода на минаващата непосредствено река Рударщица, а благодарните излекувани, някогашни пациенти, оставяли дарове и много оброчни плочки с изображение на тракийския бог-конник. Интересно е да се види тази антична балнеолечебница. На хълма Бърдото, при Брезник, изтича прочутата желязна минерална вода, която извира от южната страна на хълма в Лесков дол. Лечебните свойства и въздействието на Брезнишката минерална вода са били познати на местното население още в далечното минало и тя е била използвана и се използва широко с лечебна и предпазна цел за укрепване и възстановяване на здравето. Неслучайно я наричат “Светата вода”, защото има антианемичен ефект, повлиява добре стомашно-чревни заболявания, помага на болни от жлъчка и възпален черен дроб. На Лондонското изложение през 1907 г. Брезнишката вода получава златен медал. Село Одраница е в Земенска община. Манастирът “Св. Св. ап. Петър и Павел” се намира на около час път североизточно от махала Шаварна, по пътя край рекичка със същото име. Времето на неговото построяване не е известно, но има предание, че средновековната църква в с. Горна Лисина (сега в Р. Сърбия) е била метох на Одраничкия манастир. През годините той многократно е бил разрушаван. Последното му изграждане е от 2000 година. На водата от аязмото до манастира се приписват чудодейни възможности – лекувала очебол, повърхностни рани, бездетство, артрит. И хората идват, лекуват се на място, пълнят съдове за вкъщи. Като я свършат идват отново.

Текст Любомир Цонев

Храмът-кладенец край с. Гърло, Брезнишко Твърде много информация ни се поднася напоследък за златни, бронзови, керамични археологични находки от нашите земи – съдове, бижута, аплици, оръжия, конски такъми, украси за колесници, знаци за царско и жреческо достойнство, монети, глинени фигурки (евентуално идоли) и т.н. Това са движимите културни паметници. Сами по себе си те са прекрасни, но покрай тях незаслужено остават извън общественото внимание друг тип археологични находки – недвижимите обекти - паметниците на древната архитектура. За мен лично най-любопитни са археологичните обекти от предримската епоха, които при това имат не битова, а духовна същина. Не са крепости или жиСнимка Николай Генов

лища, а храмове и светилища. Вярно е, че в Дуранкулашкото езеро са открити основи от каменни зидове от IV хилядолетие пр. Хр., но те са твърде слабо запазени и практически никой не може да си представи как точно са изглеждали. Вярно е, че от III-II хилядолетие преди Христа до нас са стигнали многобройни скално изсечени светилища, но те не са истински строежи, а са доста примитивно и плитко издялани в самата скала (с изключение на Перперек). Съсредоточени са главно в югоизточната част на България. Вярно е, че според официалните данни по днешните български земи до днес са оцелели и около стотина мегалитни

обекти – долмени. Те са култови постройки от много специален вид – не са зидани от малки каменни блокове или тухли, а са сглобени от грамадни монолитни скални плочи. Археолозите ги датират в периода ХII-VI в. пр. Хр. Тези обекти са разположени в югоизточната част на България – в планините Странджа, Сакар и Източни Родопи. Ако си представите географската карта, ще забележите, че споменатите паметници са главно в източната половина на страната. Неволно се запитах: нима в Западна България няма нито един запазен древен градеж, който да е достоен за културен туризъм? И точно тогава ми попадна книгата на Г. Китов и Д. Агре „Въведение в тракийската археология”, където за пръв път прочетох за подземния храм-кладенец при с. Гърло, Брезнишко. Когато направих справка в литературата се оказа, че този паметник е уникален за България, но е и доста рядък за Европа. Подземният храм-кладенец при с. Гърло, Брезнишко е практически най-древният култов каменен зидан градеж, оцелял до днес по българските земи. При това, той е в сравнително добро състояние, почти изцяло пред очите и сетивата ви, така че няма нужда да напрягате фантазията си! Посещението му предлага несравнима тръпка от досега с автентична дълбока древност плюс първокласно туристическо приключение. Храмът-кладенец е открит в началото на 70-те години на ХХ в. от археоложката Димитрина Митова-Джонова, която го датира в XII в.пр.Хр. Така се оказва, че той е по-стар дори от мегалитните паметници (долмените), оцелели по нашите земи в Странджа, Сакар и Източните Родопи. С други думи, вярно е, че в Западна България има само

един значителен запазен археологичен обект от толкова далечно време, но затова пък обектът е необикновен, почти уникален и практически изцяло запазен!1

Описание и същина Храмът е вкопан в северния склон на планински хребет, който има посока приближено запад-изток. С други думи, посетителят трябва да слезе от нивото на околния терен до нивото на храмовото помещение, където се намира кладенецът. Обектът е иззидан от недобре оформени квадри (паралелепипедни блокове), а в суха зидария от груби ломени камъни. Дори без да знаете нищо друго за него, той поразява с майсторството на строителя и елегантността на формите и пропорциите. Погледнете оригиналните чертежи на Д. Митова-Джонова от времето на откриването. (Фиг. 1) Посетителят слиза по десетина метра дълго стълбище на около 3 метра под земята, където е подът на храма. Отначало стълбището е открито и има вертикални стени. По средата се превръща в къс коридор (тунел) с трапецовиден профил, покрит с грамадни груби плочи. По-надолу натоварването

върху тавана на тунела нараства и затова ширината на покритието му намалява. В края на тунела профилът му вече е триъгълен, увенчан от т.нар. ключов камък. Стълбището само по себе си е уникално като строително майсторство: на няколко метра дължина тунелното покритие се сменя от плоско към клиновидно, за да поеме растящата тежест на каменната маса отгоре до земното равнище. Тунелът, слизайки в посока от юг към север, довежда посетителя в сърцевината на храма - цилиндрично помещение с диаметър и височина около 4 метра. На около метър над пода стените се накланят навътре, за да оформят сферичен купол, в чийто връх има отвор с диаметър около 2 метра. Тук особено забележително е, че в архитектурен смисъл това не е т.нар. фалшив купол, а същински купол – постижение, за което се смята обикновено, че е дело едва на римляните, т.е. в края на Старата и началото на Новата ера! В центъра на пода зее кладенец с диаметър малко над 1 метър и дълбочина над 4 метра. Очевидно е, че тук древните хора са устроили тайнствена, свещена среща на основните елементи, от които се поражда и поддържа животът – слънце, земя, вода. В този смисъл ние се оказваме в храм, който прославя стихиите на живота, а не е посветен на смъртта и спомена. Такава нагласа рязко контрастира с тракийските храмове, мавзолеи, гробници, от които по нашите земи са запазени стотици, а може би хиляди. С други думи – този изключително своеобразен и красив храм не е типичен за тракийската култура. По един такъв храм-кладенец има в България, Гърция, Кримския полуостров и Снимки Любомир Цонев

Каптаж Римска вила

Контролна кула

Храм гърло

Палестина. Изумителното, обаче е, че на о-в Сардиния са поне 100! Откривателката Димитрина Митова-Джонова свързва храма-кладенец при с. Гърло с древната строителна традиция на о-в Сардиния, а произхода на тамошната специфична култура намира в цивилизацията на шумерите в Месопотамия в IV-III хилядолетие пр. Хр.1

Контролен пункт

2

Останки от крепост

3

Каменни кръстове

1 - Пътека по стената на язовира, пресича по равно преливника, качва 3-4 м и после върви по равно 2 - От края на стeната слизате надолу, по желязното мостче пресичате реката, после качвате 6-8 м.

3 - Друга пътека, която пресича реката още преди стената.

Старото с. Гърло

Река Конска Новото с. Гърло

За Трън

Реставрацията Редно е, обаче, да предупредим посетителите за намесата на реставраторите както и за състоянието на обекта в последните десетилетия, за да бъде картината по-обективна, поточна. Насочвам вниманието към два проблема. Първи проблем. Скоро след откриването на храма-кладенец е замислено той да бъде поставен под защитата на ЮНЕСКО. От Института за паметниците на културата в 80-те години на ХХ в. провеждат реставрация, която за жалост се намесва твърде чувствително в обекта и нарушава неговата автентичност. Доколкото разбрах, внесени са две значителни промени в оригинала: а) в горния край на стълбището, в откритата му част, е добавен завой на 90 градуса, за да стигнете нивото на околния терен; такъв завой изобщо липсва в оригиналното стълбище, т.е. завоят не е автентичен (Фиг. 2); б) в горния край отворът на купола е значително разширен спрямо оригинала (според Джонова оригиналният отвор вероятно е бил колкото диаметъра на кладенеца, т.е. 1-1.5 м, докато реставраторите са си позволили да го разширят до над 2 м! Най-лошото и непростимо в случая е, че реставраторите никъде не са отбелязали къде е границата между

1

Север

2 км до Брезник

Фиг. 2

Оренда 43

тяхната намеса и автентичния градеж. Втори проблем. По проект на Института за паметниците на културата е била изградена доста масивна постройка: три стени, веранда и навес. Основите са от бетон, а стените са от хоросанова зидария. Замисълът е бил да се създаде удобство за разглеждане на храма не само отвътре, но и отгоре. Навесът е от масивни греди, покрити с медна ламарина. За жалост намерението за вписване на обекта в списъка на ЮНЕСКО не било осъществено и той бил съвсем изоставен. Ламарината била открадната в края на ХХ в. В началото на ХХI в. навесъта повторно бил покрит, но пак с медна ламарина. Злосторници я откраднали втори път. Оттогава обектът е напълно изоставен както от властите в Брезник, така и от тези в Перник. Гредите изгниват и през пролетта на 2007 г. дървената конструкция на навеса се срути, за щастие без да засегне древния градеж. За щастие добронамерени любители на културата със собствени сили постепенно разчистват останките от падналите гнили греди и днес, в края на 2010 г., храмът е почти изцяло почистен. Съобщавам тези факти, не за да обезсърчавам посетителите, а просто за да им дам обективна картина. Напротив, въпреки щетите от неумелата реставрация, храмът оцелява и посещението му е несревнимо преживяване за всеки истински ценител на старинната култура у нас! Съветвам ви: побързайте да го посетите и да му се полюбувате, преди да се съсипе съвсем! Излетът дотам не е труден, но приятно напомня за приключенията на Индиана Джоунс. А ако ви хрумне идея как да го спасим, укрепим и популяризираме – още по-добре! Третият проблем не е

44 Оренда

свързан с реставрационни дейности, а с настойчивото ровичкане на някакъв безумен иманяр, който години наред упорито ровичка пода на храма западно от кладенеца и така подкопава стената. Тук вече бих апелирал настойчиво общината в Брезник и ръководството на музея в Перник да не се оплакват от липса на пари и да не си прехвърлят отговорността, а с обединени усилия да възстановят плочите на пода, докато не е късно. Все пак става дума за уникален обект с национално значение!

Туристически дадености От София на запад се стига до Брезник (50 км) по два пътя – през Перник или през Божурище. После продължавате на запад към Трън, но на 5 км има разклон, по който свивате надясно към с. Гърло и поемате на север, срещу течението на река Конска. Като подминете днешното (новото) село Гърло, след 2 км стигате старото с. Гърло, което практически е вилна зона. Веднага след него можете да се насладите на чудесен обект: старинно гробище с каменни кръстове, които имат не съвсем обичайна форма: кръст, вписан в окръжност. Забележителното е, че кръстовете са обърнати с лице на запад вместо на изток, както повелява познатата ни днес християнска доктрина. В литературата не можах да намеря никакви публикации за това романтично гробище, но няма съмнение, че е поне на няколкостотин години. Стигате до стената на микроязовир, който е вододайна зона. Минавате по стената му на запад и хващате едва различима пътека покрай брега в широколистна гора с много гъст храсталак. Излизате на общирна поляна. Ако кривнете надясно (на запад) и

Гробището

Римската баня

Оренда 45

влезете в гората ще бъдете приятно изненадани от останките на неголяма римска баня. Нищо, че отдавна е изоставена от археолозите в Перник и от общинарите в Брезник. Все пак, такъв любопитен обект не се среща често. Явно тук е имало малък римски гарнизон – на върха на хълма с храма-кладенец иманярски изкопи разкриват останките на римска крепост, която е охранявала пътя по река Конска. По римско време това е бил най-прекият път от Ниш към Солун (Драгоман – с. Гърло – Радомир – с. Долна Диканя – Дупница и на юг по Струма до Бяло море). От споменатата поляна може, обаче, да продължите направо, докато откриете важен ориентир - бетонния

каптаж за водата на с. Гърло. От него щурмувате директно северния склон на планината и след 50-тина метра изкачване стигате до храма-кладенец. Разгледайте го спокойно и до насита! Както виждате, в един неголям излет, в една неголяма област срещате поне 4 ценни исторически и археологични обекта: древно гробище, римска баня, останки от неголяма римска крепост, охранявала пътя към Бяло море и най-важното: уникалния за страната ни подземен храм-кладенец, който ни свързва през пространствата и времената с далечната и отдавнашна цивилизация на шумерите в Месопотамия!

(Д. Митова-Джонова „Мегалитен храм-кладенец при с. Гърло, Пернишки окръг”, изд. НИПК, С 1984) (Д. Митова-Джонова „Археологическите паметници в Пернишки окръг”, изд. НИПК, С 1983) (Д. Митова-Джонова „Произход и същност на протосардинските сакрални кладенци III-I хил. Пр. Хр.”, изд. Иврай, С 2007) *

46 Оренда

Автори: арх. Данка Василева, инж. Костадин Димов, Владимир Алексеев, Фотограф инж. Валентин Хаджимитов

Древен кладенец – телескоп край с. Гърло До с. Гърло се пътува от гр. Брезник в посока гр. Трън. Селото не е отбелязано на пътната карта. На около 4 км от Брезник вдясно от пътя е отбивката за с.Гърло. На разклона има табели за с. Гърло и с. Видрица. До селото има асфалтов път. Той стига до центъра на селото – широк триъгълен площад. Продължава се на север (десният изход на триъгълния площад). Пътят минава край петнадесетина къщи и излиза от селото. Продължава до промишлено предприятие, обозначено с табела. Асфалтовата настилка свършва до портала на предприятието. Нататък пътят е с чакълена настилка. Минава се през махала с десетина къщи. След махалата започва черен път, който води до стената на микроязовира – около 2 км. На две места пътят пресича воден поток, всъщност пътят е коритото на потока. При дъжд или мокро време, потокът може да се премине само с високопроходима машина 4 х 4. Крайната точка е бариерата пред стената на микроязовира. Оттук до кладенеца – телескоп се върви пеша. Няма пътека, няма табели. За допълнителни указания може да се пита охраната на микроязовира в будка на 50 м от бариерата. От стената до кладенеца пътят се изминава за 30 мин.

48 Оренда

среден ход. Минава се по стената-насип. Пресича се желязното мостче над бетонния преливник на язовира. Нататък пътеката (без маркировка) се извива по стръмен склон обрасъл с храсти. Някъде по средата на склона има триангулачна точка (бетонна колона висока 1 м). Кладенецът се намира на източния склон на хълма, който склон гледа към язовира. От триангулачната точка до кладенеца най-лесно се стига по пътеката, която се спуска към брега на язовира. Стига се до телената ограда заграждаща източния бряг и се върви успоредно на оградата. Пътеката стига до бетонен каптаж.От каптажа трябва да се изкачи склона право нагоре (посока запад). Склонът е обрасъл с гъста гора и храсти. Следите от пътеката (ако е имало такава) са заличени, няма никакви ориентири за кладенеца. Върви се право нагоре през гората и след 100 м се стига до терасата, ограждаща кладенеца. GPS координатите непосредствено до купола на кладенеца са: N 42° 47’ 13,51” ; E 22° 50’ 53,92”.

Описание и снимки на кладенеца Кладенецът е сложно съоръжение, изградено изцяло под земята (черт. 1). Той е построен на източния склон на

Радиални плочи

хълм, който загражда язовира. Надлъжната ос на кладенеца е с ориентация север – юг. Входът към подземната камера е от изток и представлява водеща надолу в земята повита стълба от 24 стъпала с широчина 1,10 м. Първите 9 стъпала са открити, следващите 15 слизат под земята (черт. 2, снимка 1). Стълбата отвежда в подземна, куполообразна кръгла камера с диаметър 4,2 м. В най-високата си част, камерата има кръгъл отвор, гледащ към небето. Отворът е с диаметър 2,30 м. Подземната част на стълбището влиза в куполообразната камера през остро засводен вход с височина 2,40 м (снимка 3). Височината на камерата е 3,5 м. На пода на камерата, в центъра, е изкопан кладенец с диаметър 1,3 м. Сега кладенецът е сух, засипан с пръст и свлечени камъни. Дълбок е 3,5 м. Вероятно първоначалната дълбочина е била 4 – 5 м. Кладенецът на пода се намира точно под геометричния център на „небесния отвор” на куполообразната камера. Градежът на цялото съоръжение е изпълнен от едри дялани блокове (пясъчник) с неправилна форма, на суха фуга и пръст. Подът на камерата и сводът на тунела водещ в нея са изградени от дялани каменни плочи с трапецовидна форма. Плочите на пода са наредени радиално на „гърлото” на кладенеца. Това редене укрепва отвора и изравнява нивото на пода. Древните строители са изработили старателно стъпалата на стълбището от едри блокове пясъчник. Преди да стигне входа на камерата, стълбата прави леко разширение. В стените на тунела отляво и отдясно има два отвора на височина 1,5 м. В тези отвори вероятно е била закрепена дървена греда, която е служила за закрепване на врата или завеса заграждащи входа в куполообразната камера. Плочите оформящи

Небесен отвор

Подземна стълба Открита част от стълбата

Кладенеца - изглед отгоре Подземна камера Стълба

Кладенец Разрез

Надлъжен разрез

Стълбище - подземна част

Оренда 49

Стълбище - надземна част Небесен отвор

Вход

Подземна камера

Разрез

Кладенец

Напречен разрез

Вход

50 Оренда

„небесния отвор” на камерата са големи с размери 1,00 х 1,30 м. Плочите са редени радиално на кръглия отвор, а над стълбището – перпендикулярно на стълбата. Плочите надвишават нивото на терена около 10 – 15 см и са служили за преграда на водата, която при дъжд или сняг се стича по стръмния склон и през „небесния отвор” влиза в камерата. Цялото това съоръжение е внушително по размер и е с висока сложност за построяване. Ние, хората от ХХI век, само можем да се удивляваме на знанията и опита на древните архитекти и строители. С прост строителен материал – камък, те са съградили това уникално, сложно съоръжение без да използват никакво спойващо вещество, без вар или хоросан. Съоръжението се е съхранило не по-малко от три хилядолетия и е оцеляло до наши дни в много добро състояние. Нашата тричленна група (без да броим кученцето Чарли) се лута час и половина из непроходимата гора и шубраци. Порядъчно измокрени, изкаляни и издрани от храстите ние все пак успяхме да открием кладенеца, закътан в гората. Когато се спуснахме по стълбата в камерата с удивление и възхищение разглеждахме странното съоръжение. Времето сякаш спря. За миг се пренесохме хилядолетия назад. Сенките на древните строители и жреци ни оградиха и се вглеждаха в нас през грубия каменен зид, покрит с мъх и плесен. Когато първоначалното удивление премина се заехме да заснемем кладенеца. Тук отварям скоба и ще изложа оскъдната информация, която открих в Интернет за този кладенец. Кладенецът е открит през 70-те години на ХХ век от археолог Димитрина Митова – Джонова. Тя датира съоръжението от ХII в.

пр. Хр. Според откривателката, такъв тип строежи не са типични за тракйската култура. Тя свързва кладенеца с културата „нураги”. Археолог Митова – Джонова смята Месопотамия за първоизточник на културата „нураги”. Изследователката на кладенеца в с. Гърло твърди, че подобни съоръжения са рядкост в античния свят. В България този е единствен по рода си. Такива кладенци има още в: - остров Кеос, Гърция; - гръцката колония Пантикапей, днешен Кримски п-ов; - Тунис; - остров Сардиния (там кладенците са около 100). Според археолог Митова – Джонова кладенеца в с. Гърло и подобните на него са храмове, светилища свързани с култа към водата. По-точно с култа към подземните води. Това е информацията, която можах да открия в Интернет. Ще си позволя да дам своето скромно мнение относно предназначението на кладенеца. Приемам датировката ХIIв. пр.Хр. за вярна. Какви са методите и критериите за тази датировка, поне за мен не е ясно. Твърдението, че това съоръжение е нетипично за трак ийската култура, според мен също е вярно. Не мога да приема твърдението, че кладенеца в с. Гърло е храм на подземните води. Това е необосновано, нищо на подкрепя това твърдение. Кладенецът няма олтар, няма жертвеник, няма никакви символи, украса или детайли от архитектурата, които да говорят, че това е храм. Единственият символ е издълбан в камъка вляво на входа. Възможността в кладенеца да е бликала лечебна вода не е правдоподобна.

Няма следи от течаща вода, няма басейн, няма канал за оттичане. Подземните води, които се стичат към подножието на хълма се хващат в ниската част. Не е практично водите да се хващат в средата на хълма. За пример служи каптажът, построен от съвременните строители, в подножието на хълма. Според мен това е едно техническо съоръжение, изградено с конкретна цел и е обслужвало ограничен брой хора. В подкрепа на това твърдение е цялата архитектура, грубата зидария, местоположението в средата на склона и тунелът водещ в камерата. Смятам, че това е бил кладенец – телескоп, за наблюдаване на конкретна звезда или съзвездие от древните жреци – астрономи.

Принцип на действие на кладенеца – телескоп Устройството и начинът на действие на кладенеца – телескоп е аналогично на съвремените рефлекторни телескопи използвани за научни наблюдения в обсерваториите. Наблюдаваното небесно тяло (звезда или съзвездие) се вижда през „небесния отвор” в горната част на камерата. На дъното на кладенеца, точно под небесния отвор, е имало параболично метално огледало от мед, сребро или злато. Възможно е огледалото да е било залято с вода. Налюдаваният обект се е отразявал в огледалото, а на пръстенообразната площадка в камерата древният астроном е провеждал астрономическите измервания (чертеж 1). От площадката жрецът – астроном удобно е правил своите наблюдения, разполагал е своите уреди за измерване положението на звездите и е отчитал

Оренда 51

Символа

Светлина

Небесни тела

Вторично огледало

Завеса

Жрецастроном

Сферично огледало рефлектор

Чертеж 1

Апертурен капак

Вторично огледало

Вторичен сенник Тубус на телескопа

Главно огледало

Третичен сенник

Фокална равнина

Телескопа Хъбъл - схема на действие

52 Оренда

тяхното движение през годината. Това е ставало нощем, при ясно време, така както днес астрономите извършват своите наблюдения от обсерваториите. За да се изолира външната светлина в камерата, на входа й е имало врата или завеса. Единствената светлина необходима за астрономическите измервания е прониквала само от „небесния отвор” над гърлото на кладенеца, т.е. над „телескопичната тръба” и се е отразявала в рефлекторното огледало. Цялото това сложно съоръжение е служило за измерване продължителността на астрономическата година, за да се следят годишните сезони и да се поддържа календара от жреците - астрономи. Тези наблюдения са били от жизненоважно значение за древните люде, населявали земите в околността. Вероятно това са били племена занимаващи се със земеделие. Кои са били тези племена? Това аз не мога да кажа. Единственият знак, който древните са оставили, това е знакът вляво от входа. Какво изобразява този символ? Трудно е да се каже. Това би могло да бъде астрономическа схема, или името на съзвездието, което е наблюдавано. Възможно е да е името на жреца – астроном, проектирал и изградил съоръжението. За да се стигне до историческата истина е нужен екип от археолог, астроном и специалисти по древни езици. Предположението кладенецът да е бил телескоп е само една хипотеза, но за да не изглежда тя необоснована и фантастична ще изложа накратко устройството на съвремените рефлекторни телескопи. Шотландският математик Джеймс Грегъри през 1663 г. за първи път публикува идеята за рефлекторен телескоп. Няколко години по-късно през1670 г., английският учен Исак

Нютон успешно изработва действащ рефлекторен телескоп. Днес рефлекторните телескопи се използват за научни и любителски астрономически наблюдения. Те имат предимство пред другите телескопи, които използват оптични лещи. Рефлекторните телесопи са с просто устройство и сравнително лесни за изработка. Главните части на тези телескопи са тубуса (корпуса) и рефлекторното огледало, което е на дъното на тубуса. Огледалото е със сферична или параболична форма. То събира светлината проникнала от отворената част и я отразява, като я концентрира във вторичното огледало. Вторичното огледало изпраща изображението в окуляр за наблюдение или в оптичната система на снимачна камера за снимки. Най-важната част на тези телескопи е огледалото. Колкото по-голямо е огледалото, толкова повече светлина може да отразява и да прониква по-дълбоко в необятния космос. Съвременните рефлекторни телескопи имат огледала с диаметър над 10 м. На чертеж 1 е показано устройството на космическия рефлекторен телескоп Хъбъл. Огледалото на телескопа е със „скромни” размери от 2,4 м. Телескопът е изведен в орбита около земята от НАСА и повече от 10 години изпраща ценна научна информация на астрономите. Хъбъл е едно върхово постижение на земната наука и техника. Но въпреки хилядолетията, разделящи кладенеца в с. Гърло и Хъбъл, в основата си те работят на един и същ принцип – огледалото. Отново е в сила максимата „Всяко ново знание е добре забравено старо познание”. Просто учените Д. Грегъри и И. Нютон са преоткрили това, което няколко хилядолетия преди тях са из-

Телескопа Хъбъл в орбита около земята

ползвали жреците – астрономи. С днешна дата, този уникален подземен кладенец е в тежко състояние. Държавата, в лицето на Националния Институт за Паметници на Културата (НИПК), е изградила солиден покрив над кладенеца, защитна стена и тераса. Всичко това е построено към 80-те години на ХХ век. За съжаление времето и „помощта” на местните хора са спомогнали покривната конструкция да рухне. Сега вместо да предпазва кладенеца, тя спомага за разрушаването му. Масивните греди са се срутили върху „небесния отвор” на купола и завличат камъните от градежа. При вида на тази тъжна гледка, човек неволно прави сравнение между издържливостта на градежа на подземния кладенец и издържливостта на строителството на ХХ век. Сравнението не е в полза на строителите от ХХ век. Градеж оцелял над три хилядолетия и покрив не издържал тридесет години. Дано ние хората от ХХI век намерим начин да съхраним паметниците завещани от дедите ни.

Оренда 53

Храмът

“Св. Петка – Параскева” XV в. – XVI в. Аниела Асенова

Сгушена под хълма Бърдото, средновековната черква „Св. Петка – Параскева” радва очите и топли душите на брезенчани близо 500 г. Всяка част от храма, всеки камък в двора, нашепват по една легенда. Тук мирно съжителстват исляма и християнството - в двора на храма са пренесени части от разрушената турска джамия след Освобождението. За предците ни светицата е била „Богомолителница Мати Петка”, защото на нейната сила и защита са разчитали при природни бедствия и нападения от разбойници. Според старите прeписки в 1804 г., в Брезник, идва Кара Фейз, прочут кърджалия съподвижник

54 Оренда

на Осман Пазваноглу и разтуря всички църкви и манастири в Брезник и околността му. За това свое деяние е наказан свише - децата му се разболяват тежко. Кара Фейз сънува една нощ Св. Арахангел Михаил, който му казва, че е наказан за разрушените черкви и манастири. Заръчал му да отведе децата в манастира Св. Арахангел Михаил под Црънча планина. Монасите лекували децата с молитви, хляб и вода от близкото изворче в продължение на два месеца. Чудото става - децата оздравяват. Това смекчава сърцето на прочутия кърджалия и той разрешава в 1818 г. да бъде издигната черквата Св. Петка, но получава 5 кесии с грошове. В същото

Оренда 55

време нарежда да бъде поставена мраморна плоча на арабски език в негова възхвала, че той е издигнал храма. Плочата е поставена на централно място върху иконостаса. Най-вероятно е наредил иконата на Св. Арахангел Михаил да бъде поставена отдясно на Св. Богородица, там, където е мястото на иконата на Св. Петка. Смятам, че това Кара Фейз е направил от страхопочитание към Св. Арахангел Михаил. Иконите са на майстори от Самоковската школа, които са били наясно как се редят по канон иконите върху иконостаса. Върху първия ред на иконостаса има скромен надпис на поп Кръстю и протопоп Павел – това са ктиторите по чието време е въздигнат храма. Черквата е уникална и с втория си иконостас, който разделя мъжкото от женското отделение. Интерес буди

56 Оренда

стенописа върху който са изобразени Св. Марина и Св. Варвара, държащи макет на черквата „Св. Петка”. Св. Марина и Св. Варвара са лечетелки. Около всеки техен храм е имало лековито изворче – аязмо. Ще попитате къде е това изворче в черквата – няма такова, но е имало кладенец със „света вода”, не „железна вода”, а вода която е лекувала, идвала е от Бърдото и е текла успоредно с „железната вода.” Идвали са хора от цяло Граово, преспивали са в магерницата и в храма, забележете под стенописите на Св. Марина и Св. Варвара и „бързия помощник” Св. Мина. Пиели са от водата и са намирали лек и утеха за болестите си. И днес идват хора с проблеми и намират изцеление и утеха, покланят се на частицата от мощите на светицата, но тя помага на хора, които истински вярват, които познават прошката и любовта към ближния.

Оренда 57

Змийско яйце или нямаше нищо Хубавец беше Манол. Висок и строен. Тялото му отказваше да се наведе дори когато работеше на полето. Косите лъскави и непокорни понякога закриваха закачливите очи, които винаги се стрелкаха неспокойно. Усмивката му беше широка и разкриваше красиви зъби на ловец. А смехът му гръмогласен и клокочещ заливаше всичко наоколо и отнасяше всяка неприятност или свада. Умееше да говори, дълги речи държеше ту в кръчмата, ту на мегдана. Малко и голямо слушаха в захлас историите му, макар да знаеха, че повечето са измислени. Всички омагьосваше. Закачките и шегите му вършеха понякога по-добра работа от молитвите на попа и лековете на бабите. А жените... Жените луди бяха полудели по него. От най-младата до най-старата. Той, Манол, не можеше и да размине жена, без да му трепне сърцето. Пък и приказка намираше за всяка. На всяка имаше що да каже. Говореха се приказки за похожденията му, но само на скрито. Никой дума не отправи в лицето му. Сутрин, като тръгнеше да излиза на белия кон, от всеки двор надничаха по чифт женски очи. По тъмно ставаха горките, готови като квачки да се втурнат към портите. Коя метла хванала, коя в градината рови от тъмно, коя дрехи уж пере... Всяка причина си намерила да стане по мръкнало и Манол да чака да мине. А той като крал минаваше. Изправен и горд. На всяка посмигне, на всяка намигне. Знае си ги всичките. Всичките са негови. И важен, важен си свирка... И Неда беше красавица. Щура глава от малка си беше. С братята си на лов ходеше. Порасна и не я вземаха вече със себе си, но с дума едничка само ги укротяваше кога се наложеше. Смехът й всичко заливаше. Шумна и буйна по нрав. Само когато баща й я изглеждаше косо сплиташе дългите коси. А и те не бяха за сплитане. Като старо злато блестяха на слънцето.

– Недо, грехота е да ходиш такава. Не си дете вече. Викаше майка й подире й, но сърцето й преливаше от щастие като погледнеше красивото и открито лице на дъщеря си.

– Научи се малко в земята да гледаш, ще тръгнат приказки, тъй да знаеш. Неда се смееше и хукваше надолу по пътя, сплитайки косата си, докато настигаше приятелките си. Много работеше, но не й тежеше. Шестима мъже гледаше и хранеше, но не спираше да пее и да ходи по веселбите. Закачаха я, че времето й вече преминава, а още не е спряла поглед на някой. Не ми трябва мене бела на главата, отвръщаше тя. Добре си ми е с моите.

– Недоооо, Недо! – извика един следобед някой от оградата – Дай да ги пипна тези коси поне веднъж, а? Обърна се и видя Манол.

– Какво търсиш ти тука? Нямаш ли си работа?

– Че нямам я! Аз не съм като тебе. Гледам та и ти се чудя. Довечера ще дойдеш ли у панчовата Стойна?

– Ще дойда я. Как няма! Скочи Манол и замина. Вечерта дълго стояха. Неда все така високо се смееше, а Манол не спираше да говори. Осъмнаха, без да усетят. И се занизаха дните. Кой къде работа имаше, но винаги намираха начин да се разприказват и смях да извикат. Много работа имаше нея година на полето. Силно загоряха лица и ръце. Всичко си беше същото. Само Неда и Манол като че ли по-набързо някак се разминаваха напоследък. Нещо ново се беше явило. Свеждаше очи Неда и все към земята заничаше. Смехът й приглушен ставаше като се появеше Манол наоколо. А той смекчи някак шеги и закачки. Кога Неда присъс58 Оренда

тваше само се покашляше, покашляше и току се измъкне навън. Неда все по-рядко излизаше по веселбите. Само къщата и полето знаеше. Работа имам, отвръщаше и се скриваше бързо у двора. Пак се напери Манол. Смелостта му се върна и тръгна пак с изправена опашка из кокошарника си. Всичко си беше постарому. Нищо не беше се случило. Зимата мина, мина и пролетта. В края на лятото, когато закриваха работния сезон, Манол не дойде. Прилошало му казаха. Мина седмица и пак се появи в кръчмата. Не изглеждаше добре. Лицето му някак неприятно беше подпухнало, очите уморени и закръглени, а косата не блестеше така както преди. Не се оправи Манол. Лека полека се върна назад, бавно губеше сили, силата на гласа си загуби, по-рядко излизаше. И накрая престана да се показва съвсем. Легна и залиня съвсем. Всякакви слухове тръгнаха. Вечер се раждаха в кръчмата и като чума до сутринта обхождаха цялото село. Накрая като не намериха друго обяснение всички се спряха на змийското яйце. Така се говореше: змийско яйце бил настъпил Манол и затова легнал и не станал. Приживе го оплакаха във всяка къща. И като че ли забравиха за него. Вече не го брояха за жив. Едва към Коледа се чу отново за състоянието му. Чакаха го вече. Говореше се, че няма да изкара празниците. Една привечер Неда стана и се облече с най-хубавите си дрехи. Запали кандилото и дълго се моли. После наметна агнешкия елек, зави шал около главата си и излезе. Снегът хрупаше под краката й. Беше много студено. Синкавият сняг като облак обгръщаше познатите очертания на къщите. Само кучетата се чуваха и приглушени викове или смях от дворовете. Всички се готвеха за празниците. А и времето на годявките беше. Студът охлади лицето й и очите й замръзнаха вперени в земята. Когато влезе в стаята, където лежеше Манол, снегът се поръси по пода. Дълго мълчаха.

– Маноле, каза накрая, дойдох само да те видя. Той взря в очите й.

– Говорят, змийско яйце съм настъпил...

– Не, не - заклати поривисто и отчаяно глава.

– Знам, Недо, знам. Господ... той, той не стана каил дето те нараних. Той ме събори.

– Не си! Не си ме наранил! Аз съм виновна, че не те прежалих. Не можах да те прежаля, Маноле. Не можах. Стояха безпомощно и не знаеха какво да кажат. Очите й бавно се размразяваха от топлината в стаята.

– Не му вярвам вече, Маноле. Не му вярвам повече. Защо ни лъжат, че ни е създал по свой образ и подобие, защо?

– Не е лъжа, Недо. Така е.

– Кое е така? Не сме като него! Той е милостив, щедър, състрадателен, всемогъщ... Само да бяхме като него.

– Като него сме, цвете, като него сме. Но той е друг. Съвсем друг от това дето поповете ти го разправят. Погледна го уплашено. Значи отново всяка негова дума тежеше за нея. Отново бе готова да го слуша и попива всеки звук, без значение дали е предназначен за нея или за друг. За миг забрави, че умира.

– Какъв е, Маноле?

– Ревнив. Бог е един, Недо. И е ревнив. Ераклия Оренда 59

Текст и снимки Румяна Николова

Тук са нашите момичета Не би ми хрумнало дори да пиша в нечие издание, ако не ме беше провокирал духът на статиите в това списание и ако наскоро пред мен не се случи нещо, което си струва да докосне повече хора. Срещна ме съдбата с момичета, които без фондации и европейски програми се събираха всяка събота край работната маса и с ръцете си се връщаха към трепета на своите прабаби, седнали зад стана или заровили пръсти в топлата багрена вълна, или взели в ръце частица от земята ни, за да изваят от нея първите си творения. Ръцете им работят, а въпросите сами се раждат един след друг - кое ги събира тук всяка събота, защо идват нови и нови момичета, защо им се иска да се върнат толкова назад във времето, когато всички са се втурнали напред..., коя е тази магия, която толкова години не е изчезнала - ед-

60 Оренда

ни й същи фигури, цветове, символи и в тъканите, и в шевиците, и в писаните съдове. Не е изчезнала, но кое я е запазило през вековете, кое е посланието на дедите ни, какво знаем ние за това послание, ние - посетили вече дори Космоса. Нашите момичета, които са се сетили да си зададат тези въпроси нямат още отговора, но зная, че ще стигнат до него, ако не те, то може би след време - техните момичета. Момичета, които сутрин срещаме с дете на ръце към детската ясла или на служебното гише зад компютъра, или в барчето с приятелки, или пък с раничка по планинската пътека. Като всички останали момичета - порасналите ни деца на границата между нашия социализъм и нечия демокрация... И никой от нас не е чакал да станат различни, да поемат по път, който

ние с лека ръка изоставихме, да започнат да градят моста към дедите ни, който ние лековерно разрушихме. Ние - нашето поколение - техните родители. И те - нашите дъщери, родили се да попаднат в магията на красотата на нашите предци. Те доскоро сами не различаваха китеник от халище, котленски от чипровски килим, или месал от пешкир, а ги виждам как вече смело се настаняват зад тъкачния стан, посягат към совалката, унасят се в багрите и забравят за света около себе си. Не е епизод от поредния етнографски филм, не говоря за музейна презентация в Галактанското училище в Котел, а за един ден от ежедневието в центъра за стари занаяти Орфей в стария гръцки квартал на Варна. Нашите момичета - не от кориците на модните списания, нито момичета от старите книги със сукман и шарена престилка. Нашите момичета, които не можаха да научат от своите баби как се тъкат чудни черги, как се везат с много любов ризи и колани, как се изписват съдове с цветовете на дъгата и символите, запазени от дедите ни. Момичета, които също треперят над децата си, слушат прогнозата за вре-

мето и понасят товара на кризата, но които Съдбата е орисала да не могат да спят спокойно, а да сънуват ехото от вековете, да търсят значението на цветовете и плетениците, които ние подминавахме толкова години като слепци. Те без да знаят, без да подозират ме накараха да се замисля за неща, които несъзнателно съм приемала за даденост - народните занаяти, народното творчество, националната култура все заучени клишета от моето социалистическо детство. Толкова години ни втълпяваха, че бабините черги, чипровските и котленските килими са немодерни, селска работа и са сериозна пречка за техническата революция. Чудните шарки на троянските съдове, мирисът на билките в платното на баба, топлината на истинското дърво, звънът на медните съдове - това са само бегли спомени от къщата на село... Как лесно се поддадохме и ние, и нашите родители, поели към заводите в града, как бързо налепихме миризливите балатуми и прашни мокети, напълнихме модерните талашитени шкафове с безвкусно боядисани пластмаси, после научихме и думите алергия, астма, неврозни деца, и още, и още... А в съ-

щото време ни водеха по изложби като в космически центрове да се дивим на велики постижения на български майстори дърворезбари, грънчари, чудни народни тъкани и шевици, после ги виждахме по телевизията в представителните правителствени резиденции като шедьоври. Едва по-късно, когато се понаучих да мисля, започнах да срещам тези красиви късчета от душата на народа ни в стари забравени селца, разрушени къщи, полузабравени църкви, параклиси и манастири - неповторима красота, неподправена, неизопачена и неслужеща на ничии помисли - просто красота за душата. Започнах да усещам някаква

62 Оренда

носталгия, после с времето тя прерасна в необяснимо безпокойство, но все още нямаше име... Обиколих света и виждах често в чуждите домове частици от раклите на нашите баби или красота, сътворена от ръцете на дедите ни. Гледаха си ги чужденците с възхищение, с радост и в началото усещах истинска гордост, че сме такъв талантлив народ, но постепенно в душата ми започна да се промъква някаква смътна тревога, после едва осъзнат страх от нещо безвъзвратно изплъзващо се... До момента, в който съдбата направо ме изправи пред историята на тези момичета. Не в Странджа, не в Родопите или други-

те култови места, където сърцати българки и българи се опитват да преоткрият здравите си корени, а във Варна - градът, където търговията е традиционен занаят, а печеленето на пари е добре развит спорт. Да, може би, ако това не беше толкова абсурдно, щях да ги подмина без да осъзная как ме накараха да дам име на страховете си... Страх от забравата на нашите истински занаяти, красотата на формите, символиката на цветовете и знаците, съхранявани повече от тридесет века от просветлени българи къде ли не по целия свят. И най-вече страх, че мога да стана част от поколението, прекъснало връзката с корените ни, с нашите деди, поколението непредало на своите деца дълбоко пазените тайни и свещената сила на тази красота и символика. В деня, когато Съдбата ме прати на пътя им, тревогата се превърна в страх, страхът - в чувство за извършен грях, а всеки грях

трябва да бъде изкупен. Така се роди надеждата. Тези момичета ми върнаха усещането за непреходност на съдбата на нашия малък род български. Не съм ги срещала никога събрани заедно. Съзнателно, нарочно, исках да остана безпристрастна, да ги виждам като един техен малък свят със свой собствен ритъм и само да им се радвам отдалеч, да им се възхищавам. Искам и имам много да ви разказвам за тях, защото те едва сега започват и непрекъснато нещо търсят, творят и претворяват, всяка в своя си път, но все пак заедно. Те сигурно ще извървят пътя си, но така ми се иска още много и много такива момичета да се докоснат до техния свят, да изживеят терзанията. Отворете интернет - ще ги срещнете, идете във Варна, в центъра - ще ги видите. Елена - тя е Слънцето, стоплило сърцата на много от тези орисани момичета, светлинката далеч отпред в дъл-

Оренда 63

гия път, Вярата, че има на света хора с душа, огромна като светило. Мариета - Човекът, извадил от вековна забрава един древен занаят от Копривщенските плъстени килими. Едва ли някой ще посмее да каже твърдо как са се родили - имат ги и индианците, и тибетците, и много, много старите българи. И едва ли тази сърцата българка е предполагала колко много ръце на съвременни момичета след нея ще поискат да усетят допира на истинската вълна, да мечтаят да се научат един ден като нея да творят един цветен свят от багри и фантазия. Люси - ученичката, с която би се гордял всеки учител, хубавата широка душа, която на свой ред се радва, кога-

64 Оренда

то момичетата научат от нея как да редят първите си плъсти. Всяка събота, отделила от времето си, търпеливо предава любовта си към този тъй женствен занаят на начинаещите в центъра. Веско - техният Гуру, много от пътищата водят към него. Той носи товара на Старейшината - да се събират два пъти в годината и да учат новите момичета да тъкат, но и да обикнат този велик занаят, да имат станове, да имат обагрената прежда, да им отвори очите за безкрайното море от модели и техники, докато всяка от тях успее да намери себе си. Мария - чаровницата с Българските кукли - рошави, пъстри, топли, истинс-

ки - всяка нишка от тях пипната от женските й ръце, всяко усмихнато личице, докоснато от душата й. Татяна - съживила сложните плетеници на древните рисунки и символи в сграфито-керамиката, пръсната по цялята ни стара прародина. Антоанета - не само намерила себе си в красивите фигури и малка пластика на бялата и червена глина, а превърнала това чаровно изкуство в отмора за душата на много „работещи” съвременни момичета. Всяка седмица в центъра тези момичета успяват да оставят при нея в топчицата сурова глина част

от своята умора и душевна тегоба. Дари - родена с името си да дарява приятелска ръка на по-новите в занаята от нея, вечно усмихната, влюбена в мотивите и багрите, научени от приятелите на тъкачния стан. За другите - в следващите ни срещи, за следващите крачки и за първия им общ въпрос - защо мотивите от старинните ни тъкани и шевици, толкова различни по цветове и модели, носят в себе си едни и същи символи, век след век, майстор след майстор, а мотивете – едни и същи, като древно заклинание...

Текст и снимки Петър Славов

Септемврийско през ноември 66 Оренда

Циганското лято продължава с пълна сила. Минава средата на ноември, а температурите гонят 20 градуса!!! Направо по септемврийски! Пуснаха ми мухата за двуколесна разходка в една част от картата на България, която все още ми беше бяло петно – районът около град Трън. Целта: една от множеството малки, но близо 100% караеми планини в България – Руй, или по-точно връх Руй, който се намира точно на сръбската граница. Оренда 67

Събра се немалка компания – цели дванайсет души! Прогнозата за времето силно подпомогна ентусиазма на хората – предния ден синоптиците твърдяха, че максималната температура ще бъде 17 градуса. Часът на тръгване беше сравнително ранен – 7.00 сутринта, но краткият ден не позволяваше по-мързелива неделя. Още с излизането ме посрещнаха зъзнещите физиономии на Жоро и Сашо с: „Каза 15 градуса, Пешо!” Обаче беше едва 3 градуса. Мъглите по пътя ни навеждаха на доста студени мисли, но това не попречи да направим някоя и друга панорама! Гледката си заслужаваше! Пристигнахме в изходната точка на маршрута ни – село Забел. Там се засякохме с останалата част от компанията – още дванайсет човека! Времето беше повече от прекрасно! Лека-полека потеглихме по пътя за х. „Руй” – в общи линии единственият черен път, излизащ от селото. Напътствията на местните бяха прости – само по него

68 Оренда

и сме там! Пътят минава край забелския манастир „Св. Димитър” – той се намира на около километър извън селото. Изкачването се оказа една идея потежко от очакваното – между 7 и 15% наклон. Сашко ме мразеше през цялото време... Е, поне докато не стигнахме до мястото, откъдето се разкриваше истински хубавата гледка! Последната част от изкачването беше най-тегава. Да въртиш нагоре си е чист оптимизъм. Бутане му е майката..., а някои дори предпочитаха да си носят велосипеда – тактика, която никога не съм намирал за привлекателна. Цялото изкачване отне на групата около 4 часа, но при по-стегнато темпо би могло спокойно да се вземе и за по-малко от 3 часа. Гледката от връх Руй е невероятна. След кратка почивка за снимки, хапване и разходка до Сърбия се подготвихме за спускането! (P.S. Носете си лични карти, не са изключени близки срещи със сръбски граничари!)

Манастира “Св. Димитър”

Оренда 69

70 Оренда

Вариантите за спускане до втората точка на карането – х. „Руй” – са два: по туристическата пътека или по черния път. Съответно групите също станаха две. Най-интересната част от маршрута беше точно пътеката – доста палаво и сравнително технично спускане до хижата. Нямаше как да пропусна! Единствената уловка в случая е, че е препоръчително там да се кара през есента. През останалото време пътеката е доста обрасла и се губи голяма част от удоволствието! С пристигането при хижата установихме, че тя не работи. Жалко. Доста хора се надяваха на топла чорба или сандвич преди следващата част от спускането. Поехме по черния път към село Ло-

мица (маркиран е с табела). Спускането по него е скоростно и доста прият но. Ня ма ни що тех нично, но за сметка на това падналите листа и стръм ните серпенти ни предла гат отлично преживяване, макар и доста кратко. На два километра след селото се намира и ждрелото на р. Ерма, известно още като Трънското ждрело. Понеже избързах пред групата, за да хвана малкото оставаща светлина, успях да поснимам и да направя кратка раз ход ка по трън с ка та еко пъ те ка. Следващата „цел” беше механата на х. „Ерма”, където и завърши карането за всички, освен за шофьорите – те трябваше да врътнат още 9 километра до село Забел.

За GPS track и подробно описание на маршрута – посетете следния адрес: www.mtb-bg.com>Пътеки> GPS следи> в. Руй

Оренда 71