Orenda #1 by Orenda Bulgaria

Оренда е прабългарска дума и означава вътрешната сила на душата. Силата, която ни дава устои да бъдем. Списание "Оренда" ще разказва за свещените места в България и за хората, свързали живота си с тях. Броят е посветен на Рила планина. В нея се намира най-високият връх не само в България, но и на Балканския полуостров. Рила е единствената планина в нашата страна, която никога не е била под вода. Но отвъд чистите факти, силата на Рила се крие в това, че обединява – тя е свещена и за православните, и за езотеричните християни. Безспорно Рилският манастир – една от националните ни светини – не се нуждае от представяне. Светецът, негов основател и закрилник на България, св. Иван Рилски, е първият монах-отшелник по българските земи. На 5 часа път от пещерата, където е живял, се намират Седемте рилски езера, свързани с Учителя Петър Дънов. Всяка една планина в България е различна, всяка има своя "песен", която се чува, когато притихнеш. Величието на Рила се вижда с очите, но силата ґ може да бъде единствено почувствана!

53 50

32 Издава - "Еси-БГ" ЕООД Златка Паскалева - редактор Мария Попова - превод на английски Гергана - превод на английски Дизайн и предпечат Илонка Славкова

16 8

Съдържание 8

Рилски манастир

Автори: Андрей Грива Васил Коритаров Людмила Червенкова Людмила Стаменова Любомир Ботушаров Николай Петков д-р Светла Балтова Слав Славов

Стобските пирамиди

Сапарева баня

Учителя Петър Дънов

Пентаграмът

Фотографи: снимка на корицата: Кирил Стойчев Живко Стойлов Петър Савов

Паневритмията

Рила: стъпки нагоре

...дори и децата ни имат право на избор

С колела в Рила

Пет дни в Рила

Рапространение: Христо Христов Печат: Дедракс Адрес на редакциятa: София, кв. Лозенец, ул. Димо Хаджикоцев 59, ап. 2 e-mail: orenda.bulgaria@gmail.com Списанието излиза с помощта нa Rex Consulting

Рила Най-старото име на планината е Дункас, дадено є от траките. Думата означава място с много вода. Тракийско е и другото є име - Роула, което славяните видоизменят на Рила. То също е свързано с многоводието на планината (означава “водна планина").

6 Оренда

Снимка Живко Стоилов

Сълзите на слънцето

ълзите на Слънцето – така местните жители наричали водите на рилските езера, още от онова време, когато хората живеели много по-близо до природата. Преди години, край бистрата вода на Бел красенец над Ластовичия камик имало малко селце. Таж живеела Смиляна, сама-самичка, без баща, без майка, в колибка със сламен покрив. Единствените є другари били белите бакъри, с които отивала в ранни зори до извора. Една сутрин, когато се връщала, игрив слънчев лъч се плъзнал по котлите, огледал се във водата и заиграл. Но когато погледнал Смиляна, затрептял, смаял се и не мръднал. А нейната хубост била неземна. Лицето є като планински сняг, очите сини като полско небе, косата се спускала като свилен водопад. Усмивката напирала на малиновите є устни и плахо надничали бисерните є зъби. А снагата є била като рилска трепетлика. Не удържало Слънцето на земната хубост и от сърце я заобичало. Залюбила Слънцето и Смиляна. Сутрин с усмивка го посрещала на кладенеца, вечер пред колибата го изпращала. Слънцето я милвало с лъчите си и с мъка се скривало зад Черната скала. Но нали нямало ръце да я грабне и отнесе, само я топлело. Сънувала слънчеви палати девойката и знаела, че те са там, зад върха. Така от ранна пролет до лято звъняла любовта в сърцето на момичето, споделяна от Слънцето. Но момите тръгнали да жънат ангария на бея в полето край Джуберна, с тях отишла и слънчoвата годеница. Дъждовен и облачен бил денят, когато девойките влезли в бейовите дворове, но просветнал, защото като слънце блестяла красотата на Смиляна. Беят я видял и ахнал. А вечерта пиян и нагъл, стъпкал с мръсните си нозе красивото планинско цвете. На сутринта я намерили обесена на бейовте порти. Първият слънчев лъч помилвал склопените є очи и бледите є страни. Разскъсано било слънчевото сърце от скръб. И Слънцето заплакало, а сълзите му били бистри. С тях се изпълнили всички падини на Рила и Пирин, а от там прелели в бистри потоци и понесли слънчевата мъка в морето. Водата на рилските езера е бистра, тя е пълна с чистота и светлина. Затова и в безоблачни дни водата на езерата излъчва сияние от Смилянината хубост. ПО РАЗКАЗ НА УЧИТЕЛКАТА КАЛИНА МЕТАНИЕВА-ТЪРПОВА

От Бог си ми Дал ми е да те имам пълноводен поток плиснал руйни води в бреговете ми, влял се в очите ми китна обич разлистил по жадните стръкове сухи напоена земя да съм (класят в дланта ти зорите ми) и по кървави залези да прилюляваме мъките. Тихо да ми е вейне ли сянка в косите ми дал ми е теб, да ме пееш с очите на птиците, де ме поде, заборави живота - по друмите да си ми вятъра, аз да съм воденицата. Да си ми дирята дал ми е и кръстовния камък, де поседна кога ме зароси уморна потеря силна десница, да ме подпира по заник, топла погача, юва си ми, и постеля. Дал ми е. И душа ми да пее по рано (пръсти ми решат на изпровод вежди ти тъмни, китка по святост плетат да закича страница) вечерно тихо до мене да се завърнеш. Дал ми е да те имам - молитва съм, зрея, с тебе и Него да сещам. Сърце ми да пее.

Лора

РИЛСКИ МАНАСТИР За българите Рилският манастир е едно от най-ценните свидетелства за духовния растеж на нашия народ. В продължение на десет века Рилската обител е стожер на вътрешната устойчивост на народността. Днешният облик на Рилския манастир дължим не на свободни и преуспяващи хора, а на един поробен народ, съхранил в обителта всичко непреходно, което носи в душата си - своята култура, писменост и надежда. През манастира преминава и Паисий Хилендарски, а след неговото дело българското племе постига най-съкровената си мечта - самоосъзнаването си като самостоятелен народ. Смята се, че създател на Рилския манастир е първият български монах-отшелник св. Иван Рилски. Той е роден няколко години след официалното покръстване на българите от цар Борис. Според житието на светеца, той напуска млад родното си село Скрино и странства от манастир в манастир. Отначало постъпва в близкия манастир "Св. Димитрий" под самия връх Руен. Тук той не само развива своите заложби към духовно съзерцание, но и получава образование и придобива знания от свещените книги. Приема монашеството, но не остава задълго в обителта. Отдава се на живот в пълна самота, молитви, пост и лишения. В Рила, сред дивите горски необятности, младият човек се оттеглил от света. Той привлича и покорява потиснатия народ със своята мъдрост и човеколюбие. Изключително смирен човек, идеалист, неговата слава прехвърля пределите на планината и сам цар Петър търси

10 Оренда

“Сега съм у дома в сърцето на Рила!" Иван Вазов

Оренда 11

среща с него. Царските пратеници носят на светеца злато и плодове. Отговорът, който Иван Рилски праща на царя, е запазен в житието на светеца написано от патриарх Евтимий. Отшелникът отказва среща с царя, задържа за себе си само плодовете и връща златото с пожелания: "Бъди щедър, не пожелавай да грабиш, бъди кротък и благопристоен." В своя "Завет", отправен към неговите близки следовници - новосформираното монашеско общество в Рила - свети Иван Рилски напътства младите да водят съвършен духовен живот, да се пазят от пагубния стремеж за забогатяване, да не мислят за нищо земно и да не се отдават на леност. В ръцете си да имат мотика, а на устата – молитва. Да се препитават от труда си. Голямото пренебрежение на светеца към светската власт се изразява в следния текст от "Завета": "Нито пък бъдете познати и обичани от земните царе и князе, нито се надявайте на тях." Заветът на св. Иван Рилски е написан на 25 март 941 г., на Благовещение. Св. Иван Рилски умира в пещерата си

12 Оренда

при днешната Стара постница на 18 август 946 г. (стар стил). Още през X век той е канонизиран за светец. След смъртта на Иван Рилски мощите му са погребани в манастира, но скоро са преместени в град Средец. Чак през 1469 г. те са върнати от Търново на първоначалното им място, където сe намират и до днес - в манастирската църква ''Рождество Богородично''. Връщането на мощите се празнува всяка година на 1 юли.

Рилският манастир през Второто българско царство През Византийското робство Рилският манастир се превръща в опора на българското народностно съзнание. През 1334-1335 г. манастирът е обновен по инициатива на местния феодал севастократор Хрельо. Тогава са построени каменна църква, отбранителна кула и някои сгради, от които днес е оцеляла само кулата. На последния етаж на кулата има малък параклис, в който са съхранени фрагменти от средновековни стенописи. Кулата е най-старата запазена сграда

в манастирския комплекс и по стил принадлежи към архитектурата на Търновската художествена школа. През ХIV век манастирът е щедро даряван от българските владетели ИванАлександър и Иван Шишман. Дарствената грамота на цар Иван Шишман от 1378 година се пази и до днес. От това време датира и пространното житие на св. Иван Рилски, написано от патриарх Евтимий. Официалната подкрепа помага на манастира през онези години да се превърне в културен и църковен център. През 1385 г. рилският игумен Дометиан скрива завета на св. Иван Рилски заедно с други съкровища. Няколко години по-късно, през 1389 г., при похода на султан Мурад I през Пловдив към Косово поле, почти всички монаси чинно срещат край Дупница султанската войска, стремейки се да умилостивят страшния завоевател. Поласкан от това внимание на "смирените кешиши", Мурад I издава заповед да бъде съхранен Рилския манастир и позволява на манастирската управа да запази имотите си. Изолиран далеч в планината, Рилският манастир преживява гибелта на Втората българска държава. Много монаси и книжовници намират спасение зад стените му. Над България начева безкрайно дълга нощ. В най-мрачната епоха на народа ни в манастирските писарници книжовници преписват стари книги, които после тайно се дават на поклонниците, за да се запази българската народност. През 1778 г. манастирът "Св. Иван Рилски" става жертва на стихиен пожар. Възобновен е през 1784 г. от майстор Алекси, който през 1816-1819 г. проектира и строи източното, северното и западното крило. Значителна част от манастира е опожарена отново през 1833 г., като възста-

новяването му отново е извършено от Алекси. След опустошителния пожар през 1833 г. майсторът ръководи и възстановяването на изгорялата дървена част на манастира с помощта на още около 3000 души майстори-строители, които успяват само за 10 месеца да довършат сградата. Особено впечатляващи са размерите на манастирския комплекс. Четириетажната жилищна част се състои от не по-малко от 300 монашески килии, 4 параклиса, игуменска стая, кухня, библиотека и стаи за дарители. Кухнята е интересна със своите огромни съдове. Екстериорът на комплекса е не по-малко впечатляващ с високите си каменни стени и изрязаните в тях малки прозорци. Напомня повече на военно укрепление, отколкото на манастир.

Рилският манастир в наши дни Веднъж прекрачили прага на комплекса, препоръчително е гостите да посетят и манастирския музей, в който се пази уникално произведение на изкуството Кръста на Рафаил. Кръстът представлява великолепна фина дърворезба, изработен е от цяло парче дърво (81 х 43 см) и носи името на своя създател. Монахът е

info До Рилския манастир се стига по международния път София–Кулата (Е79), а отбивката за манастира е от гр. Кочериново. Пътят до Светата обител от там е около 30 км и води право до манастирските порти. До манастира се стига по първокласен асфалтов път. Редовен автобусен транспорт до Рилския манастир има от градовете: Рила, Благоевград, Дупница и София.

Оренда 13

СВЕТИНИТЕ В РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Успение на св. Йоан Рилски Стенопис от притвора на църквата "Рождество Богородично" Св. Иван Рилски. Стенопис в Рилския манастир Иисус Христос Пантократор Стенопис от притвора на църквата "Рождество Богородично" в манастира "Св. Йоан Рилски"

14 Оренда

Св. Архангел Михаил мъчи душата на богатия.

Стенопис от притвора на църквата "Рождество Богородично" в манастира "Св. Йоан Рилски"

използвал фини длета, малки ножове и увеличителни лещи, за да извае в кръста 104 религиозни сцени и 650 малки фигурки. Работата трае не по-малко от 12 години и е завършена през 1802 г. - тогава авторът губи и зрението си. Главната църква "Рождество Богородично" е построена от майстор Павел Иванович в периода 1834-1837 г. Украсата на храма е завършена през 1846 г. и в изпълнението ґ участие взимат такива изтъкнати майстори на възрожденското изкуство като Димитър Зограф, Захари Зограф, Коста Вельов и други. Иконостасът в главната църква е сред шедьоврите на Самоковската резбарска школа. Той е работен от 1837 до 1843 г. Това е най-големият иконостас на територията на България и единственият позлатен. В Рилския манастир се намира една от най-богатите колекции от икони, датиращи от XIV до XIX в. Най-стара е иконата с изображението на св. Иван Рилски, изработена през XIV в.

В библиотеката се съхраняват около 250 ръкописни книги от периода между XI и XIX век, 9000 старопечатни издания, нотирани ръкописи, възрожденски щампи и др. Сред тях е Рилският сборник от XIVXV в., който съдържа преписи от найстарите жития на св. Иван Рилски и глаголически листове от X-XI в. Тук е открита и първата печатница за щампи (гравюри върху метал и дърво) в България през XVIII в. Най-често сюжетите на щампите представят образа на св. Иван Рилски, моменти от житието му и изгледи от манастира. От 1961 г. манастирът е превърнат в национален музей, а районът около него в природен парк. Той е сред Стоте национални туристически обекта на БТС и със статут на отделно селище с население от 65 жители. Открит е за посещения от 8 до 18 ч. всеки ден, печатът се намира в музея на манастира. В Рилския манастир се намира и гробът на цар Борис III. Снимки © Мартин Митов

Срещата Цар Петър - синът на Симеон Велики, царуваше в Преслав. Наследил златния трон на баща си, той управляваше България, но не беше щастлив. Нямаше подкрепата на боляри и управници. Всеки се стремеше да стане пълен господар в областта си. Царят реши да свика на съвет всички управители на крепости, за да ги обедини, но надеждите му не се оправдаха. Изпълни се престолният град с конници, а царят се видя обкръжен от горди и алчни владетели. Дълбоко огорчен, след събора той се прибра за отдих и като размисли, намери само една утеха. Много вести му донасяха от всички краища на страната, но само една го зарадва. Той разбра, че в непристъпните дебри на Рила се подвизава в пост и молитва един чуден отшелник, който не търси власт и богатство, а гори като запалена свещ пред Бога за всички. И цар Петър реши да отиде при него за съвет и благословение. В един топъл есенен ден царската колесница, обкръжена от знатни царедворци, стрелци и копиеносци, пое дългия път към Средец. Там се спряха за почивка, гостуваха на управителя на Средецката крепост и научиха от митрополита, че отшелникът се казва свети Иван, и че е най-големият застъпник пред Бога за българския народ. С нетърпение пое свитата към Рила планина. Когато стигнаха стръмнините, замениха колесниците с коне. Дълго се изкачваха, но високите скали и дървета скриваха пътеките и цaрските хора не можаха да намерят отшелника. С много усилия стигнаха висок връх и там разпънаха шатри за нощуване. На другия ден царят изпрати деветима смели стрелци да го търсят. Много се лутаха и, капнали от умора, най-после го откриха. Светецът, коленичил на една скала, се молеше. Като ги видя прашни и изморени, той ги прие с бащинска обич, а те му поднесоха дарове и писмо от царя. Отшелникът внимателно го прочете, поиска перо и написа отговор. С монашеско смирение той похвали царя, че си е направил голям труд, за да потърси духовен съвет от него, но нарече себе си недостоен. Посъветва Петър да чете светото Евангелие и да не забравя, че пред Бога цар и слуга са равни. Също му напомни да не се увлича в дворцов разкош и веселие, а да украсява душата си с добри и милостиви дела. Грижите си за царството да възлага на Бога. В края на писмото обеща ден и нощ да се моли за него и за целия народ. Като подаваше отговора, светецът каза на пратениците: - Сторете поклон на царя от мене. Плодовете, изпратени от него, приемам от

16 Оренда

уважение, а златото връщам. Нека го раздаде на бедните. Аз не се нуждая от злато. За първи път царските войници се срещаха с човек, който презира златото. Това ги изненада и те се замислиха за своя живот, защото бяха алчни и несправедливи. Един от тях помоли: - Отче, кажи и на нас поучение. Свети Иван ги огледа с топъл поглед. Те бяха в скъпи ризници и шлемове, препасани с лъскави ножове на кръста, въоръжени с лъкове и копия. После се загледа в едно красиво цветче, което беше цъфнало на полянката. Порадва му се, като гледаше как вятърът люлее камбанката му, и каза: - Не е силен този, който откъсне и захвърли този цвят. По-трудно и благородно е да го посееш, отгледаш с любов и да умееш да му се радваш. Така и вие не мислете, че сте силни, когато оръжието ви служи, за да убивате. Старайте се да побеждавате в себе си лошите наклонности, за да бъдете добри войници в духовната война. Като видя, че го слушат с внимание, той им разказа за един смел пълководец, който в битката пленил своя враг. Върнал се горд от бойното поле. Затворил пленника в каменна кула и наредил да се устрои пиршество в чест на победата. На трапезата обаче се опил с вино, паднал и на ръце го изнесли от увеселителната зала. Той победил силния си враг, но се оказал слаб да победи себе си... - Следвайте Христовите заповеди и бъдете с чисти и силни души - казал накрая свети Иван и прибавил своята заръка: - Предайте на цар Петър да не се измъчва да идва при мене, а да живее честно и да управлява справедливо. Ние се срещнахме вече с душите си, а това е по-важното. Ако той е съгласен с моите съвети, нека запали на върха огън, а аз като видя, с радост ще му отговоря със същото. На другия ден от високия връх се издигнал тънък дим. Царят благодареше. Свети Иван също запалил огън и така завършила тяхната духовна среша. Върнал се цар Петър в Преслав утешен и ободрен от мъдрите съвети на отшелника. И как да не се радва, като знае, че молитвите на светеца стигат до Бога, а Бог е велик и милостив и ще му помогне. Разнесла се вестта за срещата на цар Петър със свети Иван Рилски по цялото царство. Прославил се отшелникът чак до царския палат. А върхът, от който царят му пратил вест за среща, и до днес се нарича Царев връх. Валентина Друмева, "Цветя от Рила"

Оренда 17

Стобските пирамиди НИКОЛАЙ Д. ПЕТКОВ

Еко маршрут Стобски пирамиди В западните поли на Рила планина, точно на самия вход към долината на река Рилска и Рилския манастир, се намира село Стоб - наследник на древния тракийски град Стоби, унищожен според преданията при наводнение. Някогашният град-крепост е включен за пръв път в българската държава от хан Крум в началото на IX век. През 1190 г. българските войски отново надделяват над византийците, но през 1254 г. е присъединен към Никейската империя от Йоан III Дука Ватаци. Градът е присъединен за пореден път към България по времето на Иван-Александър (1331-1371 г.), а в местността Църквището е открит кръст с надпис от 1373 г. Но самото селище днес, въпреки древната си история, не е толкова популярно, колкото намиращия се в непосредствена близост до него природен феномен - Стобските пирамиди. Може би те отстъпват на Мелнишките по размери, но според мнозина ги превъзхождат по живописност и богатство на форми. До с. Стоб се достига лесно - намира се на 96 км южно от София, като се пътува по международен път Е-79 (София-Атина) и само последните 7 км са след отклонението за Рилския манастир. Селището е разположено на два километра от единствения път към Рилската обител. Ако разполагате с повече време, е добре първо да посетите туристическия информационен център в селото. Той е съвсем близо до площада, като за улеснение на туристите са поставени указателни табелки. Там ще имате възможност да получите и подробна информация за туристическите маршрути, забележителностите в околността и местата за отдих и настаняване. Началната точка за еко маршрут Стобски пирамиди е църквата "Св. Прокопий" в западния край на селото. От там продължава почвен път, който се изкачва нагоре по склоновете на планината и след по-малко от километър отвежда до същи-

18 Оренда

Оренда 19

нското начало на маршрута - местността Църквище. Тук е крайната точка, до която може да достигнете с автомобил (въпреки че поради лошия път е най-добре да го оставите още на паркинга до информационния център). На това място е поставено информационно табло, на което са обозначени: туристическа карта на целия регион, туристическа карта на тази част от Рила планина и информация за други природни забележителности и исторически обекти в околността. От местността Църквище се тръгва по горска пътека, маркирана с червен цвят, която плавно се изкачва към билото. И тук създателите на маршрута не са спестили средства и са поставили дървени пейки за отдих за най-уморените туристи. Въпреки това не се бавете с много почивки, защото предстоящите гледки ще ви накарат да забравите за умората от физическото усилие. След 15-20 минути пътеката излиза от гората и достига до малко заслонче-беседка, поставено до първата група пясъчни пирамиди.

Екопътека Стобски пирамиди Заставайки до изградения дървен парапет, пред вас се открива смайваща кар-

20 Оренда

тина от остри земни пирамиди, изградени от невероятната фантазия на природата. На върховете на много от пирамидите могат да се забележат огромни камъни, които в течение на дълги години са предпазвали като калпаци крехката основа под себе си от поройните дъждове и ерозионните процеси и по този начин са формирали високите стъбла на пирамидите. В днешно време те са останали да стърчат самотни във въздуха на височина от 6 до 10 метра над новата земна повърхност. Каменните калпаци стоят от векове върху пирамидите. Пясъчните кули, изваяни от природните стихии през вековете, носят неповторимо очарование, особено ако се посетят при залез слънце. По това време червено-оранжаeвите нюанси на скалите, отразяващи последните лъчи на небосклона, изпъкват най-силно. Контрастът с яркосиньото небе и заснежените върхове на планината правят картината неповторима. Посетете Стобските пирамиди преди залез слънце. Живописните композиции носят различни имена, дадени им от народните предания - Куклите, Чуките, Самодивски комини, Зъберите, Братята и др.

Сапарева баня Историята на Сапарева баня е свързана с минералните извори, край които е възникнал градът. През неолита (5500 г.пр.н.е.) тук е съществувало и процъфтявало селището Кременик. Разкопките от 70-те години на XX век откриват оръдия на труда, хромел, домакинска покъщнина. Останки от римски град са разкрити по време на строителството на санаториума през 50-те години на XX век. Днес те са запазени в парка на санаториума и в градината на средновековната църква "Св. Никола", която се намира в центъра на града. Римският град е бил важна спирка по пътя от Македония до Черно море.

22 Оренда

info До Сапарева баня и до курорта Паничище от София ще стигнете по международното шосе Е-79. От началото на гр. Дупница следвайте указателните табели на изток до Сапарева баня. От София до Сапарева баня има един директен автобус, който тръгва всеки ден в 2 ч. следобед от автогара Овча купел. От същата автогара на всеки половин час тръгва автобус за Дупница, от където можете да вземете автобус за Сапарево. Всички автобуси спират в центъра на гр. Сапарева баня до туристическия информационен център.

Тракийска Германия Герма на санскрит означава "топъл". Много от светилищата в Древна Тракия са възникнали около топли минерални извори. Те били свързани с почитането на божества, които носели здраве: Асклепий, Хигия, Телесфор. През 1947 г. в западната термална зала започват изкопни работи при стария римски каптаж. По време на обедната почивка работници пускат няколко яйца в разкрития каптаж, за да ги сварят, но после е трудно да се извадят с ръка от горещата вода. При едно по-дълбоко загребване в пръстта под яйцата е извадена голяма златна монета. На това място се откриват и други съкровища. От същото място са извадени още много златни монети, оброчни плочки на божествата лечители. Намерен е и интересен златен пръстен - с изобразени на него мъж и жена, хванати за ръка, символ на съпружеската вярност. В знак на благодарност към "Живата вода", която лекувала болните тук, те дарявали на божествата най-скъпоценото, което имали.

Гейзерът През 1957 г. сондата на хидролозите стига до пукнатина между котловината и планината и дава ход на намиращата се под високо налягане гореща вода. Нейната температура е 103о C. Дълбочината е 73 м. Водата на гейзера е една от найгорещите в света. Гейзерите са извори с периодично изригване на горещи водни пари и вода. Изригването трае няколко минути и след известно успокояване се повтаря. Появата на гейзери е свързано с наличието на затихнала вулканична дейност. Половин век в санаториума на Сапарева баня се лекуват изключително успешно заболявания на горните дихателни пъ-

тища, периферната нервна система, костите, ставите и кожата. Персоналът се състои от опитни лекари невролози, специалисти по кало- и парафинолечение, водни масажи, лечебна физкултура и физиотерапия. През лятото привлекателно място за жителите и гостите на Сапарева баня е откритият басейн с минерална вода в парка на санаториума.

Из пътеписите на Евлия Челеби Евлия Челеби е османски пътешественик, поет и историк, който е пътувал надлъж и нашир из земите на Османската империя в продължение на около 40 години. Пътеписите му са от особено значение за балканската и българската историография, тъй като са безценен източник за хората, начина им на живот, градовете и тяхната уредба.

"Извън селото в ливадите, в една долина има минерален извор с каменна постройка. Неговата вода не е от силно горещите, а е умерена. Лал Шахин паша харесал тази гореща вода и я благоустроил, като построил над нея едно кубе за събличане, една пералня и басейн с водоскок. В началото на Новата година по навруз (древен традиционен празник на пролетното равноденствие и началото на новата селскос топанска година. "Навруз" на Пресийски означава "нов ден") тук се събират много хора и прекарват се зона при топлата вода. Ползите от нея са много, особено при жените. Ако една жена не може да забременее, но се докара на тази баня и пие от горещата вода, съвсем скоро след това забременява. Оренда 23

Пър ва та въз рожде нс ка черк ва в района "Св. Георги" в кв. Гюргево То ва е най-ин те рес на та черк ва в района. Впечатление прави вътрешното й офомление. Потънала е на около 1,10 м в земята. Отвътре черквата е със самобитна дървена архитектура. Подът е постлан с римски тух ли от руините на древният град Герман. Всички дър вени час ти - колони, ка пи тели представляват образец на резбарското изкуство. Черквата е изградена от Микоша Илеотин от село Манастир, Неврокопско през 1883 г.

Параклисът "Св. Тодор" над Сапарева баня се намира на 1,5 - 2 км южно от града. Най-лекият път до там е да се тръгне по широкия дол Попова ливада. От горния югозападен ъгъл на този дол се излиза на местността Присоето, а след това по маркираната пътека се стига до самия параклис. През 2005 г., на това място имаше руина, покрита с храсталак, а до руината - стар дървен иконостас с няколко иконки. Под оброчището се откри мястото, където преди е имало черква и се е извършвала служба, оброк. Никой обаче не си спомня кога е имало черква на това място и защо се е превърнала в руина. Стефан Косовски и неговият баща Никола се заемат да съградят нова черква на мястото на руината. Всичко се извършва по каноните на правос лавната вяра. Когато при водосвета се поставя основният камък, се открива тух лен под от римски тух ли. Заключението на архелозите е, че църквата датира от края на XVIII век и е била действаща до първата половина на XIX век. Тя е еднокорабна с притвор, а олтарът е едно адноабсиден. 24 Оренда

Църквата "Свети Никола" е построена през XII-XIII век. Според местни източници от края на XIX в. в археологическия музей в гр. София бил изпратен един престолен камък от светия олтар на църквата, на който проф. Р. Христов разчел надпис с годината - 1160 г. При опит за построяване на нова църква през 1838 г. селяните разкрили западно от "Свети Никола" стари основи и стълбове от друга, по-голяма църква. Според Никола Мавродинов "Свети Никола" е била гробница или обикновен параклис към някой по-голям храм, посветена на второстепенните му светци. Според предания църквата е гробница на местен феодал на име Никола. По-голямата църква била съборена в началото на османското владичество. Църквата "Свети Никола" е пощадена, но постепенно започва да се руши, защото турците не разрешавали да се поправя. Според местни предания след Кримската война група от настанените над квартал Гюргево черкези започнали да разрушават църквата. Черкезинът, който започнал да я събаря откъм купола, паднал заедно с него в църквата и загинал. Уплашени, останалите се отказали от по-нататъшното разрушаване. По време на Освождението покривът бил изцяло разрушен. Църквата е цялостно реставрирана през 1937 г. по проект на арх. Александър Рашенов (18921938). Църквата била изцяло изписана отвътре, като от стенописите до днес са запазени само отделни фрагменти. Характерният ґ градеж тип "потънала тухла", както и дванадесетстенният купол и аркираните ниши определят живописния ґ вид.

Оренда 25

Еко пътека до Овчарския водопад в местността Соколов изглед Пътеката е дълга 7 км. Маршрутът е кръгов и тръгва от самото село Овчарци. Върви се нагоре по р. Горица до Овчарския водопад и се стига до Соколов изглед. Жителите на селото са направили стъпала и дървен мост. По долината на р. Горица, без ясно очертана пътека, търсачите на силни усещания ще трябва да пресекат реката, за да се наслаждават на следващите по-малки водопади с красиви прагове и вирове, обрасли с гирлянди от горски цветя. Преминаването през този резерват е неповторимо наслаждение. Този маршрут по река Горица е и най-късият път до Седемте рилски езера.

Легенада та разказ ва Някога селото под Овчарци носело името Селище. То лежало точно на тогавашния голям друм, който води от Тракия към Македония. Много оживен бил друмът, много злосторници минавали по него, много золуми правели. В Селище живеел овчарят Йовица и любимата му девойка Горица. Харесал я беят от Сапарево за жена в харема си и изпратил хората си да му я доведат. Спорът с хората на бея Йовица разрешил с нож. След това двамата с Горица се спасили с бягство. Заселили се под самата планина. Там, под една поляна, си направили егрек. Заживели те скритом от погледите на неверниците. Скоро започнали да идват и други бегълци от Селище. После още и още, все при егрека. Узнал беят къде е забегнала Горица и изпратил въоръжените си хора за да я доведат насила. Побягнала девойката нагоре по скалите да търси помощта на Йовица, който бил в планината с овцете. Но разбойниците я застигнали. За да не попадне в нечистите им ръце, тя се хвърлила в пенестия вир под първия от седемте водопада на реката. Хората нарекли реката с нейното име: Горица. 26 Оренда

Оренда 27

Отивайте в планината за размишление! Седемте рилски езера са група езера с ледников произход, разположени в планината Рила. Това е най-посещаваната от туристи езерна група в България, част от Стоте национални туристически обекта. Езерата се намират в Дамгския дял на Северозападна Рила и са разположени между 2100 и 2500 метра надморска височина. Свързани са помежду си чрез малки поточета. Името на всяко от Седемте рилски езера има връзка със специфични външни особености на езерото. Сълзата е разположена на най-голяма надморска височина, носи името заради прозрачността на водите. Следващо по височина на разположение е Окото, което е с почти идеална овална форма. Окото е най-дълбокото циркусно езеро в България - дълбоко е 37,5 м. Бъбрека е езерото с най-стръмните брегове от цялата група. Четвъртото езеро е Близнака. Това е най-голямото по площ езеро от Седемте рилски езера. Езерото Трилистника е с неправилна форма и невисоки брегове. Найплиткото езеро е Рибното езеро. Най-ниското от езерата е Долното езеро. В него се събира водата, която изтича от останалите. Долното езеро дава началото на река Джерман.

28 Оренда

Учителя Петър Дънов каза: Тук е Светилището на Рила. Връх Мусала е кубето на Рила. Светилището е триъгълник, образуван от езерото Окото, Маричините езера и връх Мусала. Светилището обхваща всичката тази местност от езерото Окото до Маричините езера. Тук, при Окото има нещо хубаво. Дойде ли в размишление, човек ще почне да вижда картини от миналото - грандиозни и хубави. Тук трябва да направим един опит. Мястото съдържа много магнетизъм, ще ви покажа в какво положение да поставите гърба си и ще видите какво влияние ще усетите. Тези скали наоколо са складирани енергии за бъдещето. Ако хората биха имали знания за тези енергии, какво тичане би било насам! Това място по някой път действа електрично, а някой път - магнетично, променчиво е. Окото разполага за мисъл, творчество, също и Олтарят. Водата на Окото е много хубава.

Първото езеро, наречено Махарзи, е средище на материалните блага. Второто езеро, Елбур, е граница между физическия и Духовния свят и е облог на доброто. Третото езеро, наречено Балдер-Дару, е езеро на хубавото. Близнаците са езеро на приятелството. Петото езеро, Махабур или Бъбрека, е на чистотата. Шестото езеро, Сърцето, е обмяна на Любовта. Седмото езеро, наречено Шемхаа, е Божественият свят. Местата на Езерата са магнетични и чисти. Цялата местност е магнетична и особено при чешмата, където има изобилно ултравиолетови лъчи. Първото езеро наричайте Махарзи. Това значи "Голямата почивка". Там ще си починеш. Първото езеро е физическият живот. Второто езеро, гдето е нашият стан, наричайте Елбур. Това значи "Бог е силният". Елбур можем да наречем още Езерото на изпитанията. Третото езеро наричайте Балдер-Дару. Тези думи преведени означават "Онзи, Който дава благата". Четвъртото езеро се казва Близнаци. Петото езеро наричайте Махабур. То-

ва означава: "Големият и Силният". Шестото езеро е Сърцето. Седмото наричайте Главата или Шемхаа. Това е име на Мъдростта. Тези места тук са добри за съзерцание и молитва! Те могат да се използват за мистична работа. А пък за външна работа може да се използва това място, като се говори на външните лица, които минават през тези места. Човек може да намери Великото и Красивото в света само по високите места. В този смисъл всеки човек трябва да се изкачва на високи върхове. Като ходите по планините, вървете бавно, спокойно, без бързане. На всеки сто метра спирайте на малка почивка на крак, около 30 сек. Във време на почивката ще придобивате енергия. Колкото по-високо се качвате, по-бавно ще вървите. По този начин ще се приспособите към силите на Природата и ще ги използвате правилно. Иначе те ще ви противодействат; вие ще харчите енергията си, без да се ползвате от тях. Всяка частица от планината е свързана с разумното начало, което работи в Природата. Следователно, като се качвате на планинските върхове, мислете

Снимка Петър Савов

за службата, която те изпълняват в Природата, за да се свържете с разумността в нея. Всяка планина, всеки връх, всяко езеро има свое велико предназначение. Бог се проявява чрез всяко същество... Бог е навсякъде. Имайте свещен трепет към всичко. Всеки човек, който се качва нагоре, не може да носи много неща. Качването нагоре подразбира желание на човека да стигне до някой висок планински връх в материалния свят. Такова желание е стремежът на човека към богатство, да стане милионер, да бъде учен. Човек мисли, че като придобие големи богатства или много знания, ще стане щастлив. Не, материалните блага не правят човека щастлив. Животът не се заключава в материалните блага. Те са само условия, които имат смисъл и цена само тогава, когато могат да се използват за благото на човешката душа. Какво струват силата, богатствата и знанието на човека, ако той не може да ги използва за благото на своята душа? Като благодарите на планината, тя дава. Ако не благодарите, всичко е заключено.

30 Оренда

Планината има дълбоко влияние върху нервната система и черния дроб. Влиянието върху черния дроб е в това, че се премахва лошото настроение, подобрява се разположението на духа и в организма се влива повече прана. Този, който е имал неврастения и други нервни страдания, ще се освободи от тях, но планината има друго още по-дълбоко значение. Като се качиш на най-високия връх, непременно трябва да научиш нещо. Екскурзиите всякога са хубави, те носят живот. Питам, какво правят съвременните хора, като се намерят пред някой чист планински извор - изведнъж натопяват вътре калните си обуща, да ги измият. Не, приятелю, намериш ли се пред такъв извор, ще се спреш пред него с благоговение, ще свалиш шапката си, ще измиеш лицето си, ще пиеш от водата му. Всичко в Природата е на място. Цветята, изворите, камъните представят писма, по които всеки може да чете. Ако разбирате написаното по тях, вие ще създадете цяла поема. Който разбира музиката в нейните естествени прояви,

от търкалянето на камъните той може да създаде цяла симфония. Това, което научите на планината, другаде не можете да го научите. Ако става въпрос за ред и порядък, ние можем да го намерим само в живата, разумна Природа. Вън от Природата навсякъде владее пълен безпорядък. Всяко отиване на планината има за цел влизане в досег със силите на живата Природа и облагородяване на човека Който стъпва внимателно по камъните, той ще се ползва от тяхната енергия и ще бъде щастлив. Който стъпва невнимателно, той може да падне, да се оса ка ти по ня какъв начин и да се чувства нещастен. Стъпвайте внимателно по камъните, като опитвате с краката си тяхната устойчивост. Наймалката неустойчивост на камъните може да ви изненада, да паднете и да си счупите глава, ръка или крак. Освен това сутрин и вечер не сядайте на голи камъни. Винаги носете със себе си по една малка възглавничка, която да туряте върху студения камък. На обяд, когато слънцето грее силно, можете да сядате

направо на камъните. Те са приели много слънчева енергия и действат лечебно върху човека. Краката са много чувствителни. И затова човек трябва да ходи бос известно време, за да възприема теченията, които идат от земята.... Като излезете в Природата, можете да ходите боси по тревата 2-3 часа, за да стане обмяна между енергиите на земята и вашите. Земята ще ви предаде нещо и ще приеме нещо от вас. Събуйте си обущата, измийте си краката. Слънчевите енергии идат най-интензивно пред изгрев слънце и във време на изгрева. На всички се препоръчва да излизат половин час преди изгрев слънце и да възприемат ранните слънчеви лъчи. Зората дава на човека такава енергия, каквато никоя друга сила не може да му даде. Облаците не пречат на това. Те пречат да виждаш слънцето, но енергиите минават през тях. Началото на физическата година е 1 януари, началото на Духовната година е 22 март, а началото на Божествената година е през август. Тогава става Събор

Снимка Петър Савов

на Слънцето с представители от всички планети, затова ние правим нашия Събор през август, има най-благоприятни условия за него. Планината обича чистотата. Пазете като свещен завет чистотата на планината. Всяко късче хартия, останки от храна, тор от добитъка, който е идвал тук всичко това трябва да се отстрани. Само в чистотата можем да чуем говора на планината. Външната и вътрешната чистота вървят заедно. Те са зависими една от друга. Щом няма външна чистота, няма условия и за вътрешна. Няма да се обиждате от това, какво хората мислят за вас. Нека се смеят. Щом се смее, човек ще намери правия път. Докато не изучите силите, които действат в Природата, вие винаги ще се намирате в противоречия. Някои запитват, защо тези върхове се наричат Калинини. Има едно старо предание за тия върхове. Наричат ги Калинини, защото някога си живяла една работна, спретната мома Калина, която постоянно чепкала, прела и тъкала вълна. Като нямало пазар за нейната вълна, тя я разстилала на тези места, от които впоследствие се образували Калинините върхове. Двете езера пък, наречени Карагьол, са двете очи на Калина, които всъщност не са черни, но светли, почти сини. На тъмно изглеждат черни, а на слънце са бели до синкави. Канарите, които обикалят тези езера, им придават тъмен цвят. Калинините върхове са отворена книга, по която може да се чете всичко, което Божият Дух е писал. Който не може да чете тази книга, той погледне наляво-надясно, хвърли един камък към върховете, друг - в езерото, и си отива,

32 Оренда

намира, че тук всичко е разхвърляно. Много екскурзианти, като пътуват по планините, страхуват се от дъжд, да не се простудят. Трябва да знаете, че дъждът в планината през месец юли е голямо благословение. Такава дъждовна баня се равнява на сто обикновени бани. Всяка капка дъжд през месец юли е пълна с електричество и магнетизъм. Какво трябва да се разбира под израза "Жива Природа"? Живата Природа е съвкупност от всички живи, разумни души. Силите, с които Природата се движи, са Разумни същества. Щом намерите любовта, ще познаете вътрешния смисъл на живота. По този начин ще обичате всичко в света: и животните, и растенията, и всяко камъче. Всичко обичайте, но нищо не обсебвайте. Където и да видите проявената Велика Любов - в житното зърно, в слънчевия лъч или в човека - пазете я чиста, свещена. Ако можете да запазите всичко това в чистота, вие сте влезли в пътя, в който всичко може да ви се открие. В този път ще мислите повече за другите, отколкото за себе си. От Природата човек ще изучава законите на съвършенството и ще ги прилага в живота си. Човек не е изпратен на земята да господарува над Природата, но Природата трябва да бъде училище за него. Всяка част на планината е свързана с една разумна сила в Природата. И ка то се качи те на един висок връх, ще се свържете с Разум ното в При ро да та. Като се качите на един висок връх, помислете си каква служба изпълнява той, какво предназначение има. И езерото си има предназначение, колкото и да е малко.

МУСАЛА Изкачването по високи планински върхове подразбира влизане в един висш свят. Следователно изкачването на върха Мусала не е нищо друго, освен отиване при Бога, т. е. изкачване на някое духовно място. Човек може да намери красивото и великото в света само по високите места. В този смисъл човек всеки ден може да се изкачва по високи върхове, да се освежава, да повдига мислите и чувствата си. Животът по високите върхове е живот на истинска музика и поезия. Само оттам човек може да възприеме нещо възвишено и велико. Гениалните музиканти са приемали музиката от високите места и после я сваляли в низините, между хората. Колкото по-добри приематели били, толкова по-точно са я предавали. Човек може физически да се движи в долината на живота, а умствено и духовно - по височините. Някой пита защо сме дошли на Мусала. Който е дошъл на Мусала, продължава му се живота с още една година. А една година колко много струва. Вие все сте приели нещо тук, колкото и да са примитивни вашите апарати. Като дойдеш тук, цяла година ще обработваш впечатленията. На Петровден връх Мусала приема специфична енергия от Слънцето. Хората в света казват: "Не ви трябва да ходите по планините". Само мъдрите хора ходят по такива високи и чисти места.

Оренда 33

34 Оренда

Учителят Петър Дънов Когато видиш усмивката на Учителя, се изпълваш с онази радост, която те огрява по време на величествените изгреви. И унесен в музиката на неговите лекции, разбираш, че това е гласът на твоя Учител, който никога няма да те изостави, когато го потърсиш и ще ти напомня за вечните принципи и закони на заобикалящия те свят. Учителят е роден в семейството на свещеник Константин Дъновски. Потомък е на два български възрожденски рода. Майка му Добра е дъщеря на чорбаджи Атанас Георгиев, кмет на Николаевка, открил първото българско училище във варненския край, а баща му свещеник Дъновски е отслужил първото богослужение на български език в църквата "Свети Михаил" във Варна, радетел за религиозната ни свобода и просвещение. Така с няколко думи можем да обрисуваме алхимичната семейна среда на бъдещия духовен Учител. Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 г. в село Хадърджа (днешна Николаевка), Варненско. Село Хадърджа е прекръстено на Николаевка заради факта, че лично Негово Императорско Величество, Руският Император Николай II, прави своя щаб в близост до селцето. След завършването на средното си образование в Свищов, Петър Дънов става учител за 1 година в Хотанца. Негова първа и последна професия е да бъде учител. През 1888-1892 г. Петър Дънов завършва семинария "Дрю" в гр. Медисън, щат Ню Джърси, след което теологичния факултет на Бостънския университет. След като завършва богословския факултет и едногодишен курс в Медицинския факултет на същия университет, в края на 1895 г. той се прибира в България, за да лекува душата и тялото на своя народ!

В самото начало на миналия век Петър Дънов основава със свои съмишленици "Общество за повдигане религиозния дух на българский народ", бъдещото Всемирно Бяло Братство, по късно познато нам като Духовно Общество Бяло братство. Обърнете внимание, че Петър Дънов не създава партия, фондация или каква да е институция, той създава Общество. От памтивека хората са живеели в селата на общности - те са орали и копали заедно, пасли са своя добитък и са отглеждали децата си в общности.

"В днешната епоха най-големият философ, който живее на земята, е Петър Дънов" папа Йоан ХХIII Учителят проповядва природосъобразния начин на живот и вегетарианството, чисти мисли и добри постъпки, гимнастически, дихателни и музикални упражнения, хармония и съзерцание и още ред "отклонения от нормата". Всичко това се случва в приятната атмосфера на тези, които се наричат помежду си "братя и сестри", като че ли някак напук на общоприетата рамка на поведение и в разрез с прочутия български краен индивидуализъм. В този период (1906 г.) започват и първите духовни събори. През 1912 г. Учителя дава един уникален метод за духовна работа: Завета на цветните лъчи на светлината. Тази седемцветна, седемдневна, седемтонална, седемстепенна универсална система носи скрити кодовете на пра вечната архитектоника от сътворението на света. Седем степени на обръщане към Бога. През 1911 г. неделните беседи на Учителя стават публични. Първоначално той държи лекции в една малка стая на ул. "Опълченска" 66, впоследствие чете своите беседи от прозореца и дори при ми-

Оренда 35

нус 20 градуса през зимата, дворът е изпълнен със слушатели. Популярността му се увеличава и през 1922 г. Учителя слага началото на духовната Школа на Бялото Братство, в която теоретичните знания са съчетани с духовни практики, методи за самоусъвършенстване, упражнения за развитие на тялото, ума и емоциите. Историята на създаването на квартал "Изгрева" също е изключително интересна. Всичко започва с големия застъпник на България пред Великите сили - Джеймс Баучер, на когото българското правителство подарява в знак на благодарност една ливада в местността "Къро" от Слатинското землище. По-късно тази земя е подарена от Дж. Баучер на неговият иконом, който я продава на Братството. На 22 март 1922 г. бъдещия директор на Дирекция "Пропаганда" д-р Методи Константинов пръв опъва палатка в долната част на поляната за молитва и гимнастически упражнения и така започва обживяването на района. Заедно с построяването на бараките, се появяват и разнородната и винаги колоритна съпътстваща компания на занаятчии и интелектуалци, музиканти и художници, мозайкаджии и студенти и мн.др. Разбира се, наедно с различните професии "разцъфтяват" и политическите пристрастия на антагонистични и по

36 Оренда

принцип враждуващи партии и фракции. Но за учудване на всички "в ретортата" на Окултната Школа на Учителя, там под лешниците на купичка с картофки с магданоз, всички са приветливи и усмихнати, любезни и внимателни помежду си! Дали случайно плеяда от известни имена на български художници започват да се заселват по тези места и по модела на френските модернисти започват да го наричат: Българският Монмартр

Мировият Учител е в България" Джиду Кришнамурти От 1929 г. до днес вече 80 г. ежегодно се провежда Лятната духовна Школа в местността на Седемте рилски езера. Това е мястото, където учениците са естествено свързани с природата и прилагат придобитите умения на височина от 2200 м. По традиция съборите на Бялото братство се честват през втората половина на м. август. Постепенно датите 19, 20, 21 остават фиксирани. Каква дата е 19 август? Това е Преображение Господне по стар стил. Моментът, в който Иисус Христос се качва на планината Тавор и се преобразява пред трима от учениците си. В своите обяснения Учителя казва, че около 19 август е големият празник на Слънцето и наистина на Рила се случва не-

що необикновено: хора от цял свят с различен пол, раса, верска и етническа принадлежност се приобщават в духовното пространство от изгрева на слънцето чрез Паневритмията, екскурзиите, почистването на района, общата трапеза, лекции, концерти и молитва. И всичко е подчинено на едно цялостно и велико общо благо, в което няма състезание за първото място. През всичкото време Учителя проповядва любов, мъдрост и истина и напомня на своите последователи за необходимостта от приложението на християнските добродетели.

"Целият свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов от България!" Алберт Айнщайн Роден в затънтено селце на дълбока османска провинция Петър Дънов преживява 5 войни: Освободителна, Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора световна. На фона на раздирания от политически страсти Балкански полуостров, пред ужасения поглед на свидетели на избиване на комунисти, фашисти, земеделци и др. след зверските убийства на двама Министър-председатели - Стамболов и Стамболийски по време на бомбардировки на английски и американски тежки бомбардировачи, през всичкото време Учителя проповядва Любов, Мъдрост и Истина и напомня на своите последователи за необходимостта от приложението на християнските добродетели. Със сигурност зна ем, че Учи теля е най-из да ва ният и пре веждан бъл га рс ки автор, кой то ос та вя след се бе си и най-голя мото кул тур но ис торичес ко нас ле д ство в над 4000 лек ции и бе се ди, 150 му зи кал ни произ ве дения, уникал ни френологичес ки карти и изс лед ва ния, Па неврит ми я та и множе ст во без цен -

ни здравни съ вети за "хигиена на душа та и тя лото".

"Петър Дънов е един от най-великите философи на епохата на Водолея. Учението на Дънов ще бъде основа на духовната култура на новото столетие." Пако Рабан За Учителя говорят с уважение Алберт Айнщайн, папа Йоан XXIII, Пако Рабан, д-р Масару Емото и мн. др. Това е признание, което може да получи само Велик посветен, проявил не себе си, а Божественото в себе си, живял в изключителна скромност и безпределна любов. "Това е учение за живата природа, която включва в себе си всички сили, с които се занимава науката. То е наука за Разумното в света. То е наука за Бога за Любовта." Учителя Петър Дънов АНДРЕЙ ГРИВА

Оренда 37

път към истинския живот Като наблюдаваш човека, виждаш в него петте добродетели: правата която води от левия крак към главата, е Истината, от главата към десния крак е Правдата; от десния крак към лявата ръка е Любовта; от лявата ръка към дясната е Мъдростта; от дясната ръка към левия крак е Добродетелта. Каквото и да правите, не може да се освободите от петоъгълника, той определя пътя на вашите движения.

Пентаграмът е обяснен от Учителя през 1910 г., след това, през 1911 г., той започва да го предоставя на някои свои ученици. Работата с Пентаграма може да се нарече "път на ученика", който чрез добродетели, през изпитания и

38 Оренда

посвещение завършва своя еволюционен цикъл, т.е. преминава от външния към най-вътрешния кръг. Външният кръг е светът, земното учили ще, пътят на светс кия чо век. Формулата "В изпълнение волята на Бо-

га е силата на човешката душа", изписана като окръжност, в окултната наука означава Божествените ус ловия, в които човекът може да се развива. Сабя. Това е пътят на насилието. В началото на своето развитие, когато е още млада, неопитна душа, човек си служи с насилие. Той мис ли, че всичко му е позволено, че може да върши каквито иска неправди и да бъде свободен от пос ледствията. Чаша. Човекът на насилието ще научи урока си рано или къс но. Законът е: Насилието ражда насилие. За онзи, който върши насилие, ще дойдат пос ледствия, страдания. Чашата е символ на страданието. Страданието е метод за пробуждане на човешката душа. Книга. Чрез страданията, през които преминава, човекът започва да изучава книгата на живота, законите на живота и да се стреми да ги спазва. В тази фаза той е още в началото на своето пробуждане. Чете в книгата на живота едва първите си уроци. Свещ. Когато чете в книгата на живота и на цялата природа, човекът добива просветление. Нова светлина озарява съзнанието му. Това е символизирано от свещта. Чрез тая свещ, чрез тая светлина, човек започва да вижда величието и красотата на Божествения план, който води човека от тъмнина към светлина, от робство към свобода, от несъвършенство към съвършенство, от греховност към чистота, от невежество към знание. Жезъл. Чрез четене на книгата, чрез това просветление човек добива известна власт над себе си. Това именно е жезълът. Човекът вече е извлякъл поука от изучаването на живота и се старае да владее себе си, да управлява себе си.

Учителят казва: "Човек трябва да стане цар, но цар на себе си, да владее себе си." Жезълът означава, че човек вече притежава известно самообладание. Той гледа да се въздържа, когато у него възникне желание да прояви своята низша природа. Учи се да я владее, да я контролира, да я управлява. Това се символизира от жезъла. Буквите В, У, Ж са букви на Христа, трите букви озанчават Великото Училище на Живота. Средният кръг представлява учението. Тук започва пътят на ученика, който съзнателно изработва в себе си Божествените добродетели. Ученикът минава през Тясната врата, за да се срещне с Христос. Тогава той има връзка с петте върха - Арарат, Мория, Синай, Тавор и Голгота петте посвещения на ученика, петте стъпки в човешката еволюция, които човечеството изминава за хиляди, милиони години. Широката врата води към Истината, срещата с Учителя - към Правдата, тяс ната врата - към Христос, окото към мъдростта. Дър во то на жи во та сим во ли зи ра доб ро де тел та, ко я то в ши ро кия смисъл на думата обозначава всички добродоетели, а в тесния - служене на Бога. Централният (най-вътрешен) кръг е Светая Светих, там се намират ангелите, адептите, великите посветени, Божественият център. Пентаграмът се прилага в Паневритмията. Учителят дава движенията, мелодията и текста, а след 1941 г. бива изработен и музикален Пентаграм.

Оренда 39

ОТ: Д-Р СВЕТЛА БАЛТОВА И ЛЮДМИЛА ЧЕРВЕНКОВА СНИМКИ ЖИВКО СТОИЛОВ

ПАНЕВРИТМИЯТА Ако между 1 и 22 август посетите района на Седемте езера в Рила планина, може да видите красиво и впечатляващо: събитие изпълнението на Паневритмията. На 19 и 20 август гледката е наистина грандиозна, защото в тези дни хора от България и от цял свят се събират на обширното високото плато до петото рилско езеро, за да проведат заедно Паневритмия. Много от присъстващите пристигат дни или седмици по-рано в планината и отсядат на палатков лагер, в който любовта и уважението към природата и поддържането на чистотата є е традиция.

40 Оренда

Паневритмия на Рила

Външно Паневритмията представлява ритмична музикална гимнастика, която прилича на танц и се практикува на открито в естествена природна среда. Изпълнява се в кръг по двойки, които се движат под съпровода на специално създадени за тези упражнения музика и песни. Паневритмията свързва в едно благотворното въздействие на физическото движение, музиката, словото и пълноценната връзка с природата. Особеното тук е, че тези компоненти са съчетани по начин, чрез който се постига пълно съответствие, единодействие и резонанс между движение, музика и идея. Благодарение на това ефектът от тези упражнения е забележителен, макар че се постига със сравнително малко усилия. Паневритмията представлява уникална система от упражнения, създадена преди около 70 години в България. Неин автор е философът и мъдрецът Петър

Дънов (познат и с духовното име Беинса Дуно). Той казва: "Природата обича с наймалки усилия да добие големи постижения. Движенията на Паневритмията са разумни. Те са взети от природата и са в хармония с космичния ритъм." Думата Паневритмия означава "велика всемирна хармония на движението". В цялата природа явленията се извършват ритмично и в пълен синхрон, което е израз на Разумността и Висшата хармония, която цари във вселената. Движенията на планетите около Слънцето и движението на електроните около ядрото на всеки атом са циклични процеси, които отразяват ритъма на битието на макро- и микроравнище. Съвременната наука биоритмология е доказала, че има над 300 функции в човешкия организъм, които се извършват ритмично, съобразно ритмите в природата (цикълът ден-нощ, смяната на годишните времена, фазите на

Оренда 41

луната, слънчевата активност и т.н.). Цялата вселена и ние като част от нея сме изтъкани от ритъм и хармония, когато сме здрави. Паневритмията е съобразена с природния годишен цикъл и с денонощния ритъм: тя се изпълнява след изгрев слънце до обяд, в периода от пролетното до есенното равноденствие. Тогава енергиите, идващи от слънцето, имат най-благотворен ефект върху земния организъм. Учителят Петър Дънов казва: "Всички движения в природата, които имат разумен подтик, са музикални. Има една хармония и ритъм в цялото битие. Целият Космос е проникнат от музика и движение, съчетани в едно цяло. Това именно е Паневритмията." Великите умове, които движат науката напред, споделят убеждението, че зад физичните закони на проявената вселена има друг закон; че законите, които движат планетите, са частен случай

42 Оренда

от други закони - законите на Духа; и че вселената и пространствено-времевият континуум са краен израз на Една безкрайна творческа същност. Тези духовни закони са заложени в Паневритмията. Затова тя хармонизира човека с природата и с Божественото начало, което работи в нея. Паневритмичните уп раж нения крият и един по-дълбок смисъл - тяхната музика, ритъм, основна идея и подреждане представят моментите от пробуждането на човешкото съзнание. Те символично показват възходящия път на човешката душа. Авторът на Паневритмията казва: "Движенията на Паневритмията са извлечени из самата Природа. И само тези движения са мощни, силни, обновителни, които са извлечени от нея. Законите на паневритмичните движения са написани в целия всемир. Тези движения са основани на дълбокото познаване на силите, действащи в човешкия организъм и цялото битие." Вероятно именно поради

последното, практикуването им не само подобрява здравето, но стимулира мисълта и творческите възможности и дава подтик за работа и развитие според индивидуалните заложби на всеки човек. Паневритмията е създадена така, че да бъде универсална и всеки да намери в нея онова, което съответства на равнището и нагласата му. Детето ще се научи на пластика и красиви движения, ще развива съзнанието си спокойно и хармонично; философът ще търси и намира всемирните закони, обосноваващи движенията; болният ще усеща как в него се вливат нова сила и здраве. Движенията на Паневритмията тренират физическото тяло и развиват волята, изграждат правилна стойка и навик за хармонични движения. Душата се отваря чрез красотата на музиката и поетичните образи на Паневритмията, които говорят с нейния език. Текстът на стиховете извиква за живот архе-

типните образи и символи, отпечатани дълбоко в света на душата. От тях струи радост и възторг пред чудото на живота и красотата на природата. Умът се успокоява и се издига над трескавия ритъм на ежедневието към един свят, в който цари хармония. Енергийното тяло се привежда в състояние на равновесие, тъй като по време на Паневритмията се създават условия слънчевите и земните енергии да протичат свободно и равномерно през не го. Рит мич ни те, плав ни дви жения позволяват на енергиите да текат в тя лото, след вай ки ес те ст вения си ритъм. След приключване на празничните дни на Рила, любителите на Паневритмията прибират и почистват напълно мястото на своя временен лагер и напускат планината. Те се завръщат у дома освежени и изпълнени с красиви спомени за красотата на природата, приятелството и магията на Паневритмията.

Оренда 43

ОТ РА ДИСЛАВ КОНДАКОВ СНИМКИ ЖИВКО СТОИЛОВ

Посрещане на изгрева на Молитвения връх

До Рила и назад Най-трудно беше тръгването. Мъгливият град ме беше стиснал здраво в измамната си прегръдка и ми рисуваше картини на удобства, лукс и забавления. Всъщност, мъгла нямаше. Беше слънчева и топла юлска сутрин, само няколко облака все още напомняха за проливните столични дъждове, сбъркали София с тропиците. Оставихме колата в Паничище, където въпреки дълбоките ни еко убеждения, взехме една „уазка" до хижа „Рилски езера", по-известна като Новата хижа. "Разтърсващото" качване провери здравината

44 Оренда

на нашите пломби и ни доказа, че имаме чудесни бъбреци и обещаващо бъдеще като каубои. Още в първия миг Рила ни погълна с цялата си красота и величие, а чистият въздух превзе измъчените ни от смог дробове. Макар и още в началото, предвкусвахме чудесния престой и това си личеше по приповдигнатото настроение и бурния смях, с който приветствахме дори тъпите шеги. Тежкият багаж още веднъж спечели битката с нашата еко същност и си наехме няколко коня до хижа „Седемте езера" - още по-известна като Старата хи-

Беседа жа. Стигнахме дотам леко, бързо и приятно, но все пак след конския впряг и забравихме тотално чудесата на съвременната цивилизация - тук вече нямаше дори и джипки. Обзе ни някакво красиво, възвишено настроение, което не можеше да бъде помрачено дори и от неприятната работа по опъване на палатките, което за мен все още си остава една дълбока загадка. Доста ми е трудно да опиша усещането да живееш в сърцето на Рила, в циркуса на Седемте езера. Надали ще мога да си позволя разходка в космоса, но чувството, че съм на друга, по-красива планета, ме обзема винаги на това място. Място, на което дори клековете стават симпатични, където безбройните камъни изглеждат скъпоценни до един, където тайнствените езерата сякаш оживяват пред очите ти.

Освен, че нещо ми убиваха обувките, ежедневните ми разходки бяха затруднени и от факта, че постоянно зяпах или околните върхове, или някое езеро, рекичка, изворче, далечна полянка или друга красота. Това, освен естетическа наслада, причиняваше и често спъване по тесните, каменисти пътечки. Оттук родната София ми се струваше далечна, непозната, нереална. Вечерно време се виждаха светлинките на Говедарци и аз се чудех кой луд може да се завре да живее там долу, изпускайки това прелестно величие, криещо се на 2400 м. над морето. Разбира се, пълзенето из палатката понякога ми идваше в повече, но така или иначе го приемах - никога не съм харесвал хижите. Пък и идеята за собствен дом на най-красивото място на земята ме забавляваше. Когато някоя гледка ме впечатле-

Оренда 45

Ръцете които дават ше силно, се взирах в нея дълго и жадно, сякаш исках да я изпия с поглед, да изживея всеки миг там по-интензивно, по-дълго. Всъщност, желаех да я запомня, да стане част от мен, и като затворя очи, някъде в прашния град (не докато шофирам, разбира се) пред мен да се появи същата тази картина и да ме пренесе там - надалеч и нависоко, в красивото и великото. Тази година имах доброто намерение да покоря Харамията - стръмният, остър връх над Близнаците и Трилистника, електричен и мощен, и напълно достоен за „Властелина на пръстените". Ловко успях да се справя с желанието, като съзерцавах върха от най-различни гледни точки - излегнат пред Близнаците, мотаещ се около Трилистника или подпрял се на Старата хижа. Не го изкачих, но пак си обещах да го направя догодина. За сметка на това се подвизавах върху шалтето и пред Бъбрека, съзерцавах сините му, дълбоки води, и се питах откъде идват вълните му, като все пак нямаше вятър. Накрая си взех две-три камъчета от там (били полезни за бъбреците, като се поставят в шишето с вода), защото най- вероятно ми предстоеше слизане с „уазка" от Новата хижа - чак до Паничище. Харамията, най-вляво, извисяващ се над Близнаците Харамията, най-вляво, извисяващ се над Близнаците Освен Харамията и магичната скала над Близнаците, едно от най-любимите ми места си остава изворчето «Ръцете, които дават», открито от Бялото Братство миналия век. Самите ръце са направени от снежнобял мрамор, и винаги будят у мен особено чувство под лъжичката. Може би за това усещане има принос и песента на течащата вода, или приказната поляна пред него, а защо не и огромните камъни, пръсна-

46 Оренда

ти така странно наоколо, сякаш побити от ръцете на незнаен гигант. Във всеки случай водата му е невероятно вкусна и сладка, казват че имала златни частици. Но всичко има своя край, особено хубавите неща. Един слънчев рилски ден ние събрахме палатките (много по-лесно е от разпъването!) и се понесохме на собствен ход към Новата хижа. Раниците тежаха, но наклонът беше в наша полза. От хижата взехме лилаво Гранд Чероки до Паничище, с резервна гума на капака, в което успя да се побере и един познат на шофьора, което ни спести задължението да си говорим с него. От Паничище се качихме в колата и към София. Въпреки, че е клише, се чувствах страшно зареден и щастлив, някак си изпълнен с част от Рилската пустиня.

Подземният коридор между ез. Бъбрека и изворите на Бели и Черни Вит В пасището на Голямо Пазар зад Седемте езера търговците от Солун и други градове изкупували овце от пастирите. На всяка закупена овца слагали дамга (печат), за да се знае, че е на търговците. Оттук идва и наименованието на върха Дамга. Голяма грижа на пастирите тук било как да опазят златните пари, спечелени от продадената стока. Един от тях – влах – тайно издълбал с дълъг свредел дупка в гегата си, в която слагал жълтиците, и я запушвал плътно, за да не звънтят. Така той носел със себе си всичкото си имане. Никога не се разделял с гегата. Да, но и на него му се налагало поне веднъж месечно да слиза в градовете Дупница или Самоков, за да си купи брашно, сол и други необходими неща. За да не носи гегата със себе си, тайно през нощта я потапял откъм най-трудно достъпното място на езерото Бъбрека, където то е най-дълбоко и затова е найтъмно. Когато се връщал от пазара, първата му работа била да си прибере гегата. Но веднъж гегата изчезнала. Помислил овчарят, че са го обрали. Побеснял и позеленял от яд и мъка и напуснал пасището си, за да не си спомня за лошото. Отишъл със стадото си в пасищата около Бели и Черни Вит в Стара планина. Станало така, че веднъж в новото пасище отишъл до близката воденица да си поприказва с овчаря и видял на стената да виси окачена неговата гега. Казал на воденичаря, че гегата си е негова и си я иска. Воденичарят не я давал, като казал, че си я е намерил в мястото малко под извора на Черни Вит. Стигнало се до съд. Когато съдията попитал овчаря с какво може да докаже, че гегата е негова, той казал колко златни лири има в нея и отпушил дупката. Станало ясно, че подводният вихър увлякъл гегата в подводния коридор от Бъбрека към извора на Вит. Васил Коритаров

Оренда 47

Балканска петлюга

Рила: стъпки нагоре Рила има стара история. А всяка стара история започва с приказка… Разказват, че отвреме-навреме Бог слизал на земята да види как живеят хората. И когато слизал от небето, първото място където стъпвал кракът му, били високите върхове на планините. След като свършвал работата си, Бог пак от там се изкачвал на небето. Оттогава планините станали свещени за хората. И ние можем да се гордеем, че имаме един такъв връх величественият Мусала. Със своите 2925 метра, той е найвисокият връх на Балканския полуостров.

Бъзов дланокоремник

Българска горчивка

Български омайник

48 Оренда

Планините също растат - като хората, растенията и животните. В своя дълъг живот те ту се издигат, ту се снижават. Някои от тях дори се намират под дълбоките води на безкрайни океани и сини морета. Планините крият в себе си голямо разнообразие от растения и животни, скали и минерали. Те разкриват този живот и своята красота с идващата пролет, когато събличат своите бели дрехи и се обличат в пищната си празнична украса от разцъфнали цветя, дървета и уханни билки. Тук-там стъпки от елен, лисица или друг горски обитател разкриват малко от нощните тайни на планината. Чукането на кълвача, прекрасните горски песни и подвиквания на птиците привличат вниманието ни. Всеки език си има азбука. За да разбираме езика на природата, ние трябва да изучим нейната азбука. Там всяко растение е буква. Всяка животинка - от малката мравчица до мечката - също. Природата ни говори чрез своите картини. Какво ни казва тя? За това - след малко. Първо, да се запознаем с някои от обитателите на Рила планина. Едно от старите имена на Рила е Дунакс и означава "водна пла-

нина". Край нейните кристално бистри извори, ручеи и потоци расте шапичето. Там се среща известната и очарователна планинска красавица рилската иглика. Пристъпете внимателно към пеещите водни струи на потока, потопете ръцете си, за да усетите силата и живота на водата, която гали дланите ви. Огледайте се - по разцъфналите поляни на слънцето се греят метличината, омайничето, кандилката и рилската жълтица. Внимавайте! Някои от растенията в планината са много редки. Те се наричат ендемити и е забранено да се късат. Такива са например павловото шапиче, рилският ревен и рилската иглика. Растенията страдат като животните и хората само, че не могат да говорят като нас. Отделим ли ги от коренчетата им, те започват да страдат от мъка по своето родно място. Скоро листенцата и цветовете им увяхват. А дали наистина е така? Някои разказват, че разговаряли с тях! Помните ли приказката на Андерсен за малката Ида и цветята…? Цветята са една изложба на природата. А нали когато ходим на изложба, ние не вземаме картините със себе си, а само ги разглеждаме? За да изучаваме растенията, ние можем да ги рисуваме, дори и да имаме само молив. Така може да нарисуваме стъпките, които сме видели в меката пръст на поляната или в гората. Ето че се превръщаме в истински планински детективи! После някой опитен биолог, природолюбител или ловец ще ни помогне да ги разпознаем. Това цвете, което сме нарисували, ще ни каже своето име и вече имаме един приятел, с когото сме се запознали. Всеки път, когато го срещнем под храстите в гората, или на поляната, една малка и нежна топлина в сърцето ни ще го поздрави. Можем да използваме и фотоапарат, ако не разполагаме с достатъчно време. Животните рядко могат да стоят дълго време на едно място и е цяло щастие да ги видиш в естествената им среда - сред планината. Колко красиво е да видиш планинската коза да скача леко от скала на скала! А можете ли да разпознавате птиците, които освен, че са плахи, са и много любопитни. Често ще ги видите да скачат от клон на клон или по пътеката пред вас и да ви оглеждат внимателно ту с едното, ту с другото си око. Как ни говори планината? Тя обича чистотата. Ако хората, които са сред нея, не поддържат чистотата, природата изпраща своите "работници" - вятъра и дъжда. Те чистят, измиват въздуха, скалите, тревите и дърветата. Планината е търпелива, но е толкова внимателна, че следи дори и за мислите на хората. Затова, когато туристите се срещат по планинските маршрути, те имат обичай: усмихнато се поздравяват с "добър ден", "здравей" или "на добър път". Веднъж един пътник се изгубил в гората и като не знаел накъде

Шапиче

Рилска иглика

Рилска равен

Германски оман

Дребнолюспесто карамфилче

Оренда 49

Бял бор

Явор

Мимкова сълза

да върви, седнал на една полянка. Тъжен и замислен, той се загледал в едно малко цветенце пред себе си и се питал как ще намери пътя си. Ненадейно се появил вятър, който наклонил цветето в една посока и пътникът чул глас в себе си, който му казал: стани и върви натам! Така той намерил пътя си и излязъл от гората. Това е възможно за всеки, който обича природата. Към такива хора, тя има специално отношение. Тя ги разбира и те я разбират. Който иска да е здрав, може да се ползва от богатствата на планината. Опрете гърба си на някое голямо дърво и си пожелайте да бъдете здрави и силни като него. Като сядате по камъните, избирайте си тези, които имат някоя красива форма и такива, които са обилно огрявани от слънцето и са затоплени. Когато се изпотите, спрете за малко, сменете дрехата си и изпийте чаша чай или загрята от слънцето вода. Така ще се върнете от планината заредени и освежени. Ще завършим пак с приказка. Една от най-красивите гледки в Рила са нейните сини езера - очите на планината, в които красиво се отразява небето. В нашата водна планина те са около 200 на брой. Най-известни от тях са Седемте рилски езера - винаги посещавани от много туристи. Веднъж едно от тези езера ни разказа следната стара история:

Черен бор

Бяла мура

Приказка за щастливото езеро Това се случило много отдавна. Тогава ледът царувал и бил сковал цялата земя. Но слънцето греело все по-силно. Една малка струйка от разтопения сняг се спуснала надолу и се спряла между камъните, които вече се били показали изпод леда. Скоро се оформила малка локвичка, която бързо растяла. Това било първото езеро, което се родило от своя баща - слънцето и своята майка - планината. То започнало да се пълни все повече и повече от малките ручейчета, които весело шумели и се спускали по склоновете. Езерото ставало все по-голямо и дълбоко, но и все по-самотно. Един ден то се огледало, видяло красивите си сини води и поискало да си поговори с някого, някой да оцени красотата му. Но времето минавало, а езерото ставало все по-самотно и самотно. В един облачен и хладен ден, то се чувствало особено тъжно и се запитало само:

Бясно дърво

Ива

50 Оренда

Обикновенно изтравниче

Мечо грозде

– Какво съм аз? Защо съм се родило, след като няма с кого да си говоря и кой да оцени красотата ми? Как се казвам аз? - горчиво се запитало езерото. – Га, га - присмели се гарваните, които летели над него и живеели по скалите. Ти си самотното и тъжно езеро. Това е твоето име. Като чуло това, езерото се натъжило още повече и от мъка силно заплакало. Сълзите му били толкова много, че се спуснали като поточета надолу. Слънцето се скрило зад хълмовете на планината и езерото заспало. На другата сутрин то се събудило още с първите слънчеви лъчи. Изведнъж се чул тъничък гласец: – Здравей, как си? - Самотното езеро не можело да повярва, че чува друг глас. – Кой си ти? - запитало то. – Погледни надолу - казал гласът. Погледнало надолу и видяло още едно малко езеро, което усмихнато и доверчиво се взирало в него. – Аз съм малко планинско езеро, но скоро ще порасна голямо, като теб!- казало то. Твоята скръб и твоите сълзи ме родиха. За първи път самотното езеро говорело с някого. Неговото сърце се затоплило от радост, каквато дори не знаело, че съществува. То било дало живот на някого. – Значи вече няма да съм само - казало си езерото. Двете езера вече били заедно и се радвали на слънцето, тревите и цветята, които растели край тях. Лъчите и топлината създали още много планински езера. Слънцето гледало отгоре как се раждат езерата и мълчаливо се усмихвало. Една сутрин голямото езеро поздравило своя баща, който му казал: – Ти вече не си самотно и тъжно, а свързано с още много твои приятели. Затова, отсега-нататък, твоето име ще бъде Щастливото езеро. Разказвай своята история на всички, които идват да се радват на вашата красота и чистота. Кажи им, че онзи, който търси щастието, трябва да е готов да даде нещо от себе си, за да намери приятелството. Тази история чухме от езерото. Разкажете я и вие на вашите приятели.

Планински минзухар

Дива коза

Кафява мечка

Сокол скитник

Усойница

Оренда 51

…и децата ни имат право на избор Тичащи след топката деца сред летящи автомобили по прашните улици..., задимени квартални барчета с пиещи бира ученици..., мрачни компютърни зали, пълни със съмнителни типове… реални картини от нашия град, картини, от които настръхват косите на всеки родител, но… колкото и да искаме тези страхове да се стопят, дойде ли времето за края на организираното учебно време, тогава, когато лятното слънце или пухкавият сняг озарят забързания ни живот, и децата ни са "незнайно къде" - черните картини оживяват отново и отново... ... а децата ни имат право на избор за свободното си време. Ние, забързаните и улисани в надпревара за благосъстояние, сме ДЛЪЖНИ да им предоставим този избор… а избор има… Ние, членовете, сътрудниците и спомоществователи на Сдружение "Адвенчър

52 Оренда

БГ", сме приели предоставянето на този избор за организиране на свободното време на децата за наша мисия. Мнозина от младежите сами се опитват да избягат от прегръдките на бетонната джунгла, да намерят формата за по-пълноценно прекарване на свободните дни, но малцина са тези, които успяват да го направят… Наша цел е под зоркия поглед на инструктори, педагози и медицински лица да сбъднем желанието за приключения и придобиване на нови умения и знания в една неформална обстановка - сред природата. Спокойните хладни води на р. Камчия лениво се спускат към края на дългия си преход. Под короните на старите лонгозни гори бавно се спускат малки лодки. Съсредоточени в дебнене на поредната рядка птица, група деца тихо отмерват такта на скоро усвоените движения с греблата, инструкторите напрегнато

следят всяко движение в лодките и по бреговете… хора се сливат с природата. На тучна поляна, свежа от течащия поток, група деца внимателно изучават тънкостите по ориентиране, оцеляване и бивакуване сред природата под зоркия поглед на загорелите лица на планинските водачи… Това е картината на "Зеленото приключенско училище", организирано от клуб за приключенски туризъм "Адвенчър БГ" през лятната ваканция. Тази инициатива на сдружението цели няколко простички и желани от всеки родител неща: > децата му да научат повече за Земята и растенията, да обикнат животните; > да се разхождат сред природата, да подишат чист въздух; > да се забавляват с игри, да се закаляват със спорт; > да опознаят себе си, да възприемат околните; > да разкрият възможностите си, да развият уменията си; > да пазят природата, да съхранят здравето си; За постигането на тези цели клуб "Адвенчър БГ" дава възможност на децата да вземат участие в различни занимания и спортове, които трудно биха могли да организират сами. С помощта на опитни педагози, инструктори, алпинисти, планински водачи и медицински лица, децата се запознават "на живо" със заобикалящата ги флора и фауна; най-разпространени, полезни растения и билки, редки и защитени животни, характерни форми на релефа; с конкретни дейности по почистване и опазване на околната среда; със същността, видовете и полезността на приключенския туризъм - скално катерене, езда, водни спортове, ориентиране, туристическа маркировка и маршрути,

екопътеки, хижи, заслони; с дейности по оцеляване сред природата - работа с карта и компас, организиране на бивак, построяване на палатка, алпийски възли и техники за осигуряване; с дейностите по оказване на първа, долекарска помощ на изпаднал в беда - кръвоспиране, шиниране, сърдечен масаж и изкуствено дишане, помощ при измръзване, давене, отравяне; с колективната игра и отборния дух чрез различни спортно-физически занимания, щафетни игри, различни художествени занимания и съревнования. Придобитите конкретни знания и умения по време на "Зеленото приключенско училище" едва ли биха послужили на децата в тревожното им и обгрижено ежедневие. Малцина от тях ще станат професионални спортисти по някой от спортовете, с които са се запознали, но… редът, дисциплината, умението да се справят сами, спокойно и с увереност в трудни, рискови ситуации, които съпътстват живота им, са все неща, които трайно залягат в съзнанието им и изплуват точно тогава, когато е необходимо… а за емоциите, усмивките и новите приятелства могат само да мечтаят урбанизираните и компютъризирани младежи, деца на градската джунгла. Не оставяме дацата да скучаят и през зимата. Какво по-добро от това чрез палави игри сред снежните преспи да се придобият някои нови умения, да се опознаят нови спортове. Такава е и целта на традиционно организираното от клуб "Адвенчър БГ" "Бяло училище". Тук децата получават начално обучение по ски, алпийски дисциплини. Запознават се от близо и за първи път със ски спортовете, подходящата екипировка за практикуване на "снежни спортове", опасностите в зимната планина, както и службите за оказване на първа помощ в планината (ПСС).

Оренда 53

"Бялото училище" е част от социалната програма на Нашето сдружение. Постоянно поддържаните ниски и много достъпни цени дават възможност на голям брой семейства да подарят на децата си едно незабравимо снежно приключение, ведно с практикуването на един иначе съвсем не евтин и достъпен спорт - ски алпийски дисциплини. При осъществяването на тази програма основен фактор са опитните ски учители и инструктори, които работят с децата. А това съвсем не е лека работа, имайки предвид, че програмата обхваща основно деца от първи, втори, трети клас и дори предучилищните групи. Мнозина от тези деца почти нямат физическа подготовка или някаква спортна култура и само многото усилия на екипа и индивидуалният подход при работата с децата са гаранция, че в края на курса на обучение те ще са усвоили основните техники и елементи на ски спорта. Доказателство за добрите резултати са смаяните погледи на родителите по време на теста в последния ден от курса, където пред погледа им се сбъдват мечтите им, гледайки устремените малки скиорчета. Неописуеми са емоциите и сълзите в блестя-

54 Оренда

щите детски очи при получаването на свидетелствата за успешно завършен курс по ски: емоции, породени от може би първото в живота им доказателство за постигнат успех със собствени сили. Придобитите умения едва ли ще ги направят световни шампиони, но им дават увереност, че без проблем ще се справят по "белите писти" в нашите планини, а нали тъкмо увереността в собствените сили е двигателната сила за всеки човек. Та има ли дете, живяло с приключенските книги и филми, да не желае да се докосне до природата, да вкуси от тръпката на смелите катерачи и самотните изследователи на нови земи? Има ли дете, което да не е запленено от омагьосващите води на Амазонка или от малките индиански канута, борещи се с пенливите води на реките в Аляска? Кой не е чел за дръзките златотърсачи, останали в плен на снеговете и ледовете, бясно препускайки с кучешките впрягове... Ние се чувстваме длъжни да предоставим частица от този свят на нашите деца…, за да оживеят и нашите детски мечти чрез търсещия поглед на младите души.

ТЕКСТ: ЛЮБОМИР БОТУШАРОВ СНИМКИ: ЛЮБОМИР БОТУШАРОВ, АРСЕНИ БОТУШАРОВ

яз. "Калин" – хи жа "Иван Ва зов" – Рилс ки ма нас тир Карането на планински велосипед в найвисоката ни планина понякога е сериозно предизвикателство, особено ако решите да се качите на височина над 2000 м. Там ви очакват много камъни и трудно проходими пътеки, които определено не са по силите на всеки - нагоре трябва да имате отлична физическа подготовка и психика, която няма да се пречупи пред поредния стръмен склон, който трябва да избутате (в по-добрия случай, в по-лошия колелата направо се носят!). А надолу ви трябва хубав здрав велосипед (което обикновено означава и скъп) и добри умения в управлението му, защото ако разчитате само на ентусиазъм и на метода пробагрешка, увеличавате многократно вероятността да си счупите главата. Като споменах главата... излишно е да напомням, че каската и добрата екипировка (не

само защитна) са задължителни. Започвам статията по този "плашещ" начин, защото на снимките Рила може да ви се стори твърде хубава, за да отлагате карането там и с ден повече. И все пак внимавайте - имам щастието да съм преминал с колело почти всички основни маркирани пътеки във "водната планина" и ви уверявам, че това са едни от найтрудните терени, по които са се търкаляли гумите ми. Ако трябва да ви дам и личен пример, необходими ми бяха няколко години "стаж" с планинския велосипед и натрупването на задоволителни като количество и качество опит и екипировка, за да дръзна да карам по високите рилски била. В следващите редове ще ви представя един маршрут, който е сред "по-караемите" - това определение се отнася най-ве-

Оренда 55

че до частта с изкачването, защото спускането си е с типичната за Рила висока степен на трудност. Нагоре, обаче, може да използвате редкия шанс да стигнете до височина 2600 м по автомобилен път. Вярно, не е гладък асфалт, а грапав бетон, но въпреки това като настилка е далеч по-щадящ, от който и да било черен път или пътека, извеждащи толкова нависоко. От друга страна, наклонът на места е брутален и извън всякакви стандарти за пътно строителство. Това накара един приятел да възкликне: "Никога не съм вярвал, че може да има толкова стръмен път за автомобили!". Вярвате или не, има го и си стои на мястото вече 60 години! Започва от с. Пастра, което се намира по пътя за Рилския манастир (след гр. Рила) и се изкачва до яз. "Калин", че и над него, до самото би-

Разходка по стената на яз. "Калин"

56 Оренда

ло, където има една четвъртита постройка, подобна на кула, която местните наричат "Винтчето". Тя е кацнала точно над яз. "Карагьол" - който някога е бил езеро, сега е преградено, за да служи като изравняващ водоем за яз. "Калин" - двата язовира са свързани с тунел и на практика действат като скачени съдове. Това са най-високите съоръжения на каскада "Рила", която е първата цялостна хидроенергийна каскада в България и е завършена през 1952 г. Оттогава датира и бетоновият път, построен заради хидротехническите съоръжения. "Калин" и "Карагьол" са и най-високите изкуствени (поне отчасти) водоеми в страната. Всичко това е много интересно, но едва ли ще ви помогне по стръмния път нагоре. От с. Пастра до билото ви очакват около 18 км и почти 2000 м по вертикал,

Черния път към яз. "Карагьол"

Пътеката към х. "Иван Вазов"

като най-леката част всъщност е след яз. "Калин". Дотам зорът е голям, а понеже се очаква, че за подобни преходи човек подбира дни с хубаво време, очаквайте жегата също да е на ниво. Тръгнете рано сутринта и носете достатъчно вода и храна, за да поддържате водния и енергийния си баланс. Малко над с. Пастра, при ВЕЦ "Каменица" има и дом за душевноболни, които си щъкат съвсем свободно около сградата и може да проявят известен интерес към вас. Не се притеснявайте едва ли ние им изглеждаме по-малко луди, отколкото те на нас. Най-екстремната част от пътя е след ПАВЕЦ "Калин", където той се изкачва с десетки серпентини по стръмния югозападен склон на планината - тук красотата и умората въздействат с еднаква сила, а наградата за усилията е набраздената от планинския ветрец повърхност на яз. "Калин". А също и наб-

лижаващото спускане. То започва от билото, от споменатото вече "Винтче". Първо ви посреща каменист черен път към яз. "Карагьол", по който карането не е точно приятно, но друг вариант няма. На едно място, преди да стигнете язовира, трябва да се отклоните по пътека надясно към хижа "Иван Вазов". Пътеката е от най-трудните за каране, тъй като хем изобилства от препъни-камъни, хем не е много стръмна, което допълнително затруднява преодоляването им. На места се налага колелата дори да се пренасят над разни канари или да се избутват нагоре в един-два участъка. Затова пък пейзажът остава все така величествен - с приближаването към хижата Калинините върхове остават вдясно зад вас, отляво е голото било на Отовишки рид, а около хижата местността е почти равнинна, набраздена от множество поточета, кои-

Оренда 57

Спускане към Рилския манастир

то са проправили пътя си през нея, за да се съберат в р. Дупнишка Бистрица. Този район се нарича Пазар дере, тъй като навремето тук са се изкарвали големи стада добитък на паша и едновременно с това животните били търгувани. Търговия на зелено, тъй да се каже. Същинското спускане започва след хижата с леко... изкачване. Пътеката, която ви трябва за надолу, е с червена маркировка и води към Рилския манастир, минавайки през вр. Баучер. Дълга е около 13 км и предлага едно от най-разнообразните спускания, които съм имал удоволствието да пробвам. (Вероятно защото се минава през няколко височинни пояса, което променя не един и два пъти флората наоколо и почвата под гумите.) Започва се с типичен открит високопланински терен - пътеката е сравнително широка, подсичаща склона, покрита с множество подвижни камъни, които във всеки момент могат да ви подхвърлят към дерето отдясно. На стратегически места са "поставени" и прагове, земни туфи или други препятствия, опитващи се да нарушат крехкия баланс между скорост и сцепление, който се опитвате да поддържате. След това стигате до пояс, в който тревата е по-висока, а съдържанието на камъни в почвата по-приемливо. Появяват се и първите дръвчета и храстчета. Затова пък пътеката става доста потясна и вкопана като улей в земята, което ви изправя пред нови предпоставки за кълбета по склона - дали ще е заради скрит камък или заради закачен в ръба на улея педал, изберете сами. Така се озовававате и на най-трудния участък - няколкостотин метра по стръмен склон, където пътеката е широка около 20-30 см, прави множество завои и крие десетки неочаквани препятствия,

58 Оренда

които е трудно да забележите отдалеч, защото тревата вече е на нивото на кръста. Тук спирачките се държат изкъсо, което пък може да ги накара да прегреят. С други думи, забавлението продължава с пълна сила - само внимавайте с акробатичните номера! Накрая влизате в стари гори, където пътеката продължава да е разнообразна - на места е тясна около педя с почти отвесен склон отдясно, на други е стръмна, на трети е широка и бърза. За съжаление при последното ми каране по нея в тази отсечка имаше и доста паднали дървета, които я препречват и ви осигу-

ряват допълнителни физически упражнения, но ако сте стигнали дотук, адреналинът и кефът ще са ви завладели напълно, така че и с това ще се справите. Когато финиширате пред портата на Рилския манастир, ви остава само да успокоите пулса си, и да се завърнете надолу по шосето до с. Пастра, ако там е изходната ви точка, за да се отдадете на заслужена почивка, от която вероятно ще се нуждаете. Бележка: Друг вариант за достигане до пътеката през вр. Баучер за Рилския манастир е от района на Седемте езера. В

такъв случай, обаче началната и крайната точка на карането ще са различни. Освен това ще бъдете улеснени в качването до хижа "Рилски езера", но от нея, на горе до Раздела, ви очаква само бутане. Въпреки това за мен този вариант би бил по-лесен, стига да има кой да ме прибере обратно от Рилския манастир. След Раздела е важно да хванете пътеката с жълта маркировка, която подсича Вазов връх и се спуска към червената маркировка за Рилския манастир - иначе може да изгубите височина, слизайки почти до хижа Иван Вазов.

Повече информация и интересни маршрути може да прочетете на www.mtb-bg.com Оренда 59

5 дни из Рила... ТЕКСТ И СНИМКИ ЛЮДМИЛА СТАМЕНОВА

Планирах го това ходене от ранна пролет. Бях съставила маршрута, бях изчела всичко из нета за местата, през които щяхме да минем, за всички проблеми и спънки, имах дълъг списък с часове и разстояния. Уговорих си отпуската. Седмици наред следях дългосрочни прогнози в няколко сайта и колкото и да са недостоверни, все пак, благодарение на тях избрах 5 дена с хубаво време. Десетина дни преди старта запазих и места в хижите. Събрах багаж за 5 дена, раницата ми тежеше зловещо, дори не побра всичко необходимо. Вафлите и кроасаните за закуска през пърия ден висяха отвън.

Планът беше следният: с лифта до Ястребец - вр. Мусала - х. "Грънчар" х. "Грънчар" - х. "Рибни езера" х."Рибни езера" - з. "Кобилино бранище" з. "Страшното езеро" - х. "Мальовица" х. "Мальовица" - х. "Иван Вазов" х. "Иван Вазов" - Раздела - х. "Скакавица" - слизане към цивилизацията

60 Оренда

Ден 1 На косъм се събрахме всичките петима навреме за бусчето до Самоков. Аз, моето момче и трима негови приятели Христо, Венета и Благо. За всяко нещо си има първи път. Включително и за кабинковия лифт.

Друг път хващам нагоре по Мусаленска пътека/път/магистрала, но сега, за да спестим време, се качихме с лифта. Проявихме се като пълни неандерталци, когато реших, че на междинката кабинките се сменят. Така се случва с човек, возил се главно на Драгалевския лифт. Хората от лифта ни спряха и си продължихме до Ястребец. От там пътят беше ясен - хижата, Леденото, върха и после където ни отведе пътеката, за предпочитане до х. Грънчар. Връх Мусала го подминахме като малка гара. Завъртяхме се за няколкото задължителни снимки, обмених няколко приказки с един поляк. Половинката си взе печат, поогледахме се насам-натам, но видимостта беше лоша и тръгнахме да слизаме от другата страна към Грънчар. Вървяхме точно срещу едно от най-красивите места, които съм виждала - Маричините езера. Самите езера не са нещо невиждано, но стената над тях ми спря дъха. Ходенето вече не спореше особено. Бяхме изморени, още не бяхме влезли в режим "търчане по чукарите", а и проклетите неща по гърбовете ни тежаха. Бавно-бавно издрапахме покрай Близнаците, Маришки и Юрушки чал. Когато подминахме Песоклива вапа и започнахме да слизаме, малко ни просветна. Отсреща се появиха Суа вапа и хижата. Първата ми работа, като се плеснахме пред хижата, беше да се сдобия с бира, да събуя твърдите кожени обувки и отново да се почувствам човек. Вечерта мина в игра на табла и някоя и друга приказка, разменена с хижаря. Банята в хижата не работеше, както и токът в бунгалата. Спахме в едно от тях, в един момент даже ни стана студено. На следващата сутрин разбрахме защо...

Трионите5 Леденото езеро и заслона. Там спряхме също за десетина минути. Пих най-страхотния чай, който някога съм пила в Рила.6

Оренда 61

Ден 2 х. "Грънчар" - х. "Рибни езера" Както споменах, през нощта в Грънчар ни беше малко студено. Така де, не бяхме в самата хижа, а в едно от бунгалата. На всичкото отгоре почти не спах, въртях се цяла нощ, половинката и той. Другите трима изглеждаха по-свежи. Закусихме набързо. В началото мъглата не ни даваше много-много да се оглеждаме. Движехме се няколко групички по пътеката. Пътят между двете хижи не е нищо особено - билен, сравнително равен, (предполагам с хубави гледки към Скакавците, когато няма мъгла) с една чешма по средата и толкоз. Почти до вр. Канарата нищо забележително. Освен това усещах как никой не иска на следващия ден да продължаваме към Мальовица. Това допълнително ми уби всякакъв стимул за ходене. В общи линии - тегав ден. Къде ги тия Рибни, бе?! Я дайте и Мальовица, ей сега ще ви кажа аз на вас!

62 Оренда

Подпалих подметките и хукнах напред. Това се случи някъде около вр. Вапа. Пред нас виждах вече стръмните склонове на Павлев връх, Черна поляна и Канарата пред тях. Показа се и Йосифица. Мъглата си беше отишла вече близо бяхме вапските езера блещукаха долу. Чувствах се добре, поне докато не стигнахме до подсичането на Канарата, преди Канарския преслап. Не че е сложно да се мине оттам, вярно че е яко камъняк, но никак не е проблемно. Е, ако имаш болежки в колената, е меко казано неприятно. Всъщност, от няколко часа, ги усещах не наред, но ме домързя да вадя ластичния бинт. Сега обаче, проклетията наболваше. За капак се върнаха и болежките в подбитите ми подметки. Цъфнах и вързах насред камъните! Обаче пак ме домързя да вадя бинта, стиснах щеките и тръгнах. Лека-полека и внимателно се добрах до по-равната пътечка в склона на циркуса и се по-

Долно Рибно езеро

окопитих. Там някъде спряхме да починем, а аз направих грубата грешка да си събуя обувките. При обуването се появиха още болежки на съвсем невъзможни места около кокалчетата на глезените... На Канарския преслап сякаш си ходех на очите вече. Много прав беше хижарят на Грънчар "пътят до Рибни е скучен, но за сметка на това като видите хижата и започвате да псувате - такова слизане ви чака". Другите не знам дали са псували, но аз псувах и за петимата. Криво-ляво се добрах до хоризонтална земя и събух гадните неща от краката си. Заклех се повече да не изневерявам лете на бързоходките, поне докато не се разпаднат от носене. Последва задължителната първа бира, настаняването в поредното бунгало и отметката, че половината чужденци от Грънчар са по нашите стъпки. На вечеря обсъдихме плана за следва-

Пътеката преди Канарски преслап щия ден и след много молби и увещания моето момче, все пак, се съгласи да тръгнем за Мальовица. Другите трима решиха да дезертират към Рилския манастир. Ударихме един белот по-късно (с Христо направо ги разбихме) и легнахме. Чакаше ни ранно ставане и дълго ходене.

Оренда 63

Ден 3 х. "Рибни езера" - з. "Кобилино бранище" - з. "Страшното езеро" - х. "Мальовица" След хиляди молби половинката се нави да тръгнем към Мальовица. На теория преходът трябваше да трае около 8 часа и половина. Мен това ни най-малко не ме притесняваше. В интерес на истината и това, че имаше лека неяснота в маршрута, не ме отчайваше. Последното, обаче, сериозно беше притеснило мъжката ми половина. Става дума за Попова капа и евентуалното подсичане на върха. Обещах му, че ако е лошо времето ще минем по зимната маркировка, даже, ако иска, и при хубаво време ще минем по нея. Ама как да му обещая, че няма да се наложи да виси над някоя пропаст, като и аз за сефте щях да мина оттам... Предната вечер бях разпитала всички познати и непознати в хижата за въпросното подсичане. Отговорите бяха повече от окуражителни. Като за трети ден вече бях свикнала с мащабите. Докато стигнем Грънчар, се улавях как изпадам в безтегловност пред огромните скални отвеси над Маричините езера или когато Суа вапа се изправи пред погледите ни. Това е едно от нещата, които обичам в Рила и Пирин - всичко е гигантско! Толкова грандиозно, че погледът не го обхваща! След известно пуфтене по Водния чал го превалихме, Мальовишкото било щръкна заплашително пред нас, а ние трябваше да направим едно от "любимите" ми спускания към Кобилино бранище. Около нас се движеше една от групите от Рибни. Бяха тръгнали преди нас, но на Кобилино бранище стигнахме заедно. После ги изгубихме.

64 Оренда

На заслона се бяха разположили някакви селски типажи с мотори, кебапчета и ракия. Приседнахме на полянката, обядвахме, наляхме вода. Движехме се "като по книга", та си позволихме половин час доволна почивка. От там тръгнахме към страшната Попова капа, още нерешили какво ще я правим - дали ще я подсичаме или ще я качваме. Точно под нея обаче, на прилежащия ґ гьол, видяхме един човек, който търсеше шорткът към Сухото езеро. Разпитахме и него, той каза че нямало нищо страшно, имало даже въже по лятната пътека, но кой ти го ползвал... Сега било сухо, по-добре да минем по нея, че по колците нагоре може да ни пипне някой облак. Ми щом човекът е рекъл - айде да подсичаме, качихме се до превала и тръгнахме по летния път. В началото наистина нямаше страшно - е, имаше си дежурната пропаст отстрани. В един момент стигнахме до кофти участъка. Момчето ми си изкара акъла, покрай него и аз. Въже наистина имаше, но аз го хващах само за морална подкрепа. Притеснявах се за него. Това място никак не е за хора със страх от високо. На места скалите, по които минава пътят, са под наклон, а отдолу - е, отдолу е почти отвесно. В сравнение с това Кончето е като алея в парка. За щастие трудното беше малко и скоро пак бяхме на нормална пътека. Мъжо ме направи на две стотинки, че съм го помъкнала оттам и продължихме към Страшното езеро. Той даже си изгради и теория, че Страшното въобще не трябва да се казва така, страшното всъщност било по-нагоре, под Попова капа. На мен пък Страшното езеро ми хареса. Разбирам защо толкова го хвалят прекрасно е! Починахме и там половин

Купена, Иглите и Ловница

под Попова капа час, даже много ме е срам, но ще си призная, че си натопихме и краката имахме нужда. Около езерото имаше още народ, плеснал се на почивка. Посъбрахме силици и тръгнахме да слизаме към х. "Мальовица". Това слизане ми се видя безкрайно. След Прекоречките езера започна едно подскачане по камъняка, а най-последното слизане към хижата вече беше убийствено. Ето на това аз му викам "стръмно". Не пътека, а сипей, разровена от хиляди хора. Беше кошмарно!

Мальовиците и хижата под тях Най-накрая се добрахме до заветната Мальовица след точно 9 часа и половина. С други думи - движели сме се точно по разписанието - 8.30 часа ходене. От хижата ни успокоиха, че и тяхната баня не работи... Ужас, хижа като Мальовица да няма баня! След задължителната бира се настанихме в стаичка за 7-8 човека и аз почти успях да се изкъпя на чешмите. Легнахме рано-рано тоя път, още по светло. Хем бяхме смачкани, хем нямаше кой знае какво за правене, решихме поне да се наспим.

Оренда 65

Легендата

Мальовица Покрит със сняг, забулен в мъгли или окъпан от слънце, в дъното на най-хубавата долина на Северозападна Рила гордо изправя каменното си чело в небето връх Мальовица. Такъв горд, нескланящ глава под турския ятаган, бил и войводата Мальо, чието име върхът носи. В едно от селата край Искъра роден бил този Мальо. Но напук на името си израснал строен и хубав, левент юнак. И пръв кавалджия бил между овчарите. Когато откъм Мечитите засвирел, селяните долу в нивите захвърляли сърповете си и се изправяли. "Мальо свири, нашият Мальо" - познавало свирката му мало и голямо. А сърцето на Босилка - най-хубавата мома в този край - се разтваряло като цвят, гален от топли лъчи. Това лято само за нея свирел той... Един ден Мальо отишъл със старата си майка в селската черквица, преди със стадото си да тръгне по чаловете на Рила. Там искал да запали свещ на свети Георги, за да пази светецът стадото му от вълци и турци... В божия храм видял Босилка. Уж малка я знаел, пък тя... Виж каква хубавица израсла... Лицето є греело, мило като това на светицата в иконата до нея. Сочните є устни изпускали дъх на босилек... А вечерта, когато при кладенчето є разказал за любовта си и поискал ръката й, тя не му отказала. "Да чакаме есента" - отговорила му само и зарадвана изприпкала по пътеката. Но когато Мальо се върнал есента, Босилка не излязла радостно да го посрещне. Хората му разказали, че Енин паша, който с войската си дошъл да усмири разбунтувалите се въглищари, я видял и задигнал. "Харема ще ми краси" - казал на чорбаджиите той. Мъка заляла сърцето на Мальо, когато научил това. Нямало я Босилка... Пусто било родното му село... И за да отмъсти на тоя паша, попарил така жестоко скъпите му мечти, станал хайдутин... Минали години. Много паши и бейове паднали под острия нож на Мальо. Други напуснали чифлиците и имотите си и избягали в града. Дори някои от маданите край Искъра, в които робували раите, престанали да пушат. Неуловим и бърз като вятър, начело на малка чета смелчаци, прелитал Мальо от град на град и от село на село, за да мъсти на поробителите. Заговорило се за него из българските земи. Турците зашепнали името му със страх, българите - с надежда. Турската власт определила много злато за главата му. Дано Бог закриля него, та той да закриля нас - молели се българите. Една августовска вечер, след като убила жестокия каймакамин на града и кантарджията, който не мерел вярно кюмюра на въглищарите, четата почивала на Меча поляна. С ръце под главата, върху папратите до хайдушката колиба лежал и Мальо. По небето луната, тая овчарка, била извела голямото си стадо. В клековете шумолял потокът.

66 Оренда

- Войводо - приближил при него четникът му Спас, - много паши и бейове наказахме, само за Босилка не сме сторили нищо. А тя трепетно ни чака в харема на Емин паша. Да слезем утре и да направим план за спасението й. Войската на пашата няма да е в града. Само това му казал и си отишъл. Останал сам, цяла нощ за Босилка си спомнял Мальо. Сравнявал най-едрите звезди с очите є, най-тънкостройните ели - със снагата є. А в зори с дълги златни коси, спуснати върху гъвкавия є стан, тя се явила в съня му. "Много есени дойдоха и си заминаха, а ти не дойде. Нима и тази, десетата, няма да дойдеш?" "Ще дойда, ще дойда. " - Войводо, говореше на сън - приближил при него Спас. - Да тръгваме - казал му Мальо. По извиващата се между клека пътечка двамата се спуснали към града. Било тихо. Планината била притихнала. Само потокът пеел, не заспивал ни денем, ни нощем. Долините тънели в мрака, горите мълчали. Само върховете един след друг отхвърляли от челата си завивката на нощта, за да посрещнат първите слънчеви лъчи. Мальо и Спас пътували час, два. Меча поляна и другарите им останали зад тях и двамата навлезли в долината на Черни Искър. На изток в утринната омара Средонос срамежливо показал двойната си гърбица, цялата в зеленина от боровете. После откъм Мусала надникнало слънцето и лъчите му затрептели по чакащите го върхове. - Войводо, аз ще се отбия до кладенчето да пийна водица, а ти ме почакай на моста прошепнал Спас. Гласът му бил изплашен, но Мальо не обърнал внимание на това. Имал вяра на своите другари. Тих и тъжен в тая лятна сутрин, Мальо продължил край Искъра и си мислел за Босилка. Неочаквано припукали пушки и нещо го парнало в гърдите. Там, скрити в гората, го причакали сеймените на Емин паша. На тоя паша от злоба към първенството и силата му го бил продал четникът му Спас. Разбрал измяната Мальо, но нямало какво да стори. Сам бил, а сеймените - стотици... С простреляни гърди той искал при другарите си да се върне. Но смъртта нищо не може да я спре. Тичал Мальо, а заедно с капките кръв, които багрели тревата след него, гаснели и последните му искрици живот. И когато стигнал Меча поляна, сетните сили го напуснали и като прострелян сокол паднал на тревата. Там мъртъв го намерили другарите му. На гърдите му зеела голяма рана, а очите му гледали с жал към върха, където на воля се виели орли. Погребали го на поляната, а върха над нея, за да припомня на поколенията за техния прекрасен войвода, нарекли на неговото име - Мальовица. Край потока, до който извивала тогава пътеката, цъфтят малки алени цветенца, в каквито се превърнали капките кръв, паднали от раните на Мальо. Слави Асенов, "Рилски легенди" Оренда 67

Ден 4 х. "Мальовица" - почти вр. "Мальовица" - х. "Иван Вазов" Събрахме багажа, изпрах в ледената вода няколко чифта чорапи и една тениска и се заехме да потегляме. Вече си знаех урока - до обяд съм бавнолазещ труп. Въобще не си правех илюзии, че ще ходя бързо. Да не говорим, че по-големичкият преход от предния ден си беше казал думата и определено бяхме изморени. Мальовиците стърчаха срещу нас, слънцето ни пърлеше, за капак на всичко предната вечер в хижата ме беше заболяла зверски главата, та няколко пъти ставах през нощта да се тъпча с аспирин. Някаква си глава обаче не е нещо, което да ме спре да окатеря Мальовица... Около нас беше пълно с всякакъв народ, от индивиди на преклонна възраст до пеленачета. Всички пъплеха по камъняка, който ми ставаше все по-антипатичен. Къде на два крака, къде 4х4 се добрахме до Еленино езеро, където уж да починем, но само си поехме дъх и продължихме нагоре. На разклона, където маркировката продължава за Иван Вазов и Рилския манастир, окончателно решихме, че няма да ходим до самата Мальовица, нищо че беше на 10-15 минути и без повече изкачвания. Продължихме направо към Мермерите. Някъде между тях спряхме да хапнем, а в краката ни беше Рилския манастир.

68 Оренда

Точно пред Дамга (Вазов връх) се появи една новичка синя маркировка, която го подсичаше леко и минаваше през малкото Пазардере. Тръгнахме по синята пътечка и пред нас се изпречиха Калините, скоро се появи и хижата. Бяхме във Великата Рилска пустиня на Вазов. Хижа "Иван Вазов" е на чудесно място, наистина си в Рилската пустиня, Голямото Пазардере, прорязано от реката, Калините насреща. Страхотно усещане за спокойствие, без умопомрачителни и страховити гледки, просто спокойствие. Разбира се, и в тази хижа нямаше баня, но пък си имаше бира. Слязохме до реката да си поизмием поне крайниците. Тоя път не страдам от угризения, че съм се мила в реката. Конете и кравите по-нагоре се бяха погрижили добре за чистотата на мястото. Повъртяхме се насам-натам, хапнахме по една супа от пилешки кости. Върхът на сладоледа беше когато цъфнаха тримца с кросови мотори, идели от Дупница, отивали към Седемте езера... Разпърдяха се в сърцето на Рила, опушиха района, пиха по едно кафе и си тръгнаха. Ние се скрихме в бунгалцето и аз се убедих, че съм загубила боба, затова пък успях да намеря балсама за устни, който бях сигурна, че въобще не съм взела. Рано-рано се тръшнах да спя. Няколко пъти се будих през нощта, но заспивах бързо. Бях си казала, че ще стана призори, за да изпреваря групата и да закусим с пържени филийки.

Легендата

Еленино езеро В Северозападна Рила, под връх Орловец, който се надига на пръсти, за да достигне събратята си Голям Купен, Мальовица и Попова капа, има малко красиво езеро. През деня в него се оглежда върхът, а през нощите — луната. На дъното му върхът вижда каменното си чело, покрито тук и там с преспи сняг, а луната — лицето си, замислено и мило. С такова лице, замислено и мило, казваше ми дядо Дончо, била и Елена, чието име носи езерото. . .

В Самоков родена била Елена, но не є било съдено да се радва на хубостта и младостта си. Когато станала на седемнадесет години, Селим паша с многоброен аскер дошъл от Цариград, за да се справи с бунтарите в този край. Чорбаджиите в града, за да спасят богатствата си, я продали на пашата. Цяла нощ я държал в шатъра си Селим паша и като с цървул, настъпил хубаво цвете, погубил нейната младост и хубост. На другия ден, когато аскерът плъзнал по селата да търси изпокрилите се въглищари, Елена избягала от шатъра му, но не се върнала в родния си дом. Щели отново да я заловят, пък и нямала смелост никого да погледне в очите... Тръгнала към планината, където намерила четата на Мальо. Но кое ли сърце знае какво го чака? Байрактарят бил строен и хубав, голям песнопоец и тя го обикнала. Обикнала го, а нямала право на това. Виждала, че я обича и той — изчервявал се, когато я срещнел, навеждал очите си, когато разговаряли, и това още повече я измъчвало. Какво да прави? — питала се тя. ... Или да умре, или да му признае любовта си. Но ако умре, това значело пашата да остане ненаказан. А да му признае любовта си след онази нощ с пашата, нямала право. . . И растяла повече омразата є към пашата. Заедно с всичко той є отнел и правото да обича и да бъде обичана. Имало едно спасение — да стане войвода. Ако постигне това, щяла да промени обичта си към байрактаря като към четник. Пък и той нямало да има смелост да є признае любовта си, от което така се страхувала. Ето защо, след смъртта на войводата, денят, в който трябвало да изберат нов, станал за нея ден на най-голямото сражение. Тогава се решавало да живее или не. Един след друг хайдутите стреляли в пръстенчето на бора. Куршумът на байрактаря бил най-точен. След него трябвало да стреля тя. Лицето є горяло, като че било

Оренда 69

нагрято от силен хайдушки огън. Ако не улучела по-добре... войвода щял да стане байрактарят. А това не бивало да се допусне. Станел ли той войвода, все някога щял да открие любовта си. Тя нямала да има смелост и сили да го излъже, а това както тях, така и цялата чета щяло да погуби. В никоя чета не трябвало да има мъже и жени, а само другари ... Премерила се и стреляла. Стреляла сякаш не в пръстенчето, а направо в сърцето на Селим паша. Когато отворила очите си, пръстенчето го нямало. Радостни, хайдутите започнали да я поздравяват. Постигнала целта си Елена. Приела войводството тя, а от раменете є се свлякла огромна тежест. Дните, макар и сурови, хайдушки, течели. Четата растяла, хората я обичали. А обичта към байрактаря в сърцето на Елена започнала да утихва. Но една вечер ... Уморена, тя почиствала на поляната пушката си. Било лято, луната, голяма и бяла, светела. "Колко са хубави ръцете ти, войводо" — неочаквано приближил при нея байрактарят — "бели и чисти като милувка". Погледнала го Елена. Сторило є се, че я докосва топъл, изпълнен с уханието на всякакви треви и билки ветрец. Но страхът да не се събуди в сърцето є утихналата любов я накарал да помоли байрактаря да внимава, че ръцете є държат оръжие, а не цветя. . . Байрактарят си отишъл, но цялата нощ тя прекарала с отворени очи. Необикновена била луната тази нощ. Като огън палела кръвта є, карала устните да горят от жажда за целувки. ... При едно сражение, след като хайдутите унищожили кораба на мадана, турците успели да разбият четата. Елена и байрактарят сами изкачвали Тънкия рид. Радвали се, че за няколко години отървали братята си от ангария. Но когато стигнали билото, задухал вятър, станало студено, завалял и дъжд. И те се подслонили в една малка овчарска колиба, която намерили горе. Навън било тъмно, не трепвала нито една звезда па небето. До лицето на Елена достигало диханието на байрактаря и я галело като крило на птица. Било є хубаво, приятно. А когато силна светкавица прорязала небето, видяла лицето му — умислено и мило. Очите му молели. Любовта в сърцето є започнала да се събужда. Обхванал я страх. И за да не се съживи тази измъчила я любов, дългът на войвода я накарал по-силно да стисне пищова си и да го допре до гърдите му. Нека знае, че ако я целуне, което така жадувала, ще го застреля... Но всяко нещо — и младост, и радост имат своя край. При едно сражение Елена била ранена и в безсъзнание затворила хубавите си очи. А когато ги отворила, над себе си видяла тъжен байрактаря. Зад него, посърнали, с наведени глави стоели хайдутите. Гърдите є били плувнали в алена като горските макове кръв. Елена разбрала, че ще умре, по някакво приятно чувство бликнало откъм сърцето, разтворило устните є в неочаквана усмивка. Момчетата не оставили на враговете да се гаврят с тялото й. Останали вярни на хайдушката клетва и я донесли към любимата є поляна. Ех, сега нека умре, нали гробът є ще е сред милите є места. Ето тук, някъде край езерото, на което всяка вечер измивала очите си.

70 Оренда

— Момчета — заговорила с мъка тя, — преди да умра, за мой заместник желая да ви предложа байрактаря. Той е умен, смел и търпелив. Ако го приемете, ще умра спокойна, защото ще зная, че още дълго четата ще живее. А живее ли тя, теглото на нашите бащи, братя и сестри няма да е така болезнено и непоносимо. Човекът се ражда, за да живее като човек. Не жалете силите и живота си, за да освободите братята си от ярема, в който са впрегнати. — Кълнем ти се, войводо — отговорили хайдутите. — Благодаря ви — продължила Елена, — а сега ви моля да ни оставите с байрактаря сами. Слънцето, сякаш да не гледа тъжните очи на Елена, се скрило зад върха над езерото. Там, като изплакани сълзи, плахо се показали първите звезди. — Страхувам се да не умра, без да мога да ти разкажа — с по-тих глас започнала Елена, когато с байрактаря останали сами. — Твоята любов към мене аз знаех, но нямах право да є отговоря и да я приема. Байрактарят слушал със затаен дъх. Езерото дремливо плискало вълните си. — Сега, в последния си час, желая да ти благодаря за нея и всичко да ти разкажа. Ако ми стигнат силите, няма да проклинам турския куршум, че е прекъснал живота ми рано... Може и да му стана благодарна, че е затворил очите ми преди твоите. Ако вместо мен, оловото беше догонило теб, нямаше да имам сили да водя четата и да живея... — Войводо — надвесил се над нея байрактарят, за да я целуне. — Все още не съм свършила — спряла го тя. — Беше преди четири години пак на същата поляна. Горе по върха снегът се белееше, а тук цъфтяха минзухари, иглики... Любовта ме караше да кича косите си. После мисълта, че съм в четата за друго, като куршум прониза тялото ми и аз захвърлих цветята. Знаех, че в сърцето на хайдутина освен омраза към потисниците друго не трябва да има. По цели нощи не затварях очите си, а ако се случеше да заспя, в сънищата ми идваше ти. "Аз за теб съм умислен и за теб пея" — чувах твоя глас. Но често като от дъното на размътен вир зад теб заставаше и друг образ. "А мен забрави ли?" — смееше се грозно Селим паша и зъбите му се жълтееха. Извиквах и се събуждах. Идваше да прогони хубавите ми сънища пак този Селим паша, който днес не можа найсетне да се скрие от куршума ми. Умирам сега и аз, но с лекота в сърцето си, като след изпълнен дълг. Не знаеш ти, не знае и никой от четата, каква омраза ни "свързваше" с него. И с мъка Елена разказала за прекараната нощ с пашата. — Сега желая още един път да ти благодаря, че премълча любовта си и ми помогна да си отмъстя... Доволна съм, че ми стигнаха силите, и нека сега в последния си час, умра за теб не като войвода, а като Елена, която с цялото си сърце те обич... Не можала да завърши. Смъртта привързала и сковала езика є, както зимните студове сковават планинските потоци. С разплакани очи по бавно изстиващите устни я целунал байрактарят... Погребали я до езерото, което и до днес носи нейното име. Слави Асенов, "Рилски легенди"

Оренда 71

Ден 5 х. "Иван Вазов" - Раздела - х. "Скакавица" - Паничище Рано-рано сутринта се изстрелях от леглото и се паркирах в столовата. Малко по-късно нагъвахме пържени филийки и чай, а още малко по-късно вече бяхме готови за потеглим към Раздела. Там вече щяхме да попаднем "в свои води" - покрай Седемте езера, Сухия чал и "Скакавица". Това упражнение вече го бяхме правили и двамата. Аз имах разни колебания дали да не слезем към манастира или към Бистрица, но в крайна сметка половинката взе финалното решение да минем покрай Седемте езера. Бавно, но славно се качихме на Раздела, повъртяхме се малко и тръгнахме към езерата. Веднага започнахме да попадаме на цивилизация - боклуче тук, боклуче там, стотина души над Сълзата, изровени пътеки. Точно както си му е редът. Свалихме се на Бъбрека и се заехме да почиваме и обядваме, докато околобъбречното пространство се пълнеше с лели и хлапета: "Водата е студена!", "Ма как студена, нали по телевизията казаха, че температурата на водата ще е към 24 градуса", "Ама те това за морето са го казали..." И други такива без коментар. След почивката поехме по Сухия чал към Скакавица. Никак не се радвах, че слизам от Рила, даже в главите ни се въртеше идеята да останем още една нощ на "Скакавица". Имах твърде много неща за вършене в София, но все пак... Реших да го решавам като слезем на хижата. Повъртяхме се из "Скакавица". След известно колебание от моя страна реших, че ще е по-добре да се прибираме към София. Нарамихме пак багажа и тръгнахме към водопада. Даже почти стигнахме до него, последните камънаци решихме да не

72 Оренда

ги качваме. На връщане успяхме да осъществим и първото изгубване за тия пет дена. Някъде там, из полянките и горичките, загубихме пътеката и се забихме в разни тръни и треви. Глупава работа - да се затриеш на 300 метра от "Скакавица". Изпълзяхме обратно на пътеката и се добрахме до хижата. Докато газехме из тревите, си мечтаех да изпуснем всякакъв превоз и да хартисаме в Паничище, където да намерим китно хотелче с топла вода. Хванахме пътечката и беж към Паничище. Там в посетителския център ни препоръчаха да пробваме на стоп. Спря ни още втората кола. Първо реших, че са чужденци - заради номера и десния волан, то пък се оказа някакъв юнак от Люлин. Били се качили с приятелката му с лифта и направили тежък преход до пейката зад новата хижа. Беше искрено учуден, че сме се шматкали 5 дни из планината, аз пък много му се извинявам, че му вмирисахме колата. Когато слезнахме в Сапарева баня, все едно влязох във фурна, малко по-късно се клатушкахме в една допотопна чавдарка към Дупница. В Дупница също беше ужасна жега. Имахме доста време до влака и го уплътнихме с бири, шкембе и 2-3 реда във форума на Z-Rock от телефона. Във влака за пореден път беше ужасна жега, колкото пъти влеза в Дезиро - все ми е студено, тоя път се потях ужасно. Пътническото влакче спираше през минута-две, а след Перник постоянно изчаквахме други влакове. Предимно влаковете за Перник, които бяха през има-няма 15-20 минути. Доста по-начесто от автобуса ми до вкъщи. Най-накрая си бях вкъщи, а малко по-късно и в банята... После заспах като щастлив къпан пън, който е бил 5 дена из Рила.

Карта на района на Седемте Рилски езера